Лекции по право на ес том V правна система на европейския съюз източници на Правото на ес и принципи на прилагането му 2016



страница1/28
Дата17.09.2016
Размер5.46 Mb.
#9857
ТипЛекции
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28
Доц. д. ю. н. Атанас СЕМОВ

Носител на Катедра „Жан Моне” на ЕС

ЛЕКЦИИ ПО ПРАВО НА ЕС

ТОМ V

ПРАВНА СИСТЕМА



НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Източници на Правото на ЕС

и принципи на прилагането му

2016

Университетско издателство

Свети Климент Охридски”




Библиотека

Студии по Европейско право”




Книга първа

Система на източниците

на Правото на ЕС
Този текст е частично актуализарана версия на издадения през 2009 г. труд „Система на източниците на Правото на ЕС”. Предоставя се, макар в недовършен (работен!) вид, за да подпомогне учебния процес с ясната резерва за неотстранени неточности и необходими допълнения и актуализации, които предстои да бъдат направени преди публикуването през 2016 г.

Особена новост са текстовете относно новата номенклатура на актовете, относно правните принципи и относно йерархията на източниците (накрая).
Може да се използва по дисциплините Д 1, Д 2, Д 3 и Д 4.

У В О Д

Правото на Европейския съюз1 е самостоятелен правопорядък2. То не е международно право и принципно се отличава от него3. Не е и част от вътрешното право на държавите-членки, а се прилага на територията им като отделен правен ред4. Това е правният ред на една обособена и автономна правна конструкция, която се разглежда като „правова общност“5. Професорите Ги Исаак и Марк Бланке формулират една завършена дефиниция: „правен ред наричаме един организиран и структуриран ансамбъл от правни норми, разполагащ със свои собствени източници, органи и процедури, годни да създават и прилагат правни норми и да санкционират нарушаването им“6.

Като самостоятелен правопорядък Правото на ЕС се основава на самостоятелни собствени правни източници – сложна система от актове и неписани принципи и норми, които не са източници на международното право, а са съществен атрибут на уникалния интеграционен правопорядък.

Този правопорядък представлява „система от правни норми, обвързващи както държавите-членки, така и техните граждани“7. Тези норми стават действащо право в държавите-членки и по отношение на техните граждани, без да са необходими каквито и да било национални мерки, които да го допускат, опосредяват или обуславят: „общностните норми проникват в правния ред на държавите-членки без необходимост от никакви национални мерки“8.

Системата на източниците на Правото на ЕС е уникална както със забележителното многообразие на видовете източници, така и със своя цялостен и завършен (благодарение и на Съда на ЕС) йерархичен9 характер, позволяващ да се говори за „цялостен и самостоятелен правопорядък“10.

В същото време както обхватът, така и особеностите на тези източници имат твърде лаконична собствена нормативна уредба. Докато в международното право чл. 38 от Устава на Международния съд изброява източниците на приложимото пред него право, Учредителните договори (УД) на Европейските общности и днес на ЕС не само не съдържат подобна разпоредба, но и разпоредбите, които съдържат (напр. чл. 288 на ДФЕС), се оказват неизчерпателни (виж подробно нататък).

Поради това въпросът за систематиката, обхвата, особеностите и действието на правните източници на европейската интеграция е на практика най-сложният и навярно поради това един от най-спорните въпроси в Европейското право. По него не съществува не само единна доктрина – можем смело да кажем, че не съществува дори задоволителна яснота. И не само между отделните школи – национални или регионални (доколкото такива могат убедително да бъдат обособени...) – но дори в рамките на всяка една от тях11, че дори и в рамките на едно и също съчинение на един или друг водещ специалист12. Нещо повече – докато по някои от въпросите водещите европейски специалисти предлагат различни разрешения, то по други те просто старателно избягват да се произнесат...

За добро или лошо, Учредителните договори не дават дори ориентировъчни указания за системата на действащите източници в рамките на общностния правопорядък – и нейното извеждане и очертаване се прави от доктрината, на основата на УД, практиката на институциите на ЕС и на ДЧ и най-вече на практиката на Съда на ЕС (СЕС), в която проличава ясно съзнание за необходимостта от подобно усилие.

Поради това намирам за безспорна огромната нужда от задълбочено изучаване и добро познаване на правната система на Европейския съюз, което да позволи и еднообразно и правилно прилагане на Правото на ЕС във всички държави-членки, за което така неотклонно, упорито и основателно настоява в своята десетилетна практика Съдът на Европейския съюз.

В настоящото изложение представям в кратка встъпителна глава някои разбирания за понятието за правен източник, с компаративна цел да представя съвсем лаконично източниците на международното право (от които съюзните източници принципно се различават!) и възможните критерии за систематизация на съюзните правни източници.

Основното изложение е посветено на тяхното характеризиране и систематизиране: писани и неписани, подразделени на „вътрешни“ и „външни“. Поради твърде съществената разлика в методиката на изследването на източниците в зависимост от тяхната природа (систематизация) и взаимодействие между тях (йерархия) и поради надеждата за практическа полезност на това изследване, системата на съюзните правни източниците е представена според основните категории източници, а не според тяхната йерархия, която анализирам отделно накрая.

Поради това настоящото изследване използва класическия подход за представяне на съюзните правни източници: първични източници (Глава 1), основни производни източници (по чл. 288 на ДФЕС, Глава 2), други производни източници (Глава 3), външни източници (Глава 4), неписани източници (Глава 5).



Заключителната глава естествено е посветена на изключително важния от практическа гледна точка въпрос за йерархията на източниците, добил нови съществени измерения с новите разпоредби в ДФЕС, внесени с ДЛ.

Така извън обхвата на този анализ ще останат въпросите за действието на източниците и нормите, съставляващи правната система на ЕС13.

В предложената от мен систематика не следвам отблизо нито една от известните до днес концепции – дори защото, нескромно казано, въпреки мащабното проучване на доктрината, не срещнах достатъчно аргументирана или достатъчно завършена концепция. В същото време ще е очевидно придържането ми основно към френските автори – не заради симпатиите към страната, родина на бащата на европейското обединение Жан Моне, а заради несъмнените достойнства на нейната школа, която, макар очевидно (и понякога демонстративно...) не единна, остава несъмнено водещата в Европа!

Необходимо е да се има предвид, че българските съчинения по темата са малко и сравнително кратки. За сметка на това може без излишна академична смиреност да се установи, че малкото български автори показват по изследвания въпрос безспорна точност и чистота на изложението14.



Поради съществените особености на разглежданата материя методиката на изследването включва сравнителноправния, формалнологическия, нормативния, историческия и системния метод. Традиционно, предвид определящото значение на юриспруденцията на Съда на ЕС, водеща роля е отредена на телеологичния метод. Взети са предвид множеството различни становища по изследваните въпроси, като последователно е налагано собствено виждане по повечето от тях.

Редом с цялостната систематика, съм се опитал да предложа редица дефиниции и единна терминология на български език.

Настоящото издание се основава на моя хабилитационен труд „Система на източниците на Правото на ЕС”, подготвен преди 2008 г. и публикуван през 2009 г., преди да стане сигурно влизането в сила на Договора от Лисабон. Текстът, който е пред Вас, е основно преработен, актуализиран и допълнен с всички новости (някои от които особено съществени!), внесени в правната система на европейската интеграционна конструкция с Договора от Лисабон от 1 декември 2009 г.

Настоящото изложение има една съществена терминологична особеност, която трябва да се разбере добре, за да се избегнат обърквания. Спецификата на материята – белязана дълбоко от историческото развитие на съдебната практика и основаната на нея доктрина – налага представянето на днешната правна система на единния Европейски съюз (след прекратяването на ЕОВС през 2002 г. и Европейската общност през 2009 г.) да включва в исторически план и всичко постигнато (политическо, юриспруденциално и доктринално акù) в изучаването на интеграционните общности и на Общностното право. Поради това в този труд многократно става дума за особеностите на Общностите, за тяхната правна система (Общностното право) и за практиката на Съда на Европейските общности (СЕО).

След 1 декември 2009 г. интеграционната съдебна институция дори формално е закрепена като „единна” – Съд на ЕС (арг. от чл. 19 на ДЕС), поради което общовалидните изводи в нейната юриспруденция са представени именно като „практика на СЕС”. Навсякъде обаче, където съм сметнал за необходимо да се има предвид съответния исторически момент, съм посочвал СЕО.

По същия начин много от изводите относно Европейската общност (включително всички цитати от доктрината преди 2009 г.) са представени като отнасящи се до Общността (ЕО), макар в огромната си част да са валидни и днес по отношение на ЕС. ЕО днес не съществува, но разбирането на днешното правно битие на ЕС изисква добро разбиране на предходното (продължително и предопределящо) битие на Европейската общност (и дори, където е необходимо, на трите Европейски общности) – исторически и юридически те представляват единна същност15. Именно поради това много често в текста става дума за ЕО и СЕО – за да се проследи развитието на доктрината, за да се пренесат към днешния ЕС всички основни особености на ЕО, а и за да се улесни намирането на съответната съдебна практика в архивите.

По същия начин много често става дума за Общностното право, чийто наследник днес е Съюзното право. Още повече като се има пред вид, че Съюзното право може да се разглежда като „общностно”16 – то се осъществява „по общностен начин”, а Съюзът е „правова общност” („правов съюз”). В този смисъл понятието „общностен” трябва да се разглежда и като синоним на „интеграционен” – те представляват хронологична цялост и се отнасят към цялата правна система на европейската интеграция.

Накрая споделям надеждата си, че това изследване може да има пълноценно приложение в практиката на българските държавни органи – най-вече като полезен ориентир в морето на интеграционните правни норми, всички приложими на територията на страната ни, при това с предимство пред всяка национална норма. Нескрито се надявам този труд да заеме място и сред полезните в подготовката на българските студенти.

Дължа искрена благодарност на колегите си от Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ за творческата подкрепа (а дори и за понякога неакадемичната, но мотивираща съпротива) и на магистрантите от Международната магистърска програма по Право на ЕС в Софийския университет, чието високо професионално равнище е най-голямото изпитание, пред което съм се изправял като преподавател…

Коледа 2014 г.

Встъпителна глава
Понятие за източник на правото,

видове източници на международното право

и концепции за систематизацията на съюзните правни източници

1. Понятие за източник

Макар към самото понятие „източник на правото“ да е възможна резервираност17, приемам, че то е достатъчно утвърдено и не следва да се „избягва“ или да се заменя с друго18.

Източниците на правото са иманентно присъщи на всяка правно организирана система обществени отношения. За проф. Жан-Луи Бержел източникът на правото предполага „състояние на правовост“19. И обратното – самото наличие на собствени източници на правото очертава волята на една обособена структура на обществени отношения да се счита за правова конструкция, за правопорядък. Така, от една страна, особената властова (управленска) функция, възложена на интеграционните общности (респ. днес на ЕС), предопределя необходимостта от установяване на собствени правни източници, а, от друга страна, уникалната система на източниците, на които се основава тази правна система, очертава нейната фундаментална отлика от всяко друго организационно построение в цялата история на международните отношения.

За проф. Мария Павлова „източниците на правото са особен вид юридически факти. Техен специфичен белег е правното им действие. То се състои най-често в установяване на нови правни норми или в изменение или отмяна на действащи такива“. За проф. Росен Ташев „източници на правото са утвърдените в една система на правото процедури и актове като критерий за валидността на съдържащите се в тях правни норми“20. За проф. Димитър Радев „източниците на позитивното право са източници във формално-юридически смисъл“ и включват „всички онези форми на правото, в които то се обективира като позитивно установяване на определени социални факти“21.

Под източник на правото – пише проф. Тенчо Колев – се разбират формите, в които се обективира нормативната воля на обществото чрез конструиращата власт на държавата.“22

Това базово определение23 – очевидно ориентирано и дори предопределено от презумпцията за държавата като типична конструкция на нормативната воля – ми се струва едновременно изчистено и точно и в най-голяма степен отворено към особената природа на европейската интеграция. Основните елементи в него – „обективиране“, „нормативна воля“ и „конструираща власт“ – могат да бъдат открити и в интеграционната организация.

„Конструиращата власт“ е вторична, това е власт на „конструираните държави“, основава се на държавния суверенитет и представлява негово продължение на наддържавно („наднационално“24) равнище. „Конструиращият“ характер на тази воля обаче е вън от съмнение – до толкова, че на 29 октомври 2004 г. върховните представители на суверенните държави-членки подписаха акт, формално озаглавен „Конституция“ (макар и с хитрината „…за Европа“, а не „…на Европейския съюз“).

„Нормативната воля“ – като воля за уреждане по обвързващ начин на определен кръг обществени отношения – е повече от очевидна. В системата на европейските правни източници тя има поне две проявления. От една страна, такава воля за създаване на нова уредба на съществуващи обществени отношения – вече на извън-държавно, интеграционно равнище – достатъчно ясно проличава в Учредителните договори, сключени от суверенните държави-членки. Създаденото от тях далеч надхвърля както представата за международен договор25, така и разбирането за насрещни задължения26 и представлява „конституционна харта на една правова общност“27. Построението за интеграционното обединение като „правова общност“, от една страна, е категорично наложено от фундаменталния интерпретатор на интеграционния правен ред – Съдът на Европейските общности (днес интеграционната юрисдикция се нарича Съд на Европейския съюз), а от друга страна, е изведено от него именно от „природата“, „целта“, „характера“, волевото съдържание на Учредителните договори28. От друга страна, учредените с тези договори интеграционни институции са овластени с невиждани в международните отношения – невиждани по широта на обхвата и мащаб на властовата сила – нормотворчески правомощия29. Така, от една страна, е налице волята на държавите да уредят по нормативен начин определен кръг отношения, от друга – тяхната „прехвърлена“ воля по-нататък доуреждането на тези отношения да бъде във властта на органите на интеграцията, поради това очевидно натоварени с нормотворческа функция30.

Теоретичен проблем може да възникне по-скоро около разбирането за „общество“ в контекста на европейската интеграция. От една страна, може да се приеме, че съвкупността от държавите-членки31, „слели своите интереси“32 в рамките на една принципно нова конструкция, намираща се извън понятията както за типична федерация, така и за класическа международна организация33, представлява било колектив от „общества“, било второ (интеграционно) ниво „общество“. То може да се разглежда било като основаващо се на националните общества (в „държавата-нация“), било като „европейско общество в процес на формиране“, което проф. Мутон нарича „федерация на държави и граждани“34. Нейна най-видима отлика е съчетаването на междуправителствения „подход“ (националното общество) с наднационалния „подход“ (интеграционното общество)35.

Тя се „обективира“ безусловно: както при изграждането на системата от източници на Правото на ЕС – създавани или от суверенните държави, или от органите на ЕС с определящо участие на ДЧ (Европейският съвет и Съветът), или от независимите от държавите органи на ЕС (Европейският парламент и Комисията), така и в системата за гарантиране на зачитането на тези източници – системата на интеграционното правосъдие, включваща националните и съюзните съдилища36.

Създаването на собствена за интеграционния правопорядък система правни източници е естествено отражение на разбирането, че „една правна норма е юридически задължителна, защото е включена в един от признатите (регламентираните) за съответната правна система източници на правото“37. „Правните норми възникват само доколкото са включени в актове, признати от правния порядък за източници.“38 Именно еднообразното и правилно – а то ще рече на първо място неотменимото! – прилагане на Съюзното право е основното, изконното, сакралното задължение на националния съдия като съдия по Правото на ЕС, прогласявано, вменявано и налагано с потискаща упоритост от съюзния интерпретатор в Люксембург. Поради това „съответната система“ – интеграционната – последователно изгражда мрежа от източници, които, обективирайки волята на „съюзния законодател“, да се ползват от несъмнена задължителност, скрепена при това с върховенство спрямо всеки друг действащ по същото време източник39!

И пак заради това самата система налага на подчинените ù правни субекти безусловно зачитане както на нейната автономия, така и на трите ключови принципа относно действието на нейните правни източници – непосредствена приложимост, директен ефект и примат. По този начин тя си гарантира безусловното зачитане на „юридическата задължителност“ на нейните норми – а по този начин и ефективност, което оправдава (осмисля) съществуването ù: интеграционното обединение и неговата правна конструкция се създават именно и само за да представляват ново равнище на уреждане на обществени отношения в условията на „слети интереси“ на конституиращите държави.



2. Видове източници на правото

Проф. Иван Русчев обобщава, че „общ белег на всички източници е нормативността – те съдържат общи абстрактни правила за поведение, адресирани поначало към персонално неограничен кръг от субекти и предназначени да се прилагат толкова пъти, колкото в правната действителност се проявят фактите, обхванати в хипотезиса на правната норма“40. За мен няма съмнение, че като цяло източниците, съставляващи системата на съюзното право, отговарят напълно на това разбиране. Нещо повече – принципната годност на основните сред тях (Учредителните договори, регламентите, при определени условия директивите и др.) да пораждат права и задължения директно за субектите на правото в държавите-членки (директен ефект) е както една от най-съществените характеристики на съюзния правен ред, така и една от най-фундаменталните му отлики от международното право.

Вдъхновен от разбирането за водеща роля на „нормативната воля на обществото“, Т. Колев определя: „класическото разделение на източниците на правото обхваща: правния нормативен акт, правния прецедент (юриспруденцията), обичая и доктрината“41. За Д. Радев „източниците на правото биват три основни вида: закон, съдебен прецедент и правен обичай. Освен това източниците на правото могат да се разделят на преки и косвени източници. …Косвените са юриспруденцията и правната наука. …Преки са тези източници, които директно формират системата на позитивното право, а косвени са тези, които по индиректен път оказват влияние върху правото изобщо и по-специално върху позитивното право“42.

Разбиране за преки и косвени източници развива и проф. Цеко Торбов43. Иван Русчев обобщава, че „в литературата е широко известно делението на нормативните източници на вътрешни и международни… Традиционната дихотомия, свеждаща външните източници до международните договори, не отчита спецификата на един нов тип нормативни източници – тези на европейското право…“44

Но дори в мащабен, задълбочен и съвременен труд като „Обща теория на правото“ на проф. Росен Ташев (от 2005 г.) се приема, че „първото разграничение на източниците е в зависимост от критерия какъв вид система на правото изразяват. Съобразно този критерий различаваме източници на вътрешното право и източници на международното право“45 – но не се споменават източниците на европейското интеграционно право. Това позволява съвсем неправилното разбиране, че то се причислява или към вътрешното, или към международното право…

Именно действието на правото на ЕС като самостоятелно право, което не става част от вътрешното и не се прилага като международно право, е същностното съдържание и централната идея на интеграционното обединение като наднационална конструкция, изразени еднозначно в принципа за непосредствена приложимост, изведен в практиката на СЕО46. Именно затова обаче е необходимо да бъде проследена, макар и накратко, системата на източниците на международното право.


3. Източници на международното право

Основополагащо за системата на източниците на международното право е волята на договарящите държави. Това е принципната разлика между двете системи: ако тази на международното право се основава на инцидентната воля на държавата „да се ангажира“ – и наличието на такава воля се преценява по отношение на всеки източник – то интеграционната правна система се основава на изначалната воля на държавите-членки за ангажиране (проявена във формален международен договор), като същностен елемент на ангажирането е волята на държавата последващо „да бива ангажирана“, без да се произнася. Собственият смисъл на интеграционната правна система е във възможността за уреждане на обществени отношения по „наддържавен“ начин. Докато „международното право е система, която се основава на суверенитета“47 и „децентрализирана система, в която отсъства върховна власт“48, то интеграционната система е точно обратното – основава се на „ограничен суверенитет” и „прехвърлени властови правомощия” и смисълът ù е в създаването на такава „върховна власт“, т. е. в овластяването на институциите на ЕС да вземат управленски решения вместо държавните органи49.

Поради това, въпреки някои несъмнени формални или процедурни прилики, между двете системи съществува фундаментална разлика – разлика в основанието и разлика в предназначението. Проф. Благой Видин определя, че под „съвременно международно право се разбира право, действащо между държави…“, а държавата е негов „основен субект“50 – докато основен субект на интеграционното право и адресат на съюзните правни норми освен държавата (ако не и в по-голяма степен от нея…) са частното лице, гражданите и стопанските субекти, действащи в рамките на Вътрешния пазар. Проф. Видин точно определя основната особеност на източниците на международното право: „тъй като в международното право отсъства законодателна власт, субектите сами създават нормите и едновременно с това сами са техни адресати“.51 …Обект на международноправното регулиране са международните отношения. Но не всички международни отношения, а само тези, които възникват между субектите като носители на суверенитет.52

Почти огледално обратна е формулировката на СЕО: „Целта на ДЕИО – да се създаде Общ пазар, чието функциониране пряко засяга всички, попадащи под юрисдикцията на Общността – предполага, че този договор е нещо повече от споразумение, създаващо само насрещни задължения между сключващите го страни; …преамбюлът на Договора, визиращ не само правителствата, но и народите…; …нов правен ред…, …а негови субекти са не само държавите-членки, но и техните граждани…“53!

Тези фундаментални разлики неизбежно се обективират в проявните форми на интеграционния правопорядък – дори само бегъл преглед на видовете източници очертава огромна разлика54: както в наименованието или начина на създаване, така и в тяхното предназначение. Още по-очевидна е разликата в действието на източниците на двата правопорядъка55. Поради това считам за уместен в началото на това изследване един кратък преглед.

Теорията на международното право не е единна относно видовете източници56 на МП. Тъй като не това е предмет на настоящото изследване, ще приема, че източниците на международното право са шест категории57, както произтича от чл. 38 на Устава на Международния съд (УМС) – макар с ясното съзнание, че „този списък има в известна степен ограничено значение, тъй като е предназначен само за Международния съд. Освен това той не е изчерпателен“58:

– международните договори в широк смисъл59 – двустранни или многостранни, в тържествена (изискваща ратификация) или проста форма – определяни като „договорно право“. Член 2 на Виенската конвенция за правото на международните договори от 1968 г. разпростира разбирането за „договор“ над всяко „международно споразумение, сключено писмено между държави и уредено от международното право, независимо от конкретното наименование“;

– международният обичай като доказателство на общата практика, призната като право60;

– общите принципи на правото, признати от цивилизованите народи61;

– практиката на Международния съд, макар и без сила на присъдено нещо, доколкото закрепва принципи, с които държавите трябва да се съобразяват;

– доктрината (на най-квалифицираните автори на различните народи), като субсидиарен (помощен) източник („помощно средство за установяване на правните норми“)62;

– актовете на международните организации имат особена природа и положение – тук попадат както някои вътрешни актове63 (бюджетни и др.), които обвързват държавите – членки на организацията, така и актове на органи, изрично овластени да ангажират държавите (напр. резолюциите на Съвета за сигурност на ООН по Дял VІІ на Устава на ООН).

Различните категории източници на международното право нямат напълно обособена природа – те се „допълват, представляват продължение един на друг и именно това определя особения динамизъм на международното право“64. Благой Видин например отбелязва, че „трябва да отграничим понятието „източник на международното право“ от понятието „източник на международноправни задължения“65. В Правото на ЕС подобно разграничение не се налага…

В доктрината видовете източници на международното право се групират в няколко различни категории:

– материални и формални;

– договорни и обичайни;

– писани и неписани;

– главни и субсидиарни (допълнителни) и др.

Проф. Мари-Пиер Дюпюи обобщава: „Анализът на формите на създаване на международното право дълго време се правеше в изключително формалните рамки на теорията за източниците на международното право, систематизирана в началото на века от позитивистката доктрина, вдъхновена основно от идеалната схема на вътрешното право. …Тя и днес позволява рационално да се осмислят корените и условията за създаване на права и задължения на субектите на правото в международната общност. Иначе казано, тя предоставя първостепенна методологична и концептуална рамка. Парадоксално обаче … днес констатираме нейната неадаптираност към новите форми в международните отношения…“66.

Сред тези форми на първо място, разбира се, стоят организационните форми на европейската интеграция. Според мен е безспорна пълната непригодност както на понятийния апарат, така и на доктрината на класическото международно право, да отразят особеностите на интеграционния правопорядък. Това именно налага отделното изучаване на правната система на ЕС и нейните източници, опит за каквото представляват следващите глави на това изследване.



4. Систематизация на източниците на Съюзното право

Независимо от различията помежду им повечето автори са категорични: интеграционният правен ред представлява структуриран и йерархизиран правопорядък, със свои източници, свои принципи и свои правила за съотнасяне с останалите правопорядъци67.

Възможните критерии за групиране на различните видове съюзни правни източници са многобройни:

1. Според основополагащия акт в доктрината се разграничават:

– система на източниците по Парижкия договор за ЕОВС;

– система на източниците по Римските договори за ЕИО и ЕОАЕ – със съществени отлики спрямо първата;

– система на източниците по Маастрихтския договор за ЕС;

– и евентуално – система на източниците, които нямат формална договорна основа.

2. Разбира се, можем да обособим по-общо система на източниците на Общностното право и система на източниците на Правото на ЕС, прокарвайки – уместно или не дотам – принципно разграничение между двете, поне в исторически план, преди 2009 г., когато ДЛ прекрати Европейската общност.

3. Според техния автор източниците могат да бъдат групирани на такива, създадени от държавите-членки – чрез различни по вид и реквизити международноправни актове, подлежащи на предвиденото в националния им конституционен ред одобрение, и такива, създадени от институциите на ЕС, които от своя страна също могат да бъдат международни договори (сключени с трети страни) или едностранни актове (нормативни или индивидуални).

4. Несъмнено с основание и с достатъчно аналогии можем да приложим разделянето на източниците на писани и неписани68 – подход, който ще използвам и аз в този анализ.



5. Източниците могат да се разделят на външни и вътрешни (разделение, което успешно допълва предходното и също ще бъде следвано по-надолу по отношение на писаните и съответно на неписаните източници).

6. Първични и производни източнци (може би най-традиционно използваната, но очевидно недостатъчно прецизна класификация).

7. Норми, предвидени в УД, и норми, въведени в практиката.

8. Общностно право в „широк“ и в „тесен“ смисъл – една удобна (използвана по-рано и от мен), но все пак твърде неясна формулировка за избягване на сложността на систематизацията. Ружа Иванова признава: „Формалните източници на Общностното право са твърде разнородни. …За яснота ще използвам една опростена система, която включва общностното право в тесен и в широк смисъл“. За нея „общностното право stricto sensu включва първичното и производното право“, а в широк смисъл – „още три категории източници: т. нар. външни източници…, договори, сключени от държавите-членки, формиращи т. нар. допълнително право, и накрая неписаните източници – обичаят, общите принципи на правото и съдебната практика“69.

9. Проф. Готрон е лаконичен: „Нормите на Общностното право произтичат от многообразни източници. Писаните източници включват първичното и производното право. Общите принципи на правото, неписан източник, са изведени от съдията и действието им се простира до индивидуалните основни права. Има също вторични или допълнителни източници“70.

С оглед по-доброто разбиране именно на йерархията на нормите и актовете на съюзното право не бих възразил енергично срещу използването – поне с дидактична цел – на една опростена (за да не кажем опростенческа) систематика, при която всички източници се обединяват в три ясно йерархизирани групи:

– първични източници (със сравнително традиционен и безспорен обхват);

– производни източници (включващи едностранните актове на институциите на ЕС);

– и допълнителни източници (обединяващи правни източници, което не попада в обхвата на другите две групи).

Една подобна класификация, поднесена сама, е далеч от прецизността. Тя може да послужи само за преподредба на вече класифицирани по други, по-устойчиви критерии източници с цел по-доброто онагледяване (разбиране) на йерархията между тях. Разбира се, с неизбежната уговорка за още по-голямата условност на една такава преподредба...



Във всички случаи обаче съм резервиран към академичната употреба на изрази като „първично право“ и „производно“ или „вторично право“. Те създават напълно неуместното усещане, че става дума за различни видове „право“, едва ли не различни „правопорядъци“, което е точно обратното на целеното и от Съда на ЕС ясно внушение за единство и системност на правния ред на ЕС. Вместо това намирам за много по-точно и правилно да се говори за „първични“ и „производни“ („вторични“) източници на единното право на ЕС. Така става естествено и по-правилно да се говори например и за „допълнителни източници“, а не за „допълнително право“, за „договорни източници“, което няма как да не е различно от, да речем, „договорно право“ (та нали самите Учредителни договори са по форма договорно право, както и техните ревизии, вкл. договорите за присъединяване на нови ДЧ, за асоцииране и т.н.).

Система на източниците на Правото на ЕО и ЕС

(не отразява йерархия71)
І. Писани източници

  1. Вътрешни източници

    1. Първични източници

  • Учредителните договори (ДЕС, ДФЕС и ДЕОАЕ + ХОПЕС)

  • Протоколите и декларациите към УД

  • Ревизиите на УД („големи“ и „малки“)

  • „Допълнителни“ първични източници (актове на институциите или на ДЧ с ранг на първични източници)

    1. Производни източници по чл. 288 на ДФЕС

  • Регламент

  • Директива

  • Решение

  • Препоръка и становище (тълкувателен източник)

    1. Други производни източници

  • междуинституционни споразумения (вече предвидени изрично в чл. 295 на ДФЕС)

  • Нетипичните актове на институциите (актове извън номенклатурата по чл. 288 на ДФЕС)

  • Производните източници в договорна форма (общностни/съюзни конвенции, актовете на представителите на правителствата в рамките на Съвета, Конвенциите по стария „Трети стълб” на ЕС преди ДЛ)

  • Актовете на институциите по старите „Втори и Трети стълб”на ЕС (действащите)

  • Други актове, които не пораждат правни последици, но могат да бъдат субсидиарен тълкувателен източник




  1. Външни източници

Договорите на ЕО/ЕС с трети страни

  • Договорите, сключени при упражняване на изрично овластяване от ДЕО/ДФЕС

  • Договорите, сключени при упражняване на имплицитни компетенции на ЕО/ЕС

  • „Смесените“ международни договори (страна са ЕО/ЕС и ДЧ заедно)

  • Международните договори между ДЧ, сключени в изпълнение на УД, ако не са актове за изменение на първичните източници и международните договори на ДЧ, които обвързват ЕС.

  • Едностранните актове на органите, създадени с международни договори на ЕО/ЕС



ІІ. Неписани източници

    1. Вътрешни източници

      • Принципите, произтичащи от природата на Общностите/Съюза

      • Общностната/съюзната административна практика и общностните/съюзните обичаи

      • Практиката на СЕО/СЕС




    1. Външни източници

  • Общите принципи на Международното право и международният обичай

  • Общи правни принципи

  • Основните права (обособени условно и с ясно разграничение до и след влизането в сила на ДЛ, който закрепи Хартата за основните права на ЕС като първичен източник и предвиди присъединяване на ЕС към ЕКПЧ)

Глава 1
Първичните източници

на Правото на ЕС
Тъй наречените „първични“72 източници имат основополагащо значение в системата на източниците на Съюзното право. Макар и сравнително късно – едва през 1986 г. – СЕО ясно и изрично определя Учредителните договори (УД) за „базова конституционна харта“73 на Общностите, а през 1991 г. формулира най-категорично: те са „конституционна харта на една правова общност“74. Най-високият ранг на УД е установен еднозначно и в самите тях – актовете на институциите подлежат на отмяна, ако противоречат на Договорите75. Проф. Жан-Марк Фавре определя, че „оригинерното (или първично) Общностно право се състои от съвкупността от УД и уподобените на тях актове, които очертават „конституционната“ рамка на ЕС“76.

Първичните източници съставляват правната основа на интеграционния правопорядък. Никакво съмнение: в своята съвкупност те смело могат да бъдат определени като „основен закон“ – основополагащ акт на самостоятелна правна цялост. Макар лишено (и стремяща се да остане далеч!) от типични атрибути на суверенната държавност, интеграционната конструкция има за същностни характеристики своята самостоятелност и своя правов характер. Тези самостоятелност и правов характер се коренят – и обосновават – в Учредителните договори и тяхното нормативно обкръжение, съставляващо в своята съвкупност „конституционната харта“ на ЕС.
1. „Първичното право“ на ЕС включва няколко групи източници, обединени по 4 основни критерия:

начин на създаване и форма: актовете, определяни като първични източници, се създават по договорен път, типичен за международното право, в традиционната форма на международния договор;

влизане в сила: то е типично за установените в международното право и приети в ДЧ правила за влизане в сила на международните договори – по определения в самия договор ред, след обвързване по конституционно определения начин (ратификация, понякога други условия – обнародване в специалното национално издание), след определен брой ратификации (при УД – винаги от всички ДЧ, но при някои други първични източници – като Пакта от март 2012 г.77 – вече само на определен брой ДЧ, не всички…), на определена дата или след определен срок и др.;

действие: макар обусловено от посочените като втори критерий национални правила за влизане в сила на международните договори, актовете, първични източници на Правото на ЕС, след влизането си в сила действат в ДЧ не като източници на международното право, а като част от Съюзното, т. е. независимо от спазването на националните правила относно международните договори;

място в системата на Съюзното право: „първични“ са тези източници, за които СЕС приема, че са в основата на правната система на ЕС, респ. на върха на йерархията на неговите действащи правни норми. Към първичните източници ще бъде причислен всеки акт, който не подлежи на контрол за съобразеност с по-горен акт (поради липса на такъв), респ. несъобразяването с който ще е недопустимо за всеки по-ниско стоящ акт (виж нататък).
2. Така първичните източници на Правото на ЕО и ЕС включват следните няколко групи източници:

1. Учредителните договори;

2. Протоколите и декларациите към УД – макар „неделими“ от Договорите, те имат самостоятелно значение като източници, поради което следва да се разглеждат самостоятелно;

3. Актовете за изменяне на УД – договори и други актове, определяни като „големи и малки ревизии” и включващи договорите за изменение на УД, договорите за присъединяване на нови държави в частта им, внасяща изменения в УД и др.;

4. С известни условности към „конституционния корпус“ на ЕС могат да се отнесат (някои от) основните правни принципи, доколкото като присъщи на всеки правов ред самите УД не могат да не са съобразени с тях – те ще бъдат разгледани нататък в главата, посветена на неписаните източници).


Каталог: upload -> files
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Списък на участниците – 22 ученици от икономически професионални гимназии и 3-ма учители
files -> З а п о в е д № от г. На основание чл. 162, ал. 4 от Кодекса за застраховането, образците на отчет
files -> Наредба №23 от 18 декември 2009 Г. За условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "прилагане на стратегиите за местно развитие" и по мярка "управление на местни инициативни групи
files -> Съдържание увод глава първа. Особености на отразяването на кризата в медийния дискурс
files -> Единни в многообразието замяза на „Еднообразни в разединението”
files -> Заседанието на кабинета, в което участваше и министър Москов продължава


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница