Лекция Аристотел Битието като „усия. Форма и материя. Движение, ентелехия, енергия



Дата25.01.2018
Размер88.84 Kb.
ТипЛекция
5. лекция

Аристотел

  1. Битието като „усия“. Форма и материя. Движение, ентелехия, енергия.

С понятието “усия“, лат. субстанция, Аристотел означава онова, което е само по себе си, не се нуждае от друго, за да го има; което не може да бъде определение на друго, а напротив, е „субект“ „носител“ на определения, получаващи битие именно чрез прикрепването си към него. Същевременно определенията се отнасят винаги до нещо конкретно, т.е. „усия“-та не е абстрактна веобщност, а конкретна единичност. Това не означава обаче, че тя е нещо налично, трансситуативно (съществуващо като такова независимо от „обстоятелствата“) – безформен материален субстрат, който е една абстракция, няма как изобщо да е, защото съществуващото е всеки път нещо определено. Конкретното е ситуативно – то е, например, гъбата, но не сама по себе си, а в релация с останалите вещи, с които си съпринадлежи в конститутивния за нея контекст на лекцията. Но нали по-горе бе казано тъкмо обратното – че вещ като гъбата не може да бъде „усия“, защото не е сама по себе си, о-пределена е от други вещи? Видяна откъм съпринадлежността си с тези вещи обаче, като „отпечатък“ на спо-делената с тях взаимовръзка, като същностно пребиваваща „извън“ себе си, тя не получава определенията си „отвън“. „Усия“-та всъщност може да бъде о-пределена от друго, но то не е въшно и чуждо, а нейното собствено друго, т.е. тя се самоопределя и тъкмо в това се състои нейната само-стоятелност. В крайна сметка „субстанцията“ е тъкмо ситуативната взаимовръзка, чиито елементи се явяват нейно иманентно членение. Тя е форма именно в този смисъл на безсъдържателна мрежа от взаимни препращания, а не като очертанието, облика, структурата на една вещ (не като Платоновия „ейдос“, доколкото той е чистата фигура или конструкция на нещо, схващана в съзерцанието, „зяпането“ на това нещо като изтръгнато от определящия за него „практически“ контекст). Изпълнената със съдържание форма, т.е. определеността на нещо, представлява „следа“, „отпечатък“ на тази чиста форма. Това означава, че материята е „производна“ на формата, макар и нещо различно от нея, или както казва Аристотел, формата е праматерията. Изказано с Хегеловите понятия: материята е собственото друго, инобитието на формата (както, например, един организъм не е тъждествен на сумата от частите си; за да го има, той се разчленява на тези елементи, но те не са самостоятелни, налични независимо от него, а определени от местата си в неговата взаимовръзка и престават да имат битие като такива, когато бъдат отделени от него).

Едно от основните схващания на Аристотел гласи: формата (морфе) е преди материята (хюле) – не в хронологически, а в същностен план (дори и в плана на едно по-изначално време, както ще проличи в лекциите за Кант и Киркегор). Както бе показано, материята не е нещо само-стоятелно, а „дюнамис“, лат. потенция, т.е. възможност, годност за... (само-стоятелното е това, което не се опира на нищо външно, т.е. във всичко друго „открива“ нещо свое; такава е именно ситуативната взаимовръзка, която като онова, което прави някого способен, например, да открие алпийския покрив, се отнася към самата себе си като произход на тази строителна конструкция). Понеже материята не е нещо налично, съществуващо само по себе си, тя не е потенция в смисъла на сила или мощ, способна да причини някакъв ефект. Произходът, „архе“-то на едно нещо, т.е. това, от което то изхожда и получава своята същностна определеност, е формата (в дадения по-горе пример проектирането на алпийския покрив сякаш изхожда от майстора-строител, но всъщност само дотолкова, доколкото той е захвърлен в една неподвластна му ситуация и открива една предначертана от нея конструкция). Тя е „енергейа“: от една страна – движещото, действащото, от друга страна – осъществяването, действителността на нещото. Аристотел я нарича още „енетелехейа“ – една изкована от самия него дума. Коренът на думата – „телос“ – няма предвид цел в смисъла на една положена откъм наличното определеност, която после бива материализирана. Той означава край, завършек, но не като приключване, извървяване на някакъв изходил от наличното процес, а като о-съществяване (в примера телосът е целта „за да не рухва покрива от тежестта на снега“, зададена от самата ситуация, и движението към нея е изпълнение на тази задача, постигане на една същност, която не лежи в обсега на нашия произвол; по същия начин, когато играем, ние се подчиняваме на собствената цел на играта). Следователно движението от материята към формата не изхожда от първата, не е инициирано от нея. От друга страна обаче, то не идва от някакъв намиращ се отвън „мотор“, какъвто е случаят, когато материята се разглежда като гола маса, изпълваща някаква форма, предписана й от един наличен, „стоящ във вакуум“ човек. Доколкото изначално материята никога не е сама по себе си, а се разкрива едва откъм формалната взаимовръзка на произвежданото изделие (няма дървесина изобщо, а дърво за покрив), т.е. доколкото тя винаги вече е „скроена“ с оглед на формата, движението към последната й принадлежи като възможност, годност, подходящост за...: „По своята възможност бронзът е една статуя, но движението да се превърне в статуя не е движение на бронза, доколкото той е бронз, а движението му като възможността да стане статуя.“ Това движение изхожда от формата, определяща едно нещо, представлява неговото изпълване, о-съществяване, стигане до самото себе си („телос“ означава буквално „да се имаш в края“) като извървяло един път, по който не се е отправило като налично (в немския думата „движение“ – Bewegung – има за свой корен думата „път“ – Weg; за съжаление в българския „пътуване“ се употребява за придвижване с превозно средство). Този път не е средство, безразлично спрямо „целта“ и отделящо се като шлака след постигането й, а участва в нея, защото е „спуснат“ откъм самата нея и представлява нейното изпълване, „зреене“ (така например пътят към целта „професия архитект“ не изхожда в същественото от произвола на студента, а е зададен от самата нея и преброждането на етапите му е същевременно формиране на студента като архитект). „Вървящото“ по него не постоянства като едно и също, не претърпява само външна промяна, а се трансформира същностно, бива досегнато в сърцевината си от промяната. Например този, който си поставя за цел да отслабне, избира някакъв метод, който му служи като инструмент и поради това е акцидентален, безразличен спрямо онова, което е той самия, т.е. в края на пътя (думата „метод“ означава път, подход) той е по-слаб на външен вид, но е останал със „съзнанието“ си от момента на целеполагането. Докато студентът по архитектура се впуска в една възможност, с която не разполага като със средство, а напротив, тя го владее и преобразява цялостно.

Да повторим: тъй като формата в смисъла на структурата, конфигурацията на нещо е определена от „целта“, и целта е онова, от което изхожда движението към това нещо; тъй като на свой ред „целта“ е зададена от една „практическа“ взаимовръзка, в крайна сметка именно формата в смисъла на подобна взаимовръзка е движещото, т.е. енергията. Понеже, по-нататък, формата във втория смисъл е медиум, т.е. конфигурация от елементи, явяващи се нейно собствено членение, тя всеки път се случва като своя вътрешна трансформация, представлява нещо, което пребивава изцяло в самото себе си. В този смисъл тя е „неподвижен двигател“, а изхождащото от нея задвижване е един вид притегляне.

Все пак Аристотел изказва и материята като причина. За да се разбере това, трябва обаче да се вникне в изначалното значение на думата „причина“. Тя няма предвид каузалност (както ще я изтълкуват римляните), т.е. нещо, което като налично предизвиква друго или въздейства върху друго, има някакво следващо го във времето следствие, а онова, което е виновно, че едно биващо е това, което е. Въпросното провиняване следва да се разбира в този смисъл, че причината не „причинява“ биващото като гол ефект, оставайки в миналото като външна и несъществена за него (както, например, е все едно дали плачът в един филмов кадър е предизивкан чрез лук или чрез капки за очи), а че продължава да присъства като държана отговорна от него за това, което то е, т.е. участва в самото него. Материята е виновна за това, че биващото е, т.е. тя изгражда заедно с формата неговото битие. Без нея биващото не би стояло пред нас. Но то стои като това, което е, не чрез нея, а чрез формата си. Иначе казано: материята е негова причина не като налична, а дотолкова, доколкото вече е „нагласена“ с оглед на формата, явява се възможността на тази форма. За Аристотел тя е необходимото, но последното не е най-висшето: „Въобразяват си, че... една къща съществувала чрез необходимостта поради това, че по природата си тежкото отивало надолу, лекото, обаче, нагоре; така че основата и камъните поради тяхната тежест – под земята, земята, обаче, защото е по-лека – по-нагоре, и дървесината – най-отгоре, защото е най-лека... Наистина, къщата не е станала такава без това (материала), но не и... чрез него... (Д)вете (форма, цел и материя, необходимо) трябва да бъдат положени като принцип, но целта е по-висшият принцип.“ Материята е необходимото в този смисъл, че битието като медиум се нуждае от нея, за да се случи като формална взаимовръзка на явяващото се. Трябва обаче да се подчертае още веднъж, че тя е собственото друго, инобитието на формата. От гледна точка на Аристотеловото разбиране материята се тълкува криво, когато се обявява за нещо само-стоятелно.

II. Фюзис и техне

„Фюзис“-ът е онова, което има своето „архе“ (начало и определение, а това за Аристотел е „телосът“, осъществяването) в самото себе си. „Техне“ пък е гръцкото име за произвеждането на онова, което има своето „архе“ в нещо друго, а именно в човека, който в този случай се нарича „архитектон“ – онзи, който има „архе“-то по начина на „техне“-то. „Произвеждане“ не означава тук правене, а „пойесис“ – извеждане на нещо в нескритост като негово собствено произлизане. От една страна, домът, например, има своето начало и определение в плана на майстора-строител. Този план, предварително съзреният „ейдос“ на дома, се разпорежда с избора и обработката на строителните материали. Наистина, домът стои върху основата си, но никога из самата нея – той не стои като възходил, а като изграден. Аристотел дава пример и с лекаря, който има „архе“-то на оздравяването си в себе си, но не съ-образно себе си, доколкото е лекар, а доколкото е човек, т.е. природно същество. И обратно – лекарят има „архе“-то на лекуването в себе си като лекар, а не просто като човек. Следователно „архе“-то на лекуването, както и това на изграждането, не лежи в самата природа. От друга страна обаче, „техне“ не означава правене, предизвикване, т.е. изхождащо от човека като наличен обработване на сведена до гол пълнеж материя съ-образно проектирана от него форма. Технически произведеното е човешко дело дотолкова, доколкото човекът участва в съответната ситуативна взаимовръзка, поема своето разположение в нея. „Ейдосът“, формата, доловена откъм това разположение, е телосът, осъществяването на нещо като такова, каквото е само по себе си, т.е. в конститутивния за него контекст на ситуацията. По този начин човекът е като почва, в която „покълва“ изделието – то бива издигнато в нескритостта на съществуващото така, сякаш е възходило в нея като природа.



III. Модерната техника – екскурс върху Хайдегер

Понеже „техне“ е произвеждане в разяснения смисъл, техниката не е просто средство или човешко дело, а начин на пребиваване в света, респективно – на отнасяне към биващото. Според Хайдегер властващото в модерната техника разкриване не е вече позволяване на биващото да се яви откъм самото себе си, т.е откъм една неразполагаема ситуация, не е довеждане на нещо „отпред“ така, сякаш самото то идва, а „извикване отпред“. Това ще рече, че човекът, стоящ в една „поставена“ и контролирана от него „ситуация“, извежда навяве нещо дотолкова, доколкото то реализира онова, което той му е пред-явил, доставя онова, което той му е поръчал. Технически произведеното стои на повикване като келнер – не е „важно“ само по себе си, а заради онова, което се изисква от него. Ето един от примерите на Хайдегер: „Водната електростанция не е вградена в река Рейн като стария дървен мост, който от столетия свързва бряг с бряг. По-скоро реката е вградена в електростанцията. Тя е това, което е сега като река, а именно доставчик на воден натиск, из същността на електростанцията.“ Докато старият мост оставя реката да бъде река, „зачита“ я, т.е. представлява проект на майстор, който е разположен в една неподвластна му ситуация. Но нали твърдяхме, че биващото никога не е само по себе си и поначало се разкрива по един практически начин, откъм взаимовръзката на някакво изделие, удовлетворяващо някакво „за да“? Реката не се ли разкрива като източник на воден натиск и откъм старата воденица, която, от своя страна, бива изградена, за да се смеле брашното, което пък се произвежда, за да се направи хляб, а хлябът – за да се нахрани човекът? Безспорно е така, но с тази разлика, че воденицата е проект на един ситуиран човек, в крайна сметка – проект на самата ситуация, докато електростанцията е „научен“ проект и не е „вградена“ в ситуацията, а я преучредява, „поставя“ откъм себе си. В този смисъл Хайдегер изказва същността на техниката с понятието Ge-stell (букв. постав, подставка) – тя е едно отношение към биващото, което не го оставя да се яви откъм самото себе си, а го поставя на „масата за обработка“, т.е. то се явява единствено в пред-явения му аспект. По този начин човекът подставя, подпъхва себе си като негово основание, т.е. то съществува дотолкова, доколкото се явява пред и за него. Но това вселенско господство на човека е привидност, защото той не е наличен, трансситуативен, а всеки път е подвластен на някаква ситуация. Разкривайки биващото като стоящо на разположение, той е застрашен да изгуби собствената си същност, състояща се в това, да бъде „мястото“, където се случва събитието на нескритостта на биващото. А той може да бъде въпросното място само дотолкова, доколкото разбира себе си като участник в някаква неразполагаема за него ситуация.



Фундаменталната очевидност на модерната епоха е именно тази, че всичко е въпрос на направляване и организация, т.е. забравата на битието, на това, че човек винаги участва в някаква надхвърляща го събитийност (вече е алгоритмизирана дори непредвидимостта на любовните срещи). В нея се корени световната доминация на технологиите и икономиката. Тя се споделя еднакво от привържениците на комунизма и на икономическия либерализъм. Разделението между ляво и дясно само пречи да се види истински съдбовното противопоставяне, минаващо по линията на Ge-stell-а. Въпросът не е в това, да отхвърлим техническата цивилизация и да се върнем в предмодерните времена, а да удържаме разбирането, че абсолютизирането на техническото отношение към съществуващото би означавало край на човешкото, защото последното се състои в откритостта на случването, в историчността.


Каталог: filebank
filebank -> Тема на дипломната работа
filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия
filebank -> 1 3 в е к а б ъ л г а р и я“ Утвърдил
filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия
filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия
filebank -> Зимна сесия – уч. 2015– 2016 г. Начало на изпитите 00 ч. Теоретична механика ІІ ч. Динамика
filebank -> Упражнение №1
filebank -> О т ч е т на проф. Д-р инж. Борислав маринов – декан на геодезическия факултет при уасг пред общото събрание на факултета
filebank -> Техническа механика
filebank -> Дати за поправителната сесия септември 2013 г катедра “Техническа механика”


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница