Лекция Хегел Превъзмогване на противопоставянето „вътрешно-външно", „субект-обект". Понятието „припомняне"

1. 
   Превъзмогване на противопоставянето „вътрешно-външно“, „субект-обект“. Понятието „припомняне“.
   

Човекът, който разбира себе си като съществуващ сам по себе си, непосредствено самотъждествен, се раздвоява на едно „за себе си“, което е описаното абстрактно „аз мисля“, чиито съдържания са случайни и повърхнинни, и едно „по себе си“, представляващо многообразие от определености, които са взаимно извънпоставени, индиферентно различни една спрямо друга, т.е. не си съпринадлежат в някаква изцяло опосредяваща ги взаимовръзка, аспектите на взаиморазположението им не са вътрешноприсъщи за тях. В този случай Азът е единство, което е привидно, защото обхваща своите определености само „виртуално“, подвежда ги под произволни, пред-поставени им аспекти и така подменя, изопачава собствената си фактичност. Зад въображаемото му единство се трупат безразборно като неовладяна, „дива“ природа непоетите, неартикулирани фактически (ситуативни) определености. Тези разпилени, неинтегрирани части от собствената индивидуалност се сдобиват с демонична мощ и напомнят за себе си под формата на „нагони“ и „афекти“. Самите те са скритият мотив, управляващ избора на перспективата, в която аз-ът вижда себе си и действа в света – въпросният избор е надделяването, овластяването на някой от тях в общото им „домакинство“. Те са фиксации, „травми“, въвличащи в една митична повторяемост, принуждаващи да бъдат поставяни все отново в сменящия се декор на фактическите обстоятелства. Това е така, защото аз-ът не е суверенен по отношение на тях, не ги е подчинил, интегрирайки ги към себе си като свои моменти. Този аз не е само-стоятелен, лишен е от център именно защото претендира да съществува сам по себе си, да е точката, от която изхожда всяка негова перспектива.

В същността си човек не е обособено спрямо външния свят наличие. Той никога не е най-напред в себе си, а е едва другото на другото като негово собствено друго. Това ще рече: съществува като той самия, т.е. отнася се към себе си, само когато същевременно се отнася към нещо, различно от него. Другото обаче не е външно, чуждо и случайно, а неговото собствено друго. Това, на свой ред, означава, че човекът същностно е извън себе си като наличен, стои заедно с другото в една взаимовръзка, която тепърва ги определя такива, каквито са в отношението помежду им. Подобна взаимовръзка, чиито елементи представляват нейно иманентно членение, нарекохме в първата лекция медиум. Човек е способен изобщо да се отнесе към другото и към себе си в другото единствено из тази своя съпринадлежност с него – за разлика, например, от лежащия в индиферентни съседства камък. Иначе казано: той е едно Себе-си дотолкова, доколкото не стои в себе си като наличен, а в различаването между себе си и другото, т.е. доколкото съществува като медиум. Същевременно тук проличава, че истинското и изначално Себе-си не е това на непосредствено самотъждествения Аз, а на медиума.

Хегел изказва това, че човекът е едва като овътрешностяващ своята външност, с понятието „припомняне“ (Erinnerung). С разделяне на префикса от останалата част тази дума може да означи на немски буквално “овътрешностяване” и оттук – “завръщане в себе си”, “възвръщане на себе си”. Човекът винаги вече трябва да реституира, припомня другото, към което се намира в отношение (фактичността, в която е ситуиран), като отчуждена, забравена собствена о-пределеност. Формулирано на пост-хегелиански език: той си при-своява една перспектива, която го предхожда като съзнаващ разкриващото се в нея – предхожда го не хронологически, а доколкото той участва „несъзнавано“, „екстатично“ в конституирането на съдържанието, към което се отнася, т.е. доколкото то е определено от разположението му в една неразполагаема за неговото съзнание взаимовръзка.

2. 
   Хегеловата диалектика и християнската идея за триединството
   

3. 
   Негативността на битието – диалектика на господаря и роба
   

Хегел онагледява тази среща с другия като диалектика на господаря и роба. Господарят е този, който надделява в една борба за признаване, водена поради това, че човек е уверен в самия себе си (selbstbewusst, буквално знаещ себе си, самосъзнаващ се – Selbstbewusstsein означава „самозъзнание“) дотолкова, доколкото има кой да върне „погледа“ му, да се „обърне“ към него, да го потвърди (именно другият е другото, в което човек трябва да се „огледа“, за да знае себе си). Това признаване обаче е дефициентен модус (непълноценна форма) на същинското, защото утвърждава победителя в неговата непосредствена даденост. То не е дошло със смелостта му да излезе извън себе си, да се остави да бъде това, което е откъм една непредопределена, неконтролирана от него ситуация, а вследствие на едно „разразяване“ в собствената перспектива. Другият присъства оптически, повърхнинно, само в пред-явените му аспекти. Но обратната страна на „нарцистичното” му опредметяване, на това, че господарят не стига в него до граница, е безизлазността на последния от самия себе си, капсулирането му спрямо света, който по конституцията си е спо-делен с другите. Както бе показано в началото, неговият аз се раздвоява и подменя. Зад въображаемата му цялостност и самотъждественост се трупат безразборно непоетите, неинтегрирани към него ситуативни участия. Под формата на „нагони“ и „афекти“ те са „несъзнаваният“ мотив, управляващ избора на перспектива, в която се освобождава мощта му (тъй като този аз е абстрактна всеобщност, която е безразлична и тъкмо поради това беззащитна спрямо изпълващите я определености; той не е средата, в която са снети, около която са организирани всички те, а е без център, съвпада непосредствено с онази определеност, която е отключена от моментната ситуация). Така господарят, онзи, който външно не се подчинява никому, се оказва не-само-стоятелен, т.е. роб.

4. 
   Нещастното съзнание – трагедията на демоничното
   

Нещастното съзнание не се отъждествява истински с общото, защото това би означавало самото то да се остави бъде откъм единственото истинско общо – конкретно спо-деляната с другите (събитийна) взаимовръзка. То има общото като нещо отвъд себе си, спрямо което стои в повинност, и същевременно, както пролича, това общо го има само за него, в неговата фантазия, и то като алегорична маска на най-тъмните страни на индивидуалността му. Така нещастното съзнание задлъжнява пред една демонично обособила се част от собствената му природа, попада в клопката на една митична съдба (предначертание, което се осъществява именно в опита за избягването му). Тъкмо когато отвъдният закон, който е извикан на живот, за да гарантира на това съзнание, че може да излиза навън в света без да бъде накърнена нарцистичната му цялост, отваря „вратата“ си (разрешава), то причинява един факт, който го уличава, че няма право да се показва. Разминаването между намерението и резултата се случва, защото както бе показано, от една страна, отвъдното всеобщо не прониква в дълбочината на ситуативните взаимовръзки, и от друга страна, е направлявано от най-неосъзнатите „страсти“. Това е трагедията на демоничното. Въпросният факт носи двусмислието на вина и невинност – изхожда от един извършител, който не го е възнамерявал. Двусмислието обаче отива по-дълбоко, и именно тук се корени силата на мита. Вината, вменявана от демоничната съвест, е „родова“, предваряваща целенасоченото действие на „трагическия герой“ из недрата на собствената му природа, защото той просто е останал в непосредствеността, която е отнапред провинена спрямо същността. Митичният откуп паразитира върху откупването пред собствената същност. Откупване от това, да се отнасяш към хора, вместо само към предмети, да се изложиш на абсолютната негативност на същността в лицето на другия. Вината пред човешкото се състои в самото откупване, тъй като то е неговото виртуално унищожаване. В делото, сторено с благословията на митичната съдба, виртуалното провинение съвпада с фактическото. Но това е така, защото самият мит е процедурата на откупване, и в този смисъл той обвинява поради собственото си основание. Там, където митът черпи силата си, се крие и неговата слабост, т.е. осъзнаването на естеството му е същевременно неговото преодоляване.