Лекция Хераклит и Парменид Хераклит Биографска бележка
Изтегляне 104.38 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Битие и ставане
- Екскурс върху Хайдегер
- Битието като логос
- Истината като нескритост (Фр. 16)
- Парменид Биографска бележка
- Трите пътя или битие и привидност
- Битие и долавяне
- Две форми на езика
| 2. лекция
Хераклит и Парменид
Биографска бележка Разцветът му (акме) е около 70. олимпиада (500 г. пр. Хр.), бил е почти съвременник на Парменид. Жител на Ефес, той е известен като самотен и своенравен мизантроп с аристократично самосъзнание, който се е оттеглил от обществените дела въпреки отправените към него очаквания.
„Битието е (има го) толкова малко, колкото и небитието; ставането е и също така не е“; „Всичко тече (panta rhei), нищо не устоява, нито остава същото.“ Като възвестява, че всичко е ставане, Хераклит няма предвид някаква несекваща промяна в иначе наличната съвкупност на биващите, а това, че нищо не е чисто и просто налично (в цитата битието е тъждествено на наличие). Всяко биващо има в себе си своето отрицание, т.е. присъства такова, каквото е, единствено като различно, противостоящо спрямо нещо, което то не е. Другото, по отношение на което едно биващо е, не е което и да е, т.е. абстрактно, случайно, а неговото собствено друго, с което си съпринадлежи. Ето защо за всяко от тях краят му, границата му в противостоящото е собственото му начало, същностната му о-пределеност. То започва като завръщащо се към себе си в другото. Платон онагледява по следния начин диалектиката на Хераклит: „Едното, различено от самото себе си, се единява със себе си като хармонията на лъка и тетивата“ (Пирът, 187). Екскурс върху Хайдегер Гърците са имали подходящ термин за това, което наричаме „неща“: pragmata. За тях нещата не са били обособени наличия, а онова, с което си имаме вземане-даване като всеки път вписани в някаква „практическа“ ситуация. Според Хайдегер съществуващите неща биват срещани изначално по този начин, като пособия. Пособието, например един чук, е нещо подръчно – боравенето с него нито го тематизира като такъв, нито е запознато с неговата структура. Едва когато чукът се повреди или се окаже непригоден, той изплува в полезрението и става тема, превръща се от нещо подръчно в нещо налично. „Зяпането“ му може да го улови в някакви категории, но той се схваща изначално в „практическата“ му употреба (т.е. теория и практика са едно), защото там се разкрива откъм самия себе си, т.е. откъм взаимовръзката на конституиралата го ситуация. Тази взаимовръзка не е проектирана и притежавана от използващия пособието, защото самият той е вплетен, разположен в нея и поради това й е подвластен. Едно пособие никога не е (налично). То е това, което е, винаги откъм една пособийна цялост. В същността си пособието е „нещо за да...“, т.е. то не е дадено само по себе си, а само в препратка към нещо друго, като съпринадлежащо си с друго. Чук, клещи, игла, пирони и пр. не се показват най-напред за себе си в някакъв трансситуативен „вакуум“, за да бъдат насъбрани впоследствие, а откъм взаимовръзката на онова, за чието произвеждане служат, например обувки. Произвежданото е това, което носи конституиращата ги цялост на техните взаимни препращания. На свой ред в същността си то не е проектирано от майстора, а е определено от едно човешко разположение, т.е. представлява проект на самата ситуация. Ето защо произвежданото на свой ред не е нещо налично, а отново има характера на пособие, т.е. „практически“ характер. В него лежи и препратката към използваните материали – стомана, дърво, кожа и пр. Така в „практическото“ боравене бива открита същевременно и материята. Но не като наличие, а като потенция, годност за..., т.е. като определена откъм формалната взаимовръзка на ситуацията: гората е сечище, скалата – каменоломна, потокът е водна сила, вятърът – „вятър в платната“. С оглед на предстоящото в 4. и 5. лекция съпоставяне на античното „техне“ и модерната техника е важно тук да се отбележи, че този начин на разкриване на материите не е „инструментализиране“ на природата от един човек, заемащ позицията на наличието, защото, както бе споменато, самият човек е подвластен на някаква „практическа“ ситуация. За изложеното дотук разбиране биващите не са дадени сами по себе си, не са „пълните” места, разположени външно, индиферентно едно спрямо друго, а са определени и откроени тъкмо от „празните” полета помежду им, аспектите на взаиморазположението им (в някаква взаимовръзка) са вътрешни, присъщи за тях. Или: битието (това, че и как едно нещо съществува) е това „между”, един медиум. Медиум, понятие, което заемаме от немската романтика, означава посредник, тепърва конституиращ страните, между които посредничи. Като изцяло опосредяващо биващите (те не са нищо преди да бъдат свързани чрез него), битието е една цялост, която се разчленява вътрешно, за да се случи като взаимовръзка на своите части.
Logos не означава изначално реч, слово, още по-малко – разум. Глаголът legein има значение на „събирам“, например „събирам класове, съчки“. Това събиране не е безразборно трупане, скупчване, а при него едното бива откроено спрямо другото и заема своето истинско място. Фр. 2 изказва логоса като онова, което изначално насъбира съществуващото. В този смисъл логосът е тъждествен на битието – той е взаимовръзката на елементи, определени от мястото си в нея, един медиум. Тъй като тази взаимовръзка не предхожда своите елементи в качеството на идеално наличие (например като проект в „главата“ на някакво налично същество, божествено или човешко), а е от събитиен характер, за да се случи, на нея й трябва човекът в двойното значение на някой, от когото тя се нуждае и когото тя употребява. Човекът е страната на „активността“, която „задейства“ конституирането на конкретната събитийна взаимоврзъка и приндалжещите й елементи. Но той е способен на тази „божествена“, съзидателна активност именно дотолкова, доколкото изначално не е наличен, а винаги е разположен в някаква неподвластна му ситуация, т.е. доколкото същевременно е „пасивен“, приемащ. Езикът се корени в това, че битието-логос се различава в себе си от самото себе си и това различаване е едно членение, т.е. реч. Самото вземане в контекста на ситуацията на нещо като това, което е, за да..., като препращащо към..., е артикулиране на неговото значение. Езикът е онова, което закрепва, фиксира подобни значения и посредством което човекът си присвоява родените от ситуацията съдържания (изначално те не са творения на „разума“ му). Без това присвояване човешкото съществуване би било погълнато или обзето, подобно на животинското, от вземането-даването с нещо, въпросното нещо не би било за човека, т.е. нито той би се отнасял към него, нито него би го имало като такова. Но ако нещо не би се разкрило, случило за човека, изобщо не би се случило и самото битие-логос, доколкото то се разиграва като отношение на човека към биващото. Ето защо освободеността на човека спрямо „околната му среда“, неговата необвързаност с определени начини на „взаимодействие“ с нея, при все че не се основава на имането на език, е същностно прицелена в него (така както Бог-Отец си съпринадлежи със своя Син – Бога-Слово – и не може да бъде мислен без него). Фр. 34 казва: „онези, които не събират постоянното заедно (логоса=битието), са чуващи, които приличат на глухи“. Хората могат изобщо да слушат (hören) думи, да имат „разум“, доколкото са „послушни“ (hörig) на логоса, т.е. принадлежат (gehören) към някаква събитийна взаимовръзка, поемат своето разположение в нея. Те обаче са глухи, когато чуват само думи, т.е. когато езикът бъде откъснат от артикулирането на съответното ситуативно разположение, от съответната перспектива към съществуващото и бъде третиран като натоварен с трансситуативни и осреднени значения „речников“ език. Или, което е същото, когато забравят битието-логос: „онова, с което най-често си имат вземане-даване, логосът, на него те обръщат гръб, и онова, с което всекидневно се сблъскват, то им изглежда чуждо“ (фр. 72). Те си имат работа с битието-логос, отнасяйки се постоянно към биващото, но битието им е чуждо, защото си мислят, че биващото е просто биващо и нищо повече, т.е. не е нещо, срещано единствено в някаква събитийна взаимовръзка, а нещо налично и стоящо само за себе си. Те са, разбира се, будни, отнасяйки се към нещо биващо, и въпреки това спят, понеже не се намират истински в ситуацията и нейната фактичност остава външна за тях. Хераклит казва: „Ние правим и мислим всичко според участието в божествения разум (логос). Поради това трябва да следваме само този всеобщ разум. Мнозина обаче живеят така, сякаш имат собствен разум; разумът обаче не е нищо друго освен излагането на начина на подредбата на всичкото (т.е. ситуативната взаимовръзка). Ето защо, доколкото участваме в знанието за него, ние сме в истината; доколкото обаче имаме нещо особено (своеобразно), сме в заблудата“. Смисълът (Sinn) на онзи, който се извръща от битието като логос, т.е. който се изключва от ситуативната взаимовръзка, e своенравие, упорство (Eigen-sinn, смисъл, съществуваш единствено за самия него). Сънуването е едно знание за нещо, за което само аз знам.
Истината принадлежи към същността на самото битие. Битието е онова, което позволява излизането наяве – конкретната ситуативна взаимовръзка, в чийто контекст нещо тепърва бива определено и следователно се разкрива такова, каквото е само по себе си. Истината е нескритостта на съществуващото (a-letheia). За да се случи тази нескритост, е необходимо (в гореописания двоен смисъл) съдействието на човека. Той не трябва да пред-явява на нещо как следва да се яви, както е при контролираната от него ситуация, наречена проблемна/опитна постановка, а да го остави да се яви в контекста на конститутивната за това нещо ситуация, оставяйки се сам да й бъде подвластен като участник в нея. Забележка: Лайтмотивът на тези лекции е, че изначално (не в хронологически, а в същностен план) съществуващите неща не са налични, а се случват, т.е. че битието не е наличие, а събитие. Всеки знае от опит, че когато мисли битието като наличие, т.е. когато забрави, че всеки път е разположен в една неподвластна му ситуация, а това ще рече – когато пред-явява на нещата как следва да се явят, не му се случва нищо. Дори и очакванията му да се материализират, това не е случване, защото случването е разкриване на нещо „ново“. „Новото“ се явява само тогава, когато човек се впуска в една непредпоставена възможност, т.е. когато участва в една спо-делена, неконструирана от него ситуация. В този смисъл: щеше ли човешкото „съзнание“ да има някакви съдържания, нещо повече – щеше ли изобщо да има „съзнание“, доколкото то винаги е съзнание за нещо, ако никой никога не бе участвал в надхвърлящи го събитийни взаимовръзки? Някой би попитал: А защо се въвежда тази разлика между биващо и битие? Този въпрос свидетелства точно за забравата на битието, когато то се разбира като наличие. Тогава битието е голият факт, че нещо, което има своята определеност само по себе си, чисто и просто е. Но както бе показано, всичко се конституира в контекста на някаква събитийна взаимовръзка. Тя – а това е именно битието – не лежи на една плоскост с него, защото е като хоризонта, в който сме ситуирани, който е фонът, правещ възможно да видим нещо, но сам той не може да бъде превърнат в тема на нашето виждане. За разлика от събитийната взаимовръзка на битието конструираната взаимовръзка на науката е нещо обозримо. Не може ли обаче да бъде обхваната изчерпателно взаимовръзката на една отминала ситуация? Не и в смисъла на точните науки, защото тя е достъпна единствено посредством хоризонта на настоящата ситуация, който отново не ни е подвластен и ни задава своите пред-разсъдъци (перспективи, които не изхождат от собствения ни разсъдък и не подлежат на абсолютен контрол).
Биографска бележка Парменид е най-видната фигура в елеатската школа. Той произхожда от уважаван и богат род и достига до разцвета си около 69. Олимпиада (504-501 пр. Хр.). Самият той е бил почитан от своите съграждани, чието благополучие може да бъде приписано не на последно място на законите, дадени им от него.
а) пътят към битието, който води същевременно в нескритостта на съществуващото; той е незаобиколим; б) пътят към небитието, който, наистина, не може да бъде вървян (доколкото няма как едно битие да отиде, да бъде в небитието), но трябва да бъде взет предвид, тъй като това, че нищото не е нещо биващо, не означава, че то не принадлежи към същността на битието; както при Хераклит, битието не е наличие, позитивна даденост, а отричащата всяка такава даденост взаимовръзка на съответната ситуация; или нищото не трябва да се мисли откъм наличното, като отсъствие на нещо съществуващо, което ще рече парадоксално – като наличие на отсъствието, празнотата, а като спадащото към битието на самото биващо отрицание; с) пътят към привидността, който постоянно е достъпен и вървян, но е заобиколим; по този път на заблудата биващото изглежда ту така, ту иначе, т.е. тук властват само аспекти; човекът поема по него, когато се отлъчва от своята принадлежност към някаква събитийна конфигурация и разбира себе си и биващото като налични; тогава той раз-глежда биващото, т.е. вижда го не така, както е само по себе си, а в различни, пред-явени му аспекти. Но видността, явността има и друга, по-изначална форма, доколкото принадлежи към същността на битието като позволявящото на нещо да се покаже, яви.
Обичайният превод на фр. 5 гласи: „Едно и също са обаче мисленето и битието“, а вулгарното му тълкуване – че всичко, което ти щукне в трансситуативен вакуум, би следвало и да съществува. Хайдегер тълкува този прочут фрагмент така: „Взаимопринадлежащи си са долавянето и битието“ (единяващата същност не е гола еднаквост, а, както при Хераклит, съпринадлежност на противостоящи си). Noein означава първоначално не мислене, а долавяне, nus – не разум, а способност за долавяне. Долавяне ще рече: оставяне на биващото да се яви, покаже откъм самото себе си. Това не е пасивно възприемане, чиста рецептивност, тъй като предполага решително, „активно“ поемане на собствената ситуираност, противопоставяне на инерцията на наследените, осреднени и разполагаеми значения. „Битие“ пък има предвид: онова, което позволява на биващото да встъпи в нескритост, да се яви. Ето защо долавянето принадлежи към битието и се случва заради него (както се отнасят при Хераклит човешкият логос – езикът – и божественият логос – битието). То не е способност, посилност на един вече наличен и еди-как-си определен човек, а случване, което владее човека, в което той тепърва излиза наяве и получава конкретните си определености. Битието на човека се състои именно в това, да пази и крепи откритостта, в която се явява биващото. Забележка: Но ако битието като събитие не може да се случи без човека, не означава това, че природата, която предхожда човека, предхожда и самото битие? Въпреки че предхожда хронологически човека, тя винаги вече е отпаднала от същността на битието. Както ще бъде показано в лекцията за Аристотел, същността се разкрива най-късно в хронологичното време. Но не човекът като биологично същество с тези и тези характеристики участва в същността на битието, заема най-привилегированата позиция, а начинът му на битие – това, че той е единственото нещо, което се отнася към съществуващото, за което последното е разкрито като такова, което има „съзнание“. За животните, закрепостени във фиксирани схеми на „взаимодействие“ с околната среда, обзети от тях, няма съществуващи неща, а само различни стимули. Хайдегер нарича човека Da-sein – „ето-на“-то, откритостта, явността „под прожектора“ на битието, където се показва всичко съществуващо. Изглежда парадоксално, че неживата и живата природа изпреварват хронологически произхода си, който, както стана ясно, настъпва едва с възникването на човека. Тях обаче ги има, защото като събитие, като отнасяне на една "активна" страна (човека) към една "пасивна" страна (нещото), които са определени откъм него, т.е. като самоотнасяне, битието не може да се отнесе непосредствено към самото себе си – в противен случай то би било нещо налично и антропоморфно. То се самоотнася като отрицание на отрицанието, като отрицание на собственото наличие в другото и на другото като налично. Ето защо във времето на наличието – хронологичното време – битието трябва винаги вече да се завръща към себе си от самоотчуждението си в неживата и живата природа. Но това самоотчуждение не се е случило някога в хронологичното минало, а изхожда от абсолютната бъдещност, неналичност на битието.
Макар че Парменид не използва понятието „логос“, при него се среща най-острото противопоставяне между legein и glossa в смисъла на голо издекламирване, имане на дар-слово (чене) или словоохотливост. Думата, назоваването не снабдява едно вече разкрито биващо с някакъв белег, знак, а тепърва го извежда и съхранява в нескритостта, израствайки от една артикулация, която вече е предначертана във взаимовръзката на съответната ситуация. Думата, деградирала до гол знак, застава „пред“ уж заместваното от нея нещо (знакът е това, което замества нещо друго), „закрива“ го и създава по този начин привидност, защото нещото бива натоварено с едно абстрактно, трансситуативно значение. Каталог: filebank filebank -> Тема на дипломната работа filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия filebank -> 1 3 в е к а б ъ л г а р и я“ Утвърдил filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия filebank -> Зимна сесия – уч. 2015– 2016 г. Начало на изпитите 00 ч. Теоретична механика ІІ ч. Динамика filebank -> Упражнение №1 filebank -> О т ч е т на проф. Д-р инж. Борислав маринов – декан на геодезическия факултет при уасг пред общото събрание на факултета filebank -> Техническа механика filebank -> Дати за поправителната сесия септември 2013 г катедра “Техническа механика” Изтегляне 104.38 Kb. Сподели с приятели:
|