Лекция Ницше (основни акценти)

Според Хайдегер понятието, което съсредоточава в себе си фрагментарните по своята форма текстове на Ницше, е волята за власт (Wille zur Macht). В него той съзира достигналото до своята същност (а както знаем, същността се разкрива най-късно в хронологичното време) представно отношение към съществуващото (но както ще бъде показано, волята за власт не остава заключена в представата, а осцилира между нея и участието в неподвластни за представящия Аз ситуации). Познанието открито се изказва като овладяване на своя предмет, служещо на самоподсигуряването на субекта. Думите от словосъчетанието „воля за власт“ не са прикачени една за друга случайно, а същностно си съпринадлежат. Всяка воля е воля за власт, тъй като волята е отправеност към това, всичко да бъде положено чрез нея (да го има дотолкова, доколкото е за нея), което собствено е властта (по-точно мощта, могъществото). Т.е. волята желае във всичко самата себе си.

От друга страна, според Хайдегеровото определение Ницшевото творчество е завършек на метафизиката (епохата във философията от Платон насетне, в която властва разбирането за битието като наличие, респективно представното отношение към биващото) и в този смисъл, че то, като схваща нейната същност, с това вече сочи отвъд нея. Ницше е пламенен критик на учредения от Платон свръхсетивен свят на идеите. Той разобличава идеалните, трансситуативни същности като оптически, т.е. повърхнинни, без фактическо „покритие“, създаващи привидност. Този Аз, който се основава на тях (който обитава изцяло представата), е едно фикционално единство, подмолно управлявано от онези „нагони“ или „афекти“ на тялото, които са надделели в дадения момент. Ницшевата реабилитация на телесното, преобръщаща хилядолетната йерархия на душа и тяло, следва да бъде четена не като биологизъм, а като настояване, че „съзнанието“ е само видимата част на един айсберг. В смисъла на настоящия курс – че човек винаги е разположен в някаква неподвластна му ситуация, която „настройва“ предварително разбирането му. Призивът за преоценка на всички ценности има предвид тъкмо това преобръщане, насочен е срещу фиксираните, трансситуативни истини.

Но тази възхвала на „несъзнаваното“, на „чувствата“ не пропагандира ли себеразтваряне на човека в ситуациите, в които е „вписан“ чрез тялото си, не е ли точно обратното на волята за власт? Тъкмо напротив! Ницше изтъква, че волята се самоутвърждава, белязва с клеймото си другото именно тогава, когато надмогва себе си, отива отвъд себе си. Тъй като волята се „храни“ от другото, нуждае се от него, за да потвърди себе си в овладяването му, тя по необходимост е излизане от едно фиксирано Себе-си, което е затворено по отношение на средата, не допуска съществуването на друго. Можем ли да си представим съществуването на нещо живо без неговата околна среда? Разбира се, за себе си то стои в центъра (поради това и средата е „околна“) и се отваря към другото, позволява му да се яви само за да го постави на свое разположение (дървото превръща водата в своя храна, т.е. в нещо годно, предестинирано специално за него, докато камъкът лежи в безразлични съседства).

Но в човешкия живот това, по думите на Ницше, вечно възвръщащо се едно и също не е едно и също в смисъла на циклично възпроизвеждащо се, непроменливо съдържание. Човекът – доколкото съществува човешки – трябва да допуска другото много по-радикално, отколкото това се случва в природата. Той рискува континюитета на своя Аз (нещо, което животните не притежават), има съзнанието, че може и да не бъде потвърден в идното, т.е. съществува в хоризонта на смъртта. Отива отвъд себе си, открива се за другото единствено този, който е решен да у-частва в една неподвластна му ситуация (не се стреми да бъде всемогъщ, да предопредели изцяло случващото се, а поема частта, която му е отредена от ситуацията, своята „участ“), да се подчини на една неподсигурена въз-можност, която не е само все-още-нематериализираността на настоящите му очаквания. За да устои, човек парадоксално трябва да е готов да умре в очакванията си, като предпоставящ от настоящето предстоящото, да се откаже от себе си като наличен, т.е. като трансситуативен и безграничен, и да се остави да бъде о-пределен от разположението си в конкретната ситуация. Това не означава обаче да загуби устоите си, идентичността си, разтваряйки се в ситуацията, попадайки в плен на несъзнаваните си „нагони“ и „афекти“. Той позволява да се случи нещо извънредно само доколкото е предварително отправен към неговото овладяване, т.е. към препотвърждаването на основната част от своята идентичност. Чувствата, които са всъщност аспектите на разположението на човека в надхвърлящи контрола му ситуации, са неконтролируеми, т.е. явяват се като „нагони“ и „афекти“ именно тогава, когато той пренебрегва своята телесна ситуираност. Човек я поема, преодолява раздвоението си на съзнание, душа, и несъзнавано, тяло, заявявайки: „Така съм искал да бъде!“. Това не е пасивно приемане на „фактите“, „обстоятелствата“, защото предполага активното, превъзмогващо инерцията на готовите рецепти за съществуване отправяне в неразполагаеми екзистенциални възможности. „Скачайки“ в една чиста, абсолютно бъдеща, неузурпирана от настоящето възможност, той застига, наваксва себе си като вече осъществяващ някаква възможност, която не е проектирана от него, а от ситуацията като хоризонт, разпореждащ се с „перспективите“, т.е. която го предхожда, но не откъм миналото на линейното време, откъм едно предходно „сега“ (тук отново се сблъскваме с онова, което нарекохме изначална, екстатична времевост).

Ницше нарича човека „неустановено (нефиксирано) животно“ (nicht festgestelltes Tier) именно в смисъла на това, че последният стои в откритостта на съществуването, т.е. представлява една воля за власт, която не е обзета от някаква фиксирана схема на усвояване на другото. Устояващото чрез себенадмогването си Себе-си няма установено съдържание, а съществува в непрекъснатото осцилиране между устойчивостта и промяната, „същото“ и „другото“. Немският философ не отхвърля ценностите (фиксираните смисли) като такива, а привидността за тяхната вечност, трансситуативност. Те са нужни като „статичната“ компонента на волята за власт, като страната на устояването на Аза, към която биват интегрирани учредяваните от ситуациите съдържания. Без тяхната „твърда почва“ човек не само би загубил себе си, своята идентичност, но и не би могъл изобщо да у-частва в спо-делени с други ситуации. За да се случи това у-частие, той трябва да при-съства, да влезе със своята версия за света като със залог в надхвърлящия го ред на една игра, да изпълни своя дял, своята „партия“. От друга страна, затварянето в един херметичен хоризонт на смисъла откъсва човека от „жизнената му среда“, „зазижда“ го приживе подобно на Антигона. Волята е воля именно дотолкова, доколкото полагайки един ценностен хоризонт, тя, бидейки в тази суверенна позиция, вече го е трансгресирала (прекрачила) – но в посока на следващия, тъй като Азът е отменил себе си в едно „извънредно положение“ единствено с оглед на устояването на „нормалното“ си такова (тук терминът „хоризонт“ не е употребен в смисъла на неразполагаема и разпореждаща се с перспективите взаимовръзка, а на поставена в представата картина за света).

Както при неговия антагонист Кант, при Ницше човекът има морална конституция. Индивидуалният живот става човешки с обръщането на една негова част, явяваща се „агент“ на общото, срещу самия него. „Инсталирането“ на вътрешната контролна инстанция на съвестта прави индивида годен да живее в общество, превръщайки поведението му в нещо предвидимо, нещо, на което може да се разчита. Той се отказва от непосредственото удовлетворяване на желанието си, налага му граници, за да бъде защитен от несигурността и ужаса на природното съществуване. Това обаче не е съзнателен и свободен избор, а адаптиране към една жестока необходимост, която човешкият прародител си е навлякъл като проклятие в пред-историческото минало с непредпазливото си прекрачване в перспективата на битието си като човек. Същевременно това станало възможно под постоянния надзор на съвестта постоянстващо в индивида – неговият Аз – е предвидимо не само за околните, но и за самото себе си, притежава континюитет отвъд мигновената ситуация. Имащият съвест (Gewissen) не само е подсигурил съществуването си, но е и сигурен (gewiss) в самия себе си. Нещо повече, благодарение на съвестта си Азът не просто устоява по линията на времето, а изобщо знае себе си, конституира се като Аз, самосъзнание, тъй като съвестта е саморазличаване (самоудвояване) и самоотношение (както посочва Христо Стоев в книгата си „Евдемонии“, в редица езици, вкл. и в българския, думите „съвест“ и „съзнание“ имат общ произход). Той е обречен да посредничи между единичното на природната индивидуалност и общото на морално-социалното, да търси форми на тяхното съгласуване, които го предпазват от помитащото го нахлуване на едното в другото. Както бе показано, човек е истински сигурен в себе си тогава, когато е суверенен, т.е. когато разбира моралния закон не като външен и фиксиран, а като подлежащ на трансформиране в хоризонта на конкретната ситуация. Според Ницше контекстът, от който произлизат понятия като „вина“ и „дълг“, е най-старата форма на човешко общуване – частно-правното отношение между длъжник (Schuldner) и кредитор (Gläubiger – букв. доверител). Това отношение бива пренесено върху онова между Аза и неговата съвест като репрезентант на общото. Както ще каже по-късно Фройд, човешкото съществуване е неотделимо от чувството за вина. Азът дължи себе си на репресията, упражнявана от моралните норми върху собствената му природа, и трябва да им се отплаща, като им принася тази природа в жертва. Той се чувства виновен, когато пренебрегва своята задлъжнялост, своята повинност спрямо тях – и то не само в конкретно провинение, а в самата представа за едно никога небивало и невъзможно в хоризонта на човешкото съществуване, утопично освобождение. Тогава той губи не само доверието на своя кредитор, но и доверието си в самия себе си.

Ницше назовава самоподсигуряващия се, изповядващия морала на прикътаността, устройването, удобството също така последния човек. Тук иронията се състои в това, че краят на човека не е телос, осъществяване. Не е дори и прост свършек, а водено от инерцията на съществуването по рецепти пропадане в безсъбитийността на калейдоскопично повтарящото се едно и също. Целта на човека лежи отвъд самия него, в свръхчовека, доколкото конститутивно за човешкото е чувството за вина, което достига до своя екстрем в неудовлетворимите изисквания на абстрактно-универсалния морал (тази цел не е обаче телос, т.е. предварително задаваща посоката и привличаща към себе си, а е съзряна като възможна перспектива на едно лишено от необходимост развитие). Свръхчовекът не е естествено или изкуствено селектиран расов тип. Той не е отрекъл чувстото за вина, тъй като това би била една невъзможна реставрация на предчовешкото състояние, а го е снел като си е реституирал определението на суверенността от държащия в повинност трансситуативен морал и по този начин е вкоренил морала в хоризонта на конкретната ситуация.