Лекция Платон, II част Доброто като идея на идеите



Дата28.10.2018
Размер53.34 Kb.
#103572
ТипЛекция
4. лекция

Платон, II. част

1. Доброто като идея на идеите.

Идеите не са най-висшето именно поради техния характер на образец – бидейки самите те нещо, притежаващо облик, т.е. нещо определено, биващо, било то и свръхсетивно, те изискват друго, което ги прави възможни. Идеята на идеите, най-висшата идея, е тази за доброто. „Добро“ има предвид тук не морално правилното, а даващото, позволяващото (благото в някои преводи) – онова, което дава на идеите техните определености и им позволява да бъдат. Тъкмо с оглед на доброто Платон сравнява идеята със слънцето и заявява, че тя прави възможно не само познанието на нещата, но и тяхното битие такива, каквито са, оставайки самата тя скрита, т.е. непознаваема сама по себе си (Държавата, 507e-509b). Доколкото обаче идеите са изолирани определености, биващи, които са вечно налични в един свръхсетивен свят, идеята за доброто не може да бъде мислена като събитийна взаимовръзка, а по-скоро като някакъв трансцендентен спрямо тях, но все пак самият той наличен източник или център, от който се излъчват и до който могат да бъдат „реверсирани“ те. От друга страна, според „модернизиращата“ линия на интерпретация идеите на отделните неща могат да бъдат видяни като определености в рамките на една събитийна взаимовръзка, всяка от които носи следата на останалите и в този смисъл на взаимовръзката като цяло. Тогава идеята за доброто би била тъждествена на битието като събитие.

2. Душа и тяло – два пътя на осмисляне. Познанието като припомняне.

Платоновото разбиране за отношението между душа и тяло също позволява да бъде тълкувано двуяко. Според „традиционната“ интерпретация то е дуалистично. В диалога „Федон“ (78c-83c) душата и тялото са представени като изцяло разнородни субстанции. Душата е просто, съществуващо само по себе си единство, което е изолирано от външния за него свят чрез чуждото му, също съществуващо само по себе си тяло и принадлежи същностно към един умопостигаем свят на идеални същности. Възприемаемите неща от своя страна също се разглеждат като налични, откъснати от конкретната ситуация, като ситуативните определености, в които те тепърва се явяват, стигат до битие, са превърнати в техни съставни части. В съответствие с постоянното наличие на идеите в интелигибилния, трансситуативен свят, душата е безсмъртна, докато сетивните неща, мислени като гола и разпадаща се материя, отминават.

Но същият този диалог може да бъде тълкуван и „модернизиращо“. Тогава душата е носител на единството в този смисъл, че се явява като онова, което събира, интегрира човека. Тази й същност се корени в това, че тя е самоотношение. Както бе споменато в първата лекция, това самоотношение, свойствено единствено за биващото „човек“, е различаване между себе си и другото, което ще рече – отнасяне към другото като нещо различно от „мен“, „сглобяването“ му в самостоятелен и цялостен „обект“, и същевременно овладяване на това друго чрез дистанцирането му от „мен“, чрез превръшането му в нещо за мен, в нещо, към което „аз“ се отнасям свободно. Душата не е чужда на тялото субстанция, а присвояване, интегриране към собствената идентичност на съдържанията, сред които човек, преди да бъде такъв или онакъв, всеки път е ситуиран посредством тялото си. Изтълкувана по този начин, тя е собствено човешкото. Душата господства над тялото (образно казано, доколкото те са едно и също), защото всички съдържания на човешкия живот трябва да бъдат опосредени от нея, да носят нейното „клеймо“ – иначе човекът не би бил самостоятелен и самотъждествен. Телесното, природното не е нещо само по себе си, някаква прилепнала към душата хетерономна същност, а се показва като такова, демонизира се, когато представлява неприсвоените, неинтегрираните аспекти на ситуативната разположеност на човека. Тези отречени, изтласкани страни на собствената екзистенция правят човека зависим, несвободен, тъй като го приковават към подобни на животинските инстинкти фиксирани схеми на съществуване (въпросните схеми са останали в „несъзнаваното“ и въвличат в обзетостта на животинското съществуване, неразличаващо между „себе си“ и другото, понеже той не е станал техен господар чрез дистанцирането си от тях, превръщащо ги в предмет на свободно отнасяне).

Според тази „модернизираща“ линия на тълкуване душата оставя противопоставянето между живот и смърт в този смисъл зад гърба си, че в ограничаването и отрицанието си чрез другото не свършва, а напротив, се завръща към себе си. Иначе казано: тя запазва себе си тъкмо с това, че се отказва от себе си като налична. Или: ще „преживее“ нещо, ще бъде истински „жив“ само този, който приема, че има един предел, стоящият отвъд който друг човек не стои на негово разплобжение, който е готов да участва в една спо-делена и следователно неподвластна му ситуация, който е решен да „умре“ като пред-явяващ очакванията си на идното. Тази безкрайност на душата, която е възможна тъкмо благодарение на признаването на човешката крайност, се явява във „Федон“ (73c-76e) под митологичната форма на безсмъртие на душата, на кръговото й движение между живота и смъртта. Тук познанието на нещо в неговата идея не е едно битие-към-смъртта на себе си като наличен (не е оставяне на нещо да се разкрие в контекста на една ситуативна взаимовръзка, което същевременно е оставяне на самия себе си във властта на тази взаимовръзка), а припомняне, завръщане към образеца, който е бил съзерцаван като наличен в отвъдното. Първият вид познание също е един вид припомняне, но за това ще стане дума в лекцията за Хегел.



3. Изкуството като „пойесис“. Изкуството като подражание.

Всяко позволяване на нещо да излезе от скритостта в нескритостта Платон назовава „пойесис“, произвеждане (Hervorbringen) (Пирът, 205b). Произвеждане не е само това, което гърците наричат „техне“ – занаятчийското изготвяне и довеждането до видност и образ в изкуството. И „фюзисът“ е произвеждане, при това в най-висшия смисъл, защото природно присъстващото има тласъка на излизането си наяве в самото себе си, т.е. то е едно възхождане. Напротив, занаятчийски и „художествено“ произведеното получава този тласък от нещо друго – от занаятчията и човека на изкуството. „Техне“-то довежда до нескритост такова нещо, което не би се явило от само себе си и поради това може да изглежда така или иначе. От друга страна обаче това произвеждане не е предизвикване на ефект, причиняване в смисъла на материализиране на някаква налична в „главата“, изфабрикувана в кабинетен вакуум представа. Произведеното не е проект на майстора, а на ситуацията, в която самият той е разположен и следователно й е подвластен. Той дава тласък, но не е инициатор. Ето защо „техне“-то може да се определи така: довеждане на нещо „отпред“ като негово собствено идване, изваждане на нещо наяве като негово възхождане, донасяне на нещо като почва, в която то е поникнало. Както личи, в това разбиране поетическото и „изкуството“ има максимално широкото значение на участие в събитието на истината.

От друга страна, в „Държавата“ Платон настоява, че изкуството е отдалечено на трета степен от истината, представлява изопачаваща привидност. Тук отново се изхожда от разбирането за идеите като свръхсетивно налични първообрази на нещата и като истински съществуващото. Най-близо до тях е практическата употреба на нещата, която ги познава „отвътре“ (това схващане може да бъде четено и като версия на прозрението, че онова, което определя едно нещо, конституира неговата същност, е практически познаваното му „предназначение“ в рамките на някаква ситуативна взаимовръзка; тук няма разлика между теория и практика, съзерцание и боравене – нещото се познава с вземането му като онова, което е за да...). На второ място в тази йерархия е занаятчийското произвеждане, което също изисква познаване в дълбочина и поради това има за свой ориентир употребата на изделието. Произвеждането в изкуството е най-отдалечено от истината, защото не се интересува от тази употреба, а уподобява повърхнинно, под формата на голо отразяване на начина, по който нещата чисто и просто изглеждат. И двата вида „техне“ са подражание на вечните образци, което не е в състояние да ги възпроизведе в пълнота, но изкуството подражава на външното, случайното, частичното. Освен това то контактува с неразумната, афективна страна на човека. Твърдението може да бъде тълкувано и така: изкуството корумпира човека, поощрявайки го да разюзда, да остави неосмислени някои аспекти на своето ситуативно разположение. То изобразява с приоритет граничните, екстремни ситуации, но не ги овладява мисловно, не ги показва като девиация.

А вие с кое разбиране за изкуството бихте се съгласили?




Каталог: filebank
filebank -> Тема на дипломната работа
filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия
filebank -> 1 3 в е к а б ъ л г а р и я“ Утвърдил
filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия
filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия
filebank -> Зимна сесия – уч. 2015– 2016 г. Начало на изпитите 00 ч. Теоретична механика ІІ ч. Динамика
filebank -> Упражнение №1
filebank -> О т ч е т на проф. Д-р инж. Борислав маринов – декан на геодезическия факултет при уасг пред общото събрание на факултета
filebank -> Техническа механика
filebank -> Дати за поправителната сесия септември 2013 г катедра “Техническа механика”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница