Лексикографската и книжовно-езиковата дейност на братя данчови

Бащата на братята Никола и Иван Данчови е изключителна не само за времето си личност. Неговата революционна дейност в последните десетилетия от османското владичество, заслугите му за изграждането на нова България в годините след Освобождението, постиженията му като художник и фотограф будят възхищение и респект както у съвременниците му, така и във всички следващи поколения.

Той е роден в 1846 г. в гр. Чирпан в семейството на съдържател на малка бакалница и кръчма. Първите си уроци по иконопис взема в родния си град при тревненския майстор зограф Уста Кънчо. Още преди да навърши 14 години, отива за девет месеца в Станимака (Асеновград), където чиракува при Уста Алекси в Араповския манастир. По-късно той, вече близо 20-годишен младеж, запален от идеята да изучи техниката на литографията, попада в ателието на арменеца Исариан в Цариград, където изработва първите си литографии – портрет на Мидхат паша, тогавашен главен управител на Дунавската област, и композицията „Райна Княгиня в пещерата”. През 1869 г. се запознава с Васил Левски и става негов сподвижник в обиколките му из България и верен помощник. По поръчение на Апостола изработва шифър за водене на тайна кореспонденция, занимава се и с подправка на турски печати за осигуряване на пътни карти. През 1873 г. е осъден на вечно заточение в Диарбекир. Там продължава да се занимава с литография и рисуване, усъвършенства фотографското изкуство, от което се увлича още преди заточението. През 1876 г. избягва от Диарбекир и извървява над 700 км, докато се озове в Тифлис (Тбилиси). Участва в организирането на Българското опълчение и се завръща в България като военен кореспондент с руските войски.

Първоначално се установява в Свищов, където се жени за Зина Хаджиденкова, която е от известна свищовска фамилия, първа братовчедка на Николай Павлович. В Свищов се ражда и първият му син Никола. По-късно заминава за Пловдив и активно се включва в борбата за обединение на Източна Румелия с Княжество България. След Съединението развива активна обществена и творческа дейност. Известно време е помощник-кмет на Пловдив, три пъти е избиран за народен представител. Пак там започва да издава сатирично-хумористичния седмичник „Таласъм”, от който са отпечатани 13 броя, и става първият български карикатурист. По примера на Вазов се опитва да реализира една графична „епопея на забравените”. Така се появяват изключително популярните литографии и живописни творби на Раковски, Хр. Ботев, Захари Стоянов, Любен Каравелов и, разбира се, на Васил Левски. Те и до днес са образец на художествено майсторство. Образите на тези и на други български революционери и общественици са известни на поколенията главно благодарение на портретите на Георги Данчов. Негова е и не по-малко популярната литография „Свободна България”.

Георги Данчов е един първите професионални фотографи в България. В родната си къща в Чирпан той открива фотографско ателие още в 1866 г., след завръщането си от Цариград. В края на живота си се премества да живее при синовете си в София, където в 1908 г. почива.¹
Никола Г. Данчов (1878 – 1964)

Първородният син на Георги Данчов Никола, роден в Свищов през 1878 г., завършва гимназия в Пловдив и славянска филология в Историко-филологическия факултет на Висшето училище в София (от 1904 г. – университет), след което продължава подготовката си в университетите в Петербург, Виена и Лозана. Работил е като учител в Русе и София до 1930 г., сътрудничи на различни списания и вестници, между които са списанията „Мисъл”, „Българска сбирка”, „Български преглед” и вестниците „Развигор”, „Дневник”, „Литературен глас” и др. Един от първите членове на Съюза на българските писатели . Първата му печатна творба се появява още през 1897 г. Автор е на следните сборници с разкази: „Дъждовни дни” (1901), „Когато слънцето захождаше” (1911), „Ева” (разкази в диалогична форма) (1923), „Родната стряха” (1935). През 1903 г. неговата драма „Искам да живея” е представена от софийската драматична група „Сълза и смях”.

Немалка част от произведенията и вестникарските материали на Н. Г. Данчов са публикувани под псевдонимите Самотен планинец, Н. Г. Славянов и инициалите и съкращенията Н. Г. Д., Н. Г. Дан., Ф. Ф. (Богданов 1961/1989).

Оценките за художествените качества на белетристичните му творби са сдържани. В своята История на българската литература Малчо Николов го поставя в един ред с Добри Немиров и Георги Райчев, но му отделя едва няколко изречения: „има собствени виждания и изображения... и свой похват на леко и непринудено разказване” (Николов 1941/1947: 666). Иван Богданов пише: „Никола Данчов е по натюрел белетрист разказвач. Отношенията между мъжа и жената са основна тема в творчеството му. Усилията му са насочени към изобразяването на „вечното” в природата на жената. Невинаги творбите му са художествено правдиви” (Богданов 1966: 238; Богданов 1983: 397). В Речника на българската литература е написано, че „В областта на художествената проза неговите възможности са ограничени” (Речник 1976: 314).

Любопитен детайл към оценката на творчеството му представляват редакционните бележки във в. „Литературен фронт” по повод на неговата 80- и 85-годишнина. И в двете бележки, след като се отбелязва, че той е писател, и се отправят традиционните за такива поводи пожелания за по-нататъшни успехи на литературното поприще, се акцентува на приноса му като общественик, културен деец и публицист и на интереса му към въпросите на българския език, а почти нищо не се казва за белетристичните му опити (ЛФ 1958 и ЛФ 1963). Единствено в обръщението към юбиляря на председателя на Съюза на българските писатели Камен Калчев се отронват думите, че разказите му „са написани живо, реалистично” (ЛФ 1963). Когато вероятно и сам писателят разбира, че не може да постигне особени успехи в областта на разказа, той отдава цялото си внимание на работата като публицист, културен деец и общественик. През 30-те години на миналия век дейността му постепенно почти изцяло се фокусира върху подготовката и издаването на енциклопедията, която изработва заедно с брат си Иван Г. Данчов и за която в следващите страници ще говорим по-подробно.
Книгата „Живото слово”

През 1947 г. под псевдонима Н. Г. Славянов Никола Г. Данчов издава във все още съществуващото издателство на Стоян Атанасов книгата Живото слово. Изкуство да се говори пред публика (София: Стоян Атанасов, 1947. 144 стр.). Това е сборник, който се състои от две части: първата е авторска, озаглавена „Изкуството да се говори пред публика” (стр. 3-20); втората е приложение „Избрани речи и слова от видни български дейци” (стр. 21-140). Тъй като в известните ми био-библиографски очерци за Н. Г. Данчов липсват каквито и да било сведения за тази книга, ще се спра по-подробно на нейното съдържание.

В първата част са дадени напътствия за произнасянето на речи и за говоренето пред публика. Състои се от следните кратки, полезни със своите постановки и съвети раздели, написани достъпно и увлекателно: Силата на живата реч, Ораторското изкуство, Видове речи и типове оратори, Ораторът агитатор, Ораторът пропагандатор, Ораторът, основаващ се на здравия разум, Ораторът, служеш си с колективно мислене, Видове аудитории, Качествата на добрата реч, Външният вид и държането на оратора, Подготовката за говорене пред публика, Говоренето пред публика, Държането на оратора при опит да бъде той смутен във време на речта си, Говоренето пред тълпа, Полемиката.

Приложението съдържа 50 образеца на избрани речи и слова от видни български дейци, които могат да послужат и като материал за говорене пред публика. В тематично отношение материалите покриват както най-важните исторически и календарни събития и клонове от обществения и културния живот, като напр. Априлското въстание, Освобождението на България, военното дело, висшето образование, християнството, ден на детето, ден на майката, ден на народните будители, така и най-популярните и заслужили личности, като Кирил и Методий, Христо Ботев, Васил Левски, Иван Вазов, Александър Стамболийски и др. Включени са дори образци на надгробни слова, на юбилейни речи, приветствия, наздравици и под. Автори на речите, словата и докладите са известни български дейци на обществения, политическия и културен живот: Константин Величков, Стоян Заимов, Иван Вазов, Емануил Попдимитров, Александър Теодоров-Балан, Александър Стамболийски, Боян Пенев, Людмил Стоянов, екзарх Стефан І, Стоян Чилингиров, Гео Милев и др. Подборът е направен умело, като е отдадена дан и на политическата конюнктура с включването на слова и речи на Тодор Павлов, Георги Димитров, Васил Коларов, Цола Драгойчева и др. Съставителят е включил и две свои много емоционални слова: Жив е той! (от 2 юни 1926 г.) (По случай 50-годишнината от подвига на Ботев във Врачанския балкан) и Пенчо Славейков (Слово, произнесено пред гроба на поета в София на 10 юни 1936 г.). Всеки от включените материали е придружен от кратки данни за автора, за мястото и датата на събитието и за повода на речта.

В брой 6291/2 юни 1940 г. на в. „Зора” Н. Г. Данчов прави публично достояние едно свое сензационно откритие. Както пише авторът, ровейки се в архива на Тодор Пейов във връзка с работата си по второто издание на Българската енциклопедия (1936), той попада на важни документи: писма от П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Ст. Стамболов, Панайот Хитов, Волов, Димитър Горов, Васил Друмев, Стоян Заимов, Марин Дринов и др. Между тези книжа той открива джобното тефтерче на Христо Ботев и едно негово писмо до Тодор Пейов, писано на 12 февруари 1876 г. в Букурещ, което адресатът след получаването му предвидливо не е унищожил. В преградката на тефтерчето Данчов намира и няколко лични документа на Ботев, запазени, както ги е сгънал и сложил там сам поетът: пет визитни картички, една призовка и една телеграма, изпратена до Ботев в деня преди поемането на четата към България с кораба „Радецки”.

Каква е историята на тефтерчето, как се е озовало то у Тодор Пейов?

Най-подробно и правдоподобно историята е разказана от Николай Жечев, изследовател на Българското възраждане и на живота и дейността на Христо Ботев. Той е автор на уводните думи към факсимилното издание на тефтерчето през 1999 г. (вж. Жечев 1999).² Заедно с Цветолюб Нушев той е съставител на изданието, автор на разчитането на оригиналния текст и неговото представяне и на пояснителните бележки за лицата и събитията, отбелязани в тефтерчето. За разлика от други публикации по темата, вж. напр. интервюто на Руслан Йорданов с Боян Ботйов, пра-правнук на брата на Христо Ботев Кирил и председател на Общонародната фондация „Христо Ботев” (вестник „Стандарт”, бр. 5526/31 май 2008 г.)³, тук, а и в други свои публикации и интервюта⁴, Н. Жечев не пропуска да отбележи неоценимата заслуга на Никола Г. Данчов, който открива тефтерчето, след като то в продължение на 64 години, от 1876 до 1940 г., остава неизвестно за българската общественост, и прави откритието си публично достояние чрез публикацията във в. „Зора”.

Както пише още Никола Г. Данчов, потвърдено по-късно с повече подробности от Н. Жечев, който се позовава и на изследванията на акад. Михаил Димитров, тефтерчето, придобито от собственика най-вероятно в средата на 1875 г., е било у Ботев от Гюргево до Бекет (малко румънско градче на Дунав срещу Оряхово) по време на историческото пътуване с парахода „Радецки”. До Бекет Ботев е придружаван на кораба от търговеца Димитър Горов⁵, с когото са били в близки отношения и който нееднократно е подпомагал с пари българското освободително движение, както и самия Ботев. На него именно Ботев предава редица свои лични документи, между които и тефтерчето с изричната молба то да се даде за съхранение у Тодор Пейов.

Така личното тефтерче на Ботев, съдържащо ценни исторически сведения, между които и авторски редакции на стихотворението „Обесването на Васил Левски”, се озовава в архива на Тодор Пейов⁶, където престоява до намирането му от Никола Г. Данчов през 1940 г. След трагичното самоубийство на Тодор Пейов през 1904 г. архивът остава у дъщеря му Здравка Пейова. Като си дава сметка за изключителното значение на находката, още в публикацията от 1940 г. Никола Г. Данчов настоява тефтерчето и другите намерени от него документи да отидат в Народната библиотека или в някой музей. Едва през 1948 г. наследниците на Тодор Пейов подаряват реликвите на Народната библиотека. Като особено ценен предмет днес тефтерчето се пази в сейфовете на Българската народна банка.

Иван Г. Данчов е роден в Пловдив през 1888 г., т.е. той е с 10 години по-малък от брат си Никола. Завършил е френска филология⁷ в университета на Лотарингия в гр. Нанси, Франция.⁸ Както беше посочено, в продължение на 36 години той служи в Министерството на външните работи – в Дирекцията на печата, а след Втората световна война – като секретар на министерството, а също и като дипломат. Пенсионира се през 1948 г. с ранг пълномощен министър. Той не развива като брат си толкова разностранна дейност на общественик и културен деец, активен участник в текущия обществено-политически и културен живот на страната, напротив – специализира се главно в областта на лексикографията и езиковата култура.⁹ Дейността му и в двете области е по-скоро призвание, любимо занимание, а не професия. Независимо от това в съавторство с брат си, а също и самостоятелно подготвя няколко изработени с вещина и професионализъм произведения, сред които се откроява преди всичко известната и широко използвана и досега Българска енциклопедия.

В известен смисъл Иван Г. Данчов и досега остава в сянката на брат си Никола. Така напр. още в споменатата Българска енциклопедия от 1936 г., дело на двамата братя, на него, за разлика от брат му, не е отделена самостоятелна статия, така че каквито и да било сведения за него, които биха били от първа ръка, в енциклопедията липсват. Както се каза по друг повод, в петтомната Кратка българска енциклопедия, т. 2 (София, 1964), има самостоятелна статия само за бащата и съвсем кратка статийка за двамата братя, където те са представени като „български лексикографи”, автори на еднотомната Българска енциклопедия от 1936 г. При това, нека да отбележа още тук, Иван Г. Данчов участва в работата по съставителството на Кратката българска енциклопедия. Картината е същата в еднотомната Енциклопедия А – Я (София: Издателство на БАН, 1974) – отново кратка статия за двамата братя лексикографи, съставители на споменатата енциклопедия. Във второто издание на еднотомната енциклопедия, Българска енциклопедия А – Я. Второ преработено и разширено издание (София: Книгоиздателска къща „Труд”, 2002), братята, макар и с повече подробности, отново са представени заедно. За Иван Г. Данчов се пише и че самостоятелно е съставител на два речника (правописен и френско-български), но не са посочени годините на издаването им, което за подобно справочно издание е сериозен пропуск. Единствено в седемтомната Енциклопедия „България”, т. 2 (София, 1981) са отредени самостоятелни статии за бащата, за Иван Г. Данчов и за Никола Г. Данчов. Иван Г. Данчов е представен като „лексикограф, радетел за чистота на българския език”. Посочени са основните му самостоятелни произведения, а също двата най-важни труда, плод на творческото сътрудничество с брат му Никола – енциклопедията и един правописен речник от 1945 г., издаден под псевдонима Братя Славянови (вж. по-нататък).

Авторът публикува и под псевдонимите Ив. Г. Д. Славянов¹⁰ и Ив. Г. Славянов, а заедно с брат си използват псевдонима Братя Славянови.

Не е пресилено да се твърди, че по замисъл и реализация този речник е най-професионалният и зрял самостоятелен труд на Иван Г. Данчов. Както се споменава в краткия предговор, в речника са включени не само думите от живия френски език, но и думите, които се срещат в произведенията на френските класици, за да може той да служи еднакво пълноценно както на тези, които изучават преди всичко писмения и говоримия съвременен език, така и на тези, особено ученици, които изучават в оригинал френските класически автори.

Речникът е средно голям по обем, по мои приблизителни изчисления той включва около 25 хиляди заглавни думи. Те са набрани в получер шрифт и с малко по-големи букви от останалия текст. Задължително се посочва граматическата характеристика на френската дума. Преводните значения са отделени едно от друго с точка и запетая. Към съответната речникова статия на думата опора са посочени и най-употребимите възпроизводими конструкции и устойчиви изрази, срв. напр. при съществителното ville: ville d’eau град с минерални извори; hôtel de ville градски съвет, кметство; tenue de ville дрехи за излизане на улицата, т.е. обикновено облекло; à la ville в града (не на село); en ville в града, из града (не вкъщи); тук (за адрес върху плик на писмо); la Ville éternelle Вечният град, т.е. Рим; и т.н.¹¹

Това, което отличава този речник от всички други, излезли дотогава, а и след това, е, че при всяка френска дума в скоби се посочва произношението й, записано на кирилица, напр. след посоченото съществително ville произношението е записано така: (виль) (звукът l се означава с „ль” пред съгласни и в края на думите). При неедносричните думи е посочено и ударението, макар да е ясно, че то ще бъде финално. Френското нямо „е” се изразява по два начина: с „ьо” в средата на думите и с буквата „ѫ” в края на думите, която, както е известно, съществува в българската азбука до 1945 г. за означаване на звука „ъ”, етимологически наследник на старобългарската голяма носовка. В случая както „ьо”, така и „ѫ” се изписват след съответната буква с по-дребен шрифт и по-високо в реда, като индекс. Същото се отнася и за означаването на носовостта при съответните гласни с буквата „н”.

Още едно важно решение на Иван Г. Данчов, което макар и доста дискусионно се налага като норма по-късно при транскрипцията на собствените френски имена (вж. Андрейчин, Въгленов 1974: 119)¹², представлява решението му да означава произношението на “oi” с българските букви „оа” (а не с „уа”), за да се прави разлика в изговора на думи като loi и (il) loua.¹³

Както стана ясно, през същата 1939 година излиза още един френско-български речник, а именно посоченият речник на Благой Мавров, който е с почти същия обем и в същия формат като речника на Иван Г. Данчов. Съставителят Благой Мавров анонсира (в подзаглавие), че в речника ще се посочват точният „произнос” и произходът на думите. Произношението, доколкото присъства при някои думи, чийто изговор съществено се различава от писмената им форма, също е предадено с кирилски букви. То обаче е много по-непоследователно прокарано в сравнение с речника на Данчов. За сметка на това при много от думите е посочен техният произход. Именно наличието на етимологични бележки е отличително качество на този речник.

Всичко това е забелязано в рецензията на Ст. П. Василев (Стефан Попвасилев) на двата речника в сп. „Родна реч” (Попвасилев 1939-1940: 43-45). В рецензията са направени някои любопитни сравнения на преводните еквиваленти на една и съща дума (напр. на съществителните note и commère). Като цяло отзивът и за двата речника е положителен.

Любопитен детайл е, че речникът продължава да се разпространява и след 1945 г., т.е. след правописните промени в българския език. Със сигурност мога да потвърдя, защото разполагам с такъв екземпляр, че речникът, чието книжно тяло остава абсолютно идентично на оригинала от 1939 г., само с обновена според новия правопис корица, излиза в 10 хиляди екземпляра през 1947 г., издаден от все още неликвидираното от новата власт книгоиздателство на Ст. Атанасов – София¹⁴, издателство, в което всъщност са отпечатани всички книги на братята Данчови, вкл. и енциклопедията.