Льоса, М. Актуалност на Карл Попър, в."Панорама" 1992/1-2 въпроси към текста

• 
  Какъв е проблемът на автора? Кой е адресат на този текст?
  
• 
  Защо според либералите свободата е красива?
  
• 
  Каква е връзката между истина, наука, разум и толерантност в ценностната система на либерализма?
  
• 
  Защо в социалния свят не може да има закони, а само закономерности? Защо не може да има история, а само частични интерпретации на случилото се? Защо не може да има проекти за бъдещето, а само интенции?
  
• 
  Защо неразбирането на Попър от страна на някои негови последователи се дължи на проблеми с езика?
  
• 
  Как е възможен тоталитаризмът от позициите на либерализма?
  
• 
  Как си обяснявате, че осевн в писането на такива публцистични текстове като настоящия Льоса е особено силен и в писането на... еротични романи?
  

Според Карл Попър истината не е нещо, което се открива, тя се изобретява. Следователно истината винаги е временна, тя остава в сила само докато бъде отхвърлена. Истината е в човешкия дух, във въображението и разума, тя не е заровено в дълбините на материя­та и в звездния безкрай съкровище, затаено в очакване на прозорливия изследовател, който ще я изкопае и ще я извади на бял свят, подобна на безсмъртна богиня. Истината на Попър е крехка, посто­янно изложена на кръстосания огън на изпитанията и опита — те я теглят, опитват се да я подрият, да я „фалшифицират" (falsify), спо­ред неговия израз, и да я заместят с друга, както се е случвало и неизбежно ще се случва в различните етапи на дългото човешко бродене през времето, наречено от нас прогрес, цивилизация.

В началото истината е хипотеза или теория, домогваща се до решаването на някакъв въпрос. Излязла от лабораторни епруветки, от бленуванията на социален реформатор или от сложни математи­чески изчисления, тя се предлага на света като „обективно позна­ние" за определена област или функция на действителността. Хипо­тезата, теорията е или трябва да бъде подложена на изпитанието на „опита и грешката", на проверка и отхвърляне от страна на онези, които не е убедила. Това е светкавичен или много продължителен процес и докато той трае, теорията живее — но винаги й пари под краката, както на онези първобитни вождове, които са завземали властта с убийство и са я напускали убити — и влече някакви пос­ледици, влияе върху живота, предизвиква промени както в меди­цинската практика, военната промишленост, обществената организация, така и в сексуалните отношения и в начина на обличане. До­като внезапно не се появи нова теория и не я „фалшифицира" (или отхвърли), помитайки непоклатимата й наглед конструкция като къ­щичка от карти за игра. И тогава новата истина се изстъпва на бой­ното поле, за да влезе в схватка с изпитанията и предизвикателствата, поднесени й от духа и науката — с една дума, да изживее бурното и гибелно съществуване на истината и познанието във фи­лософията на Попър.

Разбира се, никой още не е отхвърлил твърдението, че Земята е кръгла. Но Попър ни учи да свикваме, противно на всякакви види­мости, с мисълта, че Земята всъщност засега е кръгла, защото по един или друг начин напредъкът на разума и науката могат да сру­тят и тази истина, както са сторили с толкова други, наглед непок­латими истини.

Ала мисълта на Попър не е релативистична, нито пък предлага обобщения субективизъм на скептиците. Истината е стъпила с един крак в реалната обективност, на която Попър признава съществуване независимо от човешкия дух, и този крак – според определението на Алфред Тарски, припознато от Попър – е съвпадението на теорията с фактите.

Че истината има или може да има относително съществуване, не означава, че истината е относителна. Докато трае, докато друга някоя не я е „фалшифицирала" (или отхвърлила), тя царува всевластно. Истината е несигурна, защото науката е уязвима — като дело на уязвимите хора. Възможността от грешка присъства неизменно, дори й зад най-обоснованото наглед познание. Но това съзнание за уязвимост не означава, че истината е недостъпна. То означава, че за да се стигне до истината, ние сме длъжни да упорстваме с проверките, с изпитанията, които я подлагат на съмнение, да си останем предпазливи, щом постигнем известна сигурност, винаги готови да я преразгледаме и да внесем поправки, да запазим гъвкавостта си пред поборниците на установените истини.

Съществуването на истината се доказва от човешкия напредък в толкова много области: научни, технически, а също обществени и политически. С грешките, които допуска, и извлечените от тях уроци човекът е успявал все по-добре да опознае природата, все по-добре да опознае и себе си. Това е безкраен процес и нито отстъплението, нито погрешните стъпки са изключени от него. Макар и неверни, възможно е някои хипотези и теории да съдържат частици информация, доближаващи ни до познаването на истината. Нима не по този начин си е пробивала тя път в медицината, в астрономията, във физиката? Нещо подобно може да се каже и за обществената организация. Чрез грешките, които е съумявала да поправи, демократичната култура последователно е осигурявала на хората в отворените общества по-добри материални и културни условия и по-големи шансове да решават съдбата си. (Това е обявеният от Попър peace meal approach, с други думи, „градеж стъпка по стъпка", постепенно или реформистко придвижван, за разлика от „утописткия строеж", от „революцията", помитаща всичко съществуващо.)

Попър превръща критиката — т. е. упражняването на свободата — в основа на прогреса. Без критика, без възможността да се „фалшифицират" (или отхвърлят) всички уверености, не е възможен напредък в науката или усъвършенстване на обществения живот. Ако истината, ако всички истини не минават през процеса на „опита и отстраняването на грешките", ако хората нямат свободата да поставят под въпрос и да подлагат на изпитание валидността на всички теории, обещаващи някакво разрешение на въпросите пред тях, механиката на познанието се оказва повредена и то самото — заплашено от загниване. Тогава на почит вместо рационалните истини идват митовете, религиозните и магьосническите изстъпления. Настава царството на ирационалното, на догмата и на табуто, както някога, когато човекът още не е бил разумен и свободен индивид, а стадно и подчинено същество, нищо повече от една частица в племето. Този процес може да се представи в религиозна окраска както във фундаменталистките ислямски общества (днешен Иран), където никой не може да се опълчи против „свещените" истини или да им противоречи; може да изглежда и светски, както в тоталитарните общества — поне преди перестройката, — където официалната истина е изключена от свободния избор в името на „научната доктрина" на марксизма-ленинизма. И в двата случая, както и при нацизма и фашизма, става дума за доброволен или насилствен отказ от правото на критика – т.е. от упражняването на свободата – а без това право разумът закърнява, културата обеднява, науката се превръща в мистификация и заклинание и под сакото и вратовръзката на цивилизования човек отново се появяват препаската на дивака и ритуалните татуировки на варварина.

Няма друг начин за напредване освен препъването, падането и ставането - отново и отново. Грешката винаги си остава, защото в известен смисъл тя е втъкана в успеха. В голямото предизвикателство: отделянето на истината от лъжата - напълно възможна операция и вероятно най-човешката от всички, съставляващи същината на човека — е съвършено задължително никога да не се забравя, че­ не съществува окончателен успех, който да не може да бъде оспорен впоследствие, нито познания, неподлежащи на преразглеждане. В гората от грешки и заблуди, от неизвестности и илюзии, прекосявана от човека, единствената възмож­ност на истината да си проправи път е упражняването на рационална и системна критика на всичко, което е — или изглежда, че е — познание. Без правото на кри­тика, т. е. без това привилегировано упражняване на свободата, човек се самоосъжда на подтисничество и диващина, както и на обскурантизъм.

Вероятно никой друг мислител освен Попър не е превръщал свободата в та­ка насъщно за човека условие. За него свободата не само гарантира цивилизова­ните форми на съществуването и подклажда културното съзидание, тя е и нещо още по-категорично и решаващо: основополагащото условие на знанието; упраж­нението, позволяващо на човека да извлече уроци от собствените си грешки и следователно да ги преодолее; механизмът, без който още бихме живели в неве­жеството и ирационалните терзания на кашите прадеди, човекоядци и обожатели на тотеми.

Теорията на Попър за познанието е най-доброто философско обосноваване на етичната ценност, която най-точно характеризира демократичната култура: то­лерантността. Ако не съществуват абсолютни и вечни истини, ако единственият начин за напредък в областта на знанието са грешките и поправянето им, ние всички трябва да признаем, че нашите истини може и да не са верни, а съзрените от нас грешки на противника могат да се окажат истини. Признаването на тази вероятност за грешка в нас и за здрав разум у другите предполага вяра, че диску­сията и диалогът — съвместното съществуване — носят повече възможности за откриване на грешката и истината, отколкото налагането на една официална и единствена истина, пред която всички трябва да сведат глави под заплахата от наказание или опозоряване.
ЗАТВОРЕНОТО ОБЩЕСТВО И ТРЕТИЯТ СВЯТ

В началото на човешката история индивидът не е съществувал, съ­ществувало е племето, затвореното общество. Суверенният индивид, еманципи­ран от ревниво затвореното в себе си стадно цяло, за да може да се защити от зверовете, от светкавицата, от злите духове, от всичките неизброими страхове на първобитния свят, е късно творение на човечеството. Той се откроява с появата на критически дух — с откритието, че животът и светът са проблеми, които мо­гат и трябва да бъдат решени от човека, — т. е. с развитието на рационалността и правото тя да бъде пускана в ход независимо от религиозните и политическите власти.

Теорията на Карл Попър, според която този граничен момент на цивилиза­цията — преминаването от затвореното към отвореното общество — започва в Гърция с предшествениците на Сократ Талес, Анаксимандър, Анаксимен и нами­ра в Сократ решаващия импулс, е била обект на безчет критики. Но ако прене­брегнем датите и имената, основното от неговата теза остава в сила: в един опре­делен момент, като резултат от случайност или от сложен процес, за някои хора знанието престава да бъде магия и суеверие, да съставлява корпус от свещени вярвания, защитени от табу, и се появява критическият дух, който насочва към религиозните истини – единствените приемливи дотогава – скалпела на рационалния анализ и сблъсъка с практическия опит. От този преход неизбежно следва чудотворно развитие на науката, на изкуствата и техниката, на човешката съзидателност изобщо и едновременно с това — раждането на изтръгнатия от колектива индивид, както и основите на една култура на свободата. За тяхно добро и за тяхно зло — защото по никакъв начин не може да се докаже, че тази промяна е донесла щастие на хората — разплеменяването на интелектуалния живот тръгва от тогава в ускорен ритъм и изстрелва някои общества към системно развитие във всички области. Прощъпалникът на една ера на рационалност и критически дух — на научни истини — в историята означава, че от този миг насетне не първият или вторият, а третият свят придобива определящо влияние в общественото ставане.

В почти безкрайната серия от номенклатури и означавания, съставена от мъдреци и луди за описание на действителността, предложението на Карл Попър е най-бистрото: първият свят е този на нещата и материалните предмети; вторият е личният субективен свят на мисълта и третият — на произведенията на духа. Разликата между втория и третия се състои в това, че вторият е изграден от цялостна лична субективност на всеки индивид, от идеите, образите, усещанията, чувствата, присъщи всекиму, докато продуктите на третия свят, макар и родени от субективността, са се превърнали в обществени: научните правните институции, етичните принципи, героите на романите, изкуството - накратко, цялото културно наследство.

Не ще е неуместно да предположим, че в най-първобитния стадий на цивилизацията съществуването се направлява от първия свят. Той се гради в зависимост от грубата сила и природните принуди — светкавицата, сушата, ноктите на лъва, — пред които човекът е безпомощен. В племенното общество, това на анимизма и магията, границата между втория и третия свят е твърде тънка и постоянно се губи, защото вождът или религиозният предводител (почти винаги едно и също лице) налага своята субективност, а поданиците се отказват от тяхната. От друга страна, третият свят си остава почти статичен. Животът на племето тече в строгата рутина на предписанията и вярванията, които бдят за вечността и повторяемостта на всичко съществуващо. Главната характеристика е ужасът от промяната. Всяко нововъведение се схваща като заплаха и известие за нахлуването на външни сили, неизбежно носителки на унищожение, хаотично разпръсване на обществената плацента, в чиято опаковка индивидът търси сигурност - гол и изпълнен с безброй страхове. Вътре в този кошер индивидът безотговорен и роб, той е късче, осъзнаващо себе си като непоправимо свързано с останалите в обществената машина, която брани съществуването му и го защитава от враговете, от опасностите, дебнещи извън тази крепост, настръхнала от регулиращи предписания за всяко негово действие и блян: племенния живот.

Раждането на критическия дух пропуква стените на затвореното общество и излага човека на пълно с неизвестности изживяване: личната отговорност. Участта му оттук насетне не е тази на смирения поданик, включен, без да я оспорва в сложната система от забрани и заповеди, направляваща обществения живот, а на гражданина, който съди и анализира сам, а може и да се разбунтува срещу всичко, което му се струва абсурдно, невярно или неправомерно. Свободата, дъщеря и майка на рационализма и на критическия дух, е тежък товар върху плещите на човешкото създание: то трябва по своя воля да решава какво е благоприятно за него и какво му вреди, как да се пребори с многобройните предизвикателства на съществуването, да разбере дали обществото функционира както трябва или се налага да бъде преустроено. Товарът е наистина прекалено тежък за много хора. И затова, казва Попър, едновременно с раждането на отвореното общество – в което разумът е заместил ирационалното, индивидът е станал действащо лице в историята, а свободата е започнала да измества някогашното робство — се ражда и обратен порив, на противостоене и отхвърляне, за да се възроди и запази древното племенно общество с човека – пчелица в кошера, освободена от необходимостта да взема индивидуални решения, да се сблъсква с незнайното, на своя глава да решава неизброимите проблеми на един свят, оставен без божествата и демоните на идолопоклонничеството и магията, превърнат в постоянно предизвикателство, запратено към разума на суверените индивид.

От този тайнствен миг човечеството тръгва в друга посока. Третият свят започва да се разраства и да се множи с продуктите на една духовна съзидателна енергия, освободена от окови и цензура, и да упражнява все по-голямо влияние върху първия и втория свят, т. е. върху природата, обществения живот и отделните индивиди. Идеите, научните истини, рационализмът изтласкват — не без обрати, тъпчене на място и ненужни отстъпления, връщащи човека на изходната му позиция, - грубата сила, религиозната догма, предразсъдъците и ирационалното като направляващи обществения живот инструменти, полагайки основите на една демократична култура — тази на суверенните, равни пред закона индивиди — и на едно отворено общество. Дългият и труден път на свободата в историята се смесва оттук нататък с неудържимото настъпление на Запада към този прогрес с две лица, съставен от устремени към звездите кораби и лекарства за (почти) всички болести, от човешки права и правова държава. Но също и от химически, атомни и бактериологически оръжия, способни да запокитят планетата в бездната, да обезчовечат обществения живот и индивида успоредно с увеличаването на материалното преуспяване и повишаването на жизненото равнище.

Страхът от промяната, от непознатото, от неограничената отговорност, който следва появата на критичния дух — на рационализма и на свободата, — е позволил на затвореното общество, представяйки се в най-разнообразен облик — например на „бъдеще", на безкласов свят, на „града Божи" — да доживее до наши дни и в не един и два исторически момента да надделее, да удави другото в различни форми на обскурантизма и стадността на първобитното общество.

Битката не е спечелена, вероятно никога няма да бъде спечелена. „Повикът на племето", мамещата форма на съществуване, която привързва индивида за религия, учение или водач, готови да поемат вместо него отговорността да разре­шават всички проблеми; която отхвърля суровия ангажимент на свободата и суверенитета му на рационално същество, очевидно засяга чувствителна струна в човешкото сърце. На този повик безброй пъти са се поддавали нации и народи, както и отделни индивиди и колективи вътре в отворените общества, встъпили в безпощадна битка за затварянето им и за премахването на културата на свобода.

Обратно на здравия разум, именно сред онези, които най-пряко ползват облагите от разпростирането на критическия дух, от свободата на мисълта и съзиданието, се намират най-неумолимите интелектуални противници на развитието на отвореното общество. Под различни маски и с разнообразни аргументи те призовават към завръщане на първобитния свят на стадните същества, на „щастливите и безотговорни" индивиди — не суверенни господари на своята съдба, а на инструменти на слепи и безлики сили, направляващи хода на историята.

Твърдението на Попър, изложено в тази светла книга „Отвореното общество и неговите врагове" — че най-големият философ на своето време (ако не и на всички времена) Платон поставя началото на тоталитарните философии, водещи през Огюст Конт и Хегел до апогея, достигнат с Маркс, — също е било обект на нападки. Но и тук, с известни отсенки, мисълта на Попър попада в десетката: най-ловкият и опасен враг на културата на свободата е „историцизмът".

Ако вярвате, че историята на хората е „написана", преди да се състой, че тя е разиграване на сценарий, сътворен от Бог, от природата, от развитието на разума или от класовата борба и производствените отношения; ако вярвате, че животът е сила или обществено-икономически механизъм и отделните индивиди разполагат с нищожни или с никакви средства да го променят; ако вярвате, че напредването на човечеството във времето е рационално, съгласувано и следователно предвидимо; ако вярвате, най-сетне, че историята има скрит смисъл и че въпреки безкрайната многоликост на епизодите този смисъл логично я съгласува в нещо цялостно и я подрежда като картинна мозайка, поставяйки все ново и ново късче на мястото му — то вие сте, според Попър, „историцист".

Независимо дали сте платоник, марксист или привърженик на Макиавели, Вико, Конт, Шпенглер или Тойнби, вие се прекланяте пред историята като пред идол и волно или неволно се страхувате от свободата, тайничко се боите от отговорността да приемете живота като постоянно съзидание, като податлива глина, която всяко общество, култура, поколение моделира по свое усмотрение, посрещайки салдото на човешките печалби и загуби.

Историята не притежава ред, логика, смисъл, още по-малко рационална насоченост, която социолози, икономисти или идеолози биха могли предварително, „научно" да посочат. Историята е организирана от историците; те я превръщат в нещо съгласувано и разбираемо, като използват винаги ограничени, произволни и в последна сметка субективни като художествените конструкции гледни точки. Вярващите, че една от функциите на обществените науки е да „прогнозират” бъдещето, да „предричат" историята, са жертви на илюзия, защото това е непостижима цел.

Тогава какво е историята? Многопосочна и постоянна импровизация, жив хаос, сподобяван от историците с привидна подреденост, почти неограничено и противоречиво множене на събития, сведено от обществените науки — за да могат да го обхванат — до произволни схеми, до синтези и вектори, които във всички случаи представляват безкрайно обеднени версии, ако не и карикатури на истинската история, тази главоломна сума на човешкото събитие, всеки път твърде обширно за рационалните и интелектуални опити да бъде обхванато. Попър не отхвърля историческите съчинения, нито пък отрича, че опознаването на отминалите събития може да обогати хората и да им помогне по-успешно да се изправят пред бъдещето; той просто държи да не се забравя, че писаната история е частична и произволна, понеже отразява едва един атом от недовършената вселена, каквато представляват трудът, общественият живот, това „всичко", винаги в процес на правене и развала, което не се изчерпва с политическата, икономическата, културната, институционалната, религиозната и пр. страна, а е съставено от всички, без изключение, прояви на човешката реалност. Тази история, единствено истинска, не е нито мислима, нито описуема от човешкото познание.

Под история ние обикновено разбираме — и това, според Попър в „Отвореното общество", е „обида срещу всяка достойна представа за човечеството” - история на политическата власт, т. е. ни повече, ни по-малко, „разказът за международни престъпления и масови убийства, но и, което си е истина, някои опити да се предотвратят подобни изстъпления". Историята на завоеванията, престъпленията и всичките насилия на тирани и деспоти, превърнати от книгите в герои, може да даде само бледа представа за цялостното изживяване на хората, които са пострадали или са се възползвали от тях, и за въздействията и отражения на всяка една култура, общност, цивилизация върху нейните съвременници, съставляващи на свой ред цялост, въздействаща върху следващите поколения. Ако историята на човечеството е широк поток от развитие и прогрес с безчет завои, отстъпления и тресавища (теза, която Попър не отрича), този поток при всички случай не може да бъде обгледан в безкрайното му многообразие и сложност.

Онези, които са се опитвали да открият в прекалено разлетия безпорядък някакви закони, направляващи човешкото развитие са извършили може би най-тежкото според Попър престъпление, на което е способен един политически мъж или интелектуалец (не и художник, защото при него, обратно, това е законно право): изграждането на “нереален строеж”. Изсмукана от пръстите ентелехия, домогваща се до ролята на научна истина, докато всъщност не е нищо друго освен религиозен акт, метафизическа или магическа догадка. Естествено всички „исторически" теории не са равностойни: някои, като тази на Маркс, притежават повече финес и тежест, отколкото, да речем, тази на Арнолд Тойнби (свел ис­торията на човечеството до двайсет и една цивилизации — ни повече, ни по-мал­ко).

Бъдещето не може да бъде предсказано. Пътят на хората в миналото не позволява да се изведе някаква посока на човешкия напредък. Това би било, не само от гледна точка на историята, но и на логиката, абсурдна претенция. Защото, казва Попър, макар че развитието на човешките познания без всякакво съмне­ние влияе върху историята, невъзможно е с рационални методи да се предска­же еволюцията на научното познание. Следователно не е възможно да се предви­ди бъдещият път на една история, до голяма степен предопределена от техничес­ките открития и изобретения, които не сме в състояние предварително да проз­рем.

Международните събития в наши дни са добър аргумент в полза на тезата за непредвидимостта на историята. Кой би могъл само преди десет години да предвиди явление като перестройката и неудържимия, както изглежда, упадък на комунизма в света? Или кой би могъл да предскаже повече или по-малко смър­тоносния удар, нанесен върху политиката на цензура и контрол на мисълта от фантастичния скок на аудио-визуалните съобщения — от ден на ден все по-труд­но контролируеми или просто изплъзващи се от намеса?

И все пак. Липсата на исторически закони не означава, че не съществуват и известни тенденции в човешката еволюция. И невъзможността да се предскаже бъдещето не превръща непременно в несъстоятелно всяко допускане за хода на общественото развитие. В определени области обществените науки могат да по­сочат събития, които при дадени условия неизбежно ще настанат. Например безпорядъчната, неорганична емисия на парични знаци винаги ще води до инфлация. Няма съмнение освен това, че в области като науката, международното право, свободата може да се прекара една що-годе ясна линия на прогресивно развитие, водеща до днешния ден. Но би било непредпазливо да предполагаме, дори и в те­зи конкретни случаи, че това осигурява и за в бъдеще невъзвратим прогрес. Чове­чеството може да отстъпи и да падне, отхвърляйки своя напредък. Никога в ми­налото не са ставали масови кланета, сравними по мащаб с тези през двете све­товни войни. И нима хекатомбата на евреите, извършена от нацистите, или изт­ребването на милиони дисиденти от съветския комунизъм не представляват не­опровержими доказателства, че варварството може наново да избликне с небива­ла сила в общества, достигнали наглед висока степен на цивилизация? Ислям­ският фундаментализъм и случаи като този с Иран не са ли вероятни доводи в полза на опасението, че историята с лекота може да потъпче всякакви предначертания, да поеме по истерични траектории и да се впусне в „регрес" вместо в „прогрес"?

Но макар задачата на историците да е описанието на отделни или специфич­ни събития, а не откриването на закони или обобщения за човешката авантюра, историята не може да бъде нито написана, нито разбрана без някаква гледна точ­ка, ще рече, без перспектива или интерпретация. Грешката на „историцистите", заявява Попър, е, че смесват „историческата интерпретация" с теория или закон. „Интерпретацията" е частична и ако се осъзнае като такава, е полезна, за да се подреди — „частично” — онова, което иначе би представлявало хаотичен куп анекдоти. Тълкуването на историята като резултат от борбата на класи, на раси или на религиозни схващания, а дори и като борба между отворени и затворени общества, би могло да има илюстративна стойност, при условие че на нито едно от тези тълкувания не се приписва всеобща или изключителна стойност. Защото историята търпи множество “интерпретации” и те съвпадат, допълват се или си противоречат, но отхвърля всякакъв “закон” в смисъл на единствен, предопределен ход.
Реалният свят и романовият свят

„Интерпретациите" на „историцистите" са опорочени от приписваната им стойност на “закони", които човешките събития послушно следват, така както предметите се подчиняват на закона за гравитацията и приливите — на придвижването на Луната. В подобен смисъл „закони" в историята няма. За добро или за лошо — и мнозина заедно с Попър вярваме, че е така, — тя е „свободна" и като продукт на човешката свобода е неконтролируема, способна на най-неочаквани подредби. Разбира се, един внимателен наблюдател ще забележи известни тенденции. Но те предполагат множество специфични и променливи условия освен някои общи и редовни принципи („закони"). Обикновено „историцистът", откроявайки „тенденциите", премълчава тези условия, за да превърне тенденциите във всеобщ закон. Така той изкривява реалността и представя абстрактен синтез на историята, който не отразява развитието на колективния живот във времето, а освидетелства собственото му изобретение — понякога гения му, — както и скрития му страх от непредвидимото. „Всичко изглежда така — заключава Попър в своята „Нищетата на историцизма", — сякаш историцистите търсят утеха от загубата на един неизменен свят, вкопчвайки се във вярата, че промените могат да бъдат предвидени, понеже се направляват от неизменни закони".

Схващането за писаната история по Попър прилича като две капки вода на моето отдавнашно разбиране за романа — той е произволно организиране на човешката реалност, за да бъдат защитени хората от страха, вселяван в тях от прозрението, че светът и животът са необгледен безпорядък.

Всеки роман, за да притежава някаква убедителност, трябва да се налага в съзнанието на читателя като завладяващ ред, организиран и прозрачен свят, чиито части се сглобяват една с друга вътре в хармонична система, свързани и екзалтирани в своя „всеобхватност". Онова, което наричаме гений на Толстой, на Хенри Джеймс, на Пруст, на Фокнър, е функция не само на непоклатимо изградените персонажи, на мрачнееща психология, на върховна или лабиринтова проза, на могъщо въображение, но също и преди всичко на съгласувана постройка на техните въображаеми светове, солидно и изобретателно изградени. Този строг и умен ред, без нищо произволно или неразбираемо, с логичен и неизбежен ход на живота, в който всички прояви на човешкото са доловими, ни прелъстява, защото ни успокоява: ние несъзнателно го налагаме върху реалния свят и той в същия миг престава да е това, което е — световъртеж, безредие, неизмерим абсурд, бездънен хаос, многопосочно объркване, — и добива порядък, рационализира се и си съгласува около нас и ни връща увереността, чиято загуба човек трудно преглъща: че знаем какво сме, къде сме и най-вече къде отиваме.

Неслучайно романът достига своя апогей в периодите, предшестващ големите исторически конвулсии, и най-плодоносните времена за фикцията съвпадат със залеза или рухването на колективните убеждения — политическа или религиозна вяра, социални и идеологически „съгласия", — защото тогава всеки се чувства изгубен, без здрава основа под краката, и търси във фикцията — в реда и съгласуваността на фиктивния свят — убежище от разпръскването и объркването от голямата несигурност, от сбора неизвестности, какъвто животът е станал за него. Не е случайно също, че обществата, изживяващи изострени процеси на обществен, институционален и нравствен разпад като цяло раждат най-стройните и най-строгите, най-добре организираните и най-логичните наративни „редове”: на Сад и на Кафка, на Пруст и на Джойс, на Достоевски и на Толстой. Тези постройки, радикални упражнения на свободния избор, въображаеми бунтове срещу границите, наложени от човешката участ — символично богоубийствени – прикрито свидетелстват, подобно на двете книги на херодотовите “истории”, на “История на Френската революция” на Мишле или на “История на упадъка и залеза на Римската империя от Едуард Гибън – тези чудеса на ерудицията, амбицията, добрата проза и фантазията за паническия страх на хората, догаждащи се, че тяхната участ е “храброст на свободата”, и освен това представляват внушителни интелектуални начинания, създадени в различни времена и по различни начини, за премахването на този страх. За щастие, страхът на хората да припоз­наят участта си на свободни същества е родил не само тирани, тоталитарни фи­лософии, догматични религии и „историцизъм", той е дал и велики романи.