Лесли уаткинс от телевизионния документален филм на дейвид амброуз и кристофър майлс космическата



страница1/9
Дата09.11.2017
Размер1.69 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9
ЛЕСЛИ УАТКИНС

от

ТЕЛЕВИЗИОННИЯ ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ


НА ДЕЙВИД АМБРОУЗ И КРИСТОФЪР МАЙЛС

КОСМИЧЕСКАТА

КОНСПИРАЦИЯ

НАЙ-ИЗНЕНАДВАЩИЯ И УЖАСЯВАЩ ЗАГОВОР

НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА

ИЗДАВА
Редакция 6 плюс

1991

На 20 юни 1977 г. ITV излъчи документален филм, който би трябвало да разкрие причините за неудържимото „изтичане на мозъци" от Англия през онези години. Над 4 милиона души, от които повече от една трета изтъкнати учени, специалисти и управленски кадри, през последните 12 години напускат стария остров, за да потърсят условия за работа и държавническо отношение към интелектуалния им труд в САЩ и Австралия. Но журналистическото разследване по време на заснемането разкрива някои странни и обезпокояващи факти...



Професионалната съвест и отговорност пред човечеството надделяват над решителните опити да се попречи на реализацията на това телевизионно предаване и зрителите виждат неоспоримите доказателства и приемат реалните допускания, че:


  • Много от учените, които напускат своите страни, за да работят в чужбина, в буквалния смисъл изчезват от лицето на земята.

  • Скоро на нашата планета няма да има никакви форми на живот. Странното поведение на климата през последните години и непрекъснатото повишаване на температурата предвещават бъдещи катаклизми.

  • Свръхсилите си сътрудничат тайно в областта на космическите изследвания от десетилетия насам.

  • Междуправителствени служби отвличат обикновени хора и в тайни лаборатории чрез напреднали научни методи им правят мозъчни операции и ги превръщат в безполови и безропотни био-роботи.

  • Докладите на американските астронавти относно странните неща, които са видели на Луната, се пазят в строга тайна.

  • Суперсекретна комисия, съставена от представители на САЩ и СССР,провежда всеки месец заседания и взема своите решения в една подводница, дълбоко под ледовете на Антарктида.

Но това е само част от големия заговор за „спасяването" на човечеството, известен вече под кодовото наименование „Третата възможност".

Само година по-късно, използвайки данни от документалния филм на английската телевизия, видният журналист Лесли Уоткинс написва книга. Той успява да прибави и нови данни, получени благодарение на предизвикателната реакция у много учени, специални служители и обикновени хора след излъчването на предаването на 20 юни 1977 г. по английската телевизия.

Особено ценна помощ им оказва един от служителите на организацията, комуто по обясними причини авторът скрива името под псевдонима Троянския кон. Чрез него научаваме за съществуването на Комисията за определяне на политиката, съставена от две групи по осем руски и американски специалисти. Тази Комисия заседава в една от залите на подводницата „Пермит". Протоколите от срещите и приеманите документи се изготвят в три екземпляра и се съхраняват съответно в Москва, Вашингтон и Женева, където е седалището на третата възможност. Троянският кон не искаше пари за услугата, той предаваше парчета магнетофонна лента от вече поостарели и откъслечни записи, но достатъчно ценни за разкриването и потвърждаването на журналистическите разследвания и допускания.

В тази книга истината и презумпцията вървят ръка за ръка, но силата на фактите и до днес ни кара да вярваме във възможното. Тя беше и ще продължавала бъде отричана от много хора и правителства, но най-вече от тези, които се боят, че най-опасната тайна в човешката история може да избухне в собствените им ръце.

1

През 1975 г. телевизионната документална рубрика „Научният рапорт" имаше много успешен период от 13 седмици по ITV. Зрителската аудитория беше добра, дори много добра за една сериозна програма и Скептр Телевижън не се затрудни да убеди Мрежата да отпусне нова серия от 26 седмици през 1976 г. За Крис Клемънс това беше прекрасно, защото „Научният рапорт" бе негова рожба. Смяташе се, и не без основание, че някои от най-добрите идеи на програмата бяха негови. Решението на Мрежата бе признание за Клемънс, но и голямо предизвикателство. Да поддържа толкова високо ниво за 26 седмици бе действително трудна задача. Той обаче не се съмняваше, че ще я изпълни. Всичко това го амбицираше и правеше по-активен.

Крис Клемънс беше неуморим дребничък мъж, който приличаше на бивш жокей. Имаше хубава, и винаги сресана тъмна коса. Говореше бързо с точни и отсечени фрази. И... раждаше ентусиазъм! Никой не можеше да навива хората така, както Крис Клемънс.

Смятаха да изготвят предварително поне 12 предавания. Имаха такъв план. А след това, по време на излъчването, щяха да направят и останалите 14. До средата на декември 1975 г. бяха заснети 7 програми, което значеше, че напредват доста добре.

Екипът мислеше върху следващата тема, която щеше да бъде включена в програмата. В този ден осем души бяха събрани в малката канцелария на Клемънс зад Студио В. Той често се оплакваше от теснотията и неприятната миризма, която проникваше от кухнята на барчето под тях. Помощник-програмният контрольор Леонард Харман обикновено им казваше, че няма място, защото помещенията са заети, и „Научният рапорт" не може да има свое производствено помещение. Харман, разбира се, разполагаше със собствен кабинет — много по-голям, и с климатична инсталация.

И така, осемте участници в „Научния рапорт" бяха насядали в малката канцелария. Помощник-операторът на Клемънс Джийн Бейкър заемаше мястото зад бюрото, защото обикновено по време на тези срещи водеше бележки и защото Клемънс обичаше да стои прав. Ходеше напред-назад и дори с ръце си помагаше, когато представяше някоя нова идея. Останалите бяха бившият говорител на ITV Саймън Бътлър — водещ па програмата, и репортерите Катрин Хуайт и Колин Бенсън. Срещу тях седяха научните съветници проф. Дейвид Коуи и д-р Патрик Сноу, а в ъгъла до вратата — журналистът изследовател Терри Диксън.



  • Енергия от вълни... — продължи Бенсън.

  • Умряла работа, мой човек — веднага го прекъсна Клемънс. — Не си ли гледал ВВС-2 предишната сряда?

Диксън почувства разочарование. И той не бе гледал програмата на ВВС-2. И смятайки това за подходяща тема, беше направил изследване за енергията на вълните. Сега обаче трябваше да зачертае тази тема. Клемънс въпреки навика си да казва на всички „мой човек" беше твърд и непоколебим. Когато казваше не, значеше не.

  • В „Нюзуик" имаше интересна статия за прислужници роботи — каза Коуи. — Изглежда могат да лъскат подове и да постилат легла.

  • Това ми харесва! — зарадва се Клемънс. — Автомати прислужници! Даже бихме могли да се забавляваме. Джийн, мой човек, набележи го като възможност. Ще го разгледаме отново.

  • Струва ми се, че е време да обърнем внимание на изтичането на мозъците — подхвана Бътлър. Клемънс спря за малко и го погледна с колебание.

  • Не знам, Саймън, струва ми се малко тежко... Удобно ли е за нашата програма?

  • Ако не е, ще го направим — стана по-категоричен Бътлър. — Ние сме научна програма и като си помислиш колко учени бягат и какво означава това за страната...

  • Да... —съгласи се Клемънс. — Може би, ако облечем програмата в някои човешки истории... — погледна към Диксън. — Какво ще кажеш, Терри? Можеш ли да ги откриеш?

Диксън виждаше как количеството на неговата работа взе бързо да се увеличава.

  • Ще трябва време — каза резервирано.

  • Разбира се, че ще трябва, мой човек. За да намериш подходящи хора... Разбирам го. Не трябва да го поставяме на първо място в листата. Нека приемем, че го виждаме за след пет програми отсега... Така ще можеш да търсиш, когато нямаш работа с първите четири.

Ето как просто и леко тръгнаха нещата. Никой от екипа даже и не подозираше, че ще създадат най-изумителния телевизионен документ, който е правен някога. Че така скоро пред тях ще започне да се разкрива тайната на „Третата възможност".

Диксън знаеше, че има само един начин да реши този проблем. Трябваше да телефонира във фирмите, които набираха „мозъци", а също така в редица научни организации, в университетите и в изследователските институти. Че ще бъде трудно, но ако работи много и има малко късмет — трябваше да подбере добра и разнообразна група от хора, на които думата се чува и имат опит или дарба да говорят добре пред камерата.

Така се стекоха обстоятелствата, че първоначално късметът му много бързо заработи. Едно от първите му обаждания беше в някакъв лабораторен комплекс. Отзивчивият служител от отдел „Обществени отношения" му каза, че една от специалистките по слънчевата енергия скоро щяла да замине на работа в Америка. Нейното име било Ан Кларк, 29-годишна. Служителят естествено не можеше да знае дали д-р Ан Кларк би се съгласила да вземе участие в програмата, но ако тя би се съгласила, то управлението нямало да има нищо против.

2

Ан Кларк — чернокоса и привлекателна жена, взе голямото си решение да напусне Англия към края на 1975 г. Не би го направила, ако годеникът й не беше разтрогнал неочаквано годежа им.

Тогава и лабораторията й се видя непоносимо потискаща, мизерна и мръсна. Всички ръководители признаваха, че техните изследвания са интересни и значими. Особено при недостига на енергия и увеличаващите се цени на петрола. Но не им отпускаха достатъчно пари. Много експерименти продължаваха три пъти по-дълго от необходимото, тъй като нужните апарати се използваха на смени, а в много случаи бяха и остарели.

И д-р Кларк реши! Много други направиха същото през онази година. Напуснаха Англия за по-добре платена работа — в Европа и Средния изток. И в САЩ. Получаваха двойни заплати и подаръци, като служебни автомобили и луксозни апартаменти. Освен това така можеха да работят при много по-добри условия. „Изтичане на мозъци". Така го наричаха. Изразът е точен. В продължение на 12 години, до декември 1975 г., времето, в което Ан Кларк взе своето решение, около 4 милиона души бяха напуснали Англия. Повече от една трета бяха професионалисти и ръководни кадри. Един началник на отдел в Норич беше заминал и заел много високо и отговорно място в Америка и както показваха неговите спорадични писма — не съжаляваше. В действителност единственото, за което съжаляваше, беше, че не бе го сторил по-рано. Ан Кларк реши да му пише. За нейно голямо учудване той й се обади от Калифорния веднага след като получи нейното писмо. Със способностите и опита си тя била точно необходимият човек, какъвто му трябвал, и ако Ан иска, той би могъл да и намери подходяща работа. Имало човек в Лондон, който вербувал учени за фирмата в Калифорния, и просто трябвало да влезе във връзка с него... Още на следващия ден тя се срещна с представителя на фирмата и за час всичко бе подготвено.

През същата седмица с нея влезе във връзка Скептр Телевижън.

По-късно имаше съмнения, че интервюто беше саботирано от някой вътре в Скептр Телевижън. Съмнения, които не можем да докажем, но с филма стана нещо, когато бе донесен за промиване, и след това само една много малка част от него можеше да бъде използвана в предаването. Заснетият филм се смяташе за професионално направен. Бенсън каза:

Д-р Кларк бе не само изразителна и с желание да ни сътрудничи, но беше ясно, че е обмислила много добре проблема за преселването. Подчерта,че освен другите разочарования, които е изпитала в лабораторията, в основата беше фактът, че в Англия инициативата и талантът се задушават по много начини. Хората с достойнство се разочароват и това бе една от причините за радостта и от заминаването й за Америка.

Наистина Ан Кларк беше много добра в интервюто с вроден талант за пред телевизията. И аз бях доволен от работата, която свършихме."

Радостта му се изпари веднага след като се върнаха в студиото и промиха филма. По-голямата част от звука и картината бяха напълно изтрити. Никога не се бе случвало подобно нещо и нямаше логично обяснение как точно е станало сега.

Интервюто беше повече от 45 минути и след монтажа щяха да останат 12 минути за предаването. А сега единственото, което успяха да спасят, бе една част от 15 секунди.

Клемънс, както се очакваше, бе много ядосан. Изпращането на цяла работна група до Норич предполагаше много разходи, а и знаеше, че Харман ще вдигне аларма за бюджета.

Той попита Бенсън:


  • Сигурен ли си, че тя е толкова добра? Заслужава ли си да отидете отново там горе?

  • Беше много добро интервю — каза Бенсън. — Аз мисля, че трябва да отидем отново.

Клемънс телефонира на Ан Кларк, обясни й положението и си определиха нова среща. Ето как сам Бенсън обяснява останалото:

Д-р Кларк показа пълно разбиране и се съгласи с голямо желание да ни види отново. Но когато след два дни пристигнахме в Норич, всичко беше много променено. Нямаше я в апартамента, където бяхме уточнили, че ще се срещнем. След много трудности успяхме да я намерим на друг адрес. Изглеждаше неспокойна и... — не смятам, че това е продукт на моята фантазия малко тероризирана. Беше ясно като бял ден, че тя искаше да се отърве от нас. Не искаше да говори, не искаше даже да знае кои сме. По-късно разбрахме, че беше казала на пазачите, които охраняваха лабораториите, че й досаждаме и че не трябва да ни пускат да минаваме. Получи се много неприятна ситуация.



На другата сутрин успях да изкопча няколко думи от нея на портала на лабораториите. Макар че се мъчеше да ни избегне, видя, че продължаваме да я чакаме отпред. Попитах я какво се е случило. Знаете ли какво отговори? Погледна ме някак смутено и каза: „Съжалявам,... не мога да довърша филма... трябва да замина." След това се втурна вътре и това беше последния път, когато я видяхме."

Тогава Бенсън все още не знаеше, че се докосва до „Третата възможност".

Много по-късно стигнахме до една загадка, която не сме решили напълно. Информацията, с която разполагаме, произлиза от приятелите и колегите на Ан Кларк от Норич.

Малко след заснемането на интервюто от екипа на Скептр Телевижън през януари 1976 г. Ан Кларк е била посетена в лабораторията от един загадъчен американец. Нямала е предварително определена среща, той просто се явил и свидетелите помислили, че има връзка с новата й работа. Американецът й говорил доста време и след разговора тя изглеждала развълнувана.

Както констатирахме, същия ден следобед американецът отново е по-сетил Ан, този път в апартамента й, и останал три часа. След този следобед нейното поведение към обкръжаващите я, както и към Скептр Телевижън се променило необяснимо. Тя работела пак толкова съзнателно, както винаги, но доста страняла от хората. Един от нейните колеги, възрастен мъж, ни каза: „Забелязах, че ни гледа с един необясним израз в очите. Все едно, че ни съжалява за нещо. Малко странно..."

3

Бенсън и работната му група се завръщаха от Норич разочаровани,когато Терри Диксън вече бе впечатлен от едно съобщение за проф. Робърт Патерсън в „Гардиън".

Диксън знаеше, че този път няма смисъл да се безпокоят за предаването, защото Патерсън, освен че беше изтъкнат математик, често се явяваше по телевизията. Беше красноречив и впечатляващ коментатор.

Данъчната система в Англия беше любима тема на 42-годишния Робърт Патерсън. Приятелите му в университета на Сейнт Андрюс, където беше преподавател, бяха свикнали с редовните му бомбардировки от цифри: „Знаете ли, че в Германия най-многото, което може да плати някой като данък за приходите си, е само 56%. А в Америка... Ето една страна, където уважават инициативата. В Америка е само 50%."

Всеки негов израз, когато говореше за данъците, завършваше с едно гръмогласно възклицание: „Но тук в Англия колко е? Питайте ме и ще ви кажа! Осемдесет и три на сто... толкоз е тук! И се питате защо хората не искат да работят повече!"

Такъв вид разговори Патерсън можеше да води безкрайно. Това беше последица от лекциите му и Го правеше досаден.

Мнозина в университета почувстваха облекчение, когато им съобщи, че ще следва съвети те си. Той и жена му Илин напуснаха Англия. Заминаха заедно с двете си деца, за да започнат един нов живот в Америка.

Беше необичайно мълчалив относно работата си там, само казваше, че са го поканили „по един интересен проект". Въпреки своята сдържаност беше ясно, че отива на добро място. В университета му вярваха, защото го признаваха за един от бляскавите математици на Англия. Жалко само, че беше толкова отегчителен.

Патерсън съобщи своето решение в началото на февруари 1976 г. и отбелязването му във в. „Гардиън" не закъсня.

Така Скептр Телевижън забеляза новината и веднага влезе във връзка с Патерсън. Предложи му възможно най-добрата трибуна, за да изложи своите „възгледи" относно данъчната система, тъй като програмата „Научен рапорт" се приемаше от цялата страна.

В началото Патерсън показа странно нежелание да разговаря. Имал много работа, не знаел дали ще намери време за интервю. Но в края на краищата Диксън го убеди. Уговориха се работната група да отиде следващия вторник в дома му в 11 часа преди обед.


  • Нека се надяваме, че ще имаме повече късмет, отколкото в Норич — каза Клемънс – Не съм виждал толкова неуспехи един след друг...

В действителност неуспехът този път бе още по-голям от предишния. Бенсън не намери никого в дома на Патерсън в Шотландия. Пердетата на първия етаж бяха полудръпнати и поглеждайки между тях, видяха, че стаите бяха доста разхвърляни. Имаше остатъци от храна, мръсни чинии в кухнята и върху масите, книги и разни дрехи, нахвърляни по пода. Пред главния вход стояха шест непокътнати шишета с мляко, а гаражът беше празен. По всичко личеше, че къщата беше изоставена набързо.

Бенсън разпита съседите. Казаха му, че семейство Патерсън отпътувало преди три дни. Били заминали набързо с колата си в събота и оттогава не са ги виждали.

Бенсън отиде в университета на Сейнт Андрюс, където от заместник-ректора научи, че Патерсън е заминал за Америка. И както се вижда, явно е бил принуден да замине по-рано, отколкото е мислел в началото. Такива бяха думите на зам.-ректора: „Каза ми, че го искат по-рано, отколкото е мислел. Съжалявам много, загдето напразно направихте това пътуване. И трябва да ви кажа, че случилото се е много необичайно за Патерсън... Да не се яви на срещата по такъв начин! Само мога да предположа, че в бързината е забравил напълно..."


  • Казахте, че го „искат" по-рано. Кои са тези, които го „искат"? — попита Бенсън.

Зам. ректорът поклати отрицателно глава.

  • Страх ме е, че тук не мога да ви помогна. — Патерсън беше много загадъчен по отношение на това, което щеше да прави и къде точно щеше да отиде. Някъде в Америка... Това е всичко, което каза.

Направихме запитване до всички университети в Америка. Никъде не са предлагали работа на Робърт Патерсън. И никой не можа да ни каже къде би могъл да бъде той.

Влязохме във връзка и с американската фирма, в която трябваше да отиде Ан Кларк — същата фирма, която настояваше д-р Кларк да започне работа „колкото е възможно по-бързо". Увериха ни, че Наистина са й предложили работа, и то със заплата, двойно по-голяма от тази, която е получавала в Норич. Но получили от нея писмо, в което със съжаление им съобщавала, че поради лични причини не може да отиде в Америка.

В документалния филм Саймън Бътлър обясни част от мистерията. Той отиде с работна група на един от паркингите на летището в Хитроу и показа колата, която бе наела Ан Кларк в Норич. Тогава той каза: „Каквото и да е станало, Ан Кларк е дошла дотук. Казала е на своите приятели, че заминава за Ню Йорк. Въпреки всичко тя не бе излетяла от летището нито в онзи, нито в друг ден. Единственото доказателство, което показва, че е дошла тук, е изоставената й кола. И нищо друго освен това."

Но най-интересното е, че там близо, на същия паркинг, имаше още една изоставена кола – един син „Ровер", притежание на Робърт Патерсън.

Репортерите от телевизията обаче откриха тази втора кола доста по-късно. Това стана няколко месеца след завръщането на Бенсън от Шотландия. Възможно бе да не я открият никога и може би предаването за „Третата възможност" нямаше да бъде осъществено никога, ако не се бе появил и странният случай на Брайън Пентълбъри.

4

До април 1976 г. предаването за „изтичането на мозъците" бе почти завършено. Диксън бе намерил нова група от учени, с които работеше паралелно и по други теми, като „Роботите-слуги" или за новия метод за намаляване потреблението на петрол. Бътлър имаше още малко работа по монтажа на програмата за „изтичането на мозъци", която трябваше да бъде готова за излъчване. За неуспехите си получиха доста остри забележки от Харман — „за неразумното прахосване на материали и време". И макар че бяха учудени от странното поведение на д-р Ан Кларк и проф. Робърт Патерсън, тяхната програма беше научна и нямаше никаква връзка с хората, които изчезваха.

Нещата щяха да останат така, ако Крис Клемънс не бе чул една вечер в бара как негов съсед разказва странна история. Той имал роднини на име Пентълбъри, които живеели в Манчестър, и „синът им, който бил инженер по електроника, изчезнал в Австралия. И най-странното е, че той кореспондирал с родителите си от един адрес, на който никога не е живял. Брайън винаги е бил един малък егоист и единственото, което го е интересувало,било да изкара нещо за себе си, но това действително е глупаво, не е ли така? И знаете ли, изпращаше им снимки, а сега се оказва, че той никога не е ходил там..."

Разбира се, Клемънс не можа да разбере всичко веднага. Мисли през цялата нощ, а на другия ден сподели с Колин Бенсън:



  • Изглежда, че времето е такова — да изчезват учени хора. Или Брайън разиграва някакъв фарс на семейството си.

  • А ако не играе? — попита изведнъж Бенсън.

  • Какво друго може да бъде?

  • А ако има някаква връзка?... Може би това, че изчезнаха Патерсън и Ан Кларк, а сега и Пентълбъри има някаква връзка...

  • Не виждам как биха могли...

  • Остави ме да отида до Манчестър да се видя с родителите му...

  • Виж, моля те, вече изоставаме с една седмица в програмата и не мога да те изпращам насам-натам...

  • Крис, имам предчувствие.... не ме питай защо... но имам предчувствие, че става въпрос за нещо голямо — все повече се разпалваше Бенсън.

Клемънс поклати глава:

  • Трябва да подготвим предаването си, Колин. Знам, че се чувстваш зле след случилото се в Норич и Шотландия, но никой не те обвинява за тези неща. Моля те, успокой се!

  • Обвинява ме Харман...

  • Харман обвинява всички и за всичко. Така е създаден. Както и да е... Аз обрах пешкира, а не ти.

  • Ще отида, когато съм в почивка — каза Бенсън. — И ще платя разходите за моя сметка, дявол да го...

  • Прахосване на време, мой човек... И не мисли, че ще поема разходите на моя бюджет.

  • Не може ли да ги включа в сметката за общите разходи за предаването?

Клемънс се усмихна:

  • Не вярвам да съм срещал някога толкова настойчив човек. Добре,отивай да подготвиш предаването.

Предадохме ви буквално разговора между Бенсън и Клемънс, защото от него се вижда, че ако Бенсън не бе достатъчно настойчив, изследването щеше да се осуети и Скептр Телевижън щеше да се размине с „Третата възможност".

Решението на Бенсън да отиде в Манчестър бе повратният момент в цялата програма. И като резултат „Научният рапорт" изостави едно добре направено предаване за „изтичането на мозъци", за да го замени с друго,което изненада света.



5

Денис Пентълбъри бе продавач на мляко до 1976 г., когато излезе в пенсия. Той и жена му Алис живеят в един от най-бедните квартали на Манчестър. Те, както сами казват, са обикновено семейство. Никога не са имали много пари и са направили много жертви, докато синът им Брайън завърши университета.

През юли 1974 г. Брайън Пентълбъри бил на 33 години, когато и той станал част от „изтичането на мозъци". Главната причина за неговото заминаване бил климатът и особено климатът на Манчестър. Бил човек, който обичал слънцето.

Откакто завършил университета, взимайки дипломата си на инженер по електроника, с голямо желание участвал като офицер в специалните експедиции на РАФ.

Авиацията му показала света. Показала му, че не е човек, който може да свикне с една монотонна и рутинна работа, и то в Манчестър. Пет месеца след уволнението си от авиацията подава молба за работа в голяма фирма от електронната промишленост в Сидней — Австралия. За голямо разочарование на родителите му го приели.

Както сега признават, били разочаровани поради чисто егоистична, но и естествена причина. Бил единственият им син и го обожавали. Но нямали възможност да го разубедят, щом той вземел някакво решение... Във всички случаи обещавал да пише често и да праща много снимки.

Бенсън седеше в голямата стая, тази, която пазеха за гости при специални случаи, и разглеждаше снимките, които изпращаше синът от Австралия.

Със съгласието на семейство Пентълбъри е записан на магнетофонна лента целият разговор. А ние, пак с тяхно съгласие, включваме части от него в книгата.

„Семейство Пентълбъри седяха заедно на канапето срещу Бенсън, а между тях бяха поставени чашите с чай и чинийките с кейк.


  • Почувствахме разочарование, когато спря да ни пише, но в началото не се безпокояхме много — каза г-н Пентълбъри. Запали лулата си, дръпна веднъж-дваж замислен и продължи:

  • Нашият син никога не е бил много по писмата.

  • И как открихте? — понита Бенсън. — Искам да кажа, че не беше там?

  • Чрез г-жа Прескот от № 9 — каза Пентълбъри. — Тя го откри. Нейната дъщеря, Берил, емигрира там може би преди пет години.

  • Шест — каза г-жа Пентълбъри. — Ще станат седем през септември.

  • Е, това пет или шест няма никакво значение. Дъщеря й живее там долу... Това искам да кажа... И г-жа Прескот трябваше да я посети. Казахме й... защо не мине и покрай Брайън? Смятахме, че ще бъде хубава изненада. Нали знаете, да види някого от родината... А тя го познаваше от много малък, ей толкова... — показа г-жа Пентълбъри.

  • Кажи на човека какво ни каза.

  • Това правя... разказвам му — в гласа на Пентълбъри се усети раздразнение. Лулата му беше угаснала и той посегна с клечка кибрит да я запали. — Отиде тя, значи, на адреса, който имаха писмата, но човекът, когото намерила там, казал, че никога не е чувал за такова лице.

  • Кой беше този човек? — попита Бенсън.

  • Това, което не разбирам, е, че ние му пишехме там — не му отговори Пентълбъри. – И знаем, че е получавал нашите писма, защото ние получавахме от него отговори.

  • Този човек... — настояваше Бенсън. — Какво каза за него г-жа Прескот?

  • Струва ми се, каза, че е бил американец. Не смятам, че ни каза нещо повече.

  • Да не би да е бил негов наемател? Може би вашият син е сменил квартирата си?

  • Не, не смятам. Американецът живял там години наред, както е казал на г-жа Прескот.

  • А проверихте ли там, където е работил?

  • Да. И там казаха, че никога не са чували за него.

Г-жа Пентълбъри го побутна леко с лакът:

  • Покажи на човека писмото.

  • А, да. Трябва да видите писмото — досети се Пентълбъри. — Намира се в другата стая, майко, зад часовника. Горе на камината.

Наведе се малко, снижи глас и след като излезе жена му, каза:

  • Тя страшно се тревожи. Безпокои се, че не знаем нищо за сина си.

После предложи на Бенсън още една чаша чай. Бенсън отказа, а Пентълбъри наля за себе си.

  • Писахме във фирмата, за да научим какво става и... а, ето отговора им. Я хвърли един поглед тук.

Бенсън взе писмото от г-жа Пентълбъри и видя, че идваше от канцеларията на известна международна фирма за електронни машини в Сидней. Беше подписано от началника на отдел „Кадри" и бе адресирано до г-н Пентълбъри. Ето съдържанието:

„Относно писмото, което ни предаде генералният директор. Страхувам се, че сте уведомени погрешно, защото след щателна проверка на списъците на персонала от последните пет години констатирах, че никога нашата фирма не е имала в своите списъци, нито пък е предлагала работа на човек с името Б. Н. Пентълбъри.

Това, което мога да предположа, е, че ни бъркате с някоя друга фирма. Съжалявам, че не мога да ви помогна." Бенсън прочете писмото два пъти и се замисли.



  • Сигурен ли сте, че не ги бъркате с някоя друга фирма?

  • Абсолютно сигурен съм — каза Пентълбъри. – Дай ми това портмоне, майко... — извади едно листче, на което бяха написани адресът и името на същата фирма в Сидней.

  • Виждате ли? Ето, написано е с почерка на Брайън."

Г-жа Прескот от № 9, вдовица с хитър и остър ум, потвърди историята си, но имаше да добави още малко. Подбираше думите си, може би за да не засегне с нещо семейство Пентълбъри, но остави у Бенсън впечатлението, че не харесва Брайън. Това пролича повече от нейния тон, отколкото от думите й. Бенсън си спомни какво бе, казал съседът на Клемънс, че Брайън Пентълбъри е бил ,,малък егоист", и се запита дали Брайън наистина не прави някакъв номер на родителите си. След това отхвърли тази мисъл. Беше глупава.

И все пак Бенсън взел със себе си писмото от фирмата заедно със снимките. Г-жа Прескот предложи да му покаже най-краткия път до спирката на автобуса. Когато завили зад ъгъла, тя казала изведнъж ядосано:



  • Виждате ли, това е благодарността му, загдето го отгледаха. Бенсън я погледнал учуден.

  • Какво искате да кажете?

  • Брайън ги смяташе за прости хора. Той отиде в университета и му се замая главата.

  • Не вярвате, разбира се, че е изчезнал нарочно?

Тя стисна устните си:

  • Не е моя работа да се бъркам. Ето идва вашият автобус и ако потичате, можете да го хванете.

Бенсън не се отнесе сериозно към мнението й, но се сети за него, когато мина много време. Тогава, докато пътуваше по улиците на Манчестър, той мислеше, че г-жа Прескот просто искаше да драматизира нещата.

Във влака прекара доста време, разглеждайки снимките, особено тези,които са снимани навън. Имаше нещо, което не беше наред.

В студиото потърси помощта на един фотограф от техническия отдел. Фотографът направи копие на негативите на външните снимки и след това ги извади увеличени. На всяка от тях — и на тази, в която Брайън Пентълбъри караше сърф, и на тази до самия мост „Харбор" в Сидней — имаше три птици в небето. Тези птици бяха съвсем еднакви във всички снимки и се намираха на едни и същи места.

Имаше и нещо друго, нещо, на което не бе обърнал внимание преди. Формата на редките облаци в небето беше съвсем еднаква във всичките снимки.

Обяснението бе поразително очевидно: тези снимки на Брайън Пентълбъри от „Австралия" бяха заснети пред нарисувано пано. И без никакво съмнение бяха правени в студио.

Бенсън ги събра и изтича в канцеларията на Клемънс зад Студио В.



  • Попаднахме в една дяволска история в „изтичането на мозъци" — каза. — Не мога да разбера все още нещо, но... Крис... трябва да търсим!



Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница