Личностни различия човек, индивид, личност
Изтегляне 139.75 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Движещи сили на човешкото поведение
- Класификация според Хипократ
- ПРИРОДА ОБЩЕСТВО
- РЕФЛЕКСИ ЕЗИК И ОБЩУВАНЕ
- ИНСТИНКТИ УМСТВЕНО РАЗВИТИЕ
- НАВИЦИ ИНТЕЛЕКТ
- ПРИВИЧКИ СПОСОБНОСТИ
- ТЕМПЕРАМЕНТ САМООПОЗНАВАНЕ НА АЗ-А
- ИНДИВИД ИНДИВИДУАЛНОСТ ЛИЧНОСТ
ПГ „Проф. д-р Асен Златаров” – гр. Видин ЛИЧНОСТНИ РАЗЛИЧИЯ Човек, индивид, личност При изясняване на психологическите понятия учените винаги са се сблъсквали с един много сериозен проблем – "двойнственото" значение на много от термините в психологията и в ежедневния живот на хората. Точно такива са и думите, които използваме, когато говорим за личността, човека и неговата индивидуалност. Понятието ЧОВЕК в психологията се идентифицира с биологическия вид homo sapiens (разумен човек), т.е. с цялата съвкупност от свойства и качества , отделящи този биологичен вид от другите, независимо от неговата раса, пол, възрастово развитие и т. н. Думата човек всъщност обединява всички хора, живеещи или живели някога на земята. ИНДИВИДЪТ, това е конкретният човек с цялото разнообразие от неговите физически, физиологични и психически качества. На практика това са биологичните и вродените характеристики на човека. Всеки един от нас притежава своя индивидуалност. ЛИЧНОСТ – това е човекът с неговия неповторим и специфичен начин, по който се приспособява и адаптира към обкръжаващата го социална среда. Повечето психолози са съгласни с определението за личността като съвкупност от социални отношения, но що се отнася до нейния произход, прояви и еволюция, сякаш няма единно мнение. Както правилно отбелязва полският психолог Ян Стреляу, теориите за личността са почти толкова на брой, колкото и психолозите. И тези теории най-общо могат да се определят като: БИОГЕНЕТИЧНИ ТЕОРИИ – те поставят в основата на развитието на личността биологически предпоставки като: процеса на съзряване на организма, структурата на тялото, инстинктите и т.н. СОЦОИГЕНЕТИЧНИ ТЕОРИИ – те се стараят да обяснят личността, изхождайки от взаимоотношенията на човека с другите хора и от структурата и характера на обществото. ПСИХОГЕНЕТИЧНИ ТЕОРИИ – този подход приема за значими както вродените предпоставки, така и влиянието на средата за появата и развитието на личността, но поставя на преден план конкретни психични процеси, които определят това развитие. Индивидът е съвкупност от преимуществено вродени и до известна степен придобити в индивидуалния опит свойства и специфични особености. Основните фактори, изграждащи и развиващи личността са възникването на човешкото съзнание и изграждането на Аз-образа в процеса на социализацията на човека чрез езика и общуването (виж схема 1). Движещи сили на човешкото поведение Основна "единица" на жизнения процес на животните и човека е дейността. Тя осъществява многообразните жизнени функции на организма и всички отношения със заобикалящата среда. ДЕЙНОСТ – активното взаимодействие на организмите с околната среда в процеса на който те задоволяват потребностите си. Поради социалния си характер човешката дейност е много по-сложна и многообразна. Затова психолозите различават:
Ето кои са основните мотивационно-личностни аспекти: ПОТРЕБНОСТ – всяка необходимост, която човек изпитва в определен етап от своя живот и която е необходимо условие за неговото нормално съществуване. Най-популярната класификация на човешките потребности е тази на американския психолог Ейбрахам Маслоу. Той обединява основните и най-важни човешки потребности в йерархия по приоритета им за личността за всяка определена възраст (виж схема 2.). В процеса на опредметяване на потребностите се ражда мотивът, който може да определим и като осъзната потребност. Често при вземане на решения се сблъскват няколко мотива. Борбата на мотиви е важна движеща сила в човешкото поведение. Обикновено обаче единият от мотивите става водещ – мотив-цел, а другите ги подкрепят или пречат – мотиви-стимули. Когато една дейност се извършва заради удоволствието от самия процес на извършването й, налице е вътрешна мотивация. Ако се върши само за да се постигне някаква друга, външна по отношение на нея цел, дейността е външно мотивирана. МОТИВЪТ е осъзната потребност, вътрешно състояние, което кара човек да действа и придава смисъл на неговата дейност. Вътрешната мотивация на дейността е тясно свързана с понятието интереси. Формирането на интереси е много важен елемент от развитието на личността в юношеската възраст, тясно свързана с професионалното самоопределяне. ИНТЕРЕСИТЕ изразяват предпочитанията на даден човек за придобиване на знания и упражняване на дейност в определена област на живота. Емоциите са тясно свързани с мотивацията на поведението. Те изразяват нашето отношение към хората, нещата и събитията, които възприемаме и свързаните с тях преживявания. Те са свързани и с определена оценка на нещата и имат подбудителна сила – ние вършим много неща, за да изпитаме положителни емоции или да избегнем отрицателните. ЕМОЦИЯ – преживявания, възникващи в даден момент. ЧУВСТВА – преживявания от висш порядък, свързани с удовлетворяването на социалните потребности. В ежедневието много често тези понятия се използват като синоними, но в психологията се прави разлика между тях. Съществуват различни видове емоционални състояния:
Друг важен движещ елемент на човешкото поведение са ЦЕННОСТИТЕ. Те най-общо се определят като убеждения, които ни служат като стандарт при извършването на избор или вземането на решение. Формират се в хода на индивидуалното морално развитие на личността и обикновено присъстват в съзнанието като йерархична система. Последната се отличава с относителна устойчивост и уникалност, по структура, съдържание и смисъл. Важен момент в човешкото поведение играе и способността да се контролират, насочват, разумно направляват и овладяват посочените процеси и състояния. Както може би сами се досещате, става дума за ВОЛЯТА. Тя е способност съзнателно и целенасочено да се регулира избора, решението и действието на индивида. Волята организира и насочва психичния живот. По този начин всеки съзнателен избор, прераства в мотив по отношение на мисленето и дава посока на нашите преживявания – емоциите. Личностни типологии Опитът за типизиране на хората е един от най-старите начини за разграничаването им по отношение на личностните им различия. Популярността на личностните типологии може да се обясни с тяхното удобство. Те предлагат икономичен начин за обобщаване на сложни аспекти от личността в едно цяло чрез използването на малък брой, но за сметка на това много широки категории. От друга страна, критиците на типологичното описание отдавна твърдят, че простотата на типологиите води до неточности; че типологичните критерии са изкуствени и че отличителните характеристики на отделния човек се изгубват. Една от най-старите известни системи за личностна типология е тази на Клавдий Гален, живял през II век, който доразвива идеята на древногръцкия лекар Хипократ. Приема се, че той е създател на типология на темпераментите, включваща четири елемента. Днес тези елементи са известни като класически видове темперамент: холерик, сангвиник, меланхолик и флегматик. Темпераментът е силно обвързан с реактивността на нервната ни система – с темпа на възбуждането и угасването на нервните импулси. Това води до различия в емоционалната стабилност на личността. Темпераментът е съвкупността от устойчиви индивидуални психични свойства, определящи динамиката на психическата дейност на човека и оставящи относително постоянни при различни мотиви, съдържание и цели на дейността. Параметри: Психологическата характеристика на типовете темперамент се определя от следните основни параметри:
Класификация според Хипократ. Класическата типология на темпераментите се базира на една древна класификация. Хипократ през V век пр.н.е. описва четири човешки типа според „преобладаващата в организма им течност”: сангвиник (кръв), холерик (жълта жлъчка), флегматик (лимфа) и меланхолик (черна жлъчка). Естествено, в наше време от Хипократ са заимствани само имената на четирите типа, а делението между тях се извършва на основата на разгледаните по-горе шест критерия, свързани с типа висша нервна дейност на човека. Четирите класически темпераментови типа могат да бъдат описани най-общо по следния начин:
Най-известната съвременна типология на личността е основана на противоположността екстравертност/интровертност и принадлежи на швейцарския психолог Карл Юнг. Той ги разглежда като две основни нагласи, благодарение на които натрупваме личния си опит. Според него всеки от нас има предразположеност към едната или към другата. Юнг прави сериозен опит да допринесе за осветляване познавателното развитие на човека, като комбинира тези две нагласи (екстраверсия/интроверсия) с четири основни психични функции – две рационални или оценъчни (мислене и чувстване) и две ирационални или възприемащи (усещане и интуиция). Без значение какъв е типът ни всички ние имаме нужда от връзка и с външния, и с вътрешния свят. И всеки от нас си има свой начин за постигане на това. Юнг нарича тези начини функции. Първата е усещането: извличане на информация чрез сетивата. Един сетивен (чувствителен) човек е добър в слушането и гледането и общо взето в опознаването на света. Юнг я нарича една от ирационалните функции, в смисъл че включва повече възприятие отколкото оценка на информацията. Втората е мисленето: рационална, логична преценка на информацията или идеите. Юнг я нарича рационална. Третата е интуицията: вид възприятие, което действа извън обичайните съзнавани процеси. Четвъртата е чувството (за Юнг тя е рационална). Всеки от нас носи у себе си тези функции, но в различни пропорции. Повечето от нас развиват само една-две, но целта ни трябва да бъде да развием всички четири. ЕКСТРАВЕРСИЯ. Когато ориентацията към обектите и обективните факти е толкова доминиращта, че повечето и най-важни решения и действия се определят от обективни отношения, нагласата е екстравертирана, а ако тя е устойчива и трайна става въпрос за екстравертен тип, т.е. когато даден човек живее съобразявайки се с обективните условия и техните изискваия той е екстраверт. В неговото съзнание ролята на детерминиращ фактор играе обективната ценност. Интересът и вниманието му следват обективните събития, действията му се управляват от влиянието на хората и нещата, които са свързани с обективните данни и ограничения. Индивидите с преобладаваща екстравертна нагласа активно взаимодействат със средата. Интензитетът на контактите им създават условия за максимална обективизация. Те имат добра възпроизвеждаща функция, боравят с точни понятия. Притежават подчертана аналитико-синтезираща способност, отразяват точно закономерности и са в състояние да движат мисълта си индуктивно от конкретното към общото. Всички изброени дотук особености представляват една съвършенна адаптация към обективните условия. Морала, който ръководи действията на личността е съобразен с изискванията на обществото. Ако общоприетата нравствената концепция се промени, то и субективната линия, която е водеща - също, без да се променят психологическите черти на характера. Абсолютното приспособяване към обективните обстоятелства, би трябвало да означава идеална адптация, но обективните факти могат да бъдат и анормални. Нормалната граница на интровертивността е простото приспособяване. Екстраврертът се стреми към удовлетворяване на обективните възможности като се занимава с неща, предлагащи бъдещи перспективи. Опитва се да върши това, което средата му изисква от него и се въздържа от иницативи. Погледнато от друга страна нормалното развитие на екстровертивната ориентация зависи и от това дали индивидът съблюдава своите субективни нужди и потребности. ИНТРАВЕРСИЯ. Най-простата дефиниция която може да се даде за понятието интраверсия е, насочване на интереса вътре в себе си. Интравертирания субект има склонност да не проявява интерес към външния свят, който го обкръжава, а да намира удовлетворение в своя вътрешен. Интравертирания тип се управлява от субективни фактори. Той поставя субективните възгледи между възприемането на обекта и своето действие като не позволява то да приеме характер, съответстващ на дадена обективна ситуация. Решаващите детерминанти, които интраверта избира са субективните. Той се ръководи от фактори на възприятия и познания, които представлявяат възприета субективна диспозиция спрямо сетивните дразнители. Когато субектът налага някакво разгграничаване от обекта интроверсията е активна, а ако той не може отново да се обърне към него е пасивна. Юнг подчертава, че интравертираната нагласа се управлява от психологическа структура, детерминирана теоретически от наследственоста. За субекта тя винаги е един постоянно даден субективен фактор. Според Юнг характерна постоянна тенденция за интраверта е “да смесва своя Аз с Цялостната личност и да издига Аз-а в ранг на субект на психологическия процес, като по този начин предизвиква” болезнено субективизиране на съзнанието, което много го отдалечава от обекта. Различията между интравертния и екстравертния тип освен в субективния фактор и органичната възприемчивост се състоят и във вида и степента на психично асимилиране на възприетия образ, т.е. интраверта се доверява единствено на впечтлението, което обектът създава в субекта, а екстраверта, респективно, на това, което субектът създава в обекта.
СХЕМА 1. ОТНОШЕНИЕТО ЧОВЕК – ИНДИВИД - ЛИЧНОСТ
Схема 2. Йерархия на потребностите (по Е. Маслоу) Психология и логика Каталог: uploads -> wysiwyg -> psy psy -> Аглика Александрова, 2003 г. Виктор Франкъл: " Увод в логотерапията основни идеи" psy -> Умозаключителни възможности на сложните мисли psy -> Световни религии и морал psy -> Грешки при аргументирането на тезата psy -> Пропозиционалната логика логика на сложните съждения § Мисловни атоми и мисловни молекули, изградени от тях psy -> Философии за морала Философ Възглед psy -> Динамика на отношенията в семейството Създаване на семейство psy -> Психологически школи и концепции psy -> Албер Камю митът за сизиф Изтегляне 139.75 Kb. Сподели с приятели:
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
