Ликове-лекове, чумата и традицията симеон мильов

Симеон МИЛЬОВ

Известието:

То е на Елена Огнянова в нейната книга „От Коледа до Коледа” и е едно свидетелство от 1882 г.: „… в писмо от януари 1882-ра г. един свещеник от Цариброд пише до свой близък приятел – учител във Враждебна, Софийско, за удоволствието си да бъде в няколко брезнишки села по Нова година, където видял много „сурвичкаре” с „лекове”, като ги описва подробно:”Две високи дървета, сковани на върха като столове, с гъсто преплетена мрежа от конопени конци или телове, които са набодени с различни билки: жълт кантарион във вид на слънце, бял и жълт равнец, червен кантарион, тува – жълто сухо цвете, и много други, като с билките са изобразили слънце, звезди, кой какво е могъл. На върха на стола е провесена плитка чеснов лук и в края й е обесена черна парцалена кукла – чумата. Като ходят от къща в къща „сурвичкарете” раздават на болните билки, които носят в дълга кожена овчарска торба. Голема работа са тия лекове и като църковно лице требва да ги ругая, а аз искрено ги възхвалявам и благодаря Богу, че имаме толкова умеятелни мъже, че правят такива лекове. На друго место не съм ги виждал, но ги харесах.”

В среща с Елена Огнянова уточнихме това известие. Всъщност писмото е писано от Димитър Зимбилев от с. Враждебноа, по онова време учител в Цариброд. През зимата на 1882 г. той е бил на гости на свещеника от Бегуновци ( баща на Петко Асенов и Дамян Бегунов), когото венчал, а по-късно бил кръстник на сина му Петко. Писмото било адресирано до негов приятел - свещеник във Враждебна и черновата пазел сина на Димитър Зимбилев – Найден. По-късно архивът на Зимбилеви бил предаден в някой от архивите в София /?/. В разговора уточнихме, че жълтото цвете „тува” е известното в Граово градинско цвете, наречено „колно”. И най важното уточнение е, че „няколкото брезнишки села”, от писмото, са селата около Брезник и Бегуновци.

След написаното до тук възникват въпросите: Ликовете винаги ли са се казвали лекове? Ако не е изначално – тогава от кога? Тези въпроси се появяват естествено, защото прочитайки написаното от Е. Огнянова, човек остава с впечатлението, че ликовете не са казвали ликове, а лекове.

Лик е маска върху лице на човек. В зимния обичай „Сурва”. Всеки измисля своя лик, своето ново лице, което го прави друг. И като такъв участва в обичая. В случая ликовете са украсени с билки / „лекове” /, а не с пера от различни птици. Във времето от преди чумните времена, ликовете са били украсени с пера, но нещо е променило практиката. И причината за тази промяна е била Чумата. И за колко време тя оставила своите следи?

„Чумата одила кико жена на конь, със саблю. От ню се бояли ората. У торбе си носила шила и кога удари със шило – остае, а тоя кога удари със саблюту – он умира. Она нашла едън човек и га узела да ю води конят. Кига приближила наше селоо, чумата спрела човекатога, ама да не погледнуекъмто село задека се е запутила. Било празник и сред село имало оро. Чумата улезла у село и почела да тепа: едни ръгала със шило – они оздравейвали, а другите ударала със саблюту веднъга умирали. Човекът не могъл да се утрае и погледнул къмто село. Да види по-арно он се подигнул на зенгиюту на конятога и видел поразиите на чумуту. Кога изтепала коджа свет се върнула и познала по зенгиете оти човекът се укачувал на ньи да гледа. Она се ядосала и намислила да га унищи. Човеът ритнул кесетата със шилата, она се пръснула ис ровинете и вукнул да бега.Чумата почела да ги сбира и да кълне. Ка збрала шилата видела дека човекът га нема. Ядосала се и вукнула да га тражи. Он бегал, бегал и стигъл при едън орач.

• 
  Бре, чумата ме гоньи да ме утепа. Скри ме некуде!
  
• 
  Дека да те скрием, като нема куде. Да те турим у чувал, че познае.
  
• 
  Напрай по-дълбоку бразду, па ме затрупай у ню.
  
• 
  Я тебе че затрупам, а чумата мене че утепа.
  
• 
  Ти ме затрупай, па бегай, та се скри некуде.
  

• 
  Куде щуче тия човек! Пропаде кико поземю се завре, та се не види вечи.
  

На ден бие тъкмо двеста двайсе,

На ноч бие още триста трийсе.

Ка удари един син у майкья,

Тогай се е град запознало.

Па се згоди майкя милостива,

Жално вика, ош по жално реди:

• 
  Леле сине, леле мили сине,
  

Арно ли е камено възглаве,

Арна ли е платнена завивка?

Само Богу жалба нажалела,

Сама земя майци продумала:

• 
  Леле мале, леле стара мале,
  

Проклет, мале, да е мой берберин

Ка ме бричи що ме не добричи,

Научи се змия троеглава,

У тило ми гньездо напраила,

Под вежди ми на секя седела,

Па ми испи мойте църни очи.” / Велев ДА, л.32 /

Това е песента за чумата с име Русалена, а легендата за „Чумата през 1836 г.” от с. Мала Раковица е следната, според записан разказ на поп Симеон Стоянов по спомени на дедо Мода Дойчин: „Като овчар на 8 години пасеме овците с деда Мода, старец на 90 години.

• 
  Я бе овчар, ратай, пасем овците тъдева. А чумата би у село. И секи ден гробарите копая гробове. Чумата дойде у село кога една жена от друго село донесе торба с погача, вино и ракия, па я окачи на едно дърво. Нашите намерия торбата и оттогай чумата поче да бие. Много свет умре, оти го удария три зърна / пъпки /, а мене ме удари едно зърно по ръката и я остана жив. Сите ора се излашия. Мойо дедо остаи вратата на одаята отклопена. Он спи на праго и чека чумата да улезне у нас. А унетре е тио и чисто. На онгньището виси котел с жешка вода, до него е турена ума. А на паралията леб и убав ручок за чумата. Она сака да я посрещнеме арно и ората секи ден права убав ручок. Младите живеят редовно. / чисто, подредено с добра храна – пояснение на записвача /.
  

А дедо Божил Неделков от Росоман казуе дека овчари вишли една заран на месечина место чума, млого жетварки убави като слънце, с песни да играя и отода у Пожарево от наше село, оти ги е арно посретнало. И от тогай нема умиранье от чума.”/ Велев ДА, л. 31-32 /

Кига видел това старецът зграбил торбуту със све стреле и йу върльил връз отньището у жарту. Онепламнуле и изгореле. Кига видела чумата това, върльила се и се обесила на верижньакът на огньището. Така свършила чумата у Парамун.” / Велев ДА, л. 3-4 /

И още една легенда от Трънско.

Като се вгледаме в преданията и легендата от региона на Средна Западна България ще открием характерните неща в представите за болестта Чума, които ги има за цялата етническа територия на България – стара грозна жена, която устрелва / убива хората със стрели/шила/сабя; болест която обаче може да бъде прогонена с хитрост, като и се отнесе торба с храна, вино и ракия в синора на друго село или хората живеят „редовно” – спазват хигиена и се хранят добре.

В действителност се е налагало хората да напускат селата, да правят жилища в земята / дупки, землянки /, какъвто е случая в с. Бегуновци / Велев, 2009, 462. Следващите позовавания в наклонените скоби указват страниците от книгата на Велев /. По време на една от последните две чумни епидемии / 1814 и 1836 / укривали децата в землянки в м. Влакьинци в т.н. „Чумина дупка”. Почти същото направили и хората от с. Слаковци, които за известно време се преселили в м. „Чумине колибе” в склоновете на Черна гора. / 103 /. Село Повали ръж дълго време било запустяло от болестта, но останало МИ „Чумин егрек” / 3 /; село Брусник пък било в м. Старо селище, но заради чумата се изселило на сегашното място, като останал топонима „Чумин кръс” на старото местоживеене / 27 /. Населението на мах. Пометковци от с. Пищане е наследник на преселилата се от с. Чеканец след 1836 г. фамилия на дедо Цона. / 82 /. Някогашното село Ребро било в м. Дзъдини, а след чумавите години се установило на сегашното място. / 93 / Село Вискяр наричали „Чумино село”, защото било засегнато силно от чумата / 32 /

Публикуваните летописни бележки от Средна западна България / Манолова, 1999 / потвърждават тревожността от чумавото време. В една дълга приписка от „Пролог” от Билинския манастир, между другите сведения е и това:”…и кога прави поп Антим магерницата на 1834 лето и тогава биеше чумата…” / с. 70 /; „ 1813. Тогая се Српско изроби. Тогая биеше чума, та много свет помре на 1814 у това време.”„ 1814, тогая големата чума мореше, млого свет измре.” / с. 200 /; Чума в Брезник – 1834 / с. 201 /. П. Асенов също публикува приписки за чумата: „1837. Да се знае кога мриеше у чумата … души денеска посече.”, „16 юни 1834. Послешна мория кога мори да се знае 1834 мцъ иуния ден 16” / Асенов,1999, 35-36 /.

През 1837 г. чумата върлува в Бурела, като най-много пострадало с. Неделище, а от двете чумни епидемии пострадали селата Пищане, Гърлска падина и Вишан. / Дрончилов, 1923, 153, 178, 187, 225 /

Лятото на 1855 г. в Брезник върлувала холера и за 10 дни умрели 15 души. Следващата година отново болести нападнали хора и добитък. / Манолова, 1999, 203 - 204 /

Чумните епидемии и холерата / 18 и 19 век /, без съмнение оставили определени следи в социалния живот и в културата на хората – селища се премествали от едно на друго място, семейства и цели села временно отивали да живеят другаде и пак се връщали, а културата „изобретила” , макар и временно, практики насочени към предпазване от и омилостивяване на болестите, както и за прогонването им.Много са фактите, които отразяват по своеобразен начин спомена за Чумавите времена. Ще посоча само два от тях:

• 
  През 40-е и началото на 50-е години в с. Богдановдол се е подвизавала „Чумата”. Това била жена, която само вечер се показвала от малко прозорче, разчорлена и мръсна, за да приеме подаръците, най-вече храна, които хората и донасяли и по този начин да омилостивят другата чума – болестта.
  
• 
  Или циганският обичай във Видин „Гонене на чумата” на Атанасовден./ Бизеранова, 2011 /.
  

Чумавите времена променили начина на правене на маски, като въвели практиката ликовете да бъдат украсявани с билки, а чумата / черна кукла / да виси обесена. След преминаването на епидемиите се върнали перата от птици за украса на ликовете. Оказва се, че за кратко време / 100 години и повече / бил променен смисъла на обичая Сурва – от обичай на преход, той станал обичай за лекуване. До началото на 20. век тази 100 годишна „традиция” била забравена. Нещо се „счупило” в механизма на предаване на този относително дълговременен опит и знание. И се върнала традицията на старата Сурва. Но дали така? И знаем ли достатъчно за традицията?

Литература:
Асенов, 1999 - Асенов, П. Граовски летописания. С. 1999, 35-36;
Бизеранова, 2011 – Бизеранова, С. Гонене на чумата на Атанасовден /по материали от кв. „Нов път”/ // Видин, №8 / 1864 /, 31 януари – 2 февруари 2011;

Велев, ДА – Велев, В. Холерата и чумата в народната памет. ДА-Перник, ф.1138, оп. 1, а.е.61;

Манолова, 2004 – Манолова-Николова. Чумавите времена 1700-1850. С., 2004;