Literatur-Verbreitung e. V. Postfach 11 01 35. 33661 Bielefeld
Изтегляне 1.29 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Голямото разкритие
- Отвръщането от бащата
- Живот далеч от Бога
| Вилхелм Буш
Иисус –
нашият шанс! CLV
Christliche Literatur-Verbreitung e.V. Postfach 11 01 35 . 33661 Bielefeld Verlag und Schriftenmission Der Evangelischen Gesellschaft Fuer Deutschland GmbH
на оригиналното издание от 1947г. при издателство Quell Щутгарт на лицензираното издание от 1995г. при Евангелското дружество за Германия
Набор: CLV Internet: www.clv.de Печат и подвързване: Ebner & Spiegel, Ulm ISBN 978-3-89397-770-3 (CLV) ISBN 3-87857-277-8 (EG) Съдържание Предговор 7 Голямото разкриване 13 Отвръщането от бащата 19 Живот далеч от Бога 24 Пробуждането – първа част 30 Пробуждането – втора част 35 Окончателното решение 40 Покаянието 45 Обръщението 50 Погледът на бащата 55 Любовта на бащата 60 Божието милосърдие 64 Спасителната дума 69 Неизказаното изречение 74 Екипировката на истинския хритиянин 78 Пиршеството 83 Резултатът от обръщението 88 Чудото на обръщението 92 Голямата радост 97 По-старият син 103 Божиите мащаби за ценност 109 Самодоволният човек 115 Молбата на бащата 119 Езикът на неновородения 124 Сърцата се разкриват 129 Човек, вземащ решение 134 Покана за радост 139 Да се научим да виждаме правилно 144 Истинска нищета и истинска помощ 149 Липсващият завършек 154
Предговор Когато в ноща на 20. 6. 1966г. в една болница в Любек, бе установена внезапната смърт на пастор Вилхелм Буш, новината се разпространи със светкавична бързина из цялата страна. На следващия ден радиото и телевизията излъчиха това - потресаващо за мнозина - съобщение. Кой беше този мъж?
По времето на своя живот той е бил известен предимно в немскоговорящите страни. Но днес името му е познато както в Сибир, така и в Южна Америка или на Носа на добрата надежда. Още приживе, книгите му достигнаха общия тираж от няколко стотин хиляди екземпляра. Но една книга, излязла едва след смърта му, междувременно бе преведена на всички значими международни езици и само за последните десет години разпространена в едно издание от няколко милиона екземпляра в цял свят. Днес във всички части на света могат да се открият хора, чиито живот е бил напълно променен чрез четене на книгата «Иисус наша съдба». Как става той такъв човек?
Но това действително се променило, когато няколко месеца по-късно, по време на затишие в едно сражение при настъплението към Вердюн, той разказвал на свой приятел един мръсен виц. Но този не можел повече да се смее, защото в същия момент парче от противникова граната го уцелила точно в сърцето – той се свлякъл мъртъв. «Все още мога да се видя, застанал на този крайпътен гроб, как ме връхлетя като ярка светлина, по-ослепителна от атомна експлозия, мисълта: 'Сега той стои пред святия Бог!' И следващата констатация беше: 'Ако сега аз бях стоял на неговото място, то аз щях да бъда ударен и сега аз щях да стоя пред Бога!' Там лежеше моят мъртъв приятел. И след дълги години за първи път скръстих ръце и само се помолих: 'Мили Боже, не ме оставяй да умра, преди да знам, че няма да отида в ада'». Няколко дни по-късно, той се заключва с един Нов завет в ръка в една разбита селска къща във Франция, пада на колене и се моли: «Господи Иисусе! В библията пише, че Ти си дошъл от Бога, 'за да спасиш грешниците'. Аз съм грешник. Не мога да ти обещая нищо за в бъдеще, защото имам лош характер, но бих искал да не отида в пъкъла, ако сега бъда прострелян. И затова Господи Иисусе, Ти се предавам целия от главата до петите. Прави с мен каквото желаеш!» - «Не се чу никакъв гръм, нито някакво движение, но когато излязох навън, вече бях намерил Един Господар, Господ, на когото принадлежах.» И Вилхелм Буш останал верен на Този Господ. Когато след войната станал пастор, първоначално в Билефелд, а после до края на живота си в Есен, показвал на миньори и предимно на безброй млади хора, като младежки пастор пътя към Иисус Христос. И когато на 24.6.1966 г. огромна тълпа, потресена следваше ковчега му до източното гробище на Есен, аз, като двадесетгодишен «цивилен», бях един от онези, които го следваха плачейки, понеже дължахме на този мъж най-важното в живота си. На събирането след погребалната церемония, д-р Густав Хайнеман, станал по-късно министър председател на Германия, спомена в една своя реч въпроса за тайната на този мъж: «Където той присъстваше, винаги се случваше нещо. Но най-характерното за него беше, че той бе достоен за доверие и без всякакви резерви пробивен вестител на своя Господ.» Какво има и днес още да ни каже този мъж? В «Иисус – нашият шанс!», този човек, чиято радост от неговия Господ се излъчваше от цялото му естество, отново взема думата – и то чрез лекциите си върху известната притча за «изгубения син». Той ги е изнасял в следвоенните години пред една аудитория, разочарована от втората световна война. Дори и след като са изминали петдесет години, тези думи не са загубили от актуалноста си, понеже благополучието и материализмът през последните десетилетия не са ни отговорили на въпроса за смисъла и целта на живота. Иисус е нашият единствен шанс, който не се оказва илюзия. Убедете се сами.
На едно място апостол Павел описва евангелието със странните думи: «Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало» – това е то (1 Коринтяни 2:9). Следователно eвангелието не се състои от някакви догми, които църквата си е измислила и сега фанатично се опитва да натрапи на хората. Евангелието – това са някакви нови, нечувани неща; не неща, открити от наблюдателните очи на учените; не неща, дочути от някое любопитно ухо; не неща, измислени от човешко сърце. Евангелието – това са съвсем невиждани и нечувани неща, може да се каже «разкрития». Където нещо се открива, преди това трябва нещо да е било скрито. Например, когато се разкрива злоупотреба, първо някой е укрил нещо. Затова разкритията могат да бъдат твърде конфузни. Мисля, че затова хората мразят Библията, понеже нейните разкрития ги карат да се чувстват неудобно. Днес прочетох само един стих от Евангелието. Но какви велики истини се съдържат в него! Голямото прикриване В Библията пише, че при грехопадението е настанало едно всеобщо прикриване. Такова е естеството на греха – той поставя всичко в потайност и мрак. Преди грехопадението всичко било светло, ясно и открито. Но после дошло грехопадението и настъпило едно всеобщо забулване. И страшното е, че дори Бог участва в това. Преди грехопадението Бог е ходел явно сред хората. Но грехът е направил така, че Бог се е прикрил и е станал един скрит Бог. Да, Бог е скрит. Хората Го търсят зад всевъзможни маски. «Той трябва да е в природата!» Но не е там. «Във великите световни събития трябва да го открием!» Зад тях обаче стоят съвсем други сили. «Бог трябва да е в самия мен!» Но в себе си откриваме всичко друго, но не и Бога. Бог е скрит. И когато се явява, това става в облачен стълб, който Го прикрива. И дори когато се разкрива в Сина, Божият Син е забулен в образ на слуга. И разумът не Го разпознава. Но не само Бог е скрит. Дяволът също. Той не може да се крие като Бога, и затова си слага маска. В Библията се казва, че дяволът се преправя на «светъл ангел». Той говори за религия. Твърди, че желае да изведе хората до истинска свобода и човешко достойнство. И след като ги е направил невъздържани, неморални и безбожни, накрая всичко свършва като при Гретхен във «Фауст»: «Но за каквото съм сгрешила, бе тъй добро! Бе толкоз мило!» Но не само Бог и адът се маскират, а най-вече човекът. След грехопадението Адам се скрил между храстите в градината. Това било доста примитивно. Междувременно ние сме се усъвършенствали в маскирането. Безбожният говори за нови научни и религиозни познания. Скъперникът твърди, че е пестелив. Мързеливият казва: «Аз не съм чак толкова амбициозен». Безсърдечният заявява, че никой не го разбира. Развратникът се хвали с бликащата си жизненост. Клеветникът нарича себе си «приятел на истината». Грешникът лъже, мотото му е: «Аз постъпвам честно и не се боя от никого». А който постоянно се тревожи, казва, че просто е верен в земните неща. Какъв карнавал! Какъв маскарад! Когато човек за първи път осъзнае това, той има усещането, че ще се задуши в този свят на криене, лицемерие и преструвки. Но къде има истина? Светлина? Ще ви кажа – в Божието слово. Божието слово представлява голямото разкриване. В него се открива Бог, а също дяволът и човекът. И който го чете, ликува: «Словото Ти ме прави мъдър!» «В твоята светлина ще видим светлина!» Бог се открива
Бог е «Баща». Как да изясня, какво означава това? Ние всички познаваме само земни бащи. А те – в сравнение с Бога – са лоши бащи. Някога отдавна, когато бях в затвора, преминах през тежки борби и терзания и накрая успокоих сърцето си. И около мен, и вътре в мен цареше тишина. Но един ден чух навън едно дете да плаче жално. Не го виждах. Само го чувах. Въобразих си, че е едно от моите. И в миг вътрешният ми покой се срина. Сърцето ми заблъска бясно в гърдите. В този момент разбрах какво значи да си «баща» – сърцето ти гори за децата ти, обичаш ги повече от всичко друго на света. Бог е «Баща». А ние сме Неговите деца. Неговите лоши деца. Неговите избягали деца. Но – Негови деца. Какво прекрасно разкритие на евангелието! Децата могат да си отидат от родителите си. Мъже са напускали жените си. Приятел може да остави приятеля си. Но може ли един истински баща да остави детето си? В Библията се разказва покъртителната история за Авесалом, който въстава против баща си Давид. Давид е принуден да бяга, настава ужасна война. И в битката Авесалом загива. Когато Давид получава известието за победата, той не проявява и следа от радост. Избухва в ридание: «О, Авесаломе, сине мой! Да бях аз умрял вместо тебе!» Бог е «Баща», и то съвсем различен «Баща», от това, което ние си представяме. Знаете ли, защо светът е така нещастен? Защото се опитва да живее без своя Баща. Погледни към Голгота, ти изгубено Божие дете, взри се в лика на умиращия Спасител! И ще видиш как Божието сърце се къса за теб. Блажен, който може да запее със светиите: «О Бащино сърце, о Светлина, Живот! О верен Пастирю Емануил! ... Не искам вече сам да управлявам. Татко, Ти детето Си води!» Човекът бива разобличен
И така, какъв е човекът? Бог е добър Баща. А ние добри деца ли сме? Не! И двамата сина са зли, упорити и неверни. И двамата имат изкривено отношение към баща си. И двамата виждат в него или враг, или бреме. Такива сме ние! Бог е бреме за нас. Щеше да ни е по-приятно, ако можехме да си делим света без Него. Синовете са само двама. Има само два вида хора. Единият син избягва и живее лекомислено, без баща си. А другият остава у дома. Но всъщност не се интересува от баща си, а от заплатата. Такива сме ние! Като такива ни изобличава Библията. Същевременно тук се разкрива и същността на света. Какво представлява светът? Едно ужасно разбито Божие семейство. Всеки вестник е поредният разказ от едно разтрогнато Божие семейство. Сега вероятно някой ще попита: Е, това ли трябва да е евангелието, благата вест – тази тежка, непоносима истина, че ние сме разбито Божие семейство, в което Бащата се крие, а децата гинат в нищета, страдание и грях? О не! Евангелието продължава нататък. То прогласява, че Бог се е разкрил. Отец е изпратил Своя първороден Син, за да се смили над нас. Затова е дошъл Иисус, затова е умрял и възкръснал, за да възстанови разбитото Божие семейство. Оставете упорството и съпротивата си! Върнете се у дома! Вярвайте в Сина! За този, който вярва в Сина, се казва: «Ние вече не сме чужденци, а членове на Божието семейство.» Затова Църквата на Иисус Христос е толкова важна, понеже тя е новото начало на Божието семейство. Тя е голямото обещание за бъдещето сред цялата нищета на света. «Някой си човек имаше двама сина.» Ех, да станехме само истински Божии деца – смирени, но спасени; разкаяни, но отново у дома; някога заблудени, но сега завърнали се «при Пастира и Надзорника на нашите души»!
Знаете ли, че в Божието слово също се говори за такъв закон, за причинно-следствена връзка? В Еремия 2:19 четем: «И така, познай и виж, че е зло и горчиво това, че си оставил Господа, своя Бог.» Тези думи могат да се приложат към сегашния свят. Много често ме питат: «Как може Бог да допуска цялото това страдание по света?» На това има само един отговор: «Замисли се и познай, и виж, че е зло и горчиво човек да остави Господа, своя Бог.» Тези думи могат да се отнесат и към нашия народ. И от това може човек да настръхне от ужас. Но нека ние сега отнесем тези думи към самите себе си. Това винаги е най-ползотворно при разглеждането на Божието слово. Текстът ни представя в три действия, какво се случва, когато човек остави Господа, своя Бог. Първо действие «И по-младият от тях каза: Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота.» Тези думи ни показват естествения човек в неговото нормално състояние, в което той все още вярва в Бога и е религиозен. Но той не знае нищо за Божието спасение чрез Иисус, за новорождението и за живота с Бога. Сигурен съм, че тук мнозина от нас ще видят себе си. Синът все още е при баща си, както и естественият човек се ражда в близост до Бога. В Библията се казва: «Той не е далеч от всеки един от нас» (Деяния на апостолите 17:27). Синът дори говори с баща си. Но каква жалка молитва е това! «Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота.» От тези думи лъха ледена студенина. Така стои естественият човек пред своя Бог – леденостуден. Виждал съм хора, за които е страшна трагедия смъртта на кучето или на папагала им. А за Бога не са проляли нито една сълза. Виждал съм хора, които целите сияят от щастие, защото са им увеличили заплатата. А бащинската любов на Бога никога не е развълнувала сърцата им. Изпитайте себе си приятели – дали не сте и вие така студени! Тогава, колкото и да сте религиозни, сте изгубени деца. Как се моли синът? «Тате, дай ми...» Да, и човекът, който не е новороден, също се моли. Но колко жалко се моли! В тази молитва няма никаква благодарност за всички добрини на Бащата. Тя не е израз на сърдечна любов. О, ни най-малко! «Тате, дай ми!» Човек се нуждае от Баща си само когато иска нещо от Него. Ти се отнасяш с Бога като с келнер. Един келнер не ти е важен, нали? Той само трябва да донесе нещо прилично. Така се държиш с Бога. Искаш нещо от Него, но не и Него Самия. «Дай ми!» – казва синът. С това той открива сърцето си. Да, такова е нашето сърце – ние се интересуваме само от себе си. Какво ме е грижа за баща ми – мисли си синът, – и какво ме е грижа за брат ми. Аз си искам своя дял. «Тате, дай ми.» Това «Аз», което иска да наложи своето, докарва сина до нищетата. Оттам идват и всички наши беди, терзания, вражди. О, какво блажено избавление е, когато нашето тлъсто «Аз» бъде разпънато заедно с Христос! «Тате, дай ми.» Виждате ли, притчата е доста невероятна история. Един земен баща вероятно би отказал молбата на сина си. Но Бог е различен. Той оставя хората да вървят по собствените си пътища. И така, Той дава. Да, Бог дава непрестанно – живот, здраве, пари, имот, храна, облекло, слънце, дъжд. Той дава и Своя Син, «за да имаме живот, и да го имаме изобилно». А синът взима. Никъде не се чува да казва «благодаря». Такива сме ние.
В така описаното положение човек не може да остане за дълго. «Човек трябва да има някаква вяра» – казват хората. Под това разбират, че е много добре да си имаш един Бог за закрила и утеха. Обаче Бог изисква да спазваме заповедите Му: «Почитай баща си и майка си!», «Не прелюбодействай!», «Не убивай!», «Не кради!», «Не лъжесвидетелствай!» Е, това вече става досадно за сина. Човек не иска постоянно да вижда укорителни погледи, ако вземе, та му отпусне малко края. Никой не иска непрекъснато да го гризе съвеста. Веднъж един човек ми каза: «Аз изпълнявам дълга си. И ако Бог изисква нещо повече, значи е някакъв дребнав педант.» Така говори естественият човек, който се чувства натясно в Божията близост. И тогава той взема решение. Не веднага. За момент и сам се изплашва. Четем: «И не след много дни...» Не е малко нещо да обърнеш гръб на своя Бог! Но после синът заминава. «И той отиде в далечна страна.» Гръцкият текст може да се преведе и «в широка земя». Ех, колко е широк светът без Бога! Милиони хора живеят без Него и са щастливи и свободни. Ето на! За какво му е на човек да се държи за този изостанал и закостенял бащин дом?! Идва време да си отидеш! Господ Иисус разказал тази история в Юдея. И трябва да обърнем внимание на една забележителна подробност. В страната на Иисус свинете били считани за нечисти. А в широката земя, в която отишъл изгубеният, син имало свине. Там разликата между чисто и нечисто била заличена. И това привличало младия човек. «Прекрасно! – казвал той, – страна без ограничения!» Тук младите мъже спели с приятелките си и в това нямало нищо лошо. Човек можел да лъже и го смятали за умен. Можел да вдига скандали и да псува, колкото иска. И така, той заминал. Не, измъкнал се крадешком. Далеч от баща си. Колко много така си отиват от Бога! Ако тук има някой, който тъкмо си стяга багажа, искам да му кажа: Отсега нататък животът на младия мъж е белязан от думите: «Познай и виж, че е зло и горчиво това, че си оставил ГОСПОДА, своя Бог.»
Интересно как разказва Иисус. Ние с удоволствие бихме научили подробности за това време, нали? Но такава е Библията. Когато говори за греха, се задоволява само с едно изречение: «И там пропиля имота си с разпуснатия си живот.» Не е необходимо да ни се описва животът без Бога. Ние добре го познаваме. И така, младежът живее, сякаш би могъл да живее така цяла вечност. Но нещата не продължават безкрайно по този начин. И при нас е така. «На хората е определено веднъж да умрат, а след това – съд» (Послание към Евреите 9:27). Но нека оставим сега изгубения син и да погледнем още веднъж назад. Какво прави бащата? От часа, в който синът си тръгва, той започва да чака, дали изгубеното му дете няма да се върне. Той изпраща подире му потоци от любов. «Простирах ръцете Си цял ден» – казва Бог в словото Си. Има една покъртителна картина от художника Бурнанд. Бащата стои на покрива на къщата си и се оглежда за сина. Засенчил е очите си с ръка и се взира в далечината. Цял е копнеж, любов и очакване. Знаеш ли, че Бог така се оглежда за теб? Но Той прави и много повече: «Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот» (Йоан 3:16). Живот далеч от Бога А след като пропиля всичко, настана голям глад в онази страна и той изпадна в лишение. И отиде и се свърза с един от гражданите на онази страна, който го прати на полетата си да пасе свине. И желаеше да се насити с рошковите, от които ядат свинете; но никой не му даваше. Лука15:14-16 Когато си говоря с хората за спасението, много често се натъквам на една фатална заблуда. Човек, който не е новороден, ми казва: «Аз също вярвам в Бога.» Ех, приятели, де да можехме да минем само с това! Изгубеният син също е вярвал в баща си. Нито за миг не се е съмнявал, че там, някъде далеч, е баща му. Но бедата му идвала оттам, че самият той бил толкова далеч от баща си. Същото е и с нас. Дали вярваме, че Бог съществува, или не – това няма никакво значение. Въпросът е имаме ли мир с Бога. Живеем ли с Бог и чрез Него? Текстът ни показва един живот далеч от Бога. Или по-точно казано, текстът ни показва до какво води един живот далеч от Бога. Този живот, разбира се, си има и весела, забавна страна. Казва се: «И той отиде в далечна страна и там пропиля имота си с разпуснатия си живот.» Било е безкраен празник. И тримата властелини на този свят –пожеланието на очите, пожеланието на плъта и гордостта на живота – са си разигравали коня на воля. Но това продължава само за кратко време. После става ясно какво означава в действителност животът далеч от Бога. Живот в глад «А след като пропиля всичко, той изпадна в лишение.» По-нататък се казва: «И желаеше да се насити с рошковите, от които ядат свинете, но никой не му даваше.» Чух за едно семейство, с което така, както с блудния син. Това били хора, на които всичко им вървяло много добре. И когато един ден верен свидетел на Иисус им предложил да приемат Спасителя в сърцата си и в дома си, те се усмихнали снизходително. Мъжът казал: «О, ще се справим и така. Ние сме просветени хора.» Няколко години по-късно синът им се скарал с тях и избягал от къщи. Майката лежала болна в постоянно страдание. Викала дъщеря си, но тя все била навън, за да се забавлява. Мъжът седял отчаян в офиса си и се опитвал да спаси пропадащия си бизнес. «Е, почерпете сега сила, утеха и надежда от вашето просвещение!» подигравал им се дяволът. «И те изпаднаха в лишение.» Но няма нужда да се стига чак дотам! Помислете само за Закхей, който седи горе на черницата с жадно сърце. Той има пари и имот. Но бедната му душа загива от глад. Прочутият оратор Цицерон веднъж казал: «След като преживях толкова много, не откривам нищо, което би ми донесло покой.» А колко явно става това лишение, когато дойде смъртта! Кажи, какво ще те утеши пред лицето на смъртта? Преживените удоволствия? Те само ще те обвиняват. Парите ти? Тях ще трябва да оставиш. Изпълненият ти дълг? Той няма да те отведе в небето. Тогава ще си в положението на безбожния английски крал Хенри VIII. Той гаврътнал още една чаша вино и заявил: «Е, господа, сега всичко свърши – царство, душа, тяло и живот.» За изгубения син се казва: «Той изпадна в лишение». Е, толкова ли било лошо положението? Не живеел ли в богата, широка страна? Той се оглежда наоколо. И изведнъж вижда тази страна в съвсем нова светлина – тук цените постоянно растат! Да, така става. Първо светът ти изглежда прекрасен. Но когато душата ти изпадне в беда, тогава откриваш, че този свят гладува! Наоколо е пълно с умиращи, гладуващи души! Душата живее единствено от Божието слово. И от този Спасител на грешниците, който е казал: «Аз съм хлябът на живота.» Но светът е пренебрегнал и отхвърил тази храна. И нищо чудно, че цари тежък духовен глад. «И настана голям глад в онази страна.» Този глад вече е започнал. За него четем в книгата на Амос 8:11–13 : «Ето, идват дни, заявява Господ Бог, когато ще изпратя глад на земята – не глад за хляб, нито жажда за вода, а за слушане на словата на Господа. Ще се скитат от море до море и от север до изток; ще обикалят да търсят словото на Господа, но няма да го намерят. В онзи ден красивите девици и юношите ще припадат от жажда.» Бедният свят! Колко са добре Божиите деца. «Праведният яде до насищане на душата си» (Притчи 13:25). Те имат хляба на живота – Иисус. И те се хвалят: «Господ е сила моя и щит мой. На Него се упова сърцето ми и ми се помогна, затова сърцето ми ликува и ще Го прославя с песента си» (Псалм 28:7). Живот в унижение «И отиде и се свърза с един от гражданите на онази страна, който го прати на полетата си да пасе свине.» Това е бил неприятен ход за изнежения млад мъж. Но така става. Който пренебрегва любовта на Бащата, ще изпита студенината на хората. Който не иска да отиде при Господа, разчита на хора и става техен слуга. «... който го прати на полетата си да пасе свине.» Без много приказки и молби. Сурова необходимост. Да, светът му бил приятел. Заради този приятел той пожертвал баща си и Бога. И сега светът се отнасял към него по своя си начин. «И така, познай и виж, че е зло и горчиво това, че си оставил ГОСПОДА, своя Бог.» Трябва да кажем няколко думи за «гражданина» на тази чужда, далечна на Бога страна. Известният проповедник Теремин казва за него: «Кой е той, този гражданин? Този образ, който Христос умишлено оставя забулен в мрак? Този, който живее в страната на убийствения, вечен глад? Този господар, при когото се хващат на работа онези, които са оставили служението си на Бога? Няма да го назоваваме. Нека само вземем решение да бягаме от греха, чрез който той ни владее.» «... който го прати на полетата си да пасе свине.» Иисус разказа тази история в една страна, където свинете се смятат за нечисти. Всички разбирали какво означава това – сега синът бил напълно затънал в света на нечистотата и трябвало да му служи. Така става с греха. Отначало си играем с него. После той ни завладява и ни унижава. Първо го желаем – а после нямаме избор. Дяволът отначало обещава свобода, а после оковава във вериги. Каква полза, че блудният син скърцал със зъби в своето унижение! Той бил принуден да живее в света на мърсотията. Д. Хумборг казва: «Не само в ада е скръб. Скръбен е и пътят дотам. Колко хора, които биха живели добре в Бащиния дом, и които някога са изпитали Божия мир, живеят кучешки живот, който е ад още на земята. В колко бракове, в колко семейства, в колко мъчения на работното място се провиждат зловещите отблясъци, които адът вече хвърля върху живота на хората.» Животът без Бога е живот в унижение. Но обратното също е вярно. Животът с Бога, животът в благодатта, е възвишен и свободен живот. В хвалебствената песен на Анна се казва: «Бог въздига бедния от праха и издига сиромаха от бунището, за да ги сложи да седят с благородните; славен престол им дава в наследство.» (1 Царе 2:8).
Виждали ли сте медната гравюра на младия Дюрер, която изобразява блудния син? На нея има голям селски двор и обширна земя. Но надлъж и нашир не се вижда никакъв човек. Само блудният син. Коленичил сред грухтящите свине, той кърши ръце. Напълно изоставен! Животът без Бога прави човека изключително самотен. Опитът потвърждава това. Помислете за самотния край на Юда! Колко по-различно е в Бащиния дом! Приятели, преживял съм времена, когато дни наред не виждах нито един човек. Но тогава изпитах как Иисус изпълнява словото Си: «И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света» (Матей 28:20). Изживях единението в Светия Дух с победоносната църква, с небесното множество, с братята и сестрите, които се бореха заедно с мен! «О, как обичам, Господи, твоите – онези, които Те търсят, които мислят за Теб…» Каталог: bulgarian -> WilhelmBusch bulgarian -> Азия, австралия и океания bulgarian -> Наредба №109 от 12 септември 2006 Г. За официалния контрол върху фуражите bulgarian -> Житие и страдания грешнаго Софрония bulgarian -> Програма за прилагане на директива 99/13/ЕС bulgarian -> Един различен фестивал През тази година Международната фондация за българско изкуство проф. П. Детев ни предложи един по-различен филмов фестивал с конференция на тема „Културното наследство и новите технологии” bulgarian -> Уилиям макдоналд о м bulgarian -> Уилиям Макдоналд Истинско следване на Христос bulgarian -> Божествено откровение за Времето изтича! Мери К. Бакстър bulgarian -> Програма по европейска интеграция към Центъра за европейски изследвания и информация в София и в програма по публична администрация в американските университети „Джорджтаун" и „Джордж Вашингтон" Изтегляне 1.29 Mb. Сподели с приятели:
|