Божията ценностна система

Един пример. Две хиляди години преди Христа Египет е на върха на своята мощ. За могъщото царство и развитата му култура свидетелстват пирамидите, огромните храмови руини, разкопките. Библията учудващо подминава цялата тази важна епоха от световната история. Тя обаче подробно разказва, че тогава едни родители на име Амрам и Йохаведа с вяра укрили детенцето си Мойсей от гоненията на фараона – нещо, на което пък светът не би придал никакво значение.

Или друг пример. Какво велико нещо е било възникването на Римската империя при управлението на император Август! Но Библията споменава Август само веднъж, между другото. Вместо това обаче тя най-подробно разказва как по това време в един обор се е родило едно дете на име Иисус – факт, на който светът не обърнал никакво внимание.

Изглежда събития, които вдигат голям шум в света и изпълват сърцата с вълнение, пред Бога не си струва дори да бъдат споменавани. А събития, които светът подминава, имат огромно значение в небесния свят.

Това ми направи силно впечатление. И сериозно се замислих над въпроса какво се смята за важно събитие в небесния свят.
Какъв отговор ни дава нашият текст?
Хайде да си представим историята. Ето по-големият брат идва от нивата. Той няма представа какво се е случило междувременно у дома. Когато наближава къщата, чува празнична глъчка – песни и танци. Много странно! Тук цари голямо веселие! Всичко е с главата надолу! Какво ли важно събитие се е случило? Да не би баща ми да е станал кмет? Или сме получили голямо наследство? А може и някой от големците на страната е дошъл на посещение? Какво ли е станало, което да предизвиква такова вълнение в дома на родителите ми?!

Той вика един слуга и го пита какво става. И получава неочаквания отговор: «Брат ти си дойде; и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.»

Значи това било, което обърнало цялата къща наопаки – изгубеният син се е завърнал.

Тази историята е притча. Нека сега я разтълкуваме. Бащиният дом символизира целия небесен свят с всички ангели, власти, херувими и серафими, и преди всичко с Триединния Бог. И нека попитаме заедно с по-големия брат: Какво събитие предизвиква радостно вълнение в небесния свят? Какво се счита за важно в небесния свят? Отговор: Завръщането на едно изгубено дете у дома. Тук ни се казва същото, което Господ Иисус казва на още две други места в същата глава: «Също така, казвам ви, има радост пред Божиите ангели за един грешник, който се кае» (Лука 15:7,10).

Светът е изпълнен със страховити, съдбовни събития. Но тяхното значение е преходно. Те губят важността си с течение на времето. За вечността обаче, е важно едно – дали един човек се е върнал у дома.
Обратно във любимата родина –

от празнотата – в пълнота,

от привидността – към същността,

във истината – от лъжата,

във ясна светлина – от мрака.

От смърт – в живот преливащ, вечен,

от мрачен свят – във рай небесен.
И понеже завръщането на една душа у дома има такова огромно значение в небесата, ще се спрем още малко на това, и ще запитаме:
Какво всъщност означава това «завръщане у дома»?
Ще изясня това от няколко страни. През средновековието, когато човек заминавал в чужбина, за него казвали, че отива «по неволя». Пребиваването в чужбина, далеч от родния дом и близките хора, било неволя, окаяно и достойно за съжаление състояние. Такъв човек бил «странник».

Така и човек, който живее далеч от Иисус, е странник, той живее в чужбина. Той е в «неволя». Ти можеш да достигнеш високо положение в света, да придобиеш голям имот – но пак си в неволя. Може би се трудиш неуморно, вярно изпълняваш дълга си, движиш се в крак с времето – но пак си в неволя. Може би хората те хвалят и понякога се чувстваш щастлив и доволен – но пак си в неволя. Принуден си да въртиш педалите все по-бърво (като хамстер в клетка), да изпълваш бедния си живот с постоянно безпокойство, да трупаш грехове върху грехове, за да не успява горката ти съвест да вика силно от носталгията, която я мъчи. Има обаче хора, на които един ден тази неволя им омръзва. «Ще се обърна към Бога, към извора на живота», казват те. А къде е Бог? Единствено в Иисус. Значи напред към Него! Блажен часът, в който се каже: «Иисусе, Спасителю на моята душа, позволи ми да прибегна в Твойте обятия...!» Тук човек може да остане вечно. Това е родината. Там е краят на неволята.

Сега искам да ви покажа и от друга страна какво означава завръщането у дома. В нашия текст слугата казва: «Баща ти закла угоеното теле.» Угоено теле! Само от думите устата ни се пълни със слюнка. А какво ли е означавало това за изнемощелия от глад изгубен син! Та той е искал да се насити с рошковите за свинете, но не са му давали. А сега – угоено теле! Той преминал от глад в изобилие.

Душата на човек, който живее далеч от Иисус, страда от ужасен глад. Вестници, кино, радио, телевизия, новини – добре! Но ако душата трябва да живее само от това, тя ще загине. И като гледам опашките пред кината, като виждам как хората постоянно търсят нещо «ново», като че ли чувам душите им да викат от глад. Дори най-благородните неща на света не са «угоени телета», а в най-добрия случай редки, много редки чорбички.

Но, приятели! Който отиде при Господ Иисус и при Неговото слово, се съвзема от глада и изтощението. «Който има Него, е наситен и е в мир.» Той казва: «Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно» (Йоан 10:10). Още чрез пророка Господ вика: «Защо харчите пари за това, което не е хляб, и труда си — за това, което не насища? Послушайте Ме внимателно и ще ядете доброто и душата ви ще се наслаждава на тлъстината» (Исая 55:2).

И още от една трета страна искам да Ви покажа, какво означава завръщането у дома. Слугата казва на по-големия брат: «Баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.» Тези думи не означават, че изгубеният син е преминал здрав и невредим през времето на заблуждението си. Не, той е бил смъртно болен, но сега е оздравял от любовта на баща си.

Значи човекът без Иисус е болен, и то от смъртоносна болест. Той живее в постоянна треска, в делириум, в опиянение. Има налудни идеи за самия себе си, за Бога, за смърта и за Божия съд. А в края го очаква вечната смърт.

Изгубеният син оздравял. Сега той виждал ясно и трезво себе си, изгубеното си състояние, света, какъвто е в действителност, и най-вече бащината любов. Така човекът, който се обръща към Господ Иисус, оздравява от смъртоносна болест. «С Неговите рани ние бяхме изцелени» (Исая 53:5). А спасителното лекарство се нарича «прошка на греховете».

Но да се върнем обратно на темата!

Единствено това е важно за вечния небесен свят – дали един човек ще се завърне от неволята в бащиния дом, от глада – в изобилието, от болестта – към живота. Затова накрая ще попитам:

Така ли е и за нас? Тогава сме близо до божественото мислене. Същото имал предвид и Господ Иисус. Когато Неговите ученици разказвали за успехите си, Той им казал: «Обаче не се радвайте на това... а се радвайте, че имената ви са записани на небесата» (Лука 10:20).

А като гледаме към другите, смятаме ли спасението на грешниците за по-важно от всичко останало? О църква Христова, не се разпилявай във всевъзможни неща! Нека застанем редом с поета, написал песента:
Любовта Ти вечна, раните кървящи

отвориха път за спасение за нас.

И днес за нас се молиш в небесата,

а ние ще Те славим на земята.

Ще сочим Твойта милост, Твоя кръст

на всичките изгубени души,

докато коравите сърца омекнат

и тяхната любов спечелиш Ти.

Колко се е променил светът, от времето, когато Господ Иисус разказал тази история! Е, има ли тогава въобще някакъв смисъл да се занимаваме с тази стара притча за изгубения син? Има ли тя нещо общо с нашето време? О, има, и то много общо! Библията не остарява. Защото тя се занимава с две неща, които никога не се променят, които през всички времена си остават все същите – живият Бог и човешкото сърце. А то, въпреки радиото, автомобила, самолета и пресата, си е същото като по времето на Иисус.

И днес има изгубени синове. И днес има «изгубени деца», които се завръщат у дома, в царството на милоста. А и днес го има и «по-големия брат», човека, уверен в собствената си праведност. Сега отново ще се срещнем с него с него.
Милост – това може да го възмути
«А по-старият му син беше на нивата.» Той олицетворява работливия, самоуверен и напълно непречупен човек. Наближава къщата, чува празничната глъчка, вика един слуга и го пита какво е това. И тогава чува вестта за милоста.

Човек би си помислил, че и той ще се зарадва. В краен случай бихме могли да го разберем, ако просто беше свил рамене и си беше казал: «Е, все ми е едно, не ме засяга какви ги върши баща ми.» Но не! – «Той се разсърди.»

Защо всъщност? Аз не знам. Знам само, че така е станало. Е, и до ден-днешен посланието на милостта направо разярява хората, които се считат за праведни. Тъкмо в наше време се изля цял порой от гняв върху това «безгръбначно учение» за милостта. В писания, речи и вестникарски статии чуваме гнева на «по-големия брат» срещу «теорията за изкупителната жертва», както наричат заместническите страдания на Спасителя.

Може би и твоето сърце стои на страната на по-големия брат и се бунтува срещу посланието, че само един помилван, каещ се грешник ще иде в Небето!?

Но гневът на по-големия брат не могъл да възпре празненството на милостта. Бедни, самоуверени човече! Ти не можеш да попречиш на съкрушените сърца да се каят и да прибягват в милостивите обятия на Спасителя.
И той все пак става враг на Бога
Естественият човек разчита на собствената си праведност. Всички ние носим тази самомнителност. Гордеем се със своите добродетели и заслуги. Виждаме се в такава една приятна светлина. И си мислим, че с всичко това би трябвало да сме съвсем наред пред Бога.

Така и по-големият син по-късно (ст. 29) казва самодоволно на баща си: «Ето, толкова години ти работя и никога не съм престъпил някоя твоя заповед.» В днешно време той би казал: «Аз върша добро и не се боя от никого.»

Тук ми се иска да го прекъсна и да кажа: «Браво! Ти си прекрасен човек! Но сега стоиш навън и се сърдиш. Не осъзнаваш ли, че сега и ти си враг на баща си – също както брат ти, когато избяга в света (а може би и по-лош)? И понеже сега си станал враг на баща си, и ти се нуждаеш от милост, също като брат си.»

Точно това ни втълпява текстът с всичка сила – порядъчният човек, уверен в собствената си праведност, е също такъв враг на Бога както и най-злият атеист, и най-ужасният грешник. Които и да сме ние, за нас важат думите на апостол Павел: «Защото всички съгрешиха и са лишени от Божията слава» (Римляни 3:23). Всички ние се нуждаем от милост.

Нека да използвам един пример. Един турист от Русия ми разказа една забележителна история. Един взвод войници положили телефонен кабел, който свързвал войските с висшия щаб. Кабелът минавал през уединена гора. Но една нощ дошли партизани, тихомълком прекъснали кабела и го свързали с друг кабел. В края на новата телефонна връзка седял един немскоговорящ руснак. И сега войските получавали заповедите си от врага. Но те не знаели това и не подозирали нищо.

Не е ли точно такова състоянието на човека от грехопадението насам? Грешникът, който съгрешава против съвестта си, поне знае, че го командва злият, врагът. Но човекът, който се счита за праведен, не знае това. Той не осъзнава, че врагът го управлява. Мисли си, че всичко е наред. И въпреки това той е под властта на дявола.

Това може да се оправи единствено ако преминем в царството на милостта. Ако Божият Син «изкупи живота ни от рова» и ни «увенчае с милост и милосърдие» (Псалм 103:4).
Той не желае да влезе в царството на милостта
«И той не искаше да влезе.» Ето го човека, стои пред вратата. Вътре цари веселие, живот, блаженство, песен и радостен звън. Но той стои отвън – като камък. Да ти се прииска да го смушкаш и да му кажеш: «Влез вътре, де!» Така и аз бих искал и аз да смушкам този или онзи и да му кажа: «Влез вътре, де! Твоят Спасител те чака. Божията любов в Иисус те чака. Влез най-после в живота, в радостта, в царството на милостта!»

Но «той не искаше да влезе»! О, тази зла воля! Така например един казва: «Аз просто не мога да повярвам на това, което пише в Библията.» А друг: «Моето научно образование не го позволява.» Трети пък: «Професионалното и общественото ми положение нe го допуска.» Колко причини си намира човек, за да замаскира това «не искам»!

Веднъж Иисус стоял на един хълм. Пред Него се разстилал прекрасният Ерусалим, огрян от златистите слънчеви лъчи. А Божият Син заплакал: «Ерусалиме, Ерусалиме...! Колко пъти съм искал да събера твоите деца, както кокошката прибира пилците си под крилете си, но не искахте!» (Матей 23:37)

Да плаче ли Иисус така и за нас? Не? Тогава иди в своята стаичка и се помоли:

за да ме притегли Той към Тебе.

Духът Ти нека обитава в мен,

душа и ум, и воля да владей.

Да вкуся, да усетя твоя мир,

сърце ми да ликува в Твоя пир.

И изведнъж овчарят се сепва. Вижда един бодлив храст, който гори в огън, но въпреки това не изгаря. «Да свърна – казва той, – и да видя това велико явление, защо къпината не изгаря.»

Но когато се приближава, става явно, че Господ иска да го срещне на това място. И един глас извиква към него: «Моисей, Моисей!» Той отвръща: «Ето ме.» И гласът му каза: «Да не се приближиш тук! Събуй обувките от краката си, защото мястото, на което стоиш, е свята земя» (Изход 3:2-5).

Тези думи не излизаха от ума ми, когато се подготвях за изложението на днешния пасаж. За този текст също може да се каже: «Това е свята земя!» Тук историята, която вече толкова време разглеждаме, стига до своята кулминация. Тук виждаме пълното разкриване на Божията любов в Иисус. Това, че Бог обича съкрушените сърца, вече видяхме при изгубения син – и не можехме да престанем да се удивляваме. Но днес виждаме нещо още по-странно – Той обича дори коравите, самонадеяни сърца!

Когато Господ Иисус разказвал това, се случвало точно същото. Кои били Неговите слушатели? Нека погледнем още веднъж началото на главата. Там се казва: «А всичките бирници и грешници се приближаваха при Него... А фарисеите и книжниците недоволстваха, като казваха: Този приема грешниците и яде с тях» (Лука 15:1-2). Около Спасителя се тълпели изгубени синове. Те виждали от опит, че при Господ Иисус «има покой за бедното, уморено сърце...»

Но този радостен празник бил прекъснат от негодуванието на фарисеите. И тогава Господ Иисус разказал нашата история. Той разказва за изгубения син, попаднал в нищетата. «За нас говори», мислят си бирниците. Иисус разказва, как изгубеният син се завръща у дома и признава: «Аз съгреших.» «Така си беше! – мислят си грешниците около Иисус, – трябваше да си признаем.» После Иисус разказва за отворените обятия на бащата. «Твоите обятия са това» – мислят си грешниците и поглеждат с радост към Спасителя. След това Господ Иисус разказва за по-големия брат. «Аха! – мислят си фарисеите, – това сме ние.» Господ Иисус разказва, че по-големият брат се сърди. «Ние също!» – мислят си фарисеите. После той продължава разказа как това се съобщава на бащата. «Тогава бащата става. Музиката замлъква. Всички затаяват дъх. Бащата излиза навън и ...» – «...и нахоква големия син» – допълват тихомълком фарисеите. «Сега ще ще ни смъмри» –мислят си те. Но Господ Иисус продължава: «А баща му излезе и започна да го моли.» И поглежда враговете Си. Тогава те осъзнават: «Значи сега Той ни моли да влезем в царството на милостта. Моли нас, своите врагове!» Дали това не ги е разтърсило из основи?

Всички истински християни познават това състояние на прекъснатото тържество. В душата им напира буйна радост от подареното спасение. Но те не могат да се радват докрай, защото вън все още стоят техни братя и сестри – пред вратата на царството на милостта. И Спасителят трябва да излезе навън, и те също трябва да излязат навън и да молят, да увещават и да канят: «Ела при Спасителя...»

преди Иисус с любов да победи,

и докато тази земна шир,

не падне пред краката Негови...

Колко религии има по света! Човек може да ги изброи точно толкова, колкото и звездите по небето. И аз разбирам, защо някои казват сърдито: «Е, коя е правилната? Не мога да се оправя и вече не вярвам на нищо!»

Аз ще ти кажа: Никоя не е правилната. Никоя! Защото във всички религии човекът търси Бога. Но никой не може да намери Онзи, «който обитава в непристъпна светлина, когото никой човек не е видял» (1 Тимотей 6:16).

Човекът не може да търси Бога. Но истината и добрата новина е, че Бог търси нас чрез Господ Иисус Христос. Това е нечуваното послание на Библията, което слага край на всички религиозни усилия от страна на хората: «Бог те търси, теб, изгубени човече!»

«А баща му излезе.» Тук Господ Иисус говори за Себе Си. Да, Той излезе – Той напусна небесното царство и излезе навън, в този студен и зъл свят, където царят убийства, смърт, омраза, нечистота и лъжа – където господства дяволът. Той излезе, като остави Своето божествено величие и стана беден човек.
Какво невероятно чудо,

Всевишният как ниско се привежда!

Каква любов неизразима

чрез Неговата милост се открива!

Бог става мъничко дете,

за да отнеме наште грехове.

Все още Господ Исус «излиза навън», за да призове хората в царството на милостта. Това е скритото, тайно неспокойствие в света: Господ Исус не оставя хората на мира. Той ги търси. Той ги разбутва. Той ги притегля и зове. Защо? Защото знае по-добре от нас колко е ужасно да бъдеш изгубен завинаги.

Мога ли изобщо с тази моя уста, която толкова често говори глупави неща, мога ли с думи, които използвам в ежедневието, да изложа това нечувано нещо, което Господ Иисус казва тук? Там стоят фарисеите. Те разбират от религия. Знаят, че човек може да моли своя Бог за това или онова. Тук обаче Божият Син прогласява великото послание, че Бог моли човека. Създателят моли творението, Светият умолява грешните. Бащата моли непокорния, самодоволен син. Твоят Спасител те моли! Този, който увисна на кръста заради твоята вина, Този, от когото се боят херувимите и серафимите – Той моли нас.

За какво?

В гръцкия текст тук е използвана една дума, която означава не само «моля», а и «увещавам, напътствам». Същата дума се среща на още едно място в Новия Завет. Там се казва: «Бог чрез нас 'умолява'; молим ви... примирете се с Бога!» (2 Коринтяни 5:20).

В наши дни често чувам: «Толкова ужасни неща се случват. А Бог мълчи!» О, не! Той съвсем не мълчи! Той излиза навън, при нас, и ни моли: «Помирете се с Бога!»
Езикът на неновородения

А той в отговор каза на баща си: Ето, толкова години ти работя и никога не съм престъпил някоя твоя заповед, но на мен не си дал дори едно яре някога, за да се повеселя с приятелите си;

Лука15:29
Това се случило в един късен и тих нощен час. Светът вече спял. Тогава на вратата на Господ Иисус се почукало. Когато отворил, на прага стоял един много учен, изискан, а и много религиозен човек на име Никодим. Той се страхувал да дойде през деня при този оспорван Иисус. Но все пак бил любопитен. Искал да получи от Господ Иисус нови познания.

За мен е важно, че Господ не казва: «Скъпи Никодиме, ако обичаш, ела през деня!» Не, Той го приема и с това показва, че човек винаги може да дойде при Него. После обаче му казва неща, които разтърсват Никодим из основи. Казва му: «Никодиме, ти не се нуждаеш от нови познания, а от ново раждане, от новорождение.»

Това много озадачило Никодим. Но по-късно той изглежда действително е преживял новорождението.

А как стоят нещата при нас? Опасявам се, че мнозина приличат на по-големия брат от нашата притча, първообраза на неновородения човек. Човек се познава по начина си на говорене. Неновороденият човек също се познава по говоренето си. Сега ще чуем една малка реч на по-големия брат. И днес неновороденият човек говори по същия начин. Ще разгледаме по-подробно думите му.

Но нека чуем сега какво казва този по-голям брат: «Ето, толкова години ти работя...» Да, така говори неновороденият човек. Той може да представи на своя Бог една сметка. В нея е събрал всичките си добродетели, цялото си усърдие, всичките си достойнства и добри дела. Той гради своето спасение върху това, което върши и е вършил. Но в действителност с него ще се случи същото, което сполетяло онзи човек в съня му – той също си мислел, че всяко добро дело е едно стъпало от стълба, водеща от земята към небето. Веднъж този човек сънувал, че е умрял. И тръгнал нагоре по стълбата на своите заслуги, за да се изкачи до небето. Но когато стигнал до най-горното стъпало, установил с ужас, че е още далеч, много далеч от целта. Тогава залитнал, сгромолясал се долу и – се събудил.

«Ето, толкова години ти работя...» Така говори неновороденият човек. Новороденият говори по друг начин. Знаете ли, какво казва той? Той казва на своя Спасител: «Толкова години Ти ми служиш!» Новороденият човек гради спасението си не върху това, което той е направил, а върху това, което Господ е направил за него. Ние имаме Спасител, който е казал за Себе Си: «Човешкият Син не дойде да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина» (Матей 20:28). Имаме Спасител, който е служил на Своите ученици и им е умил краката. А как е служил моят Спасител на мен! Той уми и мен с кръвта Си. Той ме носи на орлови криле. Той, моят Господ, ми е служил по хиляди начини.

И така, неновороденият човек казва: «Толкова години ти работя.» А новороденият: «От цяла вечност Ти ми служиш.»

Но така говори неновородения човек на своя Бог. И ние всички знаем различните вариации на това изречение: «Никога не съм престъпил някоя твоя заповед.» Някой казва: «Нищо лошо не може да се каже за мен. » Или: «Аз действам на принципа: върша добро и не се боя от никого.» Или: «Аз ще си отговарям един ден пред Бога за делата си.»

Знаете ли, че такива приказки са най-голямата самоизмама? Наскоро отбелязах колко много се е променил светът, откакто Господ Иисус е разказвал тази история. Какви велики географски открития са направени! Как човекът е разгадал тайните на природата! Какви велики постижения има в областта на техниката, биологията и медицината! Само в едно нещо човекът не е напреднал ни най-малко – в познанието за своето собствено сърце. Както и по времето на Иисус, той лъже себе си и Бога: «Никога не съм престъпил някоя твоя заповед.»

Колко различен е новороденият човек! Давид казва: «На Теб, само на Теб съгреших» (Псалм 51:3). Мойсей: «Поставил си безчестията ни пред Себе Си, тайните ни грехове – в светлината на лицето Си» (Псалм 90:8). Павел: «Аз съм главният от грешните» (1 Тимотей 1:15). Йоан: «Ако кажем, че нямаме грях, лъжем себе си» (1 Йоан 1:8).

Преди много години посетих един осемдесетгодишен човек. «Ах – каза той, – вече съм зле със здравето. Когато човек е толкова стар, може спокойно да умре.» «Момент! – казах, – дали човек може спокойно да умре, не зависи от възрастта, а от мира с Бога.» «О, при мен всичко е наред – рече старецът. – Аз никога не съм крал. Никога не съм нарушавал Божиите заповеди. Изпълнил съм дълга си...» Аз отвърнах: «Браво на вас. Аз съм само на половината от възрастта ви, но съвестта ми ме изобличава за доста много неща, които не са наред. И затова се радвам, че имам Спасител.» «Хм – изведнъж се замисли той, – така, като си мисля, виждам, че и при мен не всичко е било така, както трябва да бъде.» И тогава последва изповед на греховете му. И той потърси Спасителя на грешниците – и Го намери.

И така, неновороденият човек казва: «Никога не съм престъпил някоя твоя заповед.» А новороденият: «Аз съм грешник. Но помилван.»

А колко различен е новороденият човек! Той не спира да благодари. Той знае, че дължи живота, здравето, храната и облеклото си на своя небесен Отец. И Му благодари. Благодари за слънцето и за дъжда. Благодари даже и за скърбите си (Римляни 5:3), защото знае, че те са благотворни. И преди всичко благодари за това, че Бог е дал Своя Син. Заедно с Него, Той ни дава и всичко – живот, мир, прошка, надежда, вечен живот, радост, утеха и сила.

Неновороденият човек казва: «На мен не си дал дори едно яре някога...» А новороденият: «В Иисус Ти си ми дал всичко.»

Как говорим ние?