Литература бранко симеонов йотев

ВЪВЕДЕНИЕ

Българите в Югославия като малцинство имат своя малка литература, свое национално съкровище. Непризната преди Втората световна война, литературата ни, ограничавана в развитието си от тесен кръг читатели и доста проблеми, трудно си пробива път. Нейната главна цел е да запази националната ни идентичност, самобитност и културни ценности, като в същото време бъде мост между две култури на два народа. Поради дългото отсъствие от литературния живот и предимно селския бит на българите, след войната главна тема в литературния процес е селото, и то главно неговата разруха. И още нещо - в началния период от своето развитие нашата литература не успява да излезе от рамките на регионалното и затова се проявява в по-малки форми - лирически произведения, разкази и новели. Създава се най-вече, за да задоволи потребности на вестници и списания. Що се отнася до епически жанрови форми като романа например, то те са малко на брой.

Когато говорим за съвременната литература на българите в Югославия, не можем да пренебрегнем историческите дадености, които водят до сегашното й състояние. Основното е, че нямаме наследствена литература от преди войната, защото интелигенцията напуска този край, след като той минава в пределите на Югославия. И авторите, които са от него, също го напускат. Затова не можем да ги считаме за част от малцинствената литература, а като неделима част от българската национална литература, поради което не можем да говорим за каквато и да е традиция отпреди войната. Нейните автори обаче имат възможност да вземат по малко от опита и постиженията на световните литератури и така да направят нова и млада, но стойностна литература. Друг е въпросът дали тези автори, които са в състояние да се възползват от тази възможност, са достатъчно, за да започнат, необременени от традиция, да творят истински стойностна нова литература. И така, младата литература на българите в Югославия започва своето развитие в трудни, а понякога - и в невъзможни условия, след края на Втората световна война, под влияние на останалите малцинствени литератури в Югославия. При това в тези краища тогава още липсва утвърдена интелигенция (малобройната предвоенна интелигенция вече е напуснала родния край и е отишла в България), а местната нова интелигенция е в своя начален период на формиране и едва прави първите си крачки. Затова начеващите автори много внимателно подхващат теми, които в други литература са залегнали отдавна. Първите литературни опити не постигат голям резултат, повечето дори не се и запазват. След Втората световна война полека се започва с литературна дейност, най-вече стихотворения и разкази, и то най-напред в училищните стенвестници, а след това и в „Глас на българите“ - вестник на българите в Югославия, който се появява през януари 1949 и който шест години по-късно престава да излиза, най-вероятно по политически причини - времето вече е такова, че Сталиновата политика за засилена пропаганда сред българите в Югославия вече е ненужна. Основното за литературния процес от това време е, че писателите, макар и да са предимно от селски среди, са хора с различни професии - от работници до учители. Те са хората, които поставят неговото начало, и оттогава до днес литературният подем продължава. В този период най-изявени творци са хора като Марин Младенов и Миле Николов-Присойски. Както вече стана ясно, се оказва възможно те да творят своя независима култура, част от която е и литературният процес, чак с идването на новото следсталиново време и най-вече благодарение на политиката на държавния глава Тито, признаваща националните малцинства.

Естествено е, че литературата на българите в Югославия е малка и най-напред се развива под влияние на югославската литература. Което не означава, че тя не е българска. Разбира се, тя запазва някои особености и не се възползва много от традициите на световните литератури, а само от югославската и донякъде - от българската. Всичко това е заради спецификата на нашия народ, на проблемите му и условията, в които живее. Малцинствената литература не може да възприеме веднага световните литературни ценности, а изразява своя собствена характеристика, която е негативна, тоест основната й отлика е, че се затваря в собствения си регионален свят. В него тя няма кой знае каква възможност за развитие - насочена е към селото и селските проблеми, развива лирика за родното, както и кратка проза. Но с новото време идват и повече възможности, появяват се новели, а след тях романи, драми и критика - всички те не достигат високо ниво, особено романът и драмата така и си остават в сянка и не надминават тогавашното си ниво чак до ден днешен. С откриването на издателство Братство се създава възможност за по-голямо развитие на писателите. Определени автори пишат и на сръбски, за да се чуе за нашата литература, но без особен успех. Единствено Детко Петров, който пише на сръбски, получава някакво признание от критиката. Други автори, които пишат само на български, получават известно внимание и признание в България, но главно през последните години.

Естественото неизбежно отношението на малцинствата с националните държави, които днес са из цяла Европа (а особено тук на Балканите) се актуализира и третира като политически въпрос. Това е въпрос от цивилизационно значение, бидейки основан не само като просто отношение от преживяванията на индивиди, групи, по-големи общества и народи, но и като среща и многопосочна творческа и човешка комуникация с духовното наследство, с културната, верската и националната идентичност.

Бавното развитие, характерно за „регионалните“ литератури, се актуализира особено тук на Балканите, защото те като център и кръстопът на различни култури впоследствие споделят страданието и разрухата на основните ценности. Трагичната историческа съдба е общохарактерна за балканските литератури, особено за националните литератури, а тази черта е още по-характерна при българската, защото огромна част от българската етническа култура се намират извън границите на страната. Както знаем, за българите духовен център е бил Охрид, а след това Солун - все градове, които сега не са в България, и силата на суровата историческа съдба усеща и литературата, която заедно с другите изкуства най-дълбоко изразява трагичността на етническата периферия.

Бавното развитие на литературата на българите в Югославия е многостранно обусловено. Бавно е колкото по отношение на националната литература и майчиния език, толкова и по отношение към фолклорното наследство и съвременната югославска литература; колкото със сложните и затруднени обществено-политически времена (тоталитарното време), толкова с редица други трудни събития и обстоятелства (недоразвит литературен живот, несъществуване на доказана литературна критика, литературно историческа перспектива и т.н.).

Пътят на запознаване с българската литературата след Втората световна война върви по един заобиколен път, по който по-трудно се стига до целта. Този път е свързан с идейно преустройство, свързано с насилствени изменения в обществения живот. Насилствените изменения в обществено-политическия живот диктуват преустройството и в образованието на Югославия. Новото образование неминуемо налага нови, задължителни насоки, а това значи и социализъм, социалистическа насоченост и социалистически метод. Образованието не остава незасегнато от новата система.

Поради вече назованите причини, българите в Югославия имат единствен допир до българската литература от определени избрани книги и учебници, в библиотеките се намират определени книги на български от известни автори - това са предимно произведенията на най-известните български автори като Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Христо Ботев, Пейо Яворов и други, но не трябва да се забравя, че редица много добри произведения от български автори са забранени. Така например някои стихотворения от Яворов, Ботев, Вазов и др. изобщо не се публикуват в нашите учебници по български. Писателите, които намират място там, са главно от по-старото поколение писатели. От по-новите са познати само определени автори като Димитър Димов с „Осъдени души“ и „Тютюн“, но за други съвременни писатели като Николай Хайтов, Йордан Радичков и др. започва да се говори много по-късно. Те сега намират своето место в христоматиите по български език в нашите училища. Що се касае до писателите по потекло от нашия край, споменава се Емануил Попдимитров и някои негови стихотворения, споменава се и за критиката на д-р Кръстьо Кръстев, но съвсем бегло.

Първото познанство с българската литература започва обикновено с детския роман и разказ. Те намират място в списание „Другарче“, което е детско списание и от време на време, покрай творби на деца от нашите училища и творби на нашите писатели за деца - като Милорад Геров, Снежана Илиева, и др., в него се печатат и познати творби за деца от известни български автори като Калина Малина, Асен Разцветников, Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Ран Босилек и др. В същото списание се публикуват и откъси от познати произведения на българските автори като Шибил и Албена от Йовков, Тютюн от Димитър Димов и др.

Една от причините за ограничената възможност за запознаване с българската литература има и историята - взаимните връзки между сръбската и българската литература са ограничени от редица политически фактори, особено след Втората световна война. На първо място югославската литература се стреми към модерните европейски критерии, а България е в съветския блок, където властва догматичната естетика на соцреализма, но благодарение на междуличностни разбирателства между писатели от двете страни, които играят основна роля, се стига до определено запознаване с българската литература в Югославия. Най-напред да споменем, че най-голяма заслуга за подобряването на взаимните връзки има Десанка Максимович, която лично познава някои от най-известните български писатели и превежда техните творби. Нейни са двете поетични антологии „Българска поезия на ХХ век“ като преводач и „Приближавање“ като съставител и преводач. Несъмнено трябва да споменем, че произведенията на Десанка Максимович присъстват редовно на страниците на списанието „Мост“ и детския вестник „Другарче“. Друг, който играе нейната роля, е Синиша Паунович - още преди войната прави контакти с видни български писатели и сам редовно пише за българската литература.

В последно време взаимните връзки са много по-интензивни, отколкото преди, и възможността за познанство с българската литература е много по-голяма. По тази причина сега в христоматиите по български език за основните и средните училища намираме редица познати творби от съвременни български автори, подбрани главно от Марин Младенов и Миле Николов - Присойски.

Учебниците твърде силно, ако не и най-силно, влияят върху нашето литературно съзнание, защото началното и първично литературно съзнание се създава в училище. Така според типа учебна програма при ученика се създава определен модел за индивидуално възприемане на литературния процес. Те повлияват и върху определянето на качеството на една или друга творба. Тези определения, които се експлицират в този модел, след това предопределят становището на читателя за дадена литература като „голяма“ или „малка“, на едни писатели за „класици“, а на други за „модерни“ или „съвременни“. С други думи, предопределя се както „качествената“ оценка, така и „историческата“ оценка за една литература. Но тези познания, получени чрез началното образование, са и критерий, по който една литература ще бъде наречена „наша“ или „чужда“. Самият факт, че официалното образование е по „югославски“ модел, а часовете по български език и литература са факултативни (поне през последните години), предполага югославско културно влияние върху югославските българи. За нас например, поети като Попа и Милькович няма да означават само онова, което са за българите в България, а именно „поети класици от югославската литература“. Ние ще съжителстваме с Ботев или Вазов в съзнанието си, но не по начина, по който съжителстват те в съзнанието на българина от България. Интересно е, че нашето литературно съзнание ще се принуди да ги раздели на „югославски“ и „български“, или на „наши“ и „чужди“. Но тези определения се сменяват с времето и подредбата в нашето литературното съзнание ще зависи веднъж от личния ни избор, а втори път от някакъв по-силен механизъм, който да определя в даден момент един или друг автор и мотив като „наш“ или като „чужд“.

Защо състоянието в нашето литературно съзнание е такова? Въпросът отново ни връща към представата за българската литература, създадена при нас, за нас тя представлява нещо „друго“ - не толкова в смисъл на чуждо, на нещо по-другояче, на нещо неизвестно. Затова литературата не можем да възприемем като „наша”, защото под думата „наша“ обикновено подразбираме литературата на българите в Югославия и дори при някои, както вече стана дума, това е самата югославска литература. Когато попитаме някого кой е „нашият“ най-известен писател, ще получим отговор например Детко Петров, Марин Младенов или някои друг писател от българите в Югославия, а не например Андрич или Ботев. Затова ние обикновено избягваме думата „наш“, а използваме точно определено определение - югославски, сръбски или български писател. Затова литературното ни съзнание се определя, от една страна, от характеристиките на нашата литература, която я прави различна по отношение на българската и югославската, а от друга страна – от самата среда, нейните специфичности, възможности и нужди.