Литература илияна Димитрова
Изтегляне 103.5 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Стефанов, Валери.
- Илияна Димитрова
| „ОПИТИТЕ ЗА ЛЕТЕНЕ” В СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА
Илияна Димитрова В настоящото изследване бихме искали да обърнем внимание на разноредната употреба на знаците на летежа в текстове на българската литература от втората половина на XX-ти век, в които най-общо полетът е трансформиран от действие в цялостна наративна стратегия. Всяко политане в съвременната българската литература е малък разказ за стремежа към другото, към истинското свое битие. В българската проза на 50-те години на XX-ти небесното пространство е демистифицирано: от там не долитат същества и видения, които да провокират нуждата от слово за необяснимото. „Опитите за летене” в българската литература от шестото десетилетие на XX-ти век насам са пряко обвързани със способността на човешкия дух свободно да борави с времепространствените граничности. „Прелитанията” вече ориентират не толкова към преодоляването на отделните измерения на света, мислен строго като рационален и ирационален, а по-скоро към преминаването на бариери, които имат вътрешнопсихологически, етноидентификационни, морално-етични основания. „Опитът за летене” е мащабен символ на движението, мислено в битиен план. Всяка фаза от този тип полет /стремеж към политане, същински летеж, загнездяване, приземяване/ е в опозиция на невъобразеното, непромечтаното политане, равностойно на духовно умиране. „Опитът за летене” в българската литература от визирания период не е затворен мотив, чийто художествени реализации могат да бъдат проследявани и сравнявани като отделни варианти, тъй като функционира като специфично динамично художествено пространство, което свободно борави не само със знаците на летежа, а и с тези на земността. Можем дори да го наречем езиково-семантичен филтър, който има способността да преназовава и произволно да разтегля земно-небесните измерения на света, а по този начин да отваря място в художествената плът за сложните проекции на човешката душевност. В този смисъл опитите за летене са част от експериментите с художествените възможности на текста, свързани с прекодиране на епическата му природа. Не на последно място „опитите за летене” провокират различните представи на възприемателя за здраво-болно; нормално-невъзможно; обяснимо-тайнствено, като „диагнозата” за невменяемостта и предположенията за степента на заболеваемост на текста зависят от нагласите на читателя да мисли свободата. В настоящето изследване ще употребяваме „опитът за летене” и в значение на специфична стратегия на тексто-изграждане, на текстово поведение и тексто-обследване. Предварително бихме искали да отбележим, че тук не става въпрос за текстове, които употребяват полета като фантастичен елемент, т.е. текстът не задава параметрите на четенето му като атракцион, невъзможност или удивителна свръхспособност. Напротив, независимо от коя сфера на мислене или естетическа система /митологична, ритуално-игрова, чисто фантастична/ ще проникне знакът на полета, той задължително се оказва видоизменен, сътворен наново, друг. Макар политанията, за които ще стане въпрос, да са знак за пребиваването на „летящия” в друга реалност, те настойчиво се преплитат с ежедневното и сетивно достъпното, тъй като най-често се пораждат в плана на конкретно-битовото. Удостоверяването на политането се доказва от заземена гледна точка, т.е. разпознаването на летежа като събитие е пряко зависимо от стационарната реалност, спрямо която то се мисли като движение. Така че, ако трябва най-общо да опишем устремяващите се към полет персонажи в съвременната българска литература, те задължително трябва да отговарят на условието за едновременна привързана развързаност. Формулирана в дискурсивното поле на опитите за летене идеята за полета отвежда не към отделянето от земята като действие, а към разказа за преодоляването на различните граничности в човешкото съществуване. Навлязъл в художественото пространство на опитващите се да летят, човек застава пред различни избори, страхове, свободи, които неминуемо предизвикват смъртта. По друг начин казано: пребивавайки там персонажите са потенциално мъртви. Дори, когато се завърнат /в случай, че се приземят/, те носят знаците на смъртта, на болестта или умората. В началото и в края на този битиен преход-разказ бихме могли да поставим летящите дървета на Георги Величков и спешените птици на Йордан Радичков. Художествената формулировка „опит за летене” е радичковска. Проблемът за привързано-развързаните сетива може да бъде открит в почти цялото му творчество, в което полетът, подобно на всяко движение в тази проза, попада в обсега на пародийните механизми, които притеглят и приземяват всяко абстрактно понятие до нивото на „наивистично” възприемащото света съзнание. Така например „странно летящите” от едноименния разказ от сб. „Водолей” са уподобени веднъж на странно припкащи или странно легнали тела, а друг път на кучета, навързани на синджир, които по форма обаче напомнят бълхи. Подобен мотив се среща и в пиесата „Суматоха”. Още в новелата „Привързаният балон” /1965/ привързването на развързаното е проблем, буквализиран чрез конкретно желание-действие /„Когато видяха над главите си огромния копринен балон, спуснал надолу своите копринени въжета, първата им работа бе да потърсят куки и прътове, та с тях да закачат и да смъкнат на площада това голямо чудовище”/. В по-малко популярния разказ „Бялата светлина” на Георги Величков /сб. разкази „По-опасно и от смелостта”, 1987/ идеята за развързването на привързаното намира интересно художествено решение чрез образите на дърветата-парашути. На пръв поглед в творбата не се случва нищо извънредно – майка и син засаждат дръвчета, като след изкопаването на дупките, за полагането на растенията в земята им помага бай Михал, противно на волята на сина. В представите на момчето наоколо се разлива „чудна, много силна и много бяла светлина”. Подобна на сияние, тя слива земята и небето в „безкрайна прозрачна материя с едно измерение – дълбочина”. Дърветата сред нея са оприличени от персонажа на разтворени неподвижни парашути. Чудната бяла светлина го привлича, той иска да я съзерцава, въпреки че това му причинява умора и тревога. В опита си да направи поредния изкоп, в което да бъде положено дръвче, синът попада на коренище. Когато нанася „решителния удар”, изпод жилите изпълзява вода, която заструява мътно-жълта, образувайки малко кално гьолче. Синът вижда или по-скоро интуитивно долавя как светлината „започва да се свива и с бълбукане да се всмуква в него.” Изморен, след като привършва с изкопната работа, синът сяда да си почине и тогава светът около него се завърта, земята се разклаща и като че ли дълги плавни вълни ритмично го спускат в земните дълбини, след което го подемат. В представите на момчето настъпва космически хаос: „Неподвижните допреди миг дървета парашути летяха със страшна бързина и искаха да се приземят, но земята и аз се отдалечавахме, те ни гонеха и аз изпитвах удоволствие, че дори и дърветата разбират какво се е случило със земята. Бялата светлина, събрана като фуния, изтичаше на запад”. В завъртяната до обърканост материя подредбата се оказва възможна при опазването на изконната зависимост между духа и плътта. Бялата светлина, символ на пресътворяването на света в полет, трансформира тленното, едва когато то я попие през своето коренище. Вдълбаността в земята се оказва символичното условие за възможния битиен полет: „Дръвчето стоеше пред мене дребно и слабовато и аз си мислех, че след години и то ще стане като другите дървета парашути, че и то ще лети нанякъде заедно с тях, но че сега стои пред мене и чака да го привържа за земята”. Тук е мястото да отбележим, че проблемът за „летежа” в съвременната българска литература е пряко свързан с въпросите, които т.н. „коренотърсаческа литература” засяга в опита да разкрие драмата на отчуждението от земята и безсмислените политания по вертикалата на света, в следствие на социално-кариерни амбиции или технологичен прогрес /Г. Мишев; Д. Вълев; Й. Радичков; В. Попов; И. Петров; Н. Хайтов/. Настъпилите социални процеси неизменно променят регистъра на изживяване на страховете и надеждите на българския човек, свързани със земята. Припознаването й като „чужда” отключва и кризата на етноидентификационния процес. Неслучайно в пиесата „Опит за летене” на Йордан Радичков летенето е средството, чрез което се отиграват формули, залегнали в етническата и националната памет. Комично разместени, те се преразпределят и пренареждат, за да се утвърдят като стойностни единствено отношенията, които обвързват човека с рода, респективно с родовата земя, от която може да дойде и регламентацията на пределно неопределения отговор „Ние сме, които сме”, даден на конкретния въпрос: „А вие кои сте?”. В разказа „Земята” на Васил Попов /сб. разкази „Корените”, 1967/ проблемът за „не-привъзания” летящ човек е в основата на нарушения диалог между дядо Стефан и неговия внук-пилот. За младия човек въпросът „А къде ще се приземиш?” се оказва неоснователен, докато в представите на дядо Стефан без място на земята, където да се прибере, човек се рее безцелно в небето. Тясната връзката между паметта за миналото и порива към „развързването” на духа намира художествен израз и в образа на Сашко от повестта „Кратко слънце” /1977/, съответно в пиесата „Подробности от пейзажа” /1987/ на Станислав Стратиев. Търсещите вода със сонда на вилата на Крумов понякога разговарят за ролята на паметта в живота на човека: ГЕЧЕВ: Кои сме… КРУМОВ: Какво сме… ГЕЧЕВ: Откъде идва рода ни, какви сме… Вятър ни вее на бяла кобила!... АНТОН: Щото така го направихме – с нас започва и свършва всичко. Няма вчера, няма утре. Ние и никой друг!... *** ВЕРГОВ: /прави пауза, всички го гледат/. Лесно… забравяме… САШКО: Точно така… И трудно помним. ВЕРГОВ: А паметта тя е най-важната… И на роботите, и на компютрите това е най-важното – паметта. Корените… корените… Забравихме… БАЙ ЛАМБО: Човек без корен – вятър го отвява… ВЕРГОВ: Земята на корените се държи… Въпреки това единствен Сашко успява да излети в мисълта си, без да се „развърже” от земята. Завъртайки света чрез колелото на сондата, той размества времената и пространствата, тъй като вярва, че хората могат да сътворят света, единствено ако успеят да го раздвижат: САШКО. Знаеш ли какво си мисля, докато въртя – нали движението е форма на съществуване на материята, то създава нещата?... ТАНЯ. Имаше такова нещо по физика… САШКО. Въртя и си мисля – ето, с този кръг създавам морето, с този пясъка, със следващия хотела, където ще бъдем с Таня… В безкрайните кръгови движения Сашко създава собствения си свят от отделните детайли, от подробностите от пейзажа, които хаотично препускат пред погледа му. Той събира и времето. Буквално довежда миналото, изравя от забравата истории, случили се няколко десетилетия по-рано. Именно той намира общ гроб в кладенеца, който копаят. След немалко препирни по повод смисъла на припомнянето, Сашко решава да оповести находката, да проговори пред другите: онези, които може би искат да знаят. А по този начин да разтовари отдавна занемелите, натежали от пръст и анонимност. Това провокира Крумов да причини смъртта му. Онзи, който не иска да си спомня, заинтересованият единствено от собственото удобство и мнимия уют на крайградската си вила, прерязва въжето, което държи завързан Сашко за настоящето, прекъсвайки по този начин и творческия полет на духа му. Привързаността не е задължително равнозначна на родовата /или народностната/ впаметеност. Тя може да е и симптом на онаследената мечта по летеж. Така например Доротея от повестта „Бариерата” вярва, че е родена от птиците. Тя интуитивно долавя разликата между хората, генеалогично обвързани с жабите и онтологично свързаните с птиците. От птичи поглед има нужда и Григор Манчев от романа „Низината” на Васил Попов. В неговите представи „човек трябва да лети, а не да пълзи”. Въпреки, че реално той не осъществява полет, възкачването му нагоре като монтажник-инженер го издига над низината, над конкретните очертания на мястото. Заедно със жена си Димитричка, която също не умее да стъпва по земята, реализира своите творчески политания в духовните измерения на промечтаното битие. Техни летателни сродници са Райна от романа „Пътуване към себе си” и Лена от новелата „Като ластовици” на Генчо Стоев. Тъй като способността за политане е пряко обвързано със субективната гледна точка в текста и определя степента на присъствие на лиризиращите епическото повествование компоненти, отношението между заразените от полета и неспособните да летят персонажи е свързано с редуванията на субективните и обективните проекции на личността в текста. В потока на общото повествование героините на Блага Димитрова и на Генчо Стоев са видени като професионално реализиращи се от нелетящи хора. В битийното си издигане обаче двете получават способността свободно да прекрояват света в разказ: едната тръгва по дългия път към себе си, изживявайки наново миналото едновременно като спомен и като предчувствие за бъдещето, а другата потегля към смъртта. В романа „Портрети на небесните тела” на Р. Босев четиримата приятели Владай, Христо, Данчо и Людмил по идея на последния заедно с Галя се захващат да правят дирижабъл. Проблемът за летенето в разговорите им получава различни трактовки. Тъй като става въпрос за летене чрез въздухоплавателно средство споровете се водят от физическа и философска гледна точка що се отнася до онези, които се возят или управляват летателния апарат. В дневника си от 23 февруари Владай е записал: „...придвижването в апарат по въздуха може да бъде полет не за возещите се и управляващи апарата, а само за неговите създатели” . Въпреки че изобретяването на дирижабъла е описано като физически акт, пускането му във въздуха остава събитие единствено за петимата му създатели. Продукт на младостта и най-вече на лекотата, която необремененото по детски съзнание носи, петимата успяват да съ-творят летателен апарат. Времето на създаването му носи знака на свещенодействието: „Следващите няколко месеца Людмил работи върху своите помпи за зареждане на цепелина. Той даже не работи, а твори, магьосничествува, страда! През същите тези месеци Христо и Данчо събират бутилки хелий. Те даже не ги издирват, а ги разконспирират, прелъстяват ги, раждат ги!”. Дирижабълът отлита не във видимите пространства на надземното, той сякаш потъва в друго битийно измерение, назовано в текста като време-място на онищостяването: „...После тримата правиха много проверки, но нито телескоп, нито пилот, нито просто око не бе видяло цепелина. Той просто бе изчезнал в нищото, откъдето бе се появил...” Идеята за направата на цепелина не е плод на инженерната мисъл на създателите им, а на представата за възможното обезтелесяване, олекотяване и преминаване отвъд социалните и битовите граници. Неслучайно години по-късно повторението на творческия акт се оказва невъзможно, не само заради изгубените планове и чертежи, а поради това, че персонажите се чувстват натежали, подвластни на хода на времето и битовите условности. Четиринадесет години по-късно петимата могат да пресъздадат в летателно средство придобити умения и познание, но вече не са способни да мечтаят полета. Направата на втория дирижабъл е промислено действие, а по-рано то е събитие. Все пак текстът не затваря втория полет в границите на собственото си случване: някогашната мечта се оказва достижима през пространството на смъртта. Реално покачили се на борда на новата гондола петимата политат твърде високо и физически умират. Моментът на умирането е внушен чрез „големия взрив”. Този мотив, оказващ болезненото превключване от мисловно-логичното в халюционно-съновното, може да бъде открит и в повестта „Много висока тераса” на Генчо Стоев. Последното нещо, което летящите виждат, е плуващият в рехавата атмосфера някогашен техен дирижабъл „позастарял, позагрубял, но сърдечен”. В композиционно отношения „големият взрив” разделя романа на две части: „Пеперуда в стаята” и „Допълнение към закона за гравитацията”. И в двете части на творбата летежът описва задъханото бягство към мечтата за полет. Реално-битовото се оказва единствено изходна точка, трамплин към същинското политане. Годината на сегашността е 1974. Реалността е мислена обаче през спомена за сътворяването и политането на първия дирижабъл. Тогава петимата нямат свидетели, попаднали в безвремието на младостта съзнанията им се вплитат в общо мисловно поле, в което принципите на гравитацията не действат. Години по-късно вторият им опит привлича много свидетели, а също и медицинско лице, което да удостовери нормалното им психологическо и здравословно състояние преди политане. Дори диспечери от земята координират и проследяват полета чрез радиовръзка, т.е. политането на петимата е „засвидетелствано” от земята като случилo се. След големия взрив започва и същинският полет на петимата. Летежът слепя фрагменти живот: свой-споменен и наследен, слива представи, реализира невъзможности, преподрежда неяснoтите в дълготрайната духовна болезненост, за да изправи човешкото на границата на безизходното и безсмисленото, да го хвърли от високото и после да го приюти на борда на позастарялото, но уютно тяло на някогашността. Петимата потеглят към предвремието, спасени и успокоени. Идеята за смисъла на сътворението-полет като връщане-припомняне е формулирана още в началото от Данчо, според когото те не „откриват”, а „реставрират нещо, отдавна познато на човечеството”, т.е. пренасят и напластяват паметта. И в тази творба същинският полет е синдром на отвързано-привързаната сетивност. Във времето след „големия взрив” петимата пътуват, летейки надолу към земната твърд. Много по-рано, още когато първият „опит за летене” не успява, а Людмил трябва да слезе и да отвърже задържащите въжета, той знае, че „същият онзи, /.../ който насън му подсказва идеята за дирижабъла, същият онзи, който му подари хрумването за помпите, той същият му сочи сега земята”. По-нагоре в текста определихме „опитите за летене” като специфична наративна стратегия в текстовете на съвременната българска литература, като експеримент с разказните механизми на епическото повествование. Основание за това е особеният начин, по който действието-полет чертае нова художествена схема на излизанията или по-скоро на скриванията на текста зад видимото реално, зад онова, което може да бъде подредено в разказ. Любопитни са механизмите, чрез които езикът на битово- ежедневното постига измеренията на космическото и универсалното. Неслучайно назовахме полетът езиково-семантичен филтър, който има способността да завръща „битното” към своята инобитийна природа. В художествените текстове, които употребяват „наготово” или стилизират народни мотиви, свързани с летежа, най-често общуването на земното и небесното описва стремежа на земята да снеме небесното при себе си. Съществата, които могат да летят /самодиви, змеьове и змеици/ кръжат около местата на уседналостта. В съзнанието на митологичния човек дори луната може да бъде свалена и издоена, а тайнствените горни селения /звезди и съзвездия/ получават имена, близки и понятни на човека. Най-общо мистичното и конкретното в българската културна памет съществуват в непоклатима дуалистична симбиоза. Съвсем естествено с тоталното демистифицитране на небето от средата на миналия век се отварят семантични празноти-пустоти, на които модерното съзнание болезнено отреагирва. „Опитите за летене” в българската литература от 60-те години насам преобръщат семантиката на социалното, попълват наново липсите, които „убитото небе” – онзи необходим първичен, пренасян през вековете космос, е отворило. Новото обаче е в това, че небесното се оказва не само функция на отнетото мистично. То е компесаторното проективно поле, което вече има способността да оглежда и преобръща, притегляйки земята. Тайнственото се поражда вече от дерационализирането и асоциализирането на явността. Нещо повече, то приютява и дошли „отвън”, от зоната на чуждото модерно, мисли, емоции, чувства, идеи, които субективизирани и по новому одомашнени, се оказват адекватни на търсенията на съвременния български човек. „Опитите за летене” очертават контурите на големия разказ за обърнатата към небето земя. Парадигмата на летежа функционира различно в структурата на отделната творба. Тя може да е едва щрихирана или всеобхватно заложена. Всяко политане отнема от явността на света и създава нов къс небе. Колкото повече летящи персонажи има в една творба, толкова по-осезаемо текстът превключва кодовете на епичността. Тук можем да направим и уточнението, че най-голям лиризиращ ефект върху реалистичната природа на текста имат разказите „за” персонажите, които буквализират битийния полет, по-малко влияние оказва разказът „за” или „на” политащия, когато полетът е единствено метафора на вътрешното преображение. Онези, които използват летателното средство само за придвижване, тях изобщо ще изключим от групата на „летящите персонажи”. Разказът за полета, индивидуален или колективен, но винаги битиен, се включва в общото повествование на няколко принципа: на изолационен, на опозиционен, на принципа на съвместяването и на трансформационен принцип1. На изолационен принцип общуват общото обективно отстранено повествование и разказът-полет, когато не се наблюдава разрушаване на сюжетната уравниловка на текста. Дори в романа „Пътуване към себе си” на Блага Димитрова, в който субективната гледна точка на главната героиня се обособява като алтернативна и често доминираща над обективното разказване, мечтанието за полет2 не се обособява като отделен разказ, който трайно да отклони социално мотивираните разказани събития. При включване на разказа-летеж в повествованието на опозиционен принцип са ясно разграничими следните антиномии: духовно-телесно; битийно-битово; природно-цивилизаторско; ирационално-рационално; хаотично-подредено; празнично-ежедневно; детско-зряло и т.н. В този тип повествование можем ясно да разграничим летящите персонажи от неспособните да летят. Така например в разказа „Неделя” на Станислав Стратиев синът дълго избира птица, от която да си вземе криле. Детската мечта за полет крайно се противопоставя на зрялото съзнание, обезкриляващо невинните стремления: „И стига с тези глупости. Цяла сутрин все това ми повтаряш, криле, въздух, искам да летя. Самолетите летят. Птиците летят, а не хората. Не ме оставяш да си дочета книгата. Хората ходят по земята”. Спонтанно бащата си спомня, че някога също е носил въображаеми помощници за полет. Забравил е мечтите си, когато е забравил за детето в себе си. В паметта му местата на мечтанието /бащината къща заедно с черешата/ са се смалили, а крилата са отлетели нанякъде без него. В драмите на Иван Радоев „Човекоядката” и „Кълбовидна мълния” неспособните да политнат персонажи са също ясно разграничими. Те са лица от администрацията или алиенирани спрямо онези, които си измислят света. Топузов от пиесата „Човекоядката” занася рационалното мислене в старческия дом, в който обитателите се отдават на словесна игра и фантазни приключения. Човекът-птица се разпознава в профила на всеки един от тях. В драматичната комедия „Кълбовидна мълния” МЪЖЪТ помни своето минало, когато е можел да лети. В настоящето животът му е поредица от социални действия, подчинени на правилата на системата, персонифицирана в лицето на другаря Петров. Двата житейски етапа конфликтуват в съзнанието на персонажа, но безсилието му да промени себе си, разкрива деформиращата човешкото природа на бюрокрацията, превърнала се в символ на погиващата човешкост: „Двайсет и пет години краката ми ме влачат от леглото до бюрото и обратно?... /.../ Двайсет и пет години – нито един диалог. Нито един полет. Някой ме е разчертал на квадратчета, лежа проснат по корем и цялото учреждение, въоръжено с химикалки, попълва върху мен отвесни и хоризонтални квадратчета и след като ги попълнят правилно, по диагонала да се получи мисъл на другаря Петров...” Проблемът за полета, който не може да бъде осъществен, поради абсурдността на правилата на обществото и администрацията, които целят да подредят хората „долу” на земята, е засегнат и в пиесите на Станислав Стратиев. Позицията, която Влюбената от „Рейс” защитава, я отнася към хората-птици. Тя настойчиво упреква „цветно боядисаните, празни, картонени хора”, които не знаят или не помнят любовта – чувство, което „прави човека свободен и равен на птиците”. В почти халюционно състояние и Дерменджиева от пиесата „Сако от велур” прави критика на бюрократичната система, която отнема спасителната мечта по полет: „...преписки, дела...пишеш, пишеш, мълчиш, а когато се загледаш през прозореца, все ти се струва, че навън летят гълъби, и даже, без да искаш размърдваш и ти ръце, размърдваш ги, но ги отпускаш и пак се заравяш в преписките...” В същия текст може да бъде открит и образ-гротеска на човека с ампутирано желание за полет. Висящият пребивава неподвижно в празното пространство между етажите на административна сграда повече от два месеца, докато въпросът със статуса му бъде разрешен. Но казусът с човека, заседнал в аснсьорна шахта, остава неразрешим, „висящ”, каквито са и повечето проблеми, касаещи човека, но поети от абсурдно действащата бюрократична машина. Случайно попаднал на място, откъдето всичко се вижда и чува, Висящият се оказва „горе”. Той обитава пространството на отнетото за Иван Антонов и неговите придружители небе. По-голям интерес представляват творбите, в които социално-земният и небесния свят присъстват равностойно, общуват активно помежду си, като текстът проблематизира границата, около която знаците за полет и вървеж се сливат в идеята за голямото събитие. На принципа на съвместителството се реализират разказите за полета в повестите „Бариерата” на Павел Вежинов и в повестта „Много висока тераса” на Генчо Стоев. Явор Савов и Доротея са персонифицирани визии за небесното. Те са онзи, външен за Аз-а, необходим, но отчужден Друг, който не назовава, не орамчва същностните неща в думи: „Сега след споделената тайна за полета, той й бе станал още по-близък и още по-чужд” /„Много висока тераса”/. Те оставят мисълта и чувствата да се разраснат, да завладеят подвластните на реда, мислен като логика в музиката от проф. Антони Манев /„Бариерата”/, и като математически изчислената разчертаност на градското пространство от Антонина /„Много висока тераса”/. Двете произведения образуват твърде странна художествена двойка, в която идеите от първата творба се подемат от втората на принципа на подменената половост /Антони е заместен от Антонина/. Все пак Антонина стига като че ли по-далеч в опита да премине отвъд „диагонала” под влияние на проф. Явор Савов. Полетът-разказ в „Бариерата” е и с по-малък повествователен обем. За проф. Манев политането е мигновение, освободено от трайност, осмислено като лудост, изтълкувано като абсурд. Доротея не успява да го зарази с болестта си, докато Антонина „заболява”. За кратко през единичния ден, но за дълго през времето, тя става истинска „спътница”, а не придружаваща проф. Савов „плът-ница” по пътя на мечтите и въображаемите му пътувания с изобретението на живота му. Разговаряйки или по-скоро, мълчейки в условния наклон на думите, тя усеща как се въздига, а погледът й постепенно се „оптичостява” /„Живееш сякаш в стратосферата /.../ Като в балон си”; „Летежът им издаваше странен звук; Антонина го проследи и видя как под тях се носи дете; мъничко в панталонки; момче или момиче – все едно; върху ролкови кънки; и то разперило крилца...” /„Много висока тераса”/. С качествено различна от посочените функции на полета е летежът, когато гледната точка към небето, или реалистичната гледна точка, е заменена от т.н. фантастична гледна точка. В книгата си „Преображения на фантастичното в българската проза” Людмила Стоянова твърди, че фантастичната гледна точка изобщо към предмета на разказа е разпознаваема тогава, когато „реалистичен сам по себе си сюжет е представен от повествовател, ситуиран в някакъв особен, иреален хронотоп” (Стоянова 1996: 36). В конкретния случай подмяната на гледните точки ще изнесе полета като събитие в имагинерността на небесното, мислено обаче като реалност. Вече небето ще може да приюти земността, а летящите обектите и субектите да пускат своите корени дълбоко в необятното горе. Така например Радичковият „привързан” балон си виси във въздуха, като че ли е „вързан за небето”, но да не забравяме, че в миналото или „времето, за което се отнася историята”, той е бил вързан за земята. В прозата на Йордан Радичков небето, подобно на всички други пространства, традиционно мислени като загадъчни, е достъпно. През небето могат да прелетят „всички и никой”, по важното е, че не е необходимо то вече да бъде обяснявано и преодолявано, тъй като погледнати отдолу разстоянията, дори и измерени в мисли и думи, са винаги лъжливи. Според Валери Стефанов човекът в творчеството на Йордан Радичков има нужда от оттегляне, от смяна на гледната точка. Пак по думите на автора „старото дърво, оброкът, дъждът, мъглата, тишината в гората, завалелият сняг /а ние бихме добавили и небето/ формират ситуации на оттегляне, пространства на размишлението (Стефанов 2009: 10). В подобно пространство Лазар от пиесата „Лазарица” може да „загнезди” и да провиди собственото си битие. В случай, че се върнем отново към идеята за завързано-отвързаната сетивност на летящия човек, ще видим че в прозата на Радичков целият космос е устроен така, че човекът или кое да е друго същество да може да се задържи и да не изпадне от „каруцата на бога”. Необходими са само „две точки в пространството – едната, към която да отива, и другата, към която да се връща – и по тоя начин, като снове напред и назад, ще успее някак си да се задържи.” /„Неосветените дворове”/. Това е може би и най-точното описателно разгръщане на идеята за опитомената свирепост или освирепялата питомност, през която често се интерпретира прозата на автора. Естествено не всички образи в Радичковата проза са двупосочно движещи се. Има и неподвижни. Такива са „мъртвите птици” от едноименния разказ. От гледната точка на щъркела, чието домочадие е избито от човек, комуто птиците пречат, светът на хората изглежда ужасяващ: „И гледаше своите, изхвърлени на дъното на големия океан, и там край тях чудовищата, които не можеха да хвърчат, а само ръкомахах и пъплеха на дъното. После тези смешни птици насядаха в сянката и престанаха да махат голите си криле – сякаш бяха мъртви.” /„Мъртвите птици”/. Не бива да се пренебрегват и еднопосочно движещите се същества: тези, които имат само една опорна цел – към земята или небето. В Радичковата проза можем да срещнем забравили да „летят” птици /врани, свраки/, които се поддават на опитомяване и започват да се придвижват, ходейки, като едновременно с това овладяват и много от човешките недъзи /любопитство, хитрост, интригантство/. Но можем да срещнем и такива летящи, които напускат пространството на полета, за да посрещнат смъртта. Такъв е примерът с щъркела от романа „Ноев ковчег”. Макар и опитомен, или по-скоро приютен, той съхранява надеждата си, че ще се издигне отново в небесата. Болен, с ранено крило, той търпеливо очаква да дойде пролетта, когато със своите събратя ще поеме по нов въздушен коридор. Още в плевника този еднокрил несретник дочува как смъртта клепа своята коса зад хълма. Огромна и взираща се в тъмнината, а както се оказва в последствие и твърде лека за ръста си, е нощната птица, за която Радичков си спомня в „няколкото думи”, предговарящи текста на пиесата „Лазарица”: „Привечер беше, здрачът се усилваше и ето че в едва забележимия здрач като съдба пред Методи Андонов застана бухал. Той се беше спешил, бе слязъл от своята хралупа, един бог знае само какво търсеше върху снега тази нощна птица и кое я е накарало да слезе от дървото. Тя беше огромна, като че човек стоеше наметнат с бозав ямурлук върху снега и гледаше с две големи кръгли очи изпречилия се отпреде му човек. Методи Андонов стреля, бухалът падна, като разпростря върху снега полите на бозавия си ямурлук. Когато с Анастас Стоянов отидохме при него, той стоеше на една крачка от птицата, птицата бе забила човка в снега и ни гледаше с жълтото си огромно око. Мисля, че и тримата едновременно надникнахме и потънахме в това око...” Според Радичков ловците са онези, които истински могат да очакват спешаването на птицата. Те са търпеливи, когато подготвят ловното си прикритие, и с удоволствие се вмъкват във вътрешността му, което колкото и тясно да е, е достатъчно широко, за да приюти душата им. Тогава именно времето спира и може да се чуе как някой невидим засява невидимо жито. Цялото човешко същество се разтваря в мига, когато смъртта бива предизвикана, но и съпреживяна. Ловецът и жертвата стават съучастници в голямото събитие, което трансформира убийството в творческо-съзидателен акт3. На пръв поглед спешените или свалени от небето птици в творчеството на Й. Радичков изглеждат твърде самотни. В цялостната философия на автора за земно-небесните движения обаче тези птици пред смъртта се нареждат до онзи Икар, „който може непрекъснато да се издига към небесата и непрекъснато да пада, засявайки земята със себе си.” /„Падането на Икар”/. За човека остава да повярва, че в него също е вселена прашинка от Икар, че ще се издига и пада, а чрез смъртта си ще посее идеята за полет. Вероятно в тази посока трябва да се възприема най-вече посланието на многобройните „опити за летене” в съвременната българска литература. ЛИТЕРАТУРА: Стефанов, Валери. Да отгледаш свраки /предговор/. – В: Йордан Радичков. Събрани съчинения, т.1., 2009. Стоянова, Л. Преображения на фантастичното в българската проза, С., 1996. Илияна Димитрова завършва специалността Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” през 2003 г. От 2005 г. е редовен докторант в катедра „Българска литература” към ВТУ. През 2009 г. защитава образователната и научна степен доктор с дисертация на тема „Моделиращата функция на времето и пространството в романите на Ивайло Петров”. От 2012 г. е назначена на длъжност главен асистент къ същата катедра. Научноизследователските й интереси са приоритетно ориентирани към проблемите на българската литература в периода след Втората световна война. e-mail: iliana_id@abv.bg 0884/ 15 92 91 062/67 55 42 1 Без наличието на разказ, пораждащ се от земността, спрямо който разказът-полет да се реализира, творбата би била чисто фантастична. 2 Тук не става въпрос за динамичните мисловни пътувания на героинята през отделните отрязъци време и духовните й лутания, а за обособяването на небесното като контекст на действието, което маркира „излизанията” от реалността и влизането в пространството на битийното. 3 Тази идея обединява разкази като „Нежната спирала” /Й. Радичков/, „Смъртта на една птица” /Е. Станев/ и „Смъртта на един рицар” /И. Петров/. Каталог: 1024 -> pub 1024 -> Конкурс за финансиране на проекти за изследване, развитие и привличане на нови публики 15 1024 -> Списание „Прозорец”2 1024 -> Месечен информационен бюлетин на нис при су „СВ. Кл. Охридски” февруари 2012 съдържание 1024 -> Туристическа агенция мондел травел удостоверение за регистрация № рк-01-6411 pub -> Литература от втората половина на XX в. /Или как „човекът на града" помни „човека на дома" pub -> Слово и жест в пиесите на станислав стратиев pub -> Проблемът за двойника в прозата на георги марков илияна Димитрова pub -> Погнусата – премълчаният персонаж в романа „денят на нетърпението” на владимир зарев pub -> Поетика на всекидневието в разказите на константинов илияна Димитрова Изтегляне 103.5 Kb. Сподели с приятели:
|