Литература Лит критика през 60- те години



страница1/3
Дата11.09.2017
Размер448.9 Kb.
  1   2   3
Съвременна българска литература

Лит. критика през 60- те години

Цв. Стоянов- освен критик е и интелектуалец , философ, преводач на автори като Гьоте, Байрон, Шели, Бърнард Шоу, Стайнбек

-    кн. „Броселиандовата гора”- 1973 г.

Заглавието навежда асоциации с популярна келтска легенда за крал Артур. Есето „Бр. гора” е свързано с генезиса на художественото и поетичността

-   кн. „Идеи и мотиви на отчуждението в Зап. литература”- има великолепно есе за Хемингуей- „Непобеденият победен”; есе за Достоевски – „Геният и наивният наставник”- проследява отношенията между гения и руския синод в лицето на Константин Победоносец. Цв. Ст. успява да издири между двамата.

-   статия, свързана с бълг. л-ра – „Невидимият салон”- за национ. специфика на езика, за родното като стилистика и атмосфера

-   „За духа и мястото” – проблемът за диалектиката на местно, локално и нац.

-   Здравко Петров – 1962 г. – кн. „Срещи с големи и малки” ( ст. „Поети от едно време”- Башев, Левчев, К. Павлов)

-   „В света на празниците”- Ел. Пелин, Н. Райнов

-   „Стара Германия през очите на Томас Ман „

-   Тончо Жечев – 1964 г.- кн. „Съвременни образи и идеи”- ст. „Загадката на Талев”, „Участта човешка у Ем. Станев” („Поетиката на Ем. Ст.”)

-   1975 г. – кн. „Българският Велиден или страстите български”

-   Кръстьо Куюмджиев-  ст. „Лекарю, излекувай се сам” срещу Пенчо Данчев

-   1966 г. – „Профили в черно и бяло”

 Блага Димитрова като романист

-   „Пътуване към себе си” – 1965 г.

-   „Отклонение” – 1967 г.

-   „Лавина” – 1971 г.

-   > това са романи – есета (лиризирана проза); мотив за равносметката

-   „Лице” – 1977 г. написан, но издаден 1981 г.

Романи, написани за Виетнамската война, Бл. Д. пребивава около година във Виетнам:

-   „Подземно небе”, „Страшният съд”

Романите й са с експериментален характер. (не се вижда написаното след това)

В „Лавина” има два плана- 1. Следи отиващите към 16 алпиниста по целия им път в реално време, с ретроспекции към биографиите им; 2. Размишления по повод станалото- морално – философски аспекти на повествоването.

Разказът през 60-те г.

-   Г. Мишев завършва журналистика в СУ – нач. и средата на 60-те пише най- интересните си книги; тръгва от селските сюжети;

-   1963 г. „Осъмски разкази” – 1- ва кн. – синтез на жуналиста и писателя

-   1966 г. „Адамити” – сборник ; гротесковост. Важна е новелата „Преброяване на дивите зайци”- постига в най- голяма степен механизмите на гротесковата същност на действителността; 1967 г. „Матриархат”- повест; много артистично написана; ирония към социалистическата еманципация на жената

-   Васил Попов- 1960 г. „Корав хляб” – 1-ва книга, проза, селски сюжет

-   1967 г. „Корените” – психологизиране на обезлюдяването на селата – постига почти документалност

-   средата на 60-те – прекъсване на патриархалното; дълго време работи в „Лит. фронт”; има вкус към урбанизираната проза; публ. разкази на писатели урбанисти, а през 1968 г. – „Времето на героя”- роман; амбиция да нарисува портрет на града; темата за урбанизацията

-   Ст. Стративе – 1968 г. „Самотните вятърни мелници” – привидно е по тематика е в полето на детско – юнуш. л-ра

-   1972 г. – „Дива патица между дърветата” – повест

-   Стратиев има усет за конкретно проблемното- всеки разказ има диалог-> представя се зараждане на драматурга

-   Г. Величков – 1-ви сб. разкази- 1966 г. „Почти чудеса”- своеобразна естетизация на болезнената чувствителност у човек

-   2-ри сб. 1972 г. „Самотна луна на небето”- пише биографичен роман – „Вместо гроздобер”- впечатленията на юношата от новото , което завладява Б-я след 9 септември 1944 г.

-   Кольо Николов- „Облаци от бяла светлина” – лек стил за писане на детска тема („Момчето”- разказ); 2-ра книга – „Влог в Швейцарска банка”

-   Николай Хайтов- открива Родопите като център за худ. лит. ; 1967 г.- „Диви разкази” – писани са в нач. на 50-те г.

-   Хайтов- горски стражар из Родопите- контакт с природата (не се вижда)

Ел. Багряна – свободен стих

-   стихосб. „От бряг до бряг”- 1963 г.- водещо е феминисткото начало; преобладава пейзажната лирика; медитативна, съзерцателна нагласа

-   творби, които представят Ел. Багряна в разл. светлина – „SOS”, „Животът, който исках да поема”

-   „Контрапункти” – 1972г. – последна книга; за 1-ви път се явява мотивът за смъртта (липсват мистиката, хленченето)

Драматургията на Д. Димов

-   автор на 3 пиеси; в тях личи предимно това, което дава живот и на романите му – изкуството на диалога

-   „Жени с минало” – 1959 г. – акцент върху женските образи

-   1961 г. „Виновният” – представя драмата на интелигенцията след 9 септ. – стремежът към приспособимост и носталгично връщане към спомените от миналото

-   „Почивка в Арко Ирис” – опит за сценична адаптация на „Осъдени души”- пиесата няма успех

-   и в 3-те пиеси – роля на диалога, красотата на стиха; свобода на героите; пиесите му не са адресирани към масовия зрител. Изисква се предварително познаване на романите му

Романистът Павел Вежинов (Никола Гугов)- градски човек

-   1947 г. – „Синият залез”- наречен е „булеварден” ронан; скандално нашумява

-   1952 г. – Сухата равнина” – роман за напояването на Добруджа

-   1966 г. – „Звездите над нас” – ключов роман за битието на романиста; многопланов

-   1975г. – „Нощем с белите коне”- най- амибиозно змислената книга

-   1976г. – „Бариерата” – синтетичен роман; преодоляване на традиционната епичност на жанра; фаустовското начало

-   1982 г. – „Измерение”, „Везни”- метафора на това, че човек трябва да има усещането , че е прашинка във Вселената; диалогът на поколенията

Българското литературознание през 70-80-те години:

Тончо Жечев – 1975 г. – кн. „Българският Великден или страстите български”

-   1980 г. – „Българският роман след 9.09.1944 г.”

-   1985 г. – „Митът за Одисей или мотивът за завръщането”

Кръстю Куюмджиев – 1987 г. – „Монография за Дим.Димов”

-   1980 г. – „Певец на своя живот. Кирил Христов”

Стоян Каролев – 1976 г. – „Жрецът- воин” – за Пенчо Славейков

            Димитър Талев и проблемът за националната идентичност (1898-1966). „Аз станах писател, защото исках да кажа нещо свое за Македония.“. 

Почти няма занчим български писател, който да не е засягал темата за Македония. Около 10 години (1926-1934) работи във вестник Македония, като последните няколко години е директор на вестника.

–еволционна концепция – най-напред трябва да се мине през борбата за духовно просвещенбие, за да се стигне до съзнанието за необходимостта от въоръжена съпротива. Талев се оказва най-близо до самата фактология на събитията през Възпраждането. В романа е залегнал регионален, локален сюжет – Македония.

–„Усилни години“ (1928-1930) – трилогия

1.„В дрезгавината на утрото“

2.„Подем“

3.„Илинден“ - опит да създаде епично романово повествование за Илинденско-преображенското въстание от 1903г. Типично македонски сюжет, усет за интересен персонаж.

„Златният ключ“ 1955 и „Старата къща“ 1938 – това са сборници с разкази с македонски сюжети.

„Желеният светилник“ 1952 , „Преспанските камбани“ 1954, „Илинден 1953, „Гласовете ви чувам“ 1966 – трилогия; от 1933 до Балканските войни; роман – сага, разказващ историята на три поколения Глаушеви и значителни събития от българската история – борба за църковна независимост, за отделяне от Цариградската патриаршия и създаване на българската екзархия. Илинденското въстание, движението за освобождение на Македония, Руско-турската освободителна война и пр.

„Великият цар“ - разказ 1937 и „Самуил“ 1958-1960 – трилогия. Тези тексотове се отнасят до съдбата на Самуил.

„Братята от Струга“ 1962, посветено на братя Миладинови.

„Хилендарският монах“ 1962 – за Паисий

В тези романи липсва характерната за трилогията мащабност на идеята. След 1944г. Талев се ориентира изцяло към национално-историческото. Когато през 1952 излиза „Железният светилник“ е приет с читателски възторг, както и следващите романи от тетралогията. Талев е замислял серия от романи, която да обхваща историческата действителност.

Последната част „Гласовете ви чувам“ е недовъшена, порафи смъртта на Талев. С изключение на нея трите части потвърждават заедността на текстовете. Четвъртата част е по-самостойна, тя е роман-равносметка, героите са колебливи, несигурни и екзистенциално раздвоени.

–роман-сага – писателят набляга на естетическата функционалност на семейния роман. Македонското се явява метафора на националното възраждане. През родовото се виждат трагичните превратности в националната съдба.

–Валери Стефанов - „В дрезгавината“ („Усилни години“) е огледална метафора на „Железният светилник“

–Възрожденската идеологизация – у Лазар, Ния, Борис

–Смъртта на Катерина е не само изкупление на греха, но и прекъсване на онази линия, която е равносилна на ненаследяването на рода, която подкопава устоите, на които се крепил. За Султана Катерина е загубена чрез връзьката си с Рафе толкова, колкото и чрез смъртта си.

–Паралели между Йовков и Талев – заради образа на майстора.

–„Железният светилник“ и „Под игото“ - Стоян и Бойчо Огнянов идват отвън.

–„Железният светилник“ 1952г. (тогава излиза „Тютюн“, публикуват се производствяени романи), работи върху него близо 30 години. Казва, че намерението му е да създаде мономентален разказ, в който да се открои образът на родината.

      Тончо Жечев - „Загадката Талев“ темата се заражда през 1921, когато учи във Виена. През 1927-1929г. - „Усилни години“ - смята се за първи вариант. В сборника с разкази има герои, които много приличат на тези от „Железният светилник“. Четирилогията е положена в огромна събираческа работа, от гледна точка на фактологията. Талев се явява продължител на историческата белетристика от 30-те години. Книгата се отличава като подход към историята, като стил. Дори критиката не знае с какво да го критикува. В края на 30-те години Талев започва преработка, в която се опитва да съчетае „многобройни елементи от действителността с живи герои“. Към началото на 1944г. Създава художествени образи, които нямат прототипи, намира вътрешна логика. Окончателният вариант на романа е написан за няколко месеца. Публикуван е до август 1944г. в 12 подлистника на в. „Зора“. Ръкописът е датиран 4.09.1946г.

–1833-1864г. - сватбата на Лазар и Ния е лично тържество, но и ознаменува колективната победа за църковна самостоятелност. През сватбата се ознаменува изборът за нова община.

–Принципът на нарушението като белег на развитието действа както в личен, така и в плана на обществото. Талев непрекъснато преплита 2 линии – колективната история на общността и частната.

           

            Поетичната драма – естетическа специфика = поезия в драмата.

Хибрид от други жанрове, праздник за публиката. Драмата е сравнително най-скромно представена в панорамата на българската литература. Отличава се с лирична атмосфера и естетизация на литературата. Няколко изявени поети правят драматургични опити.

–Валери Петров - „Когато розите танцуват“ - премиера 1961-1962г. - пиеса в стихове; спорът между поколенията

–Иван Радоев – издава през 1958г. сборник стихове „Пролетно разсънване“ - любовна лирика. Дебютира в Младежкия театър с пиесата „Светът е малък“ 1957г. - непретенциозен любовен сюжет. „Юстиниянова монета“, „Човекоядката“ - пиеси.

–Иван Пейчев  - поет от поколението на 40-те години. Пиеса „Всяка есенна вечер“ 1958г. - свързана е с антифашистката тема. „Ковачът на мълнии“ 1962г. - поетична импресия. Интересната реализация на Пейчев е като поет; има стихосбирка с маринистични мотиви.

–Георги Джагаров – започва като поет. През 1954 издава първата си стихосбирка „Моите песни“; „Лирика“ 1956. Пиеси: „Прокурорът“ 1965г. - политизиран сюжет; тема – преодоляването на последиците от т.нар. култ към личността. „И утре е ден“ 1962г.; „Вратите се затварят“ - политизиран сюжет.

–Недялко Йорданов –пише края на 60-те началото на 70-те. Първата му пиеса е от 1967-1970г. „Ние не вярваме в щъркели“ - поставя класическия проблем бащи-деца. Излиза рецензия в „Литературен фронт“ от Петър Филчев.

–Началото на 70-те години Стефан Цанев - „Последната нощ на Скарлет“; 84 - „Животът – туй са две жени“; „Събота двадесет и трета“.

–Любоми Тенев – автор на ний-добрите текстове върху литературна дарама. През 1965 издава сбирка статии „Театрални светлини“; статия „Поезия и драматургия“.

Лириката е изначален компонент на драматургичното действие. При някои драматурзи водещо е литическото начало за сметка на конфликта.

Чавдар Добрев – книга за лиричната драма.

Литическата драматургия е онова движение в нашата литература, което започва след Априлския пленум и получава най-характерен облик през началото на 60-те години. Включва Ива Пейчев, Георги Джагаров, Валери Петров, Иван Радоев.

тенденции в литературната критика през 60-те

- Българската литературна критика има интересно битие – движение от дилетантски занимания с текста до професионализиранието й – огромна заслуга на кръга „Мисъл“. Почти няма голям автор, който да не е опитвал в полето на критиката – Пенчо Славейков, Ат. Далчев – един от най-големите критици и теоритици на символизма. За първи път в някои текстове на Г. Милев във “Везни“ и „Пламък“ има изява на усета за усета за модерна критичност. За първи път – дебат на критическите идеи през 20те – Г. Милев , Владимир Василев

- Критиката през 60-те се е освободила от нормативността; в нея рефлектира всичко интересно и значимо, което става в традицията на жанра. Явява се тенденцията към есеизация на художествения изказ на литературно-критическия стил => домониращ жанр – литературно есе. То дава възможност за свобода на асоциациите, за преодоляване на формативността на литературната критика. Цел – да се преодолее това става след 9.09.1944. една от централните фигури:

- Ефрем Карамфилов(1915 – 1998) – големи заслуги в развитието на българската критика. Пише първите си литературни есета още като ученик. Първите му публикации са в списание „Философски преглед“, редактор е Михалчев 1939г. - „Дущата на младежа тарикат“ - поместено в това списание. Есето е чисто социологично. Ефрем Карамфилов – добър познавач на френската литература; 1957г. се обновява списание „Пламък“ - трибуна на млади писатели. Ефрем Карамфилов – главен редактор на списанието. Издава критична трилогия/най-интересната му изява като писател-есеист - „Герои и характери“: “Мечтатели“1962; „Раждане на подвига“ 1964; „Творци“ 1967 – в естетичен план се интерпретират познати теми и сюжети. Има цял раздел, посветен на творби на класици /пример: „Есе за Севастополски разкази на Толостой“/ занимава го проблема за героизма като вътрешна убеденост и битие на личността. Бодлер му е най-силната.

- есе - „Полоковник Шабер или агонията на егоизма“. Любимите му немскоезични писатели са Томас Ман и Стефан Цвайг. Трайно го занимва темата за самоубийството, като най-трагичен екзистенциален акт на човека („Писма на осъдените на смърт“ - късно есе); „Трагедията на Стефан Цвайг“ - акцент върху две есета на Цвайг за Еразъм Ротердамски и конфронтацията му с Мартин Лутер.

- есе за военните разкази на Йовков; „Солунските атентатори и романът „Роби“ на Антон Страшимиров“

- 1968г. - „Българи“ - два тома – поредица от есета за именитите българи – Владимир Димитров Майстора, Илия Бежков, Вапцаров и др.

- „Летецът, поетът и пустинята“ - есе за „Малкия принц“. Обликът на българската критика през периода градят и Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстьо Куюнджиев. Цветан Стоянов – първите му книги се характеризират с амбицията да бъдат разгледани от негативите в критиката.

- Тончо Жечев - „Съвревмени образи и идеи“ 1964 - „Загадката на Талев“. „Поетиката на Ем. Станев“

-1975 -  „Българският Великден или страстите български“, „Митът за Одисей или проблемът за завръщането“ - посветени на проблема с църквата.

- Здравко Петров – живее с книгите; „най-книжният“ - невероятна способност за асоциативно мислене. 1962 - „Срещи с големи и малки“ (статия „Поети от от едно поколение“ - за Левчев, Башев, К. Павлов; увличаж се от авторската техника на стиха при Валери Петров – в някои случаи е въпрос повече на техничност, отколкото на вътрешна емоция. „ В света на приказниците“ - за Николай Райнов, Елин Пелин и др.

- „Стара Германия - през очите на Томас Ман“

- 1966 – втора книга „Вечните сътрудници“ (упрекът е, че е плагиатствал заглавието от Димитър Мережковски) – пише за автори, които отдавна са обект на критиката – статии за Ботев, Хр. Смирненски, Данте.

- Крътьо Куюнджиев – статии за Лилиев, Радичков. Става централна фигура в една дискусия през 60-те години. Статията „Лекарю

„ Излекувай се сам“ (в сп. „Септември“ 1963-64) срещу критика Пенчо Данчев; има книга за Яворов, Вапцаров). Според П. Д. Младите критици се самомитологизират. В някои от текстовете му има известна доза менторство към младите критици, особено към Тончо Жечев, Кр. Куюмджиев

- кн. „Профили в черно и бяло“ 1966

- „Певец на своя живот. Кирил Христов“ 74 – 9 глави + увод

- монография за Димов – ст. „Героите на Димов“

            Поезията на Александър Геров

      успява до последно да съхрани поета-дете в себе си – спонтанност. Поезията му намира място в следните стихосбирки:

„Ние, хората“42; „Два милиарда“47; „Нашата сила“ 53; „Най-хубавото“ 58; „Стихотворения“ 61 -  стихотворенията „Вечност“, „Обич“, „Сълзи“, „Материя“; „Свободен стих“ 67 -(„Еделвайс“ - смъртта като жадувана нирвана на духа; метафора на прераждането); „Прашинки“ 73.

4.в първата стихосбирка – своеобразна композиционна неравнопоставеност на елементите от съдържанието на книгата – до много хубави стихотворения има средни и дори слаби. Стохотворението „Двайсти век“, „1939“, „Песимист“ - носят атмосферата на военната истерика. Стихотворенията, от които започват Геровите приноси и които го доближават до Далчев е „Самота“. Геров е изпреварил годините на житейския опит. Извежда чисто екзистенциално внушение. В следващите му книги именно съкровено екзистенциални мотиви са доминиращи (особено мотивът за смъртта)

5.1958 - „Най-хубавото“ - опит за авторска антология – в стихотворението „Път“, „Материя“ - начало на мотива за афинитета към смъртта. Смъртта като медитация, преход към друг живот. Отсъства мистичната метафорика.

6.1961 - „Стихотворения“ - ядрото на сбирката са поредица от стихотворения с мотиви за смъртта. Например : „Пашкул“ - мото е финалното четиристишие на Далчевото стихотворение „Съдба“; „Вечност“, „Обич“ - посветени на съпругата му.

Невероятен човек – спомена на Ирина Вълева - „Богатство“. „Самота“ - „градските“ корени на това състояние. Градът подхранва в най-голяма степен трагичното в отчуждението.

7.„Прашинки“ - „Чело“, „Промисъл на вселената“ - постоянен афинитет към проблеми от философски характер. Поезията му е пейзаж на душата.

            Поезия на 60-те

Тогава се появяват така наречените поети на „пазмразяването“ или априлски поети, които са излезли на литературната сцена след Априлския пленум от 1956 и се впускат в покоряването на нови върхове („култът към личността“ на Вълко Червенков с култ към личността на Тодор Живков. До тогава литературата е била идеологически подчинена на партията. Живков започва да „отваря“ литературата. Априлския пленум дава разрешение на това литературата да бъде себе си.

–Любомир Левчев – присъства дейно в литератутния и културния живот; бил е председател на Съюза на българските писатели от 79 до 88. влиза в тясното приятелско обкръжение на Тодор Живков, посвещава му стихове, в които го сравнява с Левски и Ботев.

–Стихосбирки : „Звездите са мои“ 57; „Завинаги“ 60; „Позиция“ 62; „Но преди да остарея“ 64; „Обсерватория“ 67; „Метрономия“ 86; „Седмата смърт“

Изключително плодотворен автор за 60-те и 70-те. Учи се от Вапцаров и Федерико Гарсия Лорка, които му помагат да си изгради трайно убеждение, че поетическата сила се крие в способността на твореца да говори интемно и с откровение. Стремеж да изрази нетрадиционното си светоусещане с традиционния израз на звездите, да придаде актуално звучене на съдържащите се в него мисли; критиката дефинира като маниерна поза и желание за оригиналничене. Лирическия му Аз субективизира света – той е станал негова лична драма; бунт на човешката душа и разум. Носи истини, постигнати от съприкосновението с всемира; звездите – изначален образ. В цялото си понататъчно творчесто търси мястото на човешкия микросвят в съотношението му с човешката необятност.

8.Стефан Цанев - „Часове“ - 1960, „Композиции“ 1962; на страниците на в. „Литературен фронт“ публикува поемата „Дитирамби на свободния стих“ - поучение как трябва да се пише. Левчев и Башев водят дискусия за и против свободния стих.

Мисълта се движи от битовото към вселенското. Основния мотив е за времето...

9. Андрей Германов – педактор на в. „Народна младеж“, главен редактор на „Пламък“. През 1962 илиза „Работнически влак“, през 1964 „Родов герб“ през 65 „Равноденствие“; 1967 „Да ме запомниш“ - първите му стихосбирки носят чертите на традиционния художествен модел; това са разкази в стихове за суровата селска действителност; рисунки на поетически модел за добрия, честния човек; опростена и монолитна мисъл. „Най-добрият човек“; „Приказка за одъра“, „Разговор с черепа“; „Фантастично стихотворение“ - емблематично.

Памет за порядъка и законите, обичаите; говори за основните етични понятия; жената – стожер на семейството; олицетворение на семейното единство. Засяга селската тематика и акцентира върху нея.

–Владимир Башев – 1957 - „Тревожни антени“; 1960 „Преодоляване на гравитацията“; 1967 „Ателие“, „Възраст“

–допринася за нов вкус в поезията

–стихотворенията „Рисунка“, „Спомен за първата целувка“,“Открих звезда“ , „Признание“.

           

                  Ефрем Каранфилов като литературен критик (1915 – 1998)

Има големи заслуги за развоя на българската критика. Пише първите си литературни есета още като ученик. Първите му публикации са в сп. „Философски преглед“ - редактор е Михалчев. 1939г. - „Душата на младежа тарикат“ - поместено в това списание. Есето е чисто социологично. Ефрем Карамфилов – добър познавач на френската литература; 1957г. се основава списание „Пламък“ - трибуна на млади писатели. Ефрем Карамфилов – главен редактор на списанието. Издава критична трилогия/най-интересната му изява като писател-есеист - „Герои и характери“: “Мечтатели“1962; „Раждане на подвига“ 1964; „Творци“ 1967 – в естетичен план се интерпретират познати теми и сюжети. Има цял раздел, посветен на творби на класици /пример: „Есе за Севастополски разкази на Толостой“/ занимава го проблема за героизма като вътрешна убеденост и битие на личността. Бодлер му е най-силната.

- есе - „Полоковник Шабер или агонията на егоизма“Любимите му немскоезични писатели са Томас Ман и Стефан Цвайг. Трайно го занимва темата за самоубийството, като най-трагичен екзистенциален акт на човека („Писма на осъдените на смърт“ - късно есе); „Трагедията на Стефан Цвайг“ - акцент върху две есета на Цвайг за Еразъм Ротердамски и конфронтацията му с Мартин Лутер.

- есе за военните разкази на Йовков; „Солунските атентатори и романът „Роби“ на Антон Страшимиров“

- 1968г. - „Българи“ - два тома – поредица от есета за именитите българи – Владимир Димитров Майстора, Илия Бежков, Вапцаров и др.

- „Летецът, поетът и пустинята“ - есе за „Малкия принц“.  Обликът на българската критика през периода градят и Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстьо Куюнджиев. Цветан Стоянов – първите му книги се характеризират с амбицията да бъдат разгледани от негативите в критиката.



Литературният живот непосредствено след Втората световна война

През 40-50-те години културният процес изпитва силен натиск от управляващата партия и социалистическата идеология. По това време се провежда антифашистката съпротива. Съветското присъствие подпомага осъществяването на деветосептемврийския военен преврат. На 9.9.1944 се установява тоталитарния режим на комунистическата партия, а опозицията е буквално унищожена. Започва се организиране на различни „отряди” на българската художествена интелигенция. Към тях приспадат и т.нар. творчески съюзи. Управляващата партия държи под око литературата и авторите. Специално внимание е насочено към Съюза на писателите, който е създаден през 1913 г. По замисъла на партията именно СП трябва да осъществи институционализирането на литературата в страната. В административен план СП започва да функционира като йерархично учреждение. Създава се стройна система от секретари, които отговарят за различни жанрове. Те задължително трябва да са верни на режима писатели. Сред тях има и талантливи, но те са по-скоро изключение. Много средни писачи се насочват към тези длъжностти, заради социалните придобивки. Официален орган на СП е вестник

Литературен фронт”

, който излиза до началото на 90-те години на 20-ти век. Изданието има любопитна съдба през 60-те години. Излиза всеки четвъртък в 4 страници. (В края на 20-те и началото на 30-те години БКП в лицето на левите автори решава да направи ядро в литературната атмосфера. За съжаление тази идея се потапя в примитивен идеологизъм, сектантско отношение към литературата. Създава се през 1931 г. Съюз на трудоборческите писатели, т.е. на писателите комунисти с печатен орган Работнически литературен фронт (РЛФ). Поддържа се рубрика „Отвъд”, която охулва всички сериозни писатели, които не са комунисти. Пише се отрицателно за Багряна, Йовков, Славейков. Тук главен редактор става Христо Радевски. Той влиза в партията с амбицията да бъде и ярък партиен функционер и ярък литератор, което не е възможно. Издава стихосбирка „Към партията”. Той пише най-злостните статии срещу всичко, което не е марксическо и близко до комунистическата идея. В първите години след 9-ти Литературен фронт е партийно издание. Най-добрите му години са края на 60-те до 80-те, когато главен редактор е Ефрем Карамфилов.

В първите години след 9.9.1944 превес в изданието взимат официозните текстове, а критиката е силно догматична. -Васил Колевски е теоретик и критик на соцреализма.

„Литературен фронт” започва да прилича на истински вестник едва през 60-те години – след прочутия Априлски пленум, проведен през 1956 г., който полага началото на близо 20 годишно литературно разведряване в страната. В нчалото на 60-те години главен редактор на „Литературен фронт” е Владимир Башев. До края на 70-те години главен редактор е Ефрем Карамфилов.

През 1949 започва да излиза и списание „Септември”, което обаче е месечно. То също излиза до 90-те години. Редактори са били Камен Калчев, Владимир Голев и др. Там се издават публикации, които от другите издателства са връщани. Най-хубавото му време е 60-те години. Тогава се състои много интересна дискусия. Завеждащ отдел критика е бил Минко Николов. Минко Николов – съчетание на литературния историк и критик. Минко Николов организира дискусия „стари и млади в литературата и критиката”. Имало е момент, в който по-старите критици (Пенчо Данчев) се изживяват като ментори/поръчкови критици.

През 1957 започва да излиза и месечното списание „Пламък”, което е замислено като

трибуна на младите автори. Излиза и до днес. Главен редактор е бил Георги Константинов.


Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница