Литература между първата и втората световна война



Дата07.09.2017
Размер229.35 Kb.
#29714

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА МЕЖДУ ПЪРВАТА И ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

След Първата световна война България е унизена, а българският народ е стреснат и объркан. За атмосферата в столицата по това време свидетелстват следните вестникарски заглавия: “Хлебна криза”, “Бандити из софийските улици”, “Кучета разкъсали подхвърлено дете”, “Самоубила се пред олтара”. В книгата си “Българската литература след войната” писателят Г. Константинов обобщава така ситуацията в обществения и културния живот на страната така:
Трите войни, които в продължение почти на десетилетие води българското племе, раздрусаха из основи неговата психика. Целият български народ остана разочарован в надеждите си, които бе лелеел половин век. Имаше момент, непосредствено след последната война, когато българската интелигенция бе като че в безизходност. Стари обществени организации, които бяха ръководили живота на държавата до и през войните, се намериха напуснати, в безпътица. В обществения живот зацари анархия.
В дните на униние и покруса хората на духа са единствените, които съзнават своя дълг и му служат с пълно отдаване. Особено чувствителни към драматичните промени са поетите. Точно в годините след войната са отпечатани стихосбирките “Люлека ми замириса” (1919) на Иван Вазов, “Птици в нощта” (1919) и “Лунни петна” (1922) на Николай Лилиев, “Стихотворения” (посмъртно издадени през 1920) на Димчо Дебелянов, “Жестокият пръстен” (1920) на Гео Милев, “Български балади” (1921) на Теодор Траянов, “Рицарски замък” (1921) на Христо Ясенов, “Да бъде ден“ (1922) на Христо Смирненски. Излизат и стихотворни сборници на Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Мара Белчева, Кирил Христов, Ламар и др.

Усилията на писателите да се преборят с унинието и безверието обаче са помрачени от низките политически страсти, довели до братоубийствените баталии през 1923 г. и отвратителните изблици на насилие през 1925 г. На 10 февруари 1923 г. родната култура е сполетяна от ново бедствие. При пожар изгаря Народният театър.

В тези години на нравствено падение и кръвопролития мнозина художници, артисти и писатели напускат България. Най-голяма е българската колония в Мюнхен.

В този германски град, разположен близо до границата с Австрия, се установяват писателите Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Георги Райчев, Светослав Минков, Владимир Полянов, Матвей Вълев; художниците Константин Щъркелов, Дечко Узунов, Илия Петров, Иван Пенков, Райко Алексиев; актрисата Олга Кирчева и др. Ето какво си спомня за престоя си там Багряна:
Германия от 1923 г. бе неспокойна страна. Инфлацията бушуваше. Всяка сутрин ходехме да обменяме пари. Ако не ги похарчиш навреме до вечерта, на утрото се обявява новият курс и те вече нямат никаква стойност. Дадеш някакви български левчета и получаваш милиони и милиарди. Левът беше стабилен и затова нашенците бяха много в Германия.



Ч. Мутафов, Ф. Попова-Мутафова, Н. Лилиев и др. в мюнхенска бирария през 1923 г.
Престоят в Германия дава нов тласък в творчеството на много от изброените автори. При това още преди този период редица писатели, художници, композитори завършват своето образование или специализират в Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия. Така традицията от края на ХІХ век е продължена. Представителите на модернизма в българското изкуство са в постоянен контакт със своите колеги от Европа. Към това трябва да се прибави и обстоятелството, че руските модернисти са били добре познати у нас поради близостта на двата езика.



Обява за литературно четене през 20-те години
Първият етап на българския модернизъм е под прякото влияние на немската индивидуалистична естетика, която формира критическите възгледи на д-р Кръстев и поетическото творчество на Пенчо Славейков. В това няма нищо чудно. И двамата са немски възпитаници. Индивидуализмът на Славейков задава нови естетически хоризонти, чертае образа на твореца като независим от публиката законодател на добрия вкус, който трябва да бъде следван от нея, а не да й служи. Презрението към “фасулковците”, т. е. към хората с примитивен вкус, и към писателите, съобразяващи се с предпочитанията на тълпата, е основен принцип във възгледите на членовете на кръга “Мисъл”. Именно в рамките на този кръг се формира като модерен творец и Пейо Яворов. Неговите стихотворения, създадени след 1903 г., а и творчеството на Т. Траянов, Н. Лилиев, Д. Дебелянов, Хр. Ясенов, Ем. Попдимитров и др. са изключителният принос на символизма за развитието на българската поезия. Творческите прояви на това художествено направление обхващат втория етап от развитието на модернизма у нас.



Гюстав Моро – “Орфей” (1865) Гюстав Моро – “Еднорозите” (1885)
При коментар на естетическите особености на символистичното изкуство обикновено се изтъква, че то е изцяло дистанцирано от проблемите на хората, че поетите символисти са склонни към бягство в своята “кула от слонова кост”, за да заглушат гласовете на житейските страсти (вж. живописните творби на Г. Моро, Ф. Ходлер и О. Редон).



Фердинанд Ходлер – “Езерото Тан” (1905) Одилон Редон – “Пролет” (ок. 1910)

Доколко обаче символистичната поезия е наистина дистанцирана от проблемите на човека и обществото? Един внимателен преглед на произведенията на българските символисти разкрива, че те в много случаи са активно ангажирани с конкретни исторически събития, свързани с националната съдба, а и с проблемите на страдащите, унизените и нещастните. Точно по време на войните (1912–1918) в творчеството на много от тях властно се налагат, аранжирани чрез система от символи, темите за националните идеали, човешкото страдание и човешкия подвиг.


Сирак Скитник – илюстрация към поетическия сборник

Български балади” на Т. Траянов (1919)


Тогава в поезията на Теодор Траянов например се появяват творби като “Смърт в равнините”, в които се възпява подвигът на загиналите в името на националната кауза. Това е и периодът, в който зреят неговите “Български балади” (“Гибел”, “Погребение”, “Тайната на Струма”, “Българска песен” и др.). Дори и в поезията на “най-нежния лирик” – Николай Лилиев – темата за войната, сееща смърт, по своеобразен начин оставя следи чрез специфичната оркестрация на символа луна. Той придобива особено звучене посредством приложените към него символни определители бледна, кървава, огнена, мъртва, чугунена. Лилиев създава и творби, в които ясно и недвусмислено изказва отношението си към актуалните събития. Ето последната строфа на стихотворението “Война”:
И в тъмните следи на есен властна, следи на смърт, и чужда и позната, с лика на есента пред нас израсна чудовищният образ на войната.

В своите химни, датирани в периода 1914–1919 г., Лилиев дава израз на едно чувство, което в никакъв случай не отстъпва на патриотичния порив в творчеството на Иван Вазов и Kирил Христов:
И тая песен вдъхновена разнасят волни ветрове низ твоята земя свещена, която всички нас зове –

да мрем със светлата надежда на нашите свети деди,

че твоят бог ще се оглежда на Вардар в бързите води.

(“Kъм родината”)

Не е нужно да бъде коментирано подробно и творчеството на останалите поети символисти. Отдавна като христоматийни образци в това отношение служат стихотворенията на Димчо Дебелянов, свързани с военната тема. При това наред с изповедта, посветена на страданията от войната, в някои стихотворения на Дебелянов също се долавя патриотичен възторг:
Ако загинеш – загини достоен, ако се върнеш, знай, че цял народ ще слави вечно своя верен воин, за него сложил своя млад живот!

(“Сънят на героя”)
Силно ангажирани са поетите символисти и с проблемите на хората. Страданията и несгодите са осмислени като общи страдания и несгоди. Ето как вижда битието на човешките същества Николай Лилиев в поемата си “Градът”:
На живота безспирният грохот ги поглъща и бързо мени,

те са жертви на вечния поход към далечни незнайни страни.
Възродения ден ги събужда, разбушувал просторно море, на което е името нужда

и в което позорно се мре.
Неотстъпна тъма ги обсажда, те са роби на демони зли,

на душата им светлата жажда знойна пладня не ще утоли.
И когато след дневна тревога

в тъмни сенки нощта ги сплете, неизгледни редици, тъй много где ще идат безпомощни те?

Точно за тези страдалци в “Зад стената” лирическият Аз на поета изповядва, че е готов да поеме кръстната съдба на Спасителя:
Своята сестра аз не продадох, брата си невинен не убих, себе си на жертвената клада сам положих, възроден и тих.
Именно благодарение на социалната си ангажираност поезията на българските символисти намира естествено продължение у Христо Смирненски. В неговото творчество зазвучават нови поетически регистри. Символистичният език служи, за да очертае по-релефно страданията на човека и същевременно да разтвори огнения хоризонт на надеждата за справедливост и добро.

Особено място в творбите на Смирненски заема символиката на вика (“Да бъде ден”, “Ний”) като израз на протеста и революционния порив на тълпите. Тя е мост към поетиката на литературния авангард и особено на едно от неговите естетически направления – експресионизма. Все пак авторът на стихосбирката “Да бъде ден” е по- близък до предшествениците си – до символистите, отколкото до идващите “нови творци” (Гео Милев, Николай Марангозов, Ламар, Чавдар Мутафов). През 1922 г. излиза стихосбирката “Арена” на Ламар (Лалю Маринов), която атакува традициите в поезията на символистите. В едно от стихотворенията в нея лирическият герой заявява: “Аз сам ще ви уча да свиквате с грозното,/ с нещата, които са кръстени в сила,/ и вие ще тъпчете радостно розите/ и устни ще впивате страстно в бодиля”. Според литературния критик Минко Николов обаче:
Смирненски е твърде чужд на подобни търсения, експериментални обрати и “оварварен” речник. Той няма намерение да тъпче розите, напротив, дори революционните си емоции той е склонен да олицетвори в “огнедишащите рози на бунта”. Ако Гео Милев се увлича фанатично от преврата в стихотворната техника, понесен напред от нетърпеливата жажда да обнови ритъма и езика на поезията, Смирненски не споделя подобни намерения, готов е да следва инерцията на класическото стихосложение.
Тези думи ясно очертават приноса на другия голям поет на двадесетте години – експресиониста Гео Милев – за обновяването на българската литература. Той поставя в центъра на своята естетическа система идеята за провокацията. Чрез нея читателят трябва да бъде разтърсен и изваден от ленивото доволство на житейските автоматизми.

Все пак за общия дух на модерната поезия говори един много показателен факт. Краят на поемата “Септември” на Г. Милев се гради на експресионистична визия, която напомня представите за трансформациите на космоса в късния символизъм.

Доста теоретици биха се изкушили да заключат, че това е естественият път на развитие, който модерната поезия е извървяла от средата на ХІХ в. до 20-те години на ХХ в. Ако се върнем към началата на нейното формиране обаче и надникнем в текста на “Авел и Каин” от “Цветята на злото” с изненада ще открием, че от Ш. Бодлер до Г. Милев нищо ново не се е случило. За това свидетелства призивът на лирическия говорител на Бодлер от “Авел и Каин”: “Племе на Каин, скачай в небето/ и на земята бога хвърли!”

Провокацията, фантастичното, гротеската са важни инструменти и в естетиката на диаболизма. През 20-те години на ХХ в. диаболистите създават творби, в които темите за сатанинското, злото, порока в някои случаи са умело преплетени с фина ирония. Елементи на диаболизъм има в творчеството на Атанас Далчев, Георги Райчев, Светослав Минков, Владимир Полянов и др. И експресионизмът, и диаболизмът навлизат у нас посредством контактите на българските писатели с немската култура. Светослав Минков например превежда романа “Голем” на диаболиста Густав Майринк. При това Минков е достатъчно близък с автора, за да може да го склони да позира на художника Илия Петров. Любопитно е, че и Гео Милев също превежда романа на Майринк.

Писателите, показали пристрастие към диаболизма на един по-ранен етап от писателската си практика, постепенно включват в своето творчество и други естетически регистри. Георги Райчев например акцентира върху психологическата мотивация на героите и се опитва да анализира елементите на несъзнаваното в действията им. Атанас Далчев все по-отчетливо поставя в центъра на своята поезия проблемите на двуединството битие – смърт и се доближава до естетиката на екзистенциализма. Светослав Минков демонстрира предпочитание към темата за модерните технологии, които не само заробват човека, но често го правят и смешен. В неговите разкази вече не свръхестествените сили, а изобретенията, машините и научният прогрес конструират фантастичния гротесков свят, в който човекът е представен с иронична усмивка.



Владимир Димитров-Майстора “Разпятие” Владимир Димитров-Майстора – “Христос и

Мария Магдалена”
Особено място в духовния живот на България през 20-те години на ХХ в. заема движението “Родно изкуство”. Неговото формиране е подготвено от появата на поредица от народопсихологически трудове (“Психология на българския народ” от Т. Панов, “Бит и душевност на българския народ” от И. Хаджийски), етнографски изследвания (“Жива старина” от Д. Маринов) и статии в периодичния печат, посветени на най-разнообразни аспекти на родното – история, политика, социология. Това естетическо движение достига върхове в различни сфери на изкуството. Панчо Владигеров създава своите зрели музикални произведения в съгласие именно с неговите принципи. Владимир Димитров-Майстора рисува картините си, вдъхновяван пак от тях. Йордан Йовков написва разказите от “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Ако можеха да говорят” с мисълта за родното и воден от убеждението, че универсалните художествени модели на фолклорното и митологичното съзнание на българския народ трябва да бъдат преобразувани и осмислени в рамките на една нова модерна поетика. Както сочи изкуствоведът Димитър Аврамов, произведенията, създадени в рамките на движението “Родно изкуство”, постигат своеобразен синтез между романтическо възпяване на националната самобитност и модернистично претворяване на универсални художествени модели.



Владимир Димитров-Майстора – Владимир Димитров-Майстора “Момиче” “Момиче с плодове”
През 20-те години на ХХ в. не отношенията между човека и технологиите на новия свят, а митологичното родово съзнание и неговите прояви в изкуството са обект на естетически търсения. Смята се, че цивилизацията убива човешкия дух и той трябва да се върне към своите корени, към детството на културата, към примитивното мислене. В този пункт се сговарят толкова различни естетически платформи като експресионизма и движението “Родно изкуство”. Обявено е, че литературата ни се нуждае от “оварваряване” (Г. Милев) и “завръщане към първичните сили на земята и народа ни” (Н. Фурнаджиев). Дори класическото противопоставяне село – град, характерно за българската литература от края на ХІХ и началото на ХХ в., става отново жизнено: “Човек трябва да отиде да живее на село, в полето, за да види звездите. Светлините на града ни пречат да ги виждаме” (А. Далчев).

През 30-те и 40-те години тази тенденция среща своето отрицание в творчеството на Елисавета Багряна, Никола Вапцаров и др. Самата Багряна със своята първа стихосбирка “Вечната и святата” е част от движението “Родно изкуство”. След това обаче темата за техническия прогрес за страстта по пътуването с бързи параходи, влакове и самолети се налага властно в нейната поезия. Тя възпява радиовълните, телеграфа, радиото. Възхитата от научните достижения и машините на бъдещето е типична и за поезията на Вапцаров. Неслучайно той е озаглавил своята стихосбирка “Моторни песни”. В нея ключови метафори на вярата в бъдещето са “заводът за живота” (“Ще строим завод”) и “моторите,/ които пеят/ по небето

синьо” (“Романтика”). Те са противопоставени на картините на робския труд, олицетворени метафорично чрез машините и завода на миналото, обгърнат в “облаци от дим”, където е “толкова задушно,/ че да дишаш/ не би могъл спокойно,/ с пълна гръд” (“Завод”). Лирическият герой на Вапцаров е възторжен мечтател. Той вижда бъдещия живот като ежедневие на рисковани технически експерименти и опасни космически пътешествия:
За него – Живота –

направил бих всичко.

Летял бих

със пробна машина в небето, бих влязъл във взривна ракета, самичък

бих търсил в простора далечна планета.
Търсенето на образа на бъдещето, който да представи картината на идеала, е част от усилията на българските творци да се дистанцират от грозното настояще. Кървавите събития през двайсетте години хвърлят душите в смут. В статията си “Размишления върху българската литература след войната” А. Далчев споделя следното:
Българският поет се озова лице в лице срещу действителността, и действителността беше такава, че станаха отведнъж невъзможни всякакви титанически пози. Личността със своите интимни преживелици се загуби в огромността на преживените бедствия.
Реакцията срещу отблъскващия свят тук и сега има най-различни художествени прояви. Много писатели откликват с почти публицистично възмущение на насилието, заляло страната след Дветоюнския преврат и Септемврийското въстание през 1923 г. Тяхното творчество дава основание на редица литературни критици да заговорят за т. нар. Септемврийска литература. Към нея са причислявани поемата “Септември” на Г. Милев, романът “Хоро” на Антон Страшимиров, ранното творчество на Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и др. Тези автори протестират срещу ужасите на братоубийството с естетическите средства на литературния авангард.



Иван Милев – “Разпятие” (1923) Иван Милев – “Нашите майки все в черно ходят”

(1926)
От друга страна, реакцията срещу отблъскващото настояще и стремежът да се намери добрият пример пораждат засилен интерес към историческото минало на България. В резултат на това в края на 20-те и през 30-те години на ХХ в. се появяват множество исторически романи, чиито автори са Фани Попова-Мутафова, Стоян Загорчинов, Константин Петканов и др. Особено място сред тях със своите художествени достойнства и философска дълбочина при тълкуването на историята заема романът в три дяла “Ден последен ден господен” (1931–1934) на Стоян Загорчинов.

Романът се превръща и в предпочитана жанрова форма за представяне на проблемите на съвременността. С позитивистична скрупульозност той изследва проявите на човешките същества като социални типове и същевременно механизмите на обществения живот. Типични в това отношение са романите “Татул” (1938) и “Снаха” (1942) на Г. Караславов.

Проблемите на ежедневието са основна тема и на сборниците с разкази на Г. Стаматов, К. Константинов, Е. Станев и др. Заедно с това бурно се развиват сатиричните литературни форми, като особена роля има комедията в творчеството на Ст. Л. Костов (“Големанов” – 1928, “Скакалци” – 1931, “Вражалец” – 1933 и др.) Появяват се и множество литературни пародии. Признат майстор в това отношение е Христо Смирненски.



Специфична особеност в развитието на литературния живот между двете войни е съвместяването на тенденцията за формиране на добър художествен вкус у масовата публика с все по-засилващото се ожесточение между различните литературни групи. Свидетелство за това са острите полемики по страниците на литературните списания и вестници “Везни” (1919–1922), “Златорог” (1920–1943), “Хиперион” (1922–1931), “Българска мисъл” (1925–1943), “Стрелец” (1927), “РЛФ Работнически литературен фронт” (1929–1934), “Кормило” (1935–1936), “Изкуство и критика” (1938–1943) и др.



Особен принос в полето на противоборството имат т. нар. пролетарска литература и критика. Водени от идеята за класовата борба и класовото изкуство,

писателите, представящи тази линия, отричат творчеството на своите колеги, определяйки го като буржоазно. По този начин противоборството в обществото, довело до толкова много беди и кръвопролития, се пренася и в полето на културата. Тази тенденция се превръща в принцип след 9. ІХ. 1944 г. В резултат на това културният живот в България придобива специфични измерения. Много талантливи поети, белетристи, драматурзи, критици, художници, композитори са репресирани или дори умъртвени, а други като Николай Лилиев, Атанас Далчев, В. Василев престават да пишат. Така кървавият призрак на нетолерантността от началото на двайсетте години отново оживява. В този случай обаче свободата на творците е отнета с високата санкция на официалната марксическа идеология. Поради нейното господство в обществения живот на България литературното поле дълго време ражда и плевели.




Допълнителна литература:
Вачева А. Дискурси на модерността: опит за постмодерно разбиране – http://liternet.bg/publish4/, 2003 Галонзка В. Чуждо и родно в българския експресионизъм. – В: Съвременна България, т. V. София, 1984 Димитрова Е. Изгубената история. Аспекти на митологичното и историчното в българската поезия от

20-те години на ХХ век (Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Николай Лилиев, Атанас Далчев). София, 2001

Добрев Д. Символите в творчеството на българските символисти. София, 2000

Кръстев К. Сирак Скитник: човекът, поетът, художникът, критикът, театралът. София, 1974 Кръстев К. Модернизъм в българската литература. – Литературна мисъл, 1991, № 5-6 Кузмова-Зографова К. Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта. София, 2001 Курташева Б. “Дилетант” – възможностите на кавичките. – Литературна мисъл, 1992, № 2 Ликова Р. Естетически прелом в поезията на 20-те години. София, 1978

Манифести на българския авангардизъм. Съст. В. Русева. В. Търново, 1995

Пенчев Б. Модернизмът на септемврийската литература: погром и трансгресия. – В: Конструиране на традицията. София, 2000

Пенчев Б. Българският модернизъм: моделирането на Аза. София, 2012

Русева В. Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години. В. Търново, 1993

Сарандев И. Български литературен авангард. Антология. София, 2001

Стефанов В. Литературната институция. София, 1995 Стефанов В. Българска литература. ХХ век. София, 2003 Тошков М. Ламар. Литературна анкета. София, 1977

Хаджикосев С. Странната одисея на българския модернизъм. – Литературна мисъл, 1984, № 4

Янев В. Живея и препрочитам. Пловдив, 1990 Янев В. Признати и непознати. Пловдив, 1999 Янев В. Въвеждане на безпределното. София, 2009
Въпроси и задачи:


  1. Припомнете си особеностите на естетическата доктрина на символизма, като за целта използвате книгата на Д. Добрев “Символите в творчеството на българските символисти” (София: Сиела, 2000). Въз основа на това коментирайте живописните платна на Г. Моро, Ф. Ходлер и О. Редон, представени в текста. Сравнете ги с творбите на Б. Георгиев и И. Бояджиев.



Борис Георгиев – “Странникът и неговата Иван Бояджиев – “Овчар” (1927)

Сестра” (1918)


  1. Писателят Антон Страшимиров твори и преди и след Първата световна война. Проследете динамиката на естетическите му възгледи, като изследвате неговите изяви и като писател, и като редактор на литературни издания.






  1. Кои са етапите в развитието на българския модернизъм?

  2. Очертайте характеристиките на всеки от етапите на българския модернизъм.

  3. Коментирайте естетическата функция на категорията провокация в рамките на авангардното изкуство. За целта анализирайте творбата на австрийския експресионист Егон Шиле “Жена с черни чорапи”.



Егон Шиле – “Жена с черни чорапи” (1913 г.)


  1. Какво е според вас отношението на авангардното изкуство към читателя?

  2. Периодът на авангарда в световното изкуство се свързва от някои критици с ефекта на т. нар.

дехуманизация. Какво е отношението на българския авангард към човека?

  1. Проследете движението на естетическите идеи на кръга около седмичника “Стрелец”.




  1. Посочете автори и произведения, създадени между двете войни, които не бихте отнесли към сферата на българския авангард. Обосновете вашата теза.

  2. Коментирайте естетическите възгледи на творците около хумористично сатиричния вестник

Българан”.




  1. Какви са естетическите идеи на Г. Бакалов, пропагандирани чрез списанието “Нов път”?




  1. Коментирайте отношението към техническия прогрес в творчеството на българските писатели в периода 20-те – 40-те години на ХХ в.

  2. Изследвайте каква е връзката между Райко Алексиев и седмичника “Щурец”. Какво знаете за Райко Алексиев?



Райко Алексиев


  1. Съпоставете естетическите възгледи на следните литературни критици:




Божан Ангелов

Малчо Николов

Иван Мешеков

Георги Бакалов

(1873–1958)

(1883–1965)

(1891–1970)

(1873–1939)




Владимир Василев

Боян Пенев

Константин Гълъбов

Иван Радославов

(1883–1963)

(1982–1927)

(1892–1980)

(1881–1969)








Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница