Лоялност към компанията защо и до кога?



Дата16.10.2018
Размер37.5 Kb.
#89346
Лоялност към компанията - защо и до кога?

 

Есе

 

 

Автор: Томи Цолов



III курс Психология

Великотърновски Университет „Св. Св. Кирил и Методий”

 

 



Студент трети курс съм и както повечето ми колеги усещам (а може би и повече от тях) застрашаващата неизвестност на завършването и несигурността от висящите въпроси като: Дали съм способен? Дали съм готов? Дали съм за тази работа? Защото за разлика от другите специалности за нашата се изисква малко по-различна подготовка. Не се искат само теоретични знания, а и нещо малко повече. А именно отговорността пред хората. Всеки от колегите ми или поне повечето (в това число и аз) си мечтаят да станат терапевти рано или късно. Реално работата с хора с цел помощ и облекчаване на психични проблеми е нещо, което е свързано с такава отговорност, че даже не може да се сравни с никоя друга професия, и длъжност освен може би с лекарската. Повечето грешки в другите сфери на услугите са поправими, загуба на пари не е фатална, грешки в документацията са поправими, но човешката душа е нещо, което лесно може да бъде наранено точно там където трябва ние да работим с нея, и тези рани могат да бъдат перманентни или фатални. Няма да пиша за това колко на заден план е индивидуалността на отделния човек в днешно време и как обществото ни се нуждае от хора, които да могат да за заемат с нелеката задача да помогнат, защото няма да ми стигнат страниците.

Работата в голяма компания, ще си призная, за мен няма голямо преимущество пред другите позиции, които може да са свързани със специалността ми. Но когато правя нещо, го правя според основните правила на една фирма, спазвам правилата, старая се, давам всичко от себе си. Развитието идва от хората около мен не толкова от мястото където съм, важно за мен е да работя с хора. До сега не съм работил в голяма фирма и мога само да гадая дали някога ще работя, но тук принципа е важен.

За нас завършващите скоро или колегите завършили наскоро въпроса за намиране на работа не е свързан само със това колко можем и знаем. Този за отговорността пред хората които ще ни се доверят е според мен много по-важен. Това дали сме способни да я поемем е въпрос и на лични качества, на лична инициатива и разбирания. Отговорността към отделния човек заради позицията на друг, който може да окаже подкрепа и да помогне, да даде насока и да помогне е едно от най-прекрасните неща които могат човек да преживее, затова смятам че поемането на такава отговорност си струва. Струва си и още как! За мен е лесно да разбера идеята за това, предполагам знам какво значи за мен и бих дал всичко за да мога да правя това без страх, заради себе си и заради другите хора. Идеята за лоялност към фирмата обаче е малко по-различна. Защо му е на отделния работник да проявява каквато и да било коректност към правилата на компанията след като това заради което работи са парите и престижа? Въпроси като този може да изникват тайничко в главите на много хора. Хора в България. Прочути сме със нашето трудолюбие...което според мен е чиста фикция. За добро или зло в народопсихологията ни отдавна го има това желание да удариш кьоравото с минимални усилия да се прибереш със заплата вкъщи. Бившия социалистически модел на управление може би е виновен, не знам, аз само констатирам това, което виждам. За щастие обаче днес съществуват големи фирми в България, фирми пълни с млади хора, които някак си успяват да са професионалисти и ...да не са егоисти, хора които може би разбират идеята за лоялността.

Но да се върнем на въпроса защо? Защо или по-скоро как? Как да разбере „малкия човек” на Вилхелм Райх, че има нещо също така важно като личния интерес, а именно общите цели и интереси. Големите фирми в днешно време не могат да функционират оптимално ефективно, ако не са възприели политиката на съвременния мениджмънт – да се зачита отделния човек и неговите потребности интереси. Сега е ред на отделния човек да помисли за компанията.. но нека просто я наречем с друго име, защото думите „фирма” и „компания” са малко далечни и някак абстрактни. Нека го наречем „обща цел”. Общата цел е същинската причина да се поеме тази отговорност. Освен това то не е двустранно само от утилитарна гледна точка, но и от психологическа. Една от основните потребности на всеки човек е да чувства, че принадлежи на нещо по-голямо от него, нещо което да е отвъд неговата единичност и самотност, нещо в което много хора вземат участие. Това просто разбиране за общата цел, ако човек надмогне себе си би могло да му даде комфорта на тази колективност в нещо голямо. Не искам да оставя погрешното впечатление, че смятам всички българи за хора със закостеняло мислене. Макар, че такива хора още има, вярвам, че днес вече има достатъчно хора, които да разберат защо лоялността за фирмата е нещо, което нито противоречи на човешките потребности, нито е дума-фантом на капиталистическата система, зад която се крият други користни цели.

Но има и още един аспект на това „защо”. И то се нарича България. Днес чужбина е полето за изява на младите хора, където където всеки иска да прави пари и да осъществява мечтите си, изгуби вече всякаква вяра, че нещо ще се промени . По последни проучвания едва 8%(от младите между 15 и 30г.) търсят трайна емиграция млади хора си заминаха и не мислят да се връщат вече. Според мен лоялността към една фирма за която работиш не може да няма общо със отношението ти към страната в която живееш. Особено, що се отнася до нашата страна е, че поводи за неприязън има много, без значение дали са реални или плод на нечие въображение или неразбиране. Политически и икономически проблеми ни заливат отвсякъде, новинарските емисии се интересуват единствено от недостатъците в управлението. За мен беше потресаващо как по времето на „Проект Красива България”, когато общините сложиха пари за подобряване на улици и паркове, на площади и алеи, как хората които виждаха това коментираха...това че улиците са разкопани. Коментираха това, че еди колко си пари щели да бъдат откраднати, свити...наречете ме наивен оптимист, но според мен първото нещо което човек вижда при такава дейност е да си каже – ето най сетне някой се сети да направи това и това, да сложи пейки и да стегне старите бордюри. Страната ни не е вече страна от третия свят, тя е място където човек може да се развива, макар и трудно. Трудните условия няма да се подобрят сами, това не е висша математика. Трябва някой да се потруди за да има промяна, но уви хората които да го направят все още са малко. Това което би ги накарало да останат е като начало една лична инициатива, мотивация на основата на едно изчезващо родолюбие. Лоялността започва от желанието за личностно и професионално развитие, през уважението и участието във колективни условия на работа, като накрая се стигне до уважаване на една висша ценност, различна от печеленето на пари и засягаща само личния статус на човека като член от референтната му група.

Условията го позволяват и се надявам, че хората ще започнат да виждат наполовина пълната чаша или че ще вече са започнали, просто трябва да имат вяра.



А, до кога? Докато има хора, които да вярват.
Каталог: winners scholarship
winners scholarship -> Надежда Аргирова
winners scholarship -> С какво (ще) ме промени работата?
winners scholarship -> София, юли 2004 Да дадем думата на цифрите
winners scholarship -> От уеб сайт към уеб клуб
winners scholarship -> С какво (ще) ме промени работата?
winners scholarship -> Международни отношения
winners scholarship -> Решение За първи път правя нещо съвсем самостоятелно За първи път
winners scholarship -> Моята кариера в българия
winners scholarship -> Моята кариера в България
winners scholarship -> Мирослав Юруков "Защо съм студент?"


Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница