„Лукач и Хегел. Отчуждение и социална онтология

на тема: „Лукач и Хегел. Отчуждение и социална онтология.“

за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ за професионално направление 2.3. Философия /Философия на новото време – ХIХ век/.

Рецензент: доц.д-р Златко Николаев Стоянов

След като задуха „вятърът на промените“ у нас /1989-90 г./, когато естетиците и литературоведите отреагираха веднага и издадоха два тома преводи на трудовете на Лукач, писани през различно време общо около 1200 стр., философите се отчетоха с три много кратки превода в два тематични сборника и списания. Не е мястото тук в тази рецензия да коментирам този факт, въпреки че той говори много, но го посочвам само за да подчертая, че предложената дисертация идва да запълни една празнина във философските изследвания у нас. Интересно е, че това се случва във време, когато марксистката традиция се приема от мнозинството представители на младото и средното поколение български философи като нещо остаряло, на което е минало времето, но едно е сигурно, че без нейното разбиране трудно можем да разберем историята на развитието на философията на ХХ век. Дали това е за добро или зло за философията у нас всеки може да има свое мнение, но за мен определено е добро.

Изследването няма за свой предмет философска дейност на Лукач изобщо, а е центрирано върху реконструкцията, анализа и решението на един централен за него проблем какъвто е проблемът за отчуждението и формите за неговото преодоляване. Този избор е правилен и осигурява голямо предимство пред всеки друг проблем. Първо, защото той е основен проблем в двете най-важни философски произведения на Лукач „История и класово съзнание“ /1923 г./ и посмъртно издаденото му „Онтология на общественото битие“ /1972 г./ и проследяването му дава възможност най-добре да се представи Лукач като философски мислител и развитието на философските му идеи в неговия дълъг и наситен с лични, духовни и обществени събития интересен живот. Наистина той оставя встрани третото му по важност, второто по ред философско произведение „Разрушение на разума“, което дори не е споменато в библиографската справка, приложена към дисертацията, но с оглед целите, които си е поставил авторът, това ограничение има своето сериозно основание. И второ, макар темата да представлява преди всичко историко-философски интерес и да е разработена преди всичко в този дух в един по-широк план, въпросите, които тя поставя имат актуално значение и днес за съвременната философия доколко проблемите за отчуждението и формите на преодоляването му оставят открити в съвременния философски дебат и са част от големия философски и социален въпрос за трансформацията на съвременното общество.

Предложеният текст е в обем от 285 страници. Списъкът на използваната и цитираната литература съдържа 73 заглавия на български, немски, английски и руски език. Съдържанието е структурно организирано в Увод, в който се аргументира актуалността на проблематиката и кратко и ясно са формулирани обекта и предмета на изследването, поставените цели и задачи, основните тези на автора. Три глави носещи съответно наименованията „Лукач между марксизма и неокантианството“, „История и класово съзнание и Феноменология на духа“ и „Хегеловата Логика и Онтология на общественото битие на Лукач. И съвсем кратко „Заключение“ обобщаващо резултатите от изследването. Мисля че тази организация на съдържанието на дисертацията е добре промислена и като се прибавят тук и отделните подзаглавия към отделните глави, съответства на темата и на целите, които си поставя авторът. Тя осигурява систематичност и последователност в разработването и изследването на нейния предмет, вътрешна логика и приемственост между отделните части на текста и прави от него едно цяло.

Единствени по сериозните резерви, които имам тук са по отношение на формулировката на първата глава „Лукач между марксизма и неокантианството“. Нейното название, което би трябвало да синтезира основното съдържание пряко утвърждава и косвено внушава, че Лукач в определен момент на своето философско развитие е споделял или развивал неокантиантски тези и идеи. Но доколкото аз познавам и си спомням писаното от и писаното за Лукач, той никога не е защитавал неокантиантски тези и е вземал отношение към тях главно за да критикува. За съжаление нямам претенциите да съм специалист върху Лукач и не съм запознат с хабилитационния труд (не знам дали той е публикуван), с който той е кандидатствал за академична кариера в Германия във време, когато почти всички философски катедри са окупирани от неокантианците, но факт, че той е отхвърлен от Георг Зимел и Емил Ласк /дори еврейския му произход не го е спасил/, за мен е достатъчно красноречив.

Включването на разглеждането в тази глава на някои идеи, на Винделбанд и Х.Рикерт имат своето сериозно основание в нещо друго много по-реално. Неокантианство е доминиращо учение във философския живот в Германия във времето, когато той продължава образованието си в Берлин и Мюнхен. Той слуша лекции, участва в семинари, водени от неокантианци. За това за него неокантианството има своето значение дори когато търси алтернативни решения на проблемите, които то поставя. Неокантианството е представено чрез критически анализ на възгледите и идеите на двамата най-видни представители на баденското неокантианство В. Винделбанд и Х. Рикерт за различието между природните науки и история, за ценностите, за развитието на историческия процес. Този анализ притежава редица положителни черти: най-вече изграден е непосредствено върху оригиналните текстове на двамата мислители и съдържа интерпретации и оценки от философски характер, които смислено могат да бъдат обсъждани и дискутирани. Към него могат да бъдат добавени много критични бележки обвинявайки го в опростенчество, теоретическа предубеденост и фактическа нерелативност, но неможе да се отрече, че той постига целта си и показва защо Лукач не приема неокантианските решения на вълнуващите го философски проблеми, а избира друг път във философията, пътя на Маркс и неговия предшественик, създателят на диалектическия метод, Хегел.

По пряко отношение към основната тема дисертацията има първата част на първа глава посветена на изясняването на рецепцията на хегеловата философия в развитието на хегеловата философия след Маркс. Тази рецепция е поставена в един по-широк контекст – етапите в развитието на марксизма и исторически очертали различия между така наречените източeн и западeн марксизъм. При очертаването контурите на този контекст авторът използва най-новите изследвания на специалист като Пери Андерсон, Ръсел Якоби, Андрей Фриинберг като се позовава при нужда и на по-стари автори Херман Гортер, Николай Бухарин, Херберт Меркузе и др. Най-голямо внимание е отделено на концепциите на Р.Якоби, развити в книгата му „Диалектика на поражението“ излязла 1981 г., в която са използвани и актуализирани някои идеи изказани и дискутирани още през 50-те от автори и от Изток и от Запад. Това, което авторът най-много цени у Якоби и определя като „безспорен и много сериозен негов принос“ е показването на голямото значение на въпроса за рецепцията на Хегел като един от най-дълбоките и най-изтънчените аспекти на идеологическото разделение между Източна и Западно Европа, /стр.12/. Николай Велев отива по нататък като твърди „проблемът за рецепцията на Хегел е ключов /курсивът е мой/ в цялата неомарксистка традиция“ /стр.13/ и той щял да покаже това. Това твърдение не отчита богатството и многообразието в неомарксистката традиция от автори и школи, където рецепцията на Хегеловата философия не просто не играе ключова роля, но дори и не съществува. То противоречи на една друга правилна констатация на самия автор, че в развитието на френския неомарксизъм във втората половина на ХХ век влиянието на Хегел чувствително отслабва и се стига до пълното му отричане /напр. Алтюсер/ /вж.стр.27/. Същото важи в една или друга степен и за другите неомарксизми.

В своето изследване авторът се придържа към тезата на Р.Якоби, че различията между източноевропейският и западноевропейски марксизъм оформят своята специфика според две главни концептуални ядра през които протича рецепцията на Хегел оформящи съответно двата вида рецепции: „историческа“ с основни понятия историчност, субективност, съзнание, основно произведение „Феноменология на духа“ характерна за Западна Европа и „научна“ основана на разбирането за тотална система на законите на развитието и формалността на диалектиката с основно произведение „Науката логика“ характерна за Съветския съюз. От една страна авторът приема тази теза въпреки нейната абстрактност и историческа несъстоятелност. От друга Якоби е критикуван, че неможе да определи мястото на Лукач в това деление. Специфика между източния и западния марксизъм се дължи на съвсем други фактори и то съвсем не от чисто философски характер. Но ако тя не работи при Лукач, най-тясно свързания с Хегел марксист от неговото поколение, какво остава за другите- нещо, което поставя под въпрос самото деление или най-малко показва неговия условен характер. Оказва се, че като че ли са прави неокантианците, когато казват, че в историята всяко историческо събитие е индивидуално.

В дисертацията, за разлика от многото съчинения на другите автори, пишещи върху източния и западния марксизъм, където преобладава критиката на източния“ортодоксален“ и „догматичен“ марксизъм, преобладава критиката на западния марксизъм. В основата на тази критика прозира непромененото левичарство на Лукач. Но левичарството от времето след Първата световна война е едно, от 60-те години на миналия век друго, сега трето. И първото левичарство, въпреки че продължава да заема „революционни пози“ се превръща в най-дълбока „консерва“ , както би се изразил един наш литературен герой, когато се сблъсква със съвременната реалност. В тази критика най-силната страна на западния марксизъм отвореността към наистина творческо взаимодействие с развитието на другите философски традиции и социалните науки се разглежда като недостатък. С внасянето на голямата тема за менталния опит в марксистката теория на Запад, Н.Велев твърди марксизмът станал пасивно съзерцание, негативно ментално преживяване /стр-28/. Казаното от Лукач в увода му към „Теория на романа“ за представителите на значителната част от водещата немска интелигенция, настанили се в „Гранд хотел Бездна“ не може да подкрепи неговата теза, защото като литература може да е много добро, но просто не е вярно. Защото няма и пет години след като Лукач пише тези редове идеите и имената на тези водещи представители на критическата теория бяха в центъра на обществения дебат по време на големите студентски вълнения в цялата история на Германия. След още две десетилетия в бездната се оказаха други, за което Лукач изобщо не е подозирал. В тази посока не мога да не кажа и няколко думи за „Екскурса към Хабермас“, с който завършва последната част на дисертацията. С него Лукач пряко е включен в съвременния философски разговор и това е нещо, което не може да не бъде положително оценено. Макар и много кратък, в него авторът компетентно и добре показва разликата между подходите на двамата мислители към марксизма и необходимата трансформация на съвременното общество, на реформисткия, разчитащ на публичната комуникация и усъвършенстване и използване на институциите чрез гражданския натиск върху тях и радикалния, залагащ на промяната на начина на производство като главно условие за другите промени. Авторът прави убедителни критични и компетентни забележки към първия подход, но на втория е спестена всякаква критика, въпреки че той вече веднъж се е провалил и се нуждае много повече от критическа оценка и от радикално преосмисляне.

По-важна в теоретическо отношение с оглед по-нататъшната разработка на темата е последната част на първата глава посветена на анализа на основните моменти в концепцията на Маркс за отчуждението. Този анализ е осъществен с помощта на понятийния инструментариум от самия Лукач, подкрепен с някои на Х.Маркузе. Неговата цел е да очертае новото в концепцията на Маркс за отчуждението в сравнение с Хегел и Фойербах. Това ново авторът вижда в Марксовата интерпретация на субект-обектото отношение, в новия му подход към човека и природата в разбирането труда като движеща сила на историческото развитие в тълкуването на историческата роля на религията и най-вече християнството, в ясното разграничаване на икономическите и идеологическите аспекти на отчуждението, в разбирането му на целия исторически процес.

Основно място в разработването на формулираната в заглавието тема има втора и трета глава от дисертацията. Те са пряко посветени на изследването на връзката между централни произведения на Лукач „История и класово съзнание, „Онтология на общественото битие“ посредством разработването на проблема за отчуждението и търсенето на пътя за неговото преодоляване. Според автора рецепцията на Хегел, реализирана в съчиненията на Лукач има важна роля в развитието на неговата философия и той се заема да я покаже първо чрез рефериране на някой тези на Лукач върху ранния Хегел от Бернския, Франгфуртския и Йенския период и второ чрез пряк сравнителен анализ на „феноменология на духа“ и „История и класово съзнание“ и „Логика“ и „Онтология на общественото битие“. Според мен този конкретно исторически подход методологически е оправдан и плодотворен. Той определя многообразието и богатството от проблеми, които се обсъждат в дисертацията и е важен фактор при аргументирането на авторовите тези за връзката между универсалния субект – обект на Хегел и класата на пролетариата при Лукач от една страна и еднаквите логически и онтологически функции на понятието във „Логиката“ на Хегел и на труда в онтологическия моделна Лукач от друга. Същевременно той е един от основните източници на приносните моменти в нея. Тях аз ги виждам преди всичко в следното:

Първо: В хвърлянето на допълнителна светлина върху влиянието на Хегел в развитието на Лукач. Наистина това влияние е толкова очевидно, че както се казва се вижда с просто око и многократно е обсъждано с положителен или отрицателен знак от изследователите, но специално тезата, че трудът в социалната онтология на Лукач има същите логически и онтологически функции, каквито понятието Логика-та на Хегел е оригинална теза на автора, подкрепена с убедителни аргументи.

Второ. В разкриването на приноса на Лукач в развитието и съвременяването марксистката теория за отчуждението. На равнището на „История и класова съзнание това е направено главно чрез анализа на концепцията на Лукач за „овещяването“ и съпоставянето с марксовото разбиране на отчуждението. Уместно намесвайки се в дискусията между изследователите на Лукач авторът обосновава схващането, че „овеществяването“ е специфична историческа форма на отчуждението, характерна за капиталистическото общество. На равнището на „Онтология на общественото битие“ са посочени новите моменти в концепцията на Лукач, където отчуждението се разглежда като световен исторически процес, свързва се с родовата човешка същност като субект субстанция на историята заменила класата на пролетариата и се отчита влиянието на „социализацията“ на късния капитализъм.

Трето. В богатата и компетентно поднесена информация, която тя съдържа за Лукач като философски мислител и неговия творчески път. От нея действително много може да се научи за философските произведения на Лукач, за това какво е казал, къде и как го е казал и защо го е казал, за отделните моменти в неговото философско развитие, за философската среда, в която се формират и развиват неговите философски идеи, за дискусиите и споровете, които има между неговите последователи.

Тук смятам за нужно да отбележа, че когато посочвам тези приносни моменти аз изхождам от вътрешната логика на развитието на самата традиция, в която авторът изцяло е потопен. От по-широка гледна точка например на общото развитие на съвременната философия, аз бих бил много по-критичен към обсъждания текст. Но тази критика би се отнасяла много повече към учителите, а не към ученика. За мен хегелианството е „вродено заболяване“ на марксизма, от което така наречения ортодоксален марксизъм и най-вече Лукач не само не са лекували, но са го схващали като достойнство, с което са се гордеели. Маркс наистина преодоля в своите схващания идеализмът на Хегел, но не и неговия абсолютизъм, детерминизъм и редукционизъм. Същото важи и за Лукач, включително за неговите възгледи за отчуждението и възможната онтология на общественото битие. Но тъй като гледам на дисертацията на Николай Велев като на историко философско изследване по точно определена тема, критиката от тази гледна точка би била просто неуместна. По-скоро става дума за препоръка към бъдещата му философско-изследователска работа.

За мен от по-голямо значение е другото, че в своето изследване дисертантът е улеснен от действителното владеене на немски, руски и английски език, от научната си добросъвестност, намерила израз в основното проучване на произведенията на Лукач, от умението си да анализира тяхното съдържание. Н.Велев убедително показва, че той наистина дълбоко е навлязъл във философията на Лукач, усвоил е неговия понятиен апарат като свой, точно и ясно формулира проблемите, компетентно борави с литературните източници, демонстрира завидна философска и специална култура. Всичко това допринася за крайната ми положителна оценка към предложения дисертационен труд и качествата на неговия автор, като млад научен работник.

С оглед на формалните изисквания към такъв род рецензии, смятам за необходимо да добавя следното. При обявяването на настоящата защита се спазени всички процедурни изисквания на ЗРАС на РБ и правилника на СУ “Св.Климент Охридски“ за неговото приложение. Дисертацията е обсъдена и одобрена за защита на заседание на катедрата по История но философията към ФФ. Нейният автор Николай Велев е завършил специалност „Философия“ магистърска степен. Бил е редовен докторант 2012-2015 г. към катедра „История на философията“ Водил е семинарни занятия по дисциплините „Философията на ХХ век“ със студенти от специалност „Философия“Има необходимите публикации, свързани с темата. Дисертационният труд е в обем 285 стр. Списъкът на използваната литература съдържа 73 заглавия. Авторефератът е изготвен съобразно изискванията. Приложената справка за приносите в дисертацията е изготвена коректно и показва възможностите му за реалистична самооценка на собствената работа.

Заключение: На основание на всичко казано по-горе в рецензията смятам че дисертационния труд „Лукач и Хегел. Отчуждение и социална онтология“ отговаря на изискванията и има необходимите научни качества и достойнства на Николай Николаев Велев да бъде присъдена образователната и научна степен „доктор“ по професионално направление 2.3. Философия.

Рецензент: