Людмила Живкова в женското десетилетие на ООН 1976-1985 Илияна Марчева

Людмила Живкова в женското десетилетие на ООН 1976-1985

Вторият момент, който бих искала да посоча във връзка с явлението „Л. Живкова” е факта, че нейната поява във висшите етажи на властта не е изключение за българските условия по време на комунистическия режим. Тя не е изключение, а по-скоро се може да служи за илюстрация на световните тенденции за женско равноправие, но с български, източноевропейски и източни дори специфики.

Позволете ми да се спра на тези два момента от историята на женското присъствие във властта през 70-те години на ХХ век, който могат по-добре да обяснят и присъствието на Людмила Живкова.

І. Движението за равноправие на жената след края на Втората световна война преживява известен застой. На Запад той е свързан с обстоятелството, че краят на войната връща жените от фабриките и фронта у дома, в частната сфера, към техните традиционни роли на домакини, майки, съпруги. Тези роли имат за пряк резултат повишаване на раждаемостта, намаляване на брачната възраст, избухване на бейби-бумът. Именно като атака срещу тези отново наложени на жените традиционни роли се оформят феминистките движения в края на 60-те години в Западна Европа и САЩ. Активизацията на движението за мир, на новите леви, на тъмнокожите, на хипитита – особен във САЩ като лидер на западния свят, съдейства жените да почнат борба за равноправие. Но не вече за абстрактното равноправие на дадените политически избирателни права, а за правото да ги реализираш. Така се заражда втората вълна на феминизма. Особено активни са женските организации и научноизследователски центрове, които през 70-те години със своите изяви привличат общественото мнение върху съществуващото културно и политическо неравенство, както и върху ефикасността на стратегиите за паритетно представителство на мъжете и жените. Те подготвят западните общества за вълната жени в голямата политика, на високите постове, на жените, които разбиват ограниченията на т.нар. стъклен таван. Като символ на включването на жените в голямата политика може да се посочи Маргарет Тачър-Желязната лейди (1925). Нейната политическа кариера стартира през 1959 г. като депутат на торите. Освен на личните си качества Тачър разчита на подкрепата на своя богат съпруг. През 1970-1974 е секретар в Министерството на образованието и науката., от 1975 г. оглавява Консервативната партия, а от 1979 г. до 1990 е министър-председател три поредни мандата. За неин приблизителен еквивалент в Източния блок може да се посочи Е. Фурцева в СССР (1910-1974). Тя достига до член на ПБ на КПСС (1957-1961) и е министър на културата от 1960 до смъртта си 1974. Л. Живкова (1942-1981) по същото време започва своята кариера – през 1975 оглавява Комитета за изкуство и култура, а през 1979 става член на ПБ. За разлика от Тачър и Фурцева, обаче, началото на нейната кариера наподобява по-скоро тази на една друга жена, много по-известна през 70-те – дъщерята на Дж. Неру – Индира Ганди (1917-1984). Тя е министър-председател на Индия (1966-1977) и (1980-1984), но носи източната традиция на „политическото семейство”, характерна и за други дъщери като например на пакистанката Беназир Бхуто (1953-2007), министър-председател на Пакистан през 1988-1990 и 1993-1996, дъщеря на сваления президент и министър-председател З. Али Бхуто.

Л. Живкова може да бъде вписана и в една друга традиция – на източноевропейските първи дами. По тяхното излъчване останалият свят съди за политическите тенденции на техните съпрузи. Да си спомним феноменът „Раиса Горбачова”(1933-1999). И в друг аспект Живкова се вписва в известната семейственост на източноевропейските комунистически режими – тя подобно на Елена Чаушеску (1916-1989) и Маргот Хонекер (1928), управлява духовната сфера, както се очаква от една еманципирана майка. Образ много характерен за 70-те години и пряко свързан с женската декадата на ООН.

Както посочих, активизацията на жените на Запад постига първия си резултат, когато Генералната асамблея на ООН по предложение на МФДЖ обявява 1975 година за година на жената. Тогава се провежда в Мексико Първата световна конференция за положението на жените. По настояване на тази конференция Генералната асамблея на ООН обявява 1976-1985 за десетилетие на жената под мотото «равноправие, развитие, мир». Създава се добровен фонд за вноски за това десетилетие, който от 1985 г. се превъращ в Фонд ООН за развитие в интерес на жените. Той оказва пряка поддръжка на проекти в областта на развитието на жените и разширяване на техните права. Провеждат се още две световни конференции за равноправие на жените. А през 1979 г. Генералната асмаблея на ООН приема т.нар. закон за правата на жените, а именно «Конвенция за ликвидиране на всички форми на дискриминация на жените».. През 1985 г. в Найроби Третата световна конференция на жените дава начало на триумфа на «глобалния фенимизъм» с приетото заявление от 157 делегатки, че джендърски аспект имат всички въпроси на световната политика. Вижда се, че развитието на женското движение за равноправие на ниво ООН е голямо предизвикателство за всяка система, за всяко правителство да доказва своята ефективност по отношение на жените. Още повече, това е предизвикателство за социалистическите страни, и в частност и за България, защото в нейната официална идеология и политика е заложена идеята за равноправието на жените.

Затова не е случайно, че именно във връзка с обявената декада на жените, председателката на Комитета на българските жени, член на МФДЖ, предлага да се школуват жени за дипломати, та България да може да изпълни световния план 50% от службите в ООН да се заемат в бъдеще от жени и така да се покаже превъзходството на социализма. Още повече, че задачата да се издигат жени на ръководни постове е поставена в Решение на ПБ на ЦК на БКП от 6 март 1973 г. ”За издигане ролята на жената в изграждане на развито социалистическо общество”. Очевидно, че комунистическият режим в България в посочения период се стреми да докаже предимствата на системата да осигури женските права. Най- разпознаваемата еманация на постиженията на режима за равноправието на жените става Людмила Живкова (1942 – 1981), която изключително активно управлява културната сфера в България и развива международния културен обмен с особен почерк.

ІІ. Но нейното присъствие не е изключение нито за политическата традиция от средата на 40-те години у нас, нито е самотно изключение през 70-те години в България.

От заниманията си с еманципацията на жената и най-вече за участието й в политиката мога да откроя няколко поколения жени – министри, членове на висшите органи на политическите партии и обществените организации в България. Първото поколение се олицетворява от Цола Драгойчева, Ст. Цекова, Р. Тодорова, Ст. Благоева, Е. Гаврилова – изявени функционерки от нелегалния период, които непосредствено след 9 септември и през 50-те години заемат важни политически постове, включително и оглавяват министерства, телеграфната агенция, а Благоева е първата жена –посланик на НРБ в СССР и Монголия. Големите позиции във властта те дължат на себе си, на собствените си заслуги в борбата за постигане и утвърждаване на тази власт. Но и тук може да се види факторът «политическо семейство». Имам предвид случая «Стела Благоева» (1887-1954) която е дъщеря на основателя социалдемократическата партия Димитър Благоев. По-късно обаче, тяхната кариера ще бъде зависима от партийния лидер и неговата политика по отношение на кадрите. С десталинизацията от средата на 50-те и началото на 60-те години тези жени са принудени да минат в ръководствата на обществените организации. Техните съдби напомнят съдбата на румънката Ана Паукер.

Следва второто поколение жени такива като Св. Даскалова и Д. Белчева, както и Леда Милева, които се изявяват през 60-те години на високи позиции –министър на правосъдието, ген. директор на БТ, министър на леката промишленост, които също са с известен политически актив от миналото, но и за тях важи факторът какъв е бил бащата. Такъв е случаят например със Светла Даскалова – дъщеря на земеделския деец Райко Даскалов, бивша опозиционерка, която е начело на министерството на правосъдието от 1966 до фев.1990, член на ПП на БЗНС и на Леда Милева, дъщеря на убития поет Гео Милев. Те обаче са високообразовани и специалистки в своята сфера. Разбира се, за появата на ново попълнение жени има значение не само биологическата смяна на поколенията. Тук трябва да се обърне внимание на баланса между новото и старото поколение като важна част от кадровата политика на Живков.

Това поколение сякаш проправя пътя на следващото поколение жени във властта – на онези, които по силата на своята младост не могат да имат собствени заслуги за установяване на властта на комунистическата партия, а в новите условия правят своята политическа и държавническа кариера, съобразявайки се с новите критерии за достъп до политиката. Едни от които са задължителното висше образование и активна комсомолска дейност на младини. Разбира се, не е без значение и произходът. Сред това поколение без съмнение попада и Людмила Живкова, сякаш да продължи традицията на „дъщеря на бащата”. В това поколение са и Др.Вълчева (1930) – ръководител на Пловдивския окръжен комитет на БКП 1971-1977, министър на просветата 1977-1981, първи заместник –министър-председател 1979 - 1981 и кандидат член на ПБ, и Е. Маринова (р.1936 г.) и П. Бабукова (р.1943). Последните зам.- министри с ранг на министри 1974-1981 и 1971-1981г. Прави впечатление, че всички те са на висок пост до 1981 г., от което може да се направи изводът, че те са били необходими на Живков не само като илюстрация на възможностите на системата по повод женската декада, но и с други цели: по-комфортно да се чувства дъщеря му във властта, както и обществото по-лесно да я възприема като една от другите жени на ръководни длъжности. След нейната смърт отпадат тези причини жените в България да са на високи и видими позиции във властта. Но отпада и причината, свързана с декадата на ООН.

С навлизане на света във втората фаза на «Студената война» от 1982 г. кризисните явления в България и Източния блок поставят под съмнение възможностите на социалистическата система да поддържа установения жизнен стандарт, който включва и достъпа на жените до високите етажи на властта. Загубата на позиции на системата може да се проследи и по женското присъствие / отсъствие във властта. През 80-те години единствена остава в изпълнителната власт като министър Светла Даскалова. Единствената жена в ПБ Цола Драгойчева подава оставка от ПБ през 1984 г. по биологични причини, но всъщност в знак на протест за унижението, че без да бъде уведомена, е свалена от поста председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба.