Магистърски факултет

Посветена преди всичко на две от основните фигури на Българското Възраждане през средищните десетилетия на 19. век - о. Неофит Рилски и Захарий Зограф (към тях можем да прибавим и фигурите на Райно Попович, Найден Геров, Николай Хр.Тонджаров, Калист Луков, Захарий Ик. Круша, Цвятко Недев, Димитър Смрикаров и др.), дисертацията обхваща един продължителен период на Късното българско възраждане, период предшестващ неговата кулминация. Учителят (о. Неофит Рилски) и Ученикът (Захарий Хр. Зограф) са видяни в дисертацията не в някакво самотно служение, а точно като две от най-важните фигури, които успяха да преведат езиците на православната култура, на християнската църковност за ново историческо битие сред българската общност в 19 век. Изследването се стреми да открои епистиларният диалог между двамата като същностна изява на тяхното междуличностно общение, като нарастващ мегатекс, като семиотическа среда, обхващаща нови и нови изявени личности от епохата. Значението й е видяно като далеч надхвърлящо границите на двете десетилетия на кулминационите им проявления и на междуписанието (1835-1853); като пораждащо различни явления в българската култура, съвсем не само в конкретен релизиозен смисъл. Същевременно мисията на о. Неофит Рилски на о. Халки (1848-1852), неговите издадени от Вселенската патриаршия книги, както и стенописите на Захарий Зограф във Великата Лавра на Атон (1851-1852) – централният манастир на общоправославната Монашеска република, тези техни мега-трудове ги превръщат и в изтъкнати общобалкански, всеправославни, европейски културни фигури от епохата, носители на с л о в о т о.

Върху основата на цялостната разработка на централната тема на дисертацията за многообразието на междуличностния и културен диалог на общобългарския учител-енциклопедист о. Неофит Рилски и големия живописец Захарий Зограф, както и на други допълнителни теми, могат да се направят следните изводи:

1. 
   Пълноценното и многопосочно изпълнение на учителната мисия на o. Неофит Рилски – в продължение на десетилетия и в различни важни топоси на българското и общобалканското културно пространство, неговата съкровена патерналистична връзка с изтъкнатите му ученици от Самоков, Габрово, Копривщица, Рилски манастир, Халки и другаде, раждат едно уникално социокултурно явление – неговата книжовна общност.
   

2. 
   Именно извършената в дисертацията последователна и обемна реконструкция на взаимовръзките, членовете и географската поместеност на кръга около о. Неофит Рилски, изтъква изключителното значение на разменяните между всички тях (членовете на книжовната общност), също в продължение на десетилетия, епистоларни текстове. Дисертацията прави извода, че досега, въпреки различните публикации, тези писма не са осъзнати в цялата им системност, като възможност за създаване и поддържане на откроената културна общност¹. Същевременно дисертацията показва, че посланията, особено на Учителя, имат въздействие далеч по-широко от самия кръг на конкретните адресати. (Самите те са го осъзнавали и тогава: „Никой от Ваше преподобие повече не знае язика, никой от Вас повече не е прочел и не е писал. Вий сте отец на язикат и вашите мисли ще се чуят со всяко почитание.” Писмо на Ал. Екзарх, 28 юли 1858, Цариград). С това свое значение - те, тези писма, още един път се представят като важна част от българското културно-литературно наследство, далеч надхвърлящо значението на текстове за утилитарна всекидневна употреба.
   

3. 
   Дисертацията прави и извода, че несистемното и понякога дори небрежно разчитане и публично представяне на част от писмата, разменяни в кръга на о. Неофит Рилски, е повлияло върху действителното им открояване и осъзнаване като изключителен феномен на българската литературна култура. Различни политически сюжети – особено от втората половина на 20. век, са попречили също така да бъде сложен задължителният акцент върху цялата епистолия на кръга и като израз на българската православнолитературна култура; тоест те да бъдат интерпретирани в същностната им взаимовръзка със сакралните текстове на старобългарската култура и на православната древност, дори с преките текстове, употребявани в литургичната практика на Българската православна църква.
   

4. 
   Дисертацията вижда и представя за пръв път така ярко великият български живописец на 19. век Захарий Зограф като може би най-успешният и най-истински възприел учителното послание на о. Неофит Рилски. Дисертацията настоява, че именно междуписанието на Учителя и Художника е създало изключително високата степен на самосъзнание за художническата мисия точно като въплътено в иконографски образи слово. Това сякаш е очевидно за всички зографи от епохата, но научната разработка от дисертацията показва, че Захарий Зограф е наистина избран – и от Учителя си и от осъзналата висотата на мисията му българска общност. Именно той трябваше в средата на 19. век да завърши един дълъг процес на въплъщаване на старозаветно-евангелско-апостолското слово в монументални изображения.
   

5. 
   Важен извод в дисертацията е и защитата на твърдението, че изписването на екзонартекса на католикона на Великата Лавра на Атон, е, не просто голямо творческо постижение на Захарий Зограф, а негова собствена оригинална визия, систематизираща няколко евангелски тематични полета. Дисертацията прави окончателния извод, че това негово най-високо лично постижение е и един зрял синтез на слово и изображение, постигнат не само заради пълноценното му творческо осъществяване при реализацията на толкова разнородни художествени проекти, но именно и поради съдбовната му свързаност със предалия му словото Учител.
   

6. 
   Така както вижда предсмъртното творческо дело на Захарий Зограф във Великата Лавра, като едно сакрализиращо го и него самият възкачване на свещената планина, дисертацията чертае и вече общобалканската, надхвърляща българските пространства мисия на о. Неофит Рилски във Великата богословска школа на Вселенската патриаршия на о. Халки също като възкачване. Дисертацията представя за първи път в българската хуманитаристика (след голямата публикация на проф. Нихоритис на речника на о. Неофит към сборника) създадената от о. Неофит Рилски Христоматия, не просто като редово учебно помагало, а с цялата амбициозност и пълноценна осъщественост да бъде синтез на неговите десетилетни търсения и разработки в областта на книжовната култура. Дисертацията прави и друг окончателен извод: както при Живописеца, така и при Учителя редица техни дела съвсем естествено надхвърлят мащабите на всекидневното и утилитарното.
   

7. 
   Един последен извод от тук изброените, но съвсем не последен сред тези, които могат да бъдат направени, е следният: изучаването на дейците на Българското Възраждане в „системи от биографии“, дава възможност да бъдат осветлени и творческите им дела с нова светлина, да бъдат обогатени при интерпретацията им, да се види как още при създаването на книги, ръкописи, стенописи и икони творческите енергии се взаимопреливат и как тези интелектуални мрежи наистина стават основа и за бъдещата българска държавност.
   

Частта от първа глава За началата на православнолитературната култура на България е въвеждаща, затова и се нарича Вместо пролог. Тя размишлява върху старобългарската литературна култура и фундаментите й в православното християнско слово, за културния поход на братята („Слушайте, цял славянски народе, слушайте Словото, що от Бога дойде!”) и учениците им, който „придобива” с мощта на с л о в о т о едно ново Христово паство. Припомня процесите на постепенното осветостяване на малоазийското, средиземноморското, балканското пространство, което е напоено мъченически с множествено отелеснилото се слово, настояващо в действителното съществуване на Словото.

Писмото, епистоларната форма, по особено концентриран начин напомня свойствата на лириката въобще – да поема действителността, позволявайки на автора, според определението на Аристотел, като „остава сам себе си” да се прониже от нейните влияния и поетически да я интерпретира. Такива са писмата-признания, писмата-послания, които в един момент получават по-широко обществено разпростанение, стават видими. Понеже интересът към съответни личности-носители на особен културен смисъл са важни. (Важно е за нас, извън историческото и литературно любопитство, какво е размишлявал о. Неофит, това окръгля самата представа за процесите на Възраждането.) Но и преди да излязат в публичното, те (писмата му до учениците-приятели-спътници) са сякаш като за публична употреба, не са интимни (с малки изключения), и дори и да обговарят битовото, всъщност са във високото, все са със заамвонно звучене, все са екс-катедра. Прави се обобщението, че кореспонденцията на о. Неофит от 1833 (тоест две години преди междуписанието му със Захарий Зограф) и предимно в съхранената й на гръцки част, очертава ясно фундирането на мрежата на т. нар. новобългарско училище.

В частта Успоредявания се припомнят подробно образци на античната епистолография - от трактата на Деметрий Фалерски „За стила”, през колосите в жанра: Платон, Исократ, Цицерон, Сенека – нравствените „Писма към Луцилий”, Плиний Млади - „Писма към приятелите”, Фронтон - „Към Марк Аврелий”, псевдоисторически цикли, писмата на Юлиан, късната римска епистолография, Симах, възпитателя на император Грациян и галския ритор Авсоний и пр; описват се стилове и видове писма... Прави се паралел с културното поле на Възраждането, когато подобно епистоларно-реторическо възправяне пред общността е особено важно. Личността говори, обръща се към приятелската група писмовно. Думите се четат, огласяват мнението на учителя/приятел/духовен съпричастник по съответни въпроси, напътствия, дори и личните писма, приближават го, правят отсъствието му поносимо. Те (учениците, които съборно представяват книжовна общност) имат съзнанието за това, че той е „светилникът”, от който самите са запалили своите искри и си „трескат главата сос това многотрудно звание по дълбоката темнота болгарска”. Частта се окръгля с азбука на епистоларното, където каталожно са проследени еврейската, ранната новозаветна, византийската, османската представи, свързани с послания-писма и пораждащите ги отношения. Следват характеризирани западноевропейската и руската традиции.

***

Не крайните форми на аскеза, отшелничество, мъченичество (макар че в монашеския му, като брат на Рилския манастир, живот и трите могат да се проследят в различните проявления) привличат и изповядва о. Неофит, но постоянното, последователно, целенасочено занимание със светлината на словото, с освещаващия „смисъл на Логоса”. Такива особено надарени личности (главно описвайки руските светители), акад. Вл. Топоров нарича и определя като тип духовни строители, чиито подвиг се отличава с особена трезвост и промисленост. Това явление, наречено „труженичество в Христа” е именно същото, в което се разгръща духовната мощ на о. Неофит Рилски, преподаващ с дело и думи не друго, а духовна пълнота, при това в света – с неотделимите, присъщите му съмнения, изкушения, заплахи. Затова, убедена съм, у всичките му ученици е от него зададен (и може да се проследи) стремежът към... окръгляне, задълбочаване в, изпълване на всичко, с което се занимават дори в мирските си дела, с дълбокия, просветения с вяра разум. Неговото послушание – учителството - е още приживе възнаградено – през учениците му. Всеки от тях, според мярата си, следвал нравствената му практика и етическата му позиция, се е стремял да се доближи духовно и през трудовете си до Учителя.

Изброени и с кратки характеристики и биографични данни са личностите, образуващи кръга (всъщност няколкото кръга) около о. Неофит Рилски. Показва се, как следвайки православният принцип на съборността Учителят съгражда още от ранните времена на дълголетния си живот една книжовна „армия”, която сякаш неусетно се разраства и невидимо поема, живее с културния въздух на възраждаща се Европа. Цяло поколение, което благовести чрез българското слово.

Изрично се набляга върху извода, че пътят на олитературяване на епистоларното безспорно минава през утвърждаване на нормативността. Затова и нататък главата продължава с приложени части от писмовници, регламентирали писменото поведение във възрожденския ни 19. век в подчаст - Епистоларната конвенция през Възраждането (тук се включват „Славеноболгарский предручний послателник”, 1835 г. , издаден в Крагуевац от Неофит Бозвели; Краткий най-новий писмовник от Георгия Економовича дупничянина, Букурещ, 1856 г.; Писменник, сочинен от Савва И. Доброплоднаго Сливнянина, Издание първо, Земун Австрийский, 1853 г.; Райно Попович - Христоития; Кесарий Попвасилев - «Обучение за писмопосланниците»)

Привлечена е теорията на Юрий Лотман, изложена в „За семиотичния механизъм на културата” и обследваща явлението⁴ преливане на социалното в културно, именно когато постепенно личните писма получават своеобразни обществени и общокултурни функции и от активен елемент на социално общуване прерастват във факт на културния живот.

Нататък изследването се съредоточава върху разгръщането на епистоларното в кръга около о. Неофит Рилски през фокусните десетилетия 1835-53, но главно междуписанието с най-изявения му ученик живописецът Захарий Зограф. И тук се показва и настоява, върху основните словесни извори, от които кръгът черпи смисъл. Те са два: преди всичко евангелските (но и старозаветни текстове), и най-вече посланията на апостолите. През междуписанието са видени ранните години, пътищата на осъществяване, неслучилите се проекти, съзидателната учителна мощ на о. Неофит и свръхускореното разгръщане на живописеца.

Разпознават се в писмата на Захарий Христович прочетените, може би преподавани в ученическото му детство, исторически сюжети; откриваме вкус към онези сборници за извънцърковно четене, наситени с нравствено съдържание – разните дамаскини, Александрии, школата на Йосиф Брадати (която в Самоков е в дома на хаджи Йоан). Диалогът с отец-даскала Неофит е толкова плодотворен, както онзи между митологизираната двойка Александър Македонски и още по-великия му учител Аристотел. Дали не се е идентифицирал с царствения, но описан в конкретния случай като смирен и преблагодарен Александър... в онази сцена около проводените от майка му Олимпиада по най-доверения, учителя му Аристотел, писма, когато подробно се разгръща разговор, в който пълководецът от високия си престол се възторгва от учителя си; поставя го „най-високо от всички цари и князи” с тези думи: „Добре си ми дошъл, премудрий мой даскале, светило греческое и свещник македонски”⁶.

Ето ги и Захариевите определения – възторжени назовавания към Даскала, комуто обещава да го има за „отец и благодетел“:

„Видим защо на нашио народ дошло е благополучието чрез вас” и в същото писмо, „защо имаме само две машали що светат на нашата безчислена Болгария. Едната – ваше всепреподобие, а фтората Христаки Павлович”⁷.

„По-голем Баща на Болгарите и учител на исправлението, желаем и почитаем от Болгарските синове, премудар и високоучен”⁸;

„...нестерпимо ви чакаме сос отворени ръце. Да приимеме свет (видело) неизреченно на нашио болгарски род, Машала пресветла! Стига се препиняхме оу тая темнота! Да ни собудиш от глубокио сон. Знай защо многу болгари и достойни господари чакат и желаят да видат щастията на нихните чада, на просвещението⁹.

И най-важното, личното: „...и те имам по Бога втори, παρα Θεού”.

През междуписанието е разкрито наистина съдбовното преплитане на интелектуалната мощ на тези две личности, разгледани са амбициозните задачи, с които те се нагърбват – организирането на общобългарското училище във Филибе (мечтата на ученика) и превода на Новия Завет и непрестанната работа върху т.нар. Лексикон (езиковедския, лексикографски труд на о. Неофит).

Показва се, че далеч по-важна от мястото на случването (което важи и за всеки от кръга) ще се окаже дейността на Учителя, посредством която се събира групата от негови ученици, формирана по онзи естествен и особено Боговдъхновен апостолски принцип! Грижата за тях, напътствията, личното общуване, но и междуписанията, обменените сили, са неговото послушание; той е „манастирски човек”, но и „господарски“, в света е: през учениците и заниманията с езика, и преводите, заради и с непрестанното разгръщане и осъществяване със словото.

Подчастите на тази глава „Светът на Захарий Зограф и Неофит Рислки, прочетен в междуписанието им” подробно разгръщат съчленяването на кръга около о. Неофит, мощните интелектуални енергии на младия му ученик Захарий Зограф и са назовани така: Писмата – за началото; За намесите отвън, за търпението, за спомоществователството; За похватите на господаруването в 1838 година и какво коства това на финия, чувствителен отец-даскал; Меценатите: Големите чорбаджии Чалъкови, още известни като Чалооглу; За самоковските изявени ученици (калфи) на отец-даскала Неофит; В „железния” град Самоков – средищно място на животворящи енергии; За сърдечните дела; за погледа към Света Гора...

Втората част на втора глава, наречена Една конкретизация. Паремии, пословици, поговорки, притчи - библейският текст в междуписанието Захарий Зограф – о. Неофит Рилски се вглежда в текста на писмата и изтъква, че в междуписанията не само е използвано много широко паремийното богатство на старобългарската, византийската и ранновъзрожденската българска култура, но и от самите тези текстове, най-вече на централните персонажи, Учителя и Ученика, тръгват многобройни изрази, превръщат се в нови постоянни словосъчетания, обогатяват този първоначален притчов корпус. Тоест, така още един път виждаме, че разменените между о. Неофит Рилски и Захарий Зограф писма се четат и от други членове на техния кръг, облъчват благородно, опубличностяват се в някаква степен. Показано е, как многообразието и експресивността на пословиците, поговорките (в по-архаичното българско говорене на кръга около о. Неофит назовани през гръцкия паремии) създават специфичния стил на кореспондентите, как нормата на тяхното литературно говорене (писане) има основанията си в боравенето с библейския корпус текстове.

Поговорките, използвани от о. Неофит в корепонденцията с учениците му са чести, те окръгляват и засилват многозначието на поетическите образи, които книжовникът гради. Нескрит е стремежът към дидактичност на пропедевта, като това съвсем не е дразнещо. Стилово епистоларният маниер на книжовния кръг около о. Неофит се моделира около използването „по баснословиу”, тоест да се съграждат словесни образи с помощта на български, турски и гръцки пословици-поговорки-етически послания.

Без живо въображение, сърдечна отзивчивост и подвижна мисъл у самия читател пословицата не постига своята истинска художествена или етическа стойност. Щастливо откритие – в идеен или в словесен смисъл – тя е само за досетливите. Същото важи особено и за боравещите със словесната експресивност на поне три езика (ко)респонденти-учениците на о. Неофит Рилски. Епистоларното им наследство е свидетелство за усет към сентенционността, а в особената елиптичност на изразите им, вдъхновени от библейската паремийност струи одухотвореност на изказа и дълбинно морално отношение към дискутираните теми и проблеми.

***

Всъщност тази глава (3.1) Текстологически и архивистки проучвания. Епистоларният диалог Захарий Зограф – о. Неофит Рилски (1835-1853) е основата, върху която се надграждат интерпретативните дялове, от нея тръгват всички останали посоки на изследването. Струва ни се това е не по-малък по значение академически принос, отколкото останалите литературоведски, културноисторически, богословски и изкуствоведски анализи, обобщения и типологически конструкции.

Същностна част на дисертацията е четвъртата й глава, с представените в нея две паралелни изследвания: „Възкачването на Ученика на Света Гора: Словото в светогорската живопис на Захарий Зограф” (в 4.1) и „Възкачването на Учителя на Великата богословска школа на Вселенската патриаршия” (в 4.2), където подробно е предствена книга на о. Неофит Рилски „Христоматия на славянския език” (издадена в Партриаршеската печатница в Цариград през 1852). Този труд-апотеоз на творческата му дейност е познат за изледователите на Възраждането, описван е през 20 в. в научната ни книжнина (Бобчев, Милетич и др.), но самата структура на дисертацията, а и патосът на нейното общо повествование наистина представят тази книга като обобщаваща, събираща, синтезираща, може да се каже енциклопедическа. Всъщност това е истинското първо цялостно подробно представяне на този труд. (Заслужилият за българската култура и историческа наука проф. К. Нихоритис публикува в последното десетилетие речника към книгата) сега дисертацията прави следващата стъпка – тя показва, че Христоматията на отец Неофит Рилски е един безценен дар за българските възрожденски интелектуалци, за даскали, църковници и просто любители, че това е енциклопедичен свод от текстове, показващи как сакралното църковно слово наистина осветява и всекидневното битие на българите от епохата; как о. Неофит се превръща от учител за и в различните български центрове наистина в общоправославен учител, вече обърнат към цялата възможна аудитория (православната славяно- и елиноезична). При това не трябва да се забравя, че това послание на о. Неофит Рилски е отправено от високата катедра, от високото място на Богословската школа на Вселенската патриаршия на благословеното място о. Халки, а това за епохата има огромно значение.

В 4.1. „Словото в светогорската живопис на Захарий Зограф”, изследването се съсредоточава върху гениалния художествен принос на Захарий Зограф за живописното наследство на Света Гора.

Главата се подразделя на следните подчасти: Православната поетика на Захарий Зограф..., Агиографският разказ на Захарий Зограф, Ескизи върху – композицията на Захарий Зограф „Падение Денници”, Иконографският възпев на Захарий Зограф „О тебе радуется”, За гледната точка на Захарий Зограф, когато повествува Христовите притчи. Направен е богословски и иконографски анализ на стенописите от екзонартекса на католикона на Великата Лавра „Св. Атанасий”. При този анализ се настоява, че е по-уместно да говорим не за обикновени стенописи, а за иконна живопис, с което се подчертава не толкова приложния, а самостойния творчески характер на тази знаменита, разгърнала се в широкото пространство на преддверието на Лавра, творба на Захарий Зограф. И точно отново се прави връзката с междуписанието, като се разкрива, как именно благодарение на школуването при големия общобългарски учител о. Неофит Рилски Захарий Зограф по превъзходен начин въплъщава в своите изображения Божественото Слово. Той не просто възпроизвежда според предписанията на ерминиите канонически изображения, съответни сцени, а твори боговдъхновено светове; абсолютно съзнателно символизира Словото, одързостява се да слага свои акценти при пресъздаването на библейските сцени, да поучава със средствата на една по-същността си литургическа живопис.

Тук, на Света Гора, във външния притвор на храм „Св. Благовещение” на Великата Лавра, през стенописите Захарий Зограф съгражда един духовен свят, който става видим, веществен, достъпен. Самият той е одарен да вижда духовното, да удържа в художническото си съзнание образите, ликовете на християнската жертва и да ги препотвърди чрез новото им изобразяване („око не е виждало,ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за ония, които Го обичат”). Смирени, незлобливи, с открити лица, едри чела – так ги е изобразил Захарий Зограф. И понеже мъченичеството им е светло, монашеските им одеяния са не съвсем типични, етническата им принадлежност е оставена в земния живот, а тук са светлите, испъстрени с цветя, по-скоро ангелски сакоси, стихари, епитрахили и фелони. А рамката (закръглящото, отделящото сюжетните сцени, всъщност общата вписаност в големия Християнски източноправославен наратив) представлява десетките портретувни (върху вътъка на житийното) от живописеца апостоли, йерарси, дякони, мъченици – мъже и жени, безсребърници, преподобни, отшелници, стълпници, песнотворци... И те не са елемент, гирлянди от декоративната опаковка, не са ефектен начин за разграфяване на пространството; те са част от зографическата православна памет за възможния друг живот.

Така с частта 4.2 текстът дава заключителния акорд на голямата, съдбовна връзка между о. Неофит Рилски и неговия извисил се вече ученик Захарий Зограф. Всъщност, посочва се, че и Христоматията и степописите в нартекса на Великата Лавра са създадени по едно и също време (1852), че макар да съществува разлика във възрастта на двамата големи дейци на Българското Възраждане съществува едновременност и творческо съзвучие на техните послания. Единият (учителят) живописва, градейки зрелия труд на учителската си мисия, а другият проповядва в и през художеството си.

Приноси на дисертацията

1. За първи път са представени цялостно, системно, като единен текстови корпус всички запазени в архиви писма на о. Неофит Рилски и Захарий Зограф, както и на извънредно широкия кръг от техни корепонденти, съставящи по същество една неформална интелигентска мрежа, една книжовна общност. При това писмата са дадени в тяхната естествена хронология, като със разчитането за пръв път на множество писма се попълват съществени липси на досегашните публикации. Там където някои писма не са запазени, благодарение на цялостното разчитане на текстовете на други кореспонденти, в дисертацията е постигната възможността да се реконструира именно липсващото и несъхраненото. Извършена е огромна текстологическа работа, не само по разчитането на доста несистемни като език и стил текстове, но и по тяхното подробно коментиране – и с оглед на диалога в междуписанието, и на разнородните културни, исторически и религиозни феномени и факти. Разпръснати в различни архиви и архивни фондове (НБКМ БИА - Фонд II B, Фонд II A, Фонд 137 „Игнатий Рилски” , Фонд 70 „Салчо Иванов Чомаков”, Фонд 36 „Георги (Йорго) Попсимеонов”, Фонд 652 „Димитър Смрикаров”, Фонд 505 „Зографски манастир”; ЦДА - Фонд 1281 К, Фонд 1510 К, НА на БАН - Фонд 12 К, Фонд 11 К, Архив на Рилски Манастир и частично другаде), тук, в дисертацията тези документи са за пръв път заедно. Текстологическата част на дисертацията е изпълнена с множество примери, които доказват съграждането на тази системност (разчетените в пълното и публикувани за първи път писма – като напр. писмото на сина на Захарий Зограф Георгаки Захариевич (тогава малко момче), писал до татко си при работата му на Света Гора – 12 септември 1851 г., писмото на Захарий Хаджигюров (братът на жена му) от 20 ноември 1851 г. отново до Атон – което разкрива подробности по художествената подготовка на приетия от зографа висок ангажимент, цалата запазена кореспонденция на братя Моровенови с о. Неофит Рилски (в която непрестанно се споменава близкият им Захарий Зограф), писмото (и договора за съвместна търговска дейност) на Димитър Костов (съдружник на Захарий Зограф) от 30 май 1844, отправено до Рилския манастир; известното в науката до сега като две отделни писма от 15 февруари 1841 г. до о. Неофит Рилски, но и до „стареите” на Рилския манастир, в което живописецът предлага да го наемат за изписването на новоизградения католикон (тук двете архивни единици намериха своето съграждане в една текстова цялост – така като е в действителност), писмото, с което съобщава на учителя си (посветен в сърдечните му дела), че се е венчал – 20 декември 1841 г, ... и пр. др.

2. В дисертацията за първи път е посочено не декларативно, а е показано чрез цялостен и конкретизиращ анализ въздействието на учителното слово на о. Неофит Рилски върху не само духовното израстване на гениалния живописец Захарий Зограф, но и за осъществяването му именно като големия български художник от средата на 19. век. Този процес е видян не само чрез размяната на писмата, но и чрез въвличането на Захарий Зограф в разнородни обществено-полезни начинания на общобългарския учител. Не само това, чрез изследването е внушено и, че Захарий Зограф постепенно набира самочувствие не само като художник, но и като един от големите интелектуалци на епохата, който на свой ред става инициатор и за множество дела в полето на книжовното, където вече учителя е сред другите участници.

3. В дисертацията стенописите и иконите на Захарий Зограф са интерпретирани не като – макар и свръхпрецизна и родово школувана, но все пак утилитарна работа за съграждане на храмовото пространство из българските и общобалкански предели. Те са видяни като боговдъхновена единна живопис, като високо и могъщо творческо осъществяване, така както е боговдъхновено Писанието, което ги вдъхновява. Така не просто е направена естествената връзка на живо-писта със словото, а като основен мотив се налага идеята за въплътеното в образи с л о в о.

4. В дисертацията за първи път в българската изкуствоведска и културно-историческа книжнина е направен цялостен анализ на великото финално дело на живописеца Захарий Зограф – изписването на езконартекса на католикона „Св. Благовещение” на Великата Атонска Лавра „Св. Атанасий”. Тази монументална творба не само е показана като апотеоз на творческото осъществяване на живописеца, но е прочетена и като негова цялостна визия за света, за съотнасянето на словото и образа, за промислената му живо-писна проповед. Не просто като илюстрации, а именно като подкрепящи същностно анализа изображения, в дисертацията за първи път са използвани познати за ограничен кръг изследователи фотоси от несистемно проучвания нартекс (дело на изледователския екип по голямата програма на Департамент „Нова българистика” от последното десетилетие.)

5. Особено значим принос на дисертацията е направеното отново за пръв път представяне и интерпретиране на също монументалното книжовно дело на учителя о. Неофит Рилски – сборника-учебник-речник, нар. Христоматия на славянския език. Досега тя наистина е позната сред научната книжнина, но никога не е била задълбочено тълкувана за една по-широка публика. Този книжовен труд на о. Неофит Рилски досега очевидно е бил подценяван, не му е отдавано изследователското внимание, което той заслужава. Сега, в дисертацията, той е поставен в няколко много широки културни контекста: като синтез на дотогавашните книжовни дела на самия о. Неофит Рилски; като междукултурен православен диалог на балкански и славянски културни общности, като високо учително послание, отправено от възможно най-престижната катедра на средиземноморския православен свят – самата Висша богословска школа на Вселенската патриаршия, намираща се на о. Халки. А за творческото осъществяване на един българин в полето на книжовността в духа на източноправолсваната традиция по-високо място тогава няма!

Дисертацията представя чрез анализите на текстовете изпълващи Христоматията и стенописите от нартекса на Лавра едно знаменателно следствие от този изключителен книжовен и културен диалог между учителя и ученика: точно в Христоматията (издадена 1852 г.) сякаш о. Неофит Рилски разтваря хоризонтите за своето творческо осъществяване в посоката на една по-голяма популярност, четивност, разказваческа лекота, тематична пъстрота, стилово многообразие, които всъщност характеризират „приложната” живопис на ученика; а в живописта от екзонартекса (завършена 1852 г.), художникът се превръща чрез свръхакцентите върху евангелските притчи и сцените от Апокалипсиса в истински проповедник, моралистическият патос на живописта му е неимоверно нараснал, сякаш въплътения му в изображенията глас се извисява до възможните предели, заемайки нещо от профетическите функции на учителя.

6. Чрез проследяването на историята на епистоларната литература в Античността, Средновековековието и по-новите времена, в дисертацията, за първи път междуписанието е поставено в един дълбочинен културен контекст и е показано, че тези микро-текстове са не само свидетелства и факти на интензивно лично общение, но и по същество силна и висока за времето си книжовност. Разменяните писма укрепват конвенциите, които удържат книжовната общност (кръгът около о. Неофит Рилски) и така градят и самата идея за канонично слово, за стабилна нормативност в новобългарския език – устен и писмен, култивират не само чувство за стил, но и усет за различните равнища на езика.

7. Като се тръгва от евангелското притчово слово, в дисертацията се показва чрез множество примери, че междуписанието не само е наситено с изключително голям брой паремии, но и че то самото поражда устойчиви словосъчетания, които напускат тясното поле на самото писмено епистоларно слово, проникват чрез разнородните кореспонденти във всекидневието на тогавашните българи, облъчват цялата българска възрожденска култура.

Публикации по темата на дисертацията
Огойска М. “Междуписания. Захарий Зограф – Неофит Рилски”, 2010, Изд. “Проф. Петко Венедиков”, (350 стр., с номинация за раздел хуманитаристика на Националната литературна награда „Христо Г. Данов”, май 2011).

Учебно помагало „Света Гора Атон: място, единствено в света” (CD, ISBN 978-954-535-734-3), 300 стр. – съавтор и съсъставител - проф. М. Неделчев.

“Живот в мистическа реалност” (2007) - документален филм (20 мин.) за светогорските Богородични чудотворни икони, автор – М. Огойска, режисьор – Ани Колиър.

“Успоредни поклоннически пътеписи. Из Света Гора 1844 -2007”, съставител и редактор, С., 2007.

Вестник “Атонски лист”, съставител, автор и редактор, С., 2008.

“Достойно е, наистина да те облажаваме, Богородице!” // сп. “Християнство и култура”, бр. 23/2007.

“Дарове за Дара” // сп. “Християнство и култура”, бр. 34-35/2008.

“Захарий Зограф – човекът в неговия дом”// сп. “Християнство и култура”, бр. 39/2009.

„Православната поетика на Захарий Зограф в стенописите му в светогорския храм „Св. Благовещение” // сп. „Следва”, бр. 24/2011.

«Светът на Захарий Зограф и Неофит Рилски, прочетен в корепонсенцията им» // «Българистика Nuova» 2011, http://ebox.nbu.bg/nuova/ - Годишник на департамент «Нова българистика».

„Мисля, както светът мисли и общо мислят!”. 160 години от Христоматията на о. Неофит Рилски // сп. „Следва”, бр. 27/2012.

„За иконографската поетика на Захарий Зограф в Лавра Атонска – 160 години по-късно” // сп. „Следва”, бр. 29/2013.

(Научна статия за личността и творчеството на) Захарий Зограф // Национална енциклопедия „Възраждане”, (под печат), издание на БАН, 2014.

„Светогорската живопис на Захарий Зограф”, монография, (112 стр., ISBN 978-619-90231-1-2 ), Изд. на Сдружение „Приятели на Света Гора Атон – България”, С., 2014.