Магията на чистата вода Анжела Гюрова

„Уморих се, не мога повече… Този кръговрат ме умори! Цял живот се лутам ту на земята, ту в небето, преминавам през метаморфози и вече не мога… Нямам сили. В началото бях толкова красива, силна и радваща се на прехода. А сега само се нося по течението, отново и отново…” Това бяха част от мислите на една капка, падаща от небето при поредния следобеден летен дъжд.

Беше топъл ден в средата на август. Последните капчици от поредния летен дъжд почти бяха спрели да валят, а на небето бе отново бе изгряла жарка и алена слънчева погача. На една от пейките в парка седеше жена и наблюдаваше играещите си наоколо малки момиченца. Това я успокояваше и сякаш притъпяваше болката в ставите й. Тя бе около 80 – годишна – възраст, в която спомените за щастливо изминалата младост я връхлитаха всеки ден. В някогашните й дълги и медено руси коси сега се прокрадваха всички оттенъци на сивото. Тя седеше и чакаше, но всъщност не очакваше никого, еднообразните й дни си минаваха като кадър на окислена лента.

„Лора, подай на мен!!!” – извика едно от малките момиченца, които си играеха с топка. То тичаше толкова силно, че едва не се блъсна в дамата, седяща на пейката. В последния момент се отклони, залитна и се сгромоляса на земята.

Жената стана и й подаде ръка.

„Най- сетне!” – помисли си капката, закрепяйки се н кутрето на протегната ръка на възрастната жена. Чистата дъждовна капчица почувства топлината, усети спомените и набързо, като на филм, възпроизведе всеки един от тях.

Жената погледна към дъждовната искрица, малка като сутрешна роса, видя се, видя себе си в нея. Беше като избледнял спомен. Видя се като малко момиченце, как прегръща майка си, видя морето от стара кола, видя първата любов, първата си целувка. Всичко, което бе нейно, живота си, живота за един миг, живот, изпълнен с любов, със смисъл, неповторим, вечен живот.

В този момент нещо стисна ръката на дамата. Малкото момиченце погледна със срам тъжните, пълни със сълзи очи на жената. Пусна ръката й, но бе поело капката. То също се вгледа в нея.

Според него видя море, но всъщност бе океан. Видя облаци, странни земи, хора, съдби и земята… Момиченцето не разбра видяното, изплаши се, отклони поглед от капката, погледна дамата, усмихна се виновно и избърса ръката в плисираната си синя пола. И всичко това само за миг… Вечен миг.

Момиче имаше своя миг живот, не забрави жената, нито капчицата, сещаше се винаги за тях, когато пиеше вода, когато валеше дъжд, когато беше в самолет и гледаше облаците. То видя в своя живот онова, което му показа капката, видя нейния миг, видя зависимостта на човечеството от всяка една такава капчица.