Махмуд даруиш „след тебе няма след” Антология Подбор и превод

На мама (Един влюбен от Палестина, 1966)

Домъчня ми за хляба на мама,

милувката мамина...

Ден подир ден

израства тъй детството в мен

и съм влюбен в живота,

защото умра ли,

ще ме е срам от сълзите на мама!
Мамо, когато един ден се върна,

вземи ме за було над твоите мигли;

моите кости с тревица покрий,

от пречистите твои нозе причестена.

Ръцете ми

с кичур коса пристегни,

с нишка в полите на твоята дреха...

А може и бог,

бог да стана,

докосна ли обителта на сърцето ти!

огнивото в твойто огнище,

въже за прането ти...

Че без молитвата на деня ти

губя пръстта под краката си.

Аз остарях, но върни ми звездите на детството –

с малките птичета

да споделя

пътя назад,

към гнездото на твойто очакване!

отнемете ми тетрадките,

цигарите,

покрийте с пръст устата ми –

поезията е кръвта в сърцето...

влагата в очите,

и солта на хляба...

с нокти тя се пише,

с каменотрошачки,

с мечове;

ще го повтарям

в стаята за разпит,

в банята,

конюшнята...

под бичове...

в окови,

сред насилието на веригите –

милиони птици

сътворяват бойния напев

по гранките на моето сърце.

и клонче от маслина…

гръдта й, дето се разлиства привечер,

сънува птица, каза ми,

лимонов цвят.

Не философства върху своя сън, нещата не разбира,

освен тъй, както ги усеща,

Разбира, каза, че отечеството е

да пийнеш майчиното си кафе,

да се завърнеш привечер…

Не я познавам, каза,

не чувствам да е моя кожа или пулс –

тъй, както казва се в поемите.

А изведнъж видях я –

както виждам бара, улицата, вестниците…

И обичаш ли я – го попитах.

Той отвърна: Любовта ми е разходка кратка,

чаша вино… или авантюра.

- А заради нея ще умреш ли?

- Не!

И всичко, дето със земята свързва ме,

Научиха ме да обичам любовта към нея,

но не чувствам нейното сърце да е сърцето ми,

не дишам аромата на тревите, корените, клоните…

- Каква е любовта й -

пари ли като слънца… като носталгия?

Той възрази:

- За мене инструмент на любовта е пушката,

завръщането на обредите от древните руини,

мълчание на древна статуя,

изгубила и времето, и самоличността си!
Разказа ми за миговете на раздяла –

как майка му

безмълвно плачела, когато го отвеждали

нанякъде по фронта…

И как страдалческият глас на майка му

под кожата му издълбал една надежда нова:

Да се излюпи гълъб в министерство на отбраната,

да се излюпи гълъб!..

като че бягаше от блато с кръв:

Сънувах бели лилии

и клонка от маслина,

птица, утрото прегърнала

на клон лимонов…

- А какво видя наяве?

- Каквото съм направил –

червени тръни аз взривявах,

в пясъка, в гърдите и стомасите…

- А колко си убил?

- Ще ми е трудно да ги изброя,

но дадоха ми само един орден.
Със страдаща душа помолих го: Тогава

Един убит ми опиши.

и заговори, сякаш ми редеше песен:

Като палатка падна в камънака,

прегърнал натрошените звезди,

широкото му чело – коронясано с кръвта

и никакви медали по гърдите,

защото не умеел да убива –

изглежда бе орач, работник или пък продавач с количка.

Като палатка падна в камънака… и умря…

Ръцете му -

протегнати като пресъхнали потоци,

а когато джобовете му претърсих

да открия име, намерих снимки две –

едната – на съпругата,

на дъщеря му – другата…
- И натъжи ли се? – попитах,

Той прекъсна ме: - Махмуд, приятелю,

тъгата бяла птица е,

който бойното поле не приближава, а войниците

извършват грях, ако се натъжат.

Там бях машина аз, която сее огън и погибел

и пространството превръща в черна птица.

Разказа ми за първата любов

и после –

за далечни улици

и за реакциите след войната,

за радио- и вестникарското геройство,

а когато в кърпата си кашлицата си подтисна,

го попитах: Ще се срещнем ли?

- В един далечен град, отвърна.
Напълних му четвърта чаша

и изрекох на шега: - Ти заминаваш… А родината?

Отвърна: Остави ме!..

Аз сънувам бели лилии

и пойни улици, и светъл дом.

И искам аз добро сърце, а не патрон за пушка,

искам слънчев ден, а не победен миг

безумен… и фашистки.

Искам радостно дете, което на деня да се усмихва,

а не бурмичка от военната машина.

Аз дойдох да изживея изгрева,

не залеза на слънцето.

и птица, утрото посрещаща

на клонка от маслина,

и защото той разбираше нещата

само както ги усеща, помирисва…

Разбира, каза, че отечеството е

да пийнеш майчиното си кафе,

и жив и здрав да се завръщаш привечер…

Беше... А небето –

синята гора... Любими, беше,

но какво я промени през тази вечер?

мълчаха.

сърцето ми бе синя птица някога,

а кърпичките ти у мен са бели до една, любими, бяха,

но защо са целите в петна през тази вечер?

Любими, нищо не разбирам!
Насред пътя задържаха камион с работници,

мълчаха.

За теб е сянката, за теб е светлината,

пръстенът венчален и каквото друго пожелаеш,

мъничка градинка със смокини и маслини.

Пак ще идвам – както всяка нощ,

ще се промъквам през прозореца в съня ти и ще ти оставям стрък жасмин.

Не ме кори, ако позакъснея –

спряха ме.

Любими, беше.

Петдесет убити

я превърнаха по залез...

в локва кръв... убити петдесет.

Любими... Ти не ме кори...

Убиха ме... Убиха ме

Убиха ме...

Птиците са сини... сини,

а земята – песен.

Ти не казвай: Облак съм сред дъждовете.

Аз не искам

от земята си, която падна от прозореца на влака,

нищо друго - само забрадката на мама

и причини за поредна смърт.

Мек дъждец сред странна есен.

И прозорци бели... бели.

Слънцето – по залез портокалова градина,

а пък аз – откраднат портокал.

Но защо от тялото ми бягаш –

аз не искам

от земята на ножовете и славеите

нищо друго – само забрадката на мама

и причини за поредна смърт.

Мек дъждец сред тъжна есен.

Срещите... зелени, тъй зелени,

а пък слънцето от глина.

Ти не казвай: Теб видяхме, докато загиваше жасминът.

Вечер бе лицето ми,

смъртта ми бе в зародиш.

Аз не искам

от земята си, забравила езика на прокудените,

нищо друго – само забрадката на мама

и причини за поредна смърт.

Мек дъждец в далечна есен.

Птиците са сини... сини,

а земята – песен.

Отлетяха птиците в едно невъзвратимо време

и поиска ти да разбереш какво е моето отечество

и между нас какво е.

Моето отечество е сладост от оковите,

целувките си пращам аз по пощата;

не искам

от земята си, която отреди ми заколението,

нищо друго – само забрадката на мама

и причини за поредна смърт...

Псалм 151 (Врабчетата умират в Галилея, 1969)
Ерусалим! Отдалечен от устните ми...

Разстоянията са по-близки.

Между нас – две улици и гръб на бог,

а аз съм в теб звезда,

битувам в теб, блажено тялото ми изтерзано!

В нощта на Вавилон далечината пада,

истина е принадлежността ми към зеленината на смъртта –

към Хадрамаут,

истина са и сълзите на прозорците.

Гласът на свободата ми приижда откъм кръста на оковите

и влиза в битка моят кръст!

Ерусалим! Ти, който всичките си имена в кръвта ми

изцеди...

Езиците ме мамиха, измамиха ме –

няма да те назовавам.

Аз топя се, разстоянията са по-близки,

главатарят на певците меч кове да ме убие

в тия времена на бутилирана носталгия.

И псалмите превърнаха се в камъни,

с които ме замериха –

убиха ме отново

край самите портокалови градини...

Ерусалим! Преобразен в маслиново дърво

кървящо...

Кожата ми стана на сандали

за легендите и за пророците.

От Вавилон си ти, блажен е онзи, който е съсед на идещата нощ,

а в теб по-близо аз съм

до сълзите на прозорците. Блажен

и главатарят на певците в миналата нощ, а тялото ми съществува,

аз съм в теб звезда.

В нощта на Вавилон далечината пада

и повежда битка моят кръст...

Алелуя,

алелуя...

пръст...

гняв...

камък...

бунт...

пелин...

мед...

покриха.

пространства от идеи и жена.

Нека с тоя ритъм да вървим до гибелта си.

Бе високото дърво в началото жени

и бе възлизаща вода, и бе език.

Дали като човеците умира и земята,

или птица я отнася като форма в празнотата?
Началата аз съм,

свършеците аз съм.

Портокал, забравил първата ми страст.

Виждам между другото забрава – може да погълне тя цветята и

възторга.

Пясъкът пък си е пясък. Виждам: пясъчна епоха ни покрива

и от дните ни изхвърля.

И изчезна моята идея, и изчезна моята жена

и пясъкът изчезна в пясък...

свършеците аз съм.

и облаци, прилични на земите.

Общият нюанс на сънищата и морето.

общото лице на влюбените.

... Ще привикнем ставащото да тълкуваме с Корана,

по течението на водата ще излеем хиляди реки.

Миналото си е минало - ще дойде като господар на дните ни

по изборите на огледалата.

А пък палмата е майка на литературния език.

Виждам между другото как пясъкът над пясъка царува

и загиналите няма как да се усмихнат на фиестите на барабаните.

Сбогом, ... разстояния,

пространства, ... сбогом,

сбогом и на вас, певци, които заменихте органа с канона, за да

се съедините с пясъка.

Браво на сразените от туй, че ме видяха, а и на пороя браво.

свършеците аз съм.

стрелата смятам че ми е ребро,

кръвта ми – песента на нара. Аз вървя,

сега се скривам в пясъчната буря,

пясъкът ще дойде пясъчен,

а ти в нощта ще дойдеш при поета, ала няма

да намериш ни вратата, нито синьото,
изчезна словото ми, моята жена изчезна...
Ще дойдат... двама влюбени ще дойдат,

ще поемат лилията, дето е избягала от дните ни,

и пред реката ще рекат:

О, колко кратко беше времето на пясъка!

И няма да се разделят.
И началата аз съм,

а и свършеците аз съм.

момиче,

далечни страни

и страни без следи...
Солена мечта;

звук, изваял на камъка хълбоци.

Ти, любима, по моите мигли тръгни

... или по струната.

мълчание,

счупващо вятър и дъжд,

от реката игла майстори

за ръката, която дървета тъче.
Плаващ зид, къща,

чезнеща, щом появи се;

може би ни избиват,

може би в коридора заспиват...

и смърт,

вече всичко приключи,

реката е близо,

край на циганското пътешествие,

капнахме вече от път.
Уличка тясна;

момиче,

върху зидовете на трупа ми,

а моят катун е далеч

и катунът следи де оставя...

Вечността на ехото. Флейтата простена, стене, връщам се отдето съм

дошъл – обратно,

откъдето съм дошъл без спътник, без отечество,

отечество, събиращо отломките от песента ми.

Но каква е ползата от песента ми?

*

Флейта – гласове иззад вратата. Гласове, които се страхуват

селската луна. Нима пристигна новината –

новината, че се сгромолясах близо до дома си

преди дъждът да плисне,

дъждът на далнината. И искам от годината –

годината на края, единствено да разпозная аз лика си в оня камък,

камък, който зърна как излизам изпод мамината риза,

стъпалата си примесил със сълзата й.

Сетне от година на година аз прелитах непрестанно.

Но каква е ползата от песента ми?

*

Флейта – нашата чупливост, дето крием я, а тя остава видима,

отминаваме и възрастта си пропиляваме, търсейки вратата

незаключена,

незаключена врата пред флейтата. Но облакът измъчва се

за съдбините на конете ни. Флейто, ти пробий в скалите пътя ни –

да минем,

да преминем като връщащите се от битка – оредели,

братя по език и кръв оставили.

Но каква е ползата от песента ми?

*

Флейтата е краят на нощта ми. Флейтата е нейното начало.

Аз отправям зов единствено към късче от сърцето си, което

съм загубил тук.

Адресът пък е там. Отечеството ми ме иска мъртъв или разпилян

покрай оградата.

Покрай оградата хлапетата ловят трошици от врабчета или пък

парчета от стъкло –

стъклото на ония дни, които се броят на пръсти и на дворните

черници.

Дворните черници в мен умират – не умират,

не умират в клоните. Умира паметта ми.

Но каква е ползата от песента ми?

*

Флейтата – изхлипа флейтата, извика флейтата сред палмите.

на цвиленето пристъпи.

Аз съм цвиленето, ти си мойта кожа. Погуби ме, погуби ме и меда

на жертвата изпий.

Аз съм жертвата, а ти – кобилите. Ще падам като зов от хълмовете.

А от хълмовете хлипа флейта. И сребро от долините зарида покрай

гласа ми.

И една кобила на страстта

не достигна до върха.

Но каква е ползата от песента ми?

*

Флейтата – любовен огън – щом помислим, че умрял е в нас,

и ни е желало страстно.

Каквото ни желае, ние го желаем страстно и моето желание

проплаква, плаче като самка хищна,

плачат жичките в кръвта-затворник в мойте думи, за да изкрещя:

Обичам те!, или пък да опиша,

да опиша флейтата, безсилна да се раздели с жена ми.

Но каква е ползата от песента ми?

*

Флейтата издава позабравените рани и подтиква тайната ни към

към самопризнания за всичко, дето скрили сме под маските.

Обичахме.

Обичахме жените си. И вярвахме във въздуха си и водите си. И

бягахме,

бягахме от края на нещата в нас, когато възмъжавахме.

С митовете възмъжавахме. Заради кого бълнуваме и мечтата своя

предявяваме?

Флейто, нашата мечта дали съкровище е изоставено?

Или пък е въжето на бесилото?

Или пък е луната на верандата,

която в стая няма да остане?

И каква е ползата от песента ми?

Ще дойдат други варвари (Една роза по-малко, 1986)
Ще дойдат други варвари. Ще похитят на императора жената.

Ще ударят барабани.

Ще ударят барабани, та конете да застанат над човешките останки

От Егея чак до Дарданелите.

Но нас какво засяга ни? Жените ни какво засягат ги

тия конни състезания?

дойдат други варвари.

Варвари, които да запълнят празнотата в градовете, от морето

малко по-високо и от сабите по-силно в миг на лудост.

Ала нас какво засяга ни? Децата ни какво засяга ги

родословието на това безсрамие?

на императора жената от дома му;

от дома му и военната кампания ще се роди, невястата на ложето

в леглото му да върне

Ала нас какво засяга ни? И петдесетте хиляди убити –

тях какво засяга ги това тъй бързо бракосъчетание?

тез предания?

До края на сърцето този дълъг дълъг дълъг път ще пропътувам...

Аз вече губя само прах и онова от мен, което е умряло. И редицата от палми

сочи липсващото. Ще премина през редицата от палми. Нужна ли й е на раната поет,

за да успее нар за липсата да нарисува? Ще построя за вас на покрива на цвиленето

тридесет прозорци като намек – хайде, от едното заминаване излезте, в друго

заминаване да влезете.

Земята ту не ни е тясна, ту ни отеснява. Този дълъг път ще пропътуваме

до края на лъка. И нека стъпките ни са изпънати като стрели. Отскоро ли сме тук

и скоро ще достигнем до стрелата на началото? Върти ни вятърът, върти ни и какво ни казва?

Казвам: Ще измина този дълъг път до края си... докрай.

(Азиз Таш)

Все още има път по пътя. Все още има време за отправяне на път.

Ще хвърлим много рози във водата, за да прекосим реката. Ни една вдовица

не обича да се връща пак при нас. Да идем там… При севера на цвиленето.

Не забрави ли ти нещо простичко, достойно за появата на следващата наша мисъл?

Говори за вчерашния ден, приятелю, за да съзра изображението си в гугукането

и да стисна гърлото на гургулицата, или за да намеря флейтата в забравена смокиня…

Въздишката ми стене подир всяко нещо… тя ме одобрява и убиец да съм, и убит.

Все още има път по пътя, за да крачим, за да крачим. Накъде въпросите ме водят?

Аз оттук съм и оттам съм. И не съм ни тук, ни там.

Ще хвърля много рози аз, преди да стигна роза в Галилея.
(Азиз Таш)

Сбогом на това, което ще настъпи (“Една роза по-малко”, 1986)
Сбогом на това, с което ще настъпи времето

след малко... Сбогом.

Сбогом на това, с което ще настъпят

и пространствата...

На нощта прилича мойта нощ,

на пясък – моят пясък,

ала вече не принадлежи сърцето ми на всички.

Сбогом на оназ, която аз ще възприема за родина... и за гибел.

Аз ще зная как след малко ще мечтая,

или след година;

и от мен как маската ще смъкне маската.

Да грабна ли живота си, за да съм жив

за още няколко минути –

мигове между подземия и минаре –

и да съпреживея климата на възкресението

посред пира на жреците,

та да знам каквото знаех? Аз видях...

сбогуване видях.
(Азиз Таш)

На тази земя (Една роза по-малко, 1986)
Има неща тук, на тази земя, заслужаващи да живеят: непостоянството на април; ароматът на хляб призори; талисман от жена за мъжете; написаното от Есхил; началото на любовта; трева върху камък; майки, които крепят се на нишка от флейта; страхът на всеки завоевател от паметта.

Има неща тук, на тази земя, заслужаващи да живеят: последните дни на септември; жена, която от четиридесетте си отива със съвършенството на кайсия; един час слънце в затвора; облак, наподобяващ рояк живинки; възгласите на множеството за ония, които към своята смърт се изкачват усмихнати; страхът на всеки тиранин от песента.

Има неща тук, на тази земя, заслужаващи да живеят: Тук, на тази земя, е покровителката на земята, майка на краищата и на началата. Тя се наричаше Палестина. И вече нарича се Палестина. Покровителко моя, и аз заслужавам – защото си моята покровителка – заслужавам и аз да живея.


Реанимация (Тя е песен, тя е песен, 1986)
Щом отеснее ми земята, ме завърта вятърът.

И трябва аз да полетя и вятъра да обуздая… но кървя…

Усетих милиони флейти гръдта ми да раздират…
Покри ме сняг и гроба си видях върху дланта си. По постелята се разпилях.

Повърнах.

За малко бях в несвяст. Умрях и се съвзех в мига, преди за кратко да умра: Обичам те, дали в смъртта да вляза с твоите нозе? И пак умрях… умрях напълно, колко тиха би била смъртта,

ако не беше твоят плач! И колко тиха би била смъртта, ръцете ти ако не бяха затропали по моите гърди – да се завърна откъдето съм умрял.

Обичам те – преди смъртта и след смъртта, а между двете виждах само образа на мама.

То, сърцето, беше се позаблудило, но се върна.

Попитах моята любима: Аз в кое сърце съвзех се? Тя над мене се склони и със сълзите си въпроса ми покри.

Ти, сърце, ей, ти, сърце, как тъй излъга ме и от седлото на изцвилването ми свали ме?

Много време имаме, сърце, та потърпи да долети при тебе

соломоновата птица от царството на Савската царица.

Изпратихме писмата.

Прекосихме тридесет морета, шестдесет крайбрежия,

а още има време за прокуда в земните ни дни.

Сърце, ти как излъга коня, на когото ветровете не омръзват?

Почакай – да довършим и последната прегръдка и да коленичим.

Почакай, потърпи, да разбера дали си моето сърце или си

от гласа й вик:

Вземи ме…