Майстор донка Александрова на рецитаторското изкуство

„Като актьорско дарование и до днес той (Вл. Трандафилов) си ос­тава най-щедро надареният от цяло-тоo наше поколение."

з. а. Никола Икономов (из „Между изкуството и живота")

Рецитаторското изкуство на н. а. Вл. Трандафилов е ли­ния от творческата му биография, която по своя обем е може би по-голяма от тази на театралните му изяви, а цветовата гама на репертоара и рецитаторския стил също не отстъпват по оригиналност. Безспорно е народното признание пред рецитаторския талант на актьора. Още от 20-те години до наши дни в периодичния печат не­прекъснато се поместват съобщения за участието на Вл. Трандафилов в чествувания на български писатели, съб­рания на Народния фронт, вечери в помощ на бедните евреи. . . („Литературен глас", „Работнически литерату­рен фронт", „Народен театър", „Литературен фронт" и др.). Записи с негови изпълнения на българска поезия и монолози из „Маскарад" от Лермонтов се пазят в „Златния фонд" на Всеруското театрално общество, мно­го негови записи на българска и чужда поезия се съх­раняват в Българското радио и телевизия. За неговата театрална, рецитаторска, педагогическа и обществена дейност е удостоен с една от най-големите награди на България — герой на социалистическия труд. Името на Трандафилов става синоним на българска, пламенна рецитация, която разбунва духа, стопля изстрадалите сърца, вдъхва вяра в бъдещето и доброто. И тъкмо затова още по-необяснимо е отношението на художест­вената критика към неговите рецитатораки прояви — колкото щедра и словесно разточителна към актьора Трандафилов, полкова скъпернически мълчалива към рецитатора Трандафилов — към неговия рецитаторски

Ако за театралното творчество на Трандафилов кри­тиката е единодушна — той е създал около 200 образа, то за рецитаторското му изкуство е невъзможно да се обхване периметърът на репертоара (да не говорим за хронологическото му проследяване!), а броят на изпъл­ненията му надвишава 2000! Докато за художника Ж!ь вошгсец (а и за всеки друг художествен ваятел) броят картини няма решаващо значение, то за рецитатора честите срещи с публиката доказват неговата популяр­ност, талант и обществено-въздействуваща сила. Съзна­нието, че „художественото слово е силно средство за масово въздействие"², не напуска никога Трандафилов. То е определено в пламенния му темперамент и бор­ческа природа. „Увлечението по поезията... ме направи истински поклонник на художественото слово, на изкуст­вото, на което и сега продължавам да служа—си спомня В. Трандафилов.—В същност стъпването ми на сцената стана в клуба на тесните социалисти във Варна. Там ме привлякоха като декламатор. . . Те горещо ме приеха в своята любителска среда и запалиха у мен огъня на изкуството."³

Пътят на рецитатора Трандафилов, започнал от клу­ба на тесните социалисти, запазва своя прогресивен афинитет докрай. „Беше след 1936 г. — разказва гене-

¹ Л. Тенев, Актьори и роли. Изд. Наука и изкуство, София, 1966.

² В'л. Трандафилов, Живо е изкуството на художественото
слово, в. Труд, 1 юли 1971 г.

³ Ст. Д р у м е ш к и, Владимир Трандафилов, в. Работническо дело,
бр. 233, 21 август 1966 г.

рал Костадин Христов, политически командир на Горно­оряховския партизански отряд. — Нашата комсомолска група организираше често утра, на които пропагандирах-: ме нашите идеи. На едно такова утро бяхме поканили и Вл. Трандафилов. Помня като сега — беше в салона на сегашния кинотеатър „Г. Димитров". На сцената се поя­ви Трандафилов— висок, строен, горд. Властният му глас сякаш говореше направо на душите ни. Караше ни да бъдем също такива горди, непримирими. Той декла­мира много, ние дълго не го пускахме от сцената. . . Но едно стихотворение сякаш чувам и сега — „До Моето първо либе" от Хр. Ботев.

('.. .За тоз глас ми , копней душата

и там тегли сърце ранено,

там, де е все с кърви облено". . .

Атмосферата беше като наелектризирана. Ние бяхме способни на всичко — да се бием, да умираме. А най-вече — да целуваме и да носим на ръце големия та­лант — декламатора Вл. Трандафилов."⁴

Прогресивните идеи на времето намират свой, инди­видуален резонанс у твореца Трандафилов. Неговият духовен аристократизъм, честно сърце и трезв ум раз­бират правилно общественото развитие. А героическата му вътрешна нагласа дава смелост за такива стъпки като рецитиране на „Песен за буревестника" от Максим Горки⁵ в годините на силна реакция, а пет години по-късно — 1937 г. — на тържество, уредено от българо-съветското дружество, Трандафилов изпълнява на рус­ки език монолог из драмата на Фьодор Разколников „Робеспиер"⁶.

Новата 1926 г. Трандафилов посреща в Париж, къ­дето е изпратен от Народния театър да специализира. Пренебрегнал поканата на българския царски пред­ставител той предпочита средата на българи-емигран-ти, комунисти и земеделци, избягали от кървавата раз­плата на цанковистите. Там са и френски работници ~ комунисти, между които е Марсел Кашен, вождът на френския пролетариат, създателят на в. „Юманите". По-

За Трандафилов рецитаторското изкуство трябва да 'бъде прогресивно, действено-организиращо, призивно. „Изкуството трябва да възпитава в хуманистична идей­ност, от позициите на марксистко-ленинската естетика — определя по-късно и сам творецът. — Не е допустимо да се предлагат на публиката идейно неизяснени и есте­тически объркани произведения. Събитието на сцената и неговият израз трябва да достигат с пределна яснота до съзнанието на зрителя."⁸

В израстването на всеки творец действуват различни :влияния — фолклор, школи, творци. При Трандафилов, условно бихме казали — три източника, които той чер­ни, за да изявява и усъвършенствува своя рецитаторски талант: това са българската и световната класическа поезия, руският и френският театър и постоянното не­посредствено общуване с хора от народа.

Нека се спрем накратко на изброените „школи" на Трандафилов, но в обратен ред.

В представите на ценителите и почитателите на бъл­гарския театър само името на Трандафилов е вече си­ноним на театър. „За него театърът е живот — както се изразява проф. Л. Тенев. — Трандафилов — това е при­ятна сценичност в живота и жизнена яркост на сцена­та."⁹ Където и да се появи Трандафилов, атмосферата е вече театрална. Макар че артистът често с юношеска

⁷ В. Работническо дело, бр. 233, 21 август 1966 г. Спомени на
Вл. Трандафилов.

⁸ С т. Друмешки, Вл. Трандафилов, в. Работническо дело, бр.
33, 21 август 1966 г.

^s Проф. Л. Тенев, Актьор на силата, сп. Театър, 1955 г. кн. 1, стр. 34.

тъга си припомня мечтите на детството — да стане ка­питан на кораб, да се бори със стихиите на морето, ед­ва ли някой може реално да си представи Трандафи­лов друг, освен театрал! Затова и всяко негово съпри­косновение с хората е приближаване на театъра до тях, до техните интереси. Трандафилов е чест гост на провинциалните театри — Варна., Шумен, Ловеч, Разград и др., като режисьор или изпълнител, постоя­нен председател или член на комисиите тю фестивалите на художественото слово, мъдър съветник на всички, по всички житейски въпроси! Неговият малък кабинет във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" постоянно посреща и изпраща студенти, артисти, режисьори, директори, прия­тели, почитатели. . . И всеки отнася по малко от чове-колюбието му, вяра и. преклонение пред истинското из­куство!

Спомням си гостуването му в Ловешкия драматичес-ки театър преди три години, когато поставяше пиесата на Ема Йончева „Простреляни илюзии". Театърът все още не беше напълно професионален. Повече от дра месеца на репетициите Трандафилов въвеждаше колек­тива в усвояване основите на актьорската техника, усъ­вършенствуваше сценическата реч. За изпълнителите това беше истинска школа по майсторство. Във връзка с това гостуване изпъква още един факт — неговото тън­ко познаване на стилистиката на родния език. По пред­ложение «а Трандафилов заглавието на пиесата бе про­менено от „Разпродажба на илюзии" на „Простреляни илюзии", което по-вярно отговаряше на действието и психологическата характеристика на героите — Мадлен и Преславски.

Руският театър в лицето на създателя на МХАТ и теоретическите основи на съвременния реалистически театър — К- С. Станиславски, изиграва важна роля в утвърждаването на естетическото кредо на артиста. С учението на великия реформатор Трандафилов се запоз^ нава косвено, т. е. единствено чрез трудовете му: „Мсят живот в изкуството" и „Работата на актьора над себе си". „А моето проникване в „системата", което продъл­жава и сега — споделя през 1963 г. Трандафилов, ми помогна да освободя актьорската си игра от много не-

верни и ненужни неща, научих се да извършвам продъл­жителен, изчерпателен анализ на ролите. . ."¹⁰

Като специализант в Париж Трандафилов в качество­то на последовател на Станиславски често обсъжда с видния режисьор и театрален педагог Фирмен Жемие — ръководител на театър „Одеон" по онова време — ед­на или друга постановка или отделна сцена дали се доближават до подхода „а ла Станиславски". Транда­филов с радост констатира, че не само в театър „Одеон", но и в театрите на Шарл Дюлен — „Ателие", и на Лю-не Пое — „Де Льовр", също се обсъжда „системата" на Станиславски. ,-,-. . .За него (т. е. за Фирмен Жемие) и за други обновители на мъртвеещия тогава френски теа­тър името на Станиславски беше име на велик, театра­лен реформатор, „системата" му — призив за ревизия и революционни промени в метода на всяко театрално ръ­ководство, което претендира за реалистичен и худо­жествен похват в работата си."¹¹

Споменатите френски театрални дейци, които са пред­ставители на най-прогресивното направление във френ­ския театър от този период, възпитават у талантливия млад български актьор редица основни изисквания на френската театрална традиция, наличието на които и до днес дава основание на някои критици да наричат Тран-« дафилов „носител на френската школа в българския театър".

В какво се изразява най-ярко влиянието на френския театър върху Трандафилов и конкретно върху рецита-торското му изкуство?

На първо място във възприемането на музикалния строй на речта, на своеобразния поетичен ритъм. (Без­спорно за това съществуват предпоставки още в юно­шество на актьора — музикалният му слух, удивител­ният баритонов тембър.) На този пиетет към музикал-ността на речта, тъй много ценен у него от Н. О. Масп-литинов, навярно се дължи и предпочитанието на реци-татора към поетични творби (от целия рецитаторски репертоар само едно произведение е белетристично —

¹⁰ В л. Трандафилов, К. С. Станиславски — творец и мисли­
тел, в. Литературен фронт, 1963 г., бр. 3, 17 януари 1963 г.

¹¹ В л. Трандафилов, К. С. Станиславски, в. Литературен
фронт, 1963 г., бр. 3, 17 януари 1963 г.

разказът на М. Горки „Ханът и неговият син" — и той е „поезия в проза").

Декларираната музикална ритмичноет в изпълнение--то на стихове е крайност, която дразни слуха и замъгля­ва логическия строеж на словото. Обикновено такъв подход към поетични произведения имат самите авто­ри — поетите. Не напразно народът е измислил наргйца-» телното название за невярно, монотонно четене на пое­зия — „чете като поет" (разбира се, мисълта не бива да се абсолютизира).

Като говори за тази тенденция в подхода Към стиха, проф. Ан. Михайлов отбелязва, че: „У Вл. Трандафилов се налагат формата, музикалността, макар че има силна логика на мисълта."¹² Може би към това определение следва да се отбележат специфичните „трандафиловски интонации", е които изпълнителят обагря своята реч (поетична, прозаична и делнична) и които са компонент на героично-романтическия му стил. В допълнение може да се каже, че подчертаването на музикалния строй на стиха идва като продължение на логичното съдържание, като негов тълкувател, а не като самостоен формален акцент, който надвишава (иначе сам за себе си силния) съдържателен момент.

С други думи, музикалността в изпълнението на Трандафилов е белег и средство на една ярка логичност в интерпретацията на текста.

Всеки, който е имал възможност да разговаря с Трандафилов, да се докосва до неговите спомени, е за­белязал, че Париж и времето на специализация там са в неговия живот страници в най-ярка светлина.

Затова вторият момент на френско влияние, колко­то и парадоксално да звучи, е: прецизното до педанти-зъм строго съблюдаване нормите на литературния бъл-г гарски език! Именно онази прецизирана френска реч, в която бълбукат ручеите на човешката радост, в която< виталният ритъм и мелодични обрати те опияняват съо своята пищност, а афористичността на фразата и ней­ният хумористичен оттенък са пословични - - заставят младия българин-патриот Да се взре по-дълбоко, да се вслуша в родното българско слово, за да открие в не-

¹² А н. Михайлов, Стенографирани лекции по художествено сло­во, Централен дом за народно творчество, София, 1966 г.

го неподозирани, непознати богатства на лексика, ме­лодия, ритъм. По-късно едно от любимите му стихотво­рения става „Българският език" от Иван Вазов. Раз­казвайки за своя велик предшественик Сава Огнянов, Трандафилов пише: „И винаги когато съм слушал реци-татора, в мене прозвучаваха стиховете на Вазов: ,.. . .от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива."¹³ Едва ли би могла да се даде по-вярна харак­теристика за Трандафиловото отношение към българ­ския език от тази, която сам той прави по адрес на Са­ва Огнянов: „Благородното звучене на неговия барито-нов глас предаваше мелодията на българската реч в нейните най-съвършени форми, до най-тънките нюанси на мисълта, със силата на едно неотразимо внушение и въздействие. . . Богатството, красотата и въздействената сила на нашия роден език имаха своя пламенен защит­ник и ненадминат интерпрет в рецитаторското изкуство на Сава Огнянов.

Голямата поезия на Вазов, Славейков, Кирил Хри­стов, Яворов, Траянов звучеше в неговото изпълнение монументално, високо патриотично. Един голям худож­ник на словото се равняваше с гения на нашите нацио­нални поети като техен вдъхновен изпълнител."'⁴

Третата линия на френско влияние е етично-естетич-на. Възприел до виртуозност остроумието на французи­те, Трандафилов е майстор на най-лаконичните хапли­ви характеристики, без да престава в същото време да бъде безкрайно внимателен и деликатен. Съчетал остро­тата и добродушието на френския хумор, мекотата и-изиокаността на маниера със своя бурен български тем­перамент, упоритост и любознателност, актьоръг носи своята оригиналност на сцената и в живота. Основни параметри на неговото естетическо верую стават изтън­чеността и широтата, красотата и правдата, мъдрият лаконизъм и простотата, виталитетът и целеустреме-ността. Затова, че тотизлитва въздействието на поезията на В. Юго, Ламартин, Верлен и Бодлер, разказва сам Трандафилов. Заучавал френските образци и паралелно с тях българските им преводи — така той постига ед-.

¹³ В л. Трандафилов, Великата сянка на Сава Огнянов, в. На­родна култура, бр. 12, 13. IX. 1968 г.

¹⁽ В л. Трандафилов, Великата сянка на Сава Огнянов, в. На­родна култура, бр. 12, 13. III. 1968 г.

наква музикалност и изразителност и на двата езика. В Париж той често рецитира „Езерото" на Ламартин. Изпълнението му е наситено с привидна мечтателна ро­мантика, под която кипи вулканът на една демонич­но силна човешка натура, която се бунтува и стреми към новото. Силните личности, героите с романтични идеи и стремежи в Париж изцяло завладяват из­пълнителската палитра на актьора. Романтизмът ста­ва основа на неговия театрален и рецитаторски вкус. И в това отношение предходни и определящи са предпо­ставките на родната театрална среда. Епохата на 20-те години, която отглежда естетическите позиции на тво­реца, още не е приела напълно реалистичните тенден­ции. Това е зенитът на Васил Кирков, Сава Огнянов, Адриана Будевска — времето на романтизма и наивния реализъм. Младият талант прави своите първи успеш­ни стъпки на българска сцена. Естествено е за него те­зи актьори да се превърнат в кумири, чийто път той започва да следва. Логично е създаването и на многото нетенденциозни автоанализи на собствения изпълнител­ски метод (какъвто беше и споменът за Сава Огнянов), оценявайки творчеството на учителите. И макар че ре­шаващо значение за изграждането на героико-романтич-ния стил у Трандафилов изиграват Париж и неговият театрален живот, българската почва на неговия роман­тизъм доминира. Изпълнителят в своя живот и творчест­во наяве доказа искреността и правотата на една своя изповед: „И има ли по-висока награда от тая да заслу­жим народното признание и любов като верни синове и вдъхновени творци?. . . И не трябва да забравяме, че никой талант не е процъфтявал от само себе си, че мно­го таланти и способности заглъхват и гинат, когато са-монадеяно се отдалечават от животворния извор на на­родния гений. . . Между отговорността към себе си Й тая към народа няма разстояние, няма разлика."¹⁵

Трандафилов се сродява с прогресивно-романтична-та, народностна по своята същност поезия — Вазов, Смирненски, Юго, Байрон. По този начин той се оформя като представител на борческо-романтичния стил в бъл­гарската рецитация.

¹⁵ В л. Трандафилов, Интервю на артиста по случай 25-годиш-нината на социалистическата революция, сп. Театър, 1969 г., кн. 9.

Автори, чийто приоритет в рецитаторските предпочи­тания на Трандафилов е явно изявен, са (по реда, по който той ги степенува) Хр. Смирненски, Теодор Трая­нов и Никола Вапцаров.

Още ученик във Варненската гимназия, Трандафилов е свидетел на големия спор, който води литературната об­щественост — Пенчо Славейков или Вазов? Сам с не­укрепнал литературен вкус той не може да го реши за себе си. По това време пристига на гастрол Сава Огня­нов. За първи път се срещат изявеният и бъдещият ко-лос на българския театър и рецитаторско изкуство. Ог­нянов изпълнява „Неразделни" от Пенчо Славейков. Впечатлението е неотразимо. Спорът за Трандафилов е решен — преклонението му пред патриарха на литера­турата се запазва, но в сърцето пламва друга обич -

¹⁸ Недялка Алмалех, Разковниче на вдъхновението, в. Оте­чествен фронт, бр. 7337, 18 април 1968 г.

оформя се нов постоянен притегателен център за рецп-таторските му търсения — поезията на Пенчо Славей­ков. Трандафилов приема веруюто на поета и го пре­връща в свой жизнен закон, своя творческа философия. „Поезията има един закон на законите — му внушава П. Славейков — (Стамен Росита из „Сън за щастие") — чрез нея всеки трябва да тръби само онова, което чув­ствува той и както го чувствува той. Който е вещател, не се подчинява, а подчинява!" Траекторията на сце­ничната дейност на Трандафилов недвусмислено свиде­телствува за именно такъв властен талант, който не мо­ли, а подчинява публиката на своето внушение.

Изпълнения, които са оставили незаличими следи в паметта на зрителите, са тези на стихотворенията „Не­разделни", „Чумави", „Запустение", „Пролога към ,,Кървава песен" и др. Рецитаторът е привлечен от жиз­неността и народния оптимизъм, от романтичното ос­мисляне на баладичните мотиви. Народнопесенната пое­тическа интонация на баладите „Чумави" и „Нераздел­ни" му позволява да изяви нова страна от богатството на своите изразни средства. Виждаме го в ролята на народен певец, разказвач на приказки и легенди. Гла­сът му е далеч от всякаква мистична обагреност. Раз­казът му за непобедимата сила на любовта, за нейната искреност и чистота заразява със своята топлота и ли­ризъм. Тялото е като струна, ръцете следват повелята на вътрешното изживяване, ритъма на драматизма.

Изпълнителският подход в „Запустение" е различен, определен от конкретното произведение, от конкретните обстоятелства. Тук „образът на разказвача" е превъплъ­щение на един лирически герой, чието мъжествено стра­дание е гордо осъзнаване на народното тегло и неизбеж­ния му край.

„О, пролет, пролет!

Ти всичко обнови,

възрадва... Само на злочестий роб, уви, ти не донесе лек за кървавите рани. .."

Изпълнението на рецитатора не познава пасивност и съзерцателност. Словото е винаги действено. Лиричес­кият герой — рецитаторски образ, не констатира, не

въздиша, не лее сълзи. Той се възмущава, негодува, ду­хът му се бунтува срещу „непрогледната тма", надвис­нала над България.

„Народ занемарен, за нищо днес немари.. .

В душите като в гроб, не трепка и не грей

отнигде светлинка: събира се, гъстей

там непрогледна тма — и де живот е било,

там днеска пустош е, там днеска е мъртвило. . ."

Трандафиловото изпълнение на „Запустение" е пре­красна песен за неповторимата красота и възраждаща­та сила на природата, контрастираща на безрадостния народен живот. Интонационният регистър се разгъва с цялата си пищност. Встъпителните акорди напомнят лайтмотива на „Шехеразада" от Н. Римски-Корсаков. Забавеното произнасяне на думите с логическа и експре­сивна значимост, паузите, които ги предхождат, създа-ват своеобразен ритъм на изпълнението, който не пре­дизвиква фрагментарност, а една особена изразителност, близка до изразителността на клавирен инструмент.

„Понесъл — поздрав благ, долняка свеж —- повея, от влажната земя мъглявий плащ отвея и с топлия си дъх й размрази гръдта — от зимний тежък сън се вече сепна тя..."

Това е една страна от колоритните „трандафиловски интонации", поетично и вярно определени от проф. JL Тенев, — оня „своеобразен маниер на изговора, харак­терен само за него, със своите неочаквани цезури, ха­рактерен ритъм на словото — ... от мелодичната звуч­ност до речитативния порой, от своеобразната припев-ност и мелодичност до острите, накъсани едно след дру­го ударения. И най-после тези само негови модулации на гласа, през които сякаш изтича чувството като сълзи, натежали от болка и горест, като стичащи се сълзи."¹⁷

Тези „интонации" са най-оргиналната част от тран-дафиловския творчески почерк и тяхната неповторимост в родната театрална и рецитаторска практика е абсо­лютна! Всеки макар и искрен стремеж към имитация»

към подражание на говорното изкуство на Трандафи-лов води до фалш, до реторична патетика, до игнорира-не на логическия строеж на творбата, което няма нищо общо с трандафиловските интерпретации. И както ня­кога много от последователите на великите импресиони­сти — Моне и Сезан — завещаха творчеството си на забравата, така и днес — не-творците, имитаторите на изкуството на Трандафилов, получават своето заслу­жено не-признание! Да се рецитира по „трандафилов-t ски" означава да се търси преди всичко поетическата идея, да се познава народният извор на словото, да се владеят изразните средства до съвършенство.

Сам Трандафилов въстава срещу подобни „новато-ри": „Касае се за емоционалното съдържание на даден образ — пише той — и за странни, неестествени начини на изявяването му. Има актьори, които съвсем доброна­мерено, в желанието си да придадат „оригиналност" на емоционалния израз, си служат с особени интонации, чужди на здравия и нормален произход на чувството. Така се стига до сантименталността, до фалша, до не­приятното и дразнещо слуха звучене на речта."¹⁸

Главното за интонацията при Трандафилов незави­симо от нейната качествена определеност е, че тя е именно резултат от „здравия и нормален произход на чувството"¹⁹, тя е негова функция, а не автономно из­разно средство.

но стт а

По отношение на рецитаторското изкуство Транда­филов твърде резервирано се отнася към някои новатор­ски въведения. „В рецитацията — тревожно пише изпъл­нителят -- произволно навлизат елементи на театрално­то изкуство, стига се до един често развихрен мизан­сцен, до служене с предмети, вещи и т. ц. — също като на театрално представление. Това е погрешно. Рецита­торското изкуство е до най-голяма степен автономно. То трябва да въздействува върху слушателя изключи-, телно чрез умението и майсторството на рецитатора правдиво и вълнуващо да разкрие чрез словото мисъл­та, чувството и идеята на автора. Всякакви елементи от театрално естество обезсилват внушението на това из­куство."²²

За Трандафилов „словото е свещено". Той воюва за неговата чистота и поетичност. Изгражда култ към него. С мъка констатира, че много от актьорите не разбират разликата между житейската простота на словото и хуз дожествената простота на действено насоченото слово. „Нерядко —- говори той — словото се носи през рампата към зрителната зала принизено, приглушено до такава степен, че губи и смисъл, и колорит, и няма почти никак­ва въздействена сила, а чувството умира, преди да зажи­вее."²³ Една от причините за пренебрежителното отно­шение към сценичната реч според Трандафилов е убеж-< дението на някои, че „словото е прост компонент, а не основа на актьорското майсторство"²⁴.

Загрижен за съдбата на българската сценична реч, той търси и прилага различни способи за постигане на „виртуозна техника за уплътняване на словото" — богат гласов диапазон, безупречна дикция, ритмичност, овла­дяване мелодиката на българския език с неговата кра­сота и мъжественост. Съхранил дълбоко в съзнанието си думите на първия си поетичен кумир — Пенчо Сла­вейков, че „само с вдъхновение не се достига съвър­шенство"²⁵, Трандафилов с творческа настървеност и не-

вероятно трудолюбие облагородява таланта си, усъвър­шенствува способностите на своите ученици. И както Пикасо, за когото разказват, че често повтарял: „Не е добър художник оня, който не може да унищожи и най-.красивата си картина, за да направи нова, още по-кра­сива!", така и Трандафилов разработва все нови и нови произведения, открива за слушателите нови поетични светове, чертае закономерностите на рецитаторското из­куство.

В своята преподавателска практика той използува преди всичко „класическия образец", който „в повечето случаи е широко размерен, и чрез него почти неусетно у актьора се постига един двоен резултат: лекота в изра­за и солидна техническа позиция. При упражнения с об­разци от широкоразмерна реч неусетно се постига по-правилно дишане у актьора."²⁶

Такива образци Трандафилов намира и в българска­та литература — преди всичко в поезията на Ботев и Вазов. Привличат го блестящата форма у единия и въз­торжената монументалност у другия. Лирико-епическият вид, към който пиететът на рецитатора е явно изявен, позволява да се разгънат в широта изпълнителските му качества. Малките лирически късове не са в неговото амплоа. Трандафиловото тълкуване на Ботевата поезия е лишено от битоописание, сантиментални нотки, разви^ тие на образа. Тук всичко е претопено от стихията на революционния устрем, вулканичния борчески дух, пла­менната страстност на изпълнението („Хаджи Димитър", „До моето първо либе", „Пристанала", „На прощава­не" и др.).

Характерно за общуването на Трандафилов с пуб­ликата при рецитиране е неговото индиректно кореспон­диране с конкретния слушател. Рецитацията му почти винаги е насочена към публиката като цяло, като ма­са. Той не говори на съзнанието на отделния човек, а търси онези средства и похвати, които ще въздействуват върху общата психика, общите тежнения и интереси. Може би тази характерност е предпоставка за монумен-талността на изпълнението му. Навярно също тя е ко­лоритът на неговата интерпретация на Базовата „Eno-i пея на забравените". Ние сме свикнали с тълкуването

²⁶ Разговор с Вл. Трандафилов, сп. Театър, 1967 г., кн. 6, стр. 16.

на н. а. К- Кисимов, другия жрец на живото слово, кой­то, тъкмо обратно, чукаше по най-интимните и нежни струни на човешката душа, изискваше нейното доверчи­во отношение и разбиране, състрадание към героите. Най-показателна в това отношение е поемата „Защит­ниците на Перущица". За Кисимов доминантата тук е трагедията на един родолюбив българин, а за Транда­филов — героизмът на подвига на перущенци, възторгът от тази саможертва. Одите на Ив. Вазов намират у Трандафилов своя най-възторжен (в най-хубавия сми­съл на думата) изпълнител. Много от тях той разработ­ва със студентите си като работни материали за по­добряване техниката на говора.

През 30-те години Трандафилов за първи път пред­ставя на публиката Траяновия „Пантеон". Магнетизмът на големите творчески личности откъсва рецитатора от епичните Вазови картини. Нарисуваните поетически портрети на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и др. зажи­вяват нов, сценичен живот. Трандафилов е привлечен от яркото борческо, народностно и патриотично начало в творчеството на Т. Траянов, от богатата емоционална образност и пленителна поетична форма. Когато реци­тира, той сякаш престава да диша, престава да живее — цялото му тяло, очите, лицето, ръцете заживяват друг, невероятен свой живот, движен единствено от въобра­жението и богатството на текста.

„Бърза бързоструйна Струма, тайна в храдна гръд таи, бърза, дума не продума. .."

(из „Тайната на Струма")

Всеки звук като че ли пее своя мелодия, разказва своя история. Ритъмът и настроението на изпълнението сякаш се определят и от това изобилие на звук „р" което рисува вътрешното напрежение, драматизма на отминалото, но незатихнало нещастие. Думите на из­пълнителя като графично изображение представят зр!ь мо събитията, въздействуват синхронно върху всички възприятия на слушателя. Тази удивителна способност на Трандафилов да предизвиква ярки, наситени с чувст­во представи у публиката напоява всичко казано със своеобразен аромат — ние усещаме теменужения дъх,

който се разнася от бедната цветарка из едноименното стихотворение на Смирненски, усещаме страданието на поета по любимата Ирен („Ирен" от Ем. Попдимитров), присъствуваме 'като че физически на конгреса на деле­гатите на мира („Среднощен конгрес" от Н. Хрелков). Интересна особеност на Трандафиловата рецитация, много ярко изразена при изпълнение стиховете на Трая­нов и Смирненски, е изключителното внимание към при­лагателните имена в качеството на определения. Те ся­каш заживяват относително самостоятелно, носят своя експресия и лирична музикалност. Това характерно ак-центувано изпълнение на прилагателните определения е една от предпоставките за специфичната художестве­на стилизация на рецитаторското изкуство на Транда­филов, която не се харесва на някои от слушателите. Ето кякои по-ярки примери:

„Ти в образа вечен на блена народен завета разчете, бурлив и слънчат, че в бран героична животът свободен стои за духа си престолния град",

(из „Иманяр" — Т. Траянов)

Или:

„От руските поля далеч до Атлантика, през тайнствения лес на Индия безкрайна".

Художествената стилизация при рецитаторското из­куство е подход колкото интересен, толкова и опасен за младите рецитатори, тъй като, ако не е подплатен от вярно умение да се нюансира мисълта, може да доведе до формализъм, до куха декламационност.

Чрез поезията на Смирненски в нейния революцио­нен, социалистически оптимизъм и патос Трандафилов осъществява в най-блестяща форма своята творческа природа, емоционална изразителност и гласова пластич-ност. Чрез нея той се изявява като бардрецитатор на социалистическата революция, на прогреса. Много от неговите изпълнения са записани от Балкантон като об­разци на вярно поетично тълкуване. През целия си твор->

чески път той рецитира „Гладиатор", „Жълтата гостен­ка", „Северният Спартак", „Юноша", „Братчетата йй Гаврош" и др. Но стихотворение, донесло на рецитато-ра най-голяма радост, е „Цветарка". Влюбените очи на изпълнителя съпътствуват навсякъде малката нежна ге­роиня. Чувството е действено, активно — ту негодуване към онези, които обиждат беззащитната девойка, ту съ­страдание, ту обич. Силата на поетическото внушение е огромна. Тънката ажурна словесна тъкан достига до слушателите в изящна мелодичност, родена от изпълни­телския тънък усет към езика на писателя, към него­вия речеви строй. Когато слушам изпълнението на Тран­дафилов на „Цветарка", неволно си спомням думите на един от онези велики творци, които предрекоха блестя­щото бъдеще на рецитаторското изкуство — Н. В. Го-гол, че в гласа на рецитатора винаги трябва да се до-лавя „незнайна сила, свидетел на истински развълнува­но вътрешно състояние"²⁷.

В изпълнението на Трандафилов, както и на негови­те родни учители — В. Кирков, А. Будевска и др., „го­лемите, изненадващи неща се раждаха в лоното на ед-* на дълбока, удивително вярна интуиция, раздвижена до краен пердел"²⁸. Продиктувана от голяма познава­телна и мисловна дейност, гя ражда и онова неизброи­мо многообразие, което ни поднася рецитаторът.

Сам свидетел на ужасите на войните от началото на века, Трандафилов се изгражда като страстен, активен миролюбец. Ето защо поемата на Н. Хрелков „Средно­щен конгрес", този „войник на мира", както сам я нари­ча авторът й, е едно от най-рецитираните произведения* върхово постижение на изпълнителя. Баладичността тук е символ на най-земни човешки преживявания. В поема-тг са събрани образите на много работници~от Германия, Франция, Англия, България и т. н. Това изисква много-плановост на трактовката, която у Трандафилов не вър* ви по линията на сменящите се превъплъщения. Реци­таторът не играе ролите на мъртвите делегати, а раз­казва за тях бодро, мъдро, прочувствено. Ясно наблю­даваме неговото отношение към тях, изразено не само

в репликите им, но и в авторовото описание. „Това пре­въплъщение може да се сравни с барелефно изображе­ние, т. е. с непълен обем, излизащ от плоскостта, но не-, откъсващ се от нея съвършено."²⁹

Поетическата идея и тук е родила основната изпъл­нителска задача на Трандафилов -- „Никога вече вой--на!" Тя е постигната и чрез майсторски пресъздадените портрети на делегатите, и чрез предаването от тях­ната носталгия, и чрез внушението за нелепостта на братоубийствената война. Могъщо призивно звучи три­кратно повторената поанта на поемата:

„Стотици, милиони пролетарии, гответе се за страшната борба!"

Като художник-живописец рецитаторът извайва при­родните картини, спомена на работниците за родните земи. Подчертаното произношение на сонорните и осо­бено на звук „р" сякаш музицира текста, придава му обемност. Напр. „Вятърът из ледните долини — север­ният вятър,

или в разказа на българския делегат:

„Оня край, където аз израснах, пил омраза и любов до смърт, вплете в мене поривите страстни, от които и в гроба ще горя."

Творчеството на Н. Хрелков вдъхновява рецитатора. Интересни и изключително поетични са изпълненията на баладите „Има една песен", „Орел и гарван" и др.

Една от главните изпълнителски максими на Тран­дафилов е отношението към авторовия текст да бъдд крайно внимателно — словото на автора е неприкосно­вено. Авторовият текст, когато той е високо худо­жествен, при задълбочено вникване в неговите детайли е достатъчен за изграждането на образа. „Аз съм про­верявал неведнъж и не два пъти, а цели петдесет го­дини -'- разказва Трандафилов. — Чрез текста на авто^ ра почти винаги ми е ставало ясно каква ми е задача-»

²⁹ В. Залеский, Сурен А. Кочарян, гос. изд. „Искусство", Москва, 19S5 г.

та, но тогава вече най-внимателно пристъпвам към прак­тическото осъществяване. Правя милиони опити и про­верки до генералната репетиция и доста често ги пре­насям и след премиерата. Имам рационален подход към изграждане на ролята. Не фрагмент по фрагмент. У мене трябва още в началото да стане ясно какво пред­ставлява образът и оттам да тръгна към логическа, вяр­на психологическа връзка между отделните неща, които определят съдържанието на образа."³⁰

Макар че се отнася за театралния образ, този под­ход към образа е особено необходим при разработката на рецитаторски текст. Изпълнителят, който трябва да познава миналото, настоящето и бъдещето на своя ге­рой, който трябва да ни запознае не с един, а понякога с няколко герои едновременно, обезателно трябва да има „рационален подход" към произведението като към цялост, а „не фрагмент по фрагмент". Интересна в то­ва отношение е разработката на стихове от Н. Й. Baib царев.

На пръв поглед съчетаването на тези два свята — работника интелигент Вапцаров, с неговата „тежка, чо­вешка, жестока, безока съдба", и изтънчения Трандафи-.лов, с духовния му аристократизъм, слава и положение, е немислимо. Но тях ги обединява „оня див копнеж по Филипините", романтиката, която води прогреса, и най-вече отношението им към Човека. Затова Вапцарови-те „неизвестни хора от фабрики и канцеларии" получа­ват в изпълнението на Трандафилов пълнокръвен жи­вот („История", „Вяра", „Романтика", „Пролет", „Пис­мо" и др.).

Героят на Вапцаров — Трандафилов от „История¹' (любимото на Трандафилов Вапцарово стихотворение) -е осъзнал своята историческа мисия. Неговото самочув­ствие е на повелител на историята: „Какво ще ни да­деш, историйо, от пожълтелите си страници?" Подтек-•стът, който струи зад фразите, е недвусмислен, катего­ричен: „Знам, не ще получим нищо. Но ние сме щаст­ливи, че ти дадохме нещо от себе си, че с нас ти стана по-богата" и т. н. За Трандафилов не съществуват не­утрални откъси — всичко е подчинено на вътрешния на-

прегнат ритъм, всичко се съединява в единно словесно действие. В гласа му не се долавя и нотка от позната­та ни „епическа" акцентировка. Патосът е отстъпил на вглъбения размисъл за живота. Трандафилов се е „слял" с човека от народа. С неговата душевност той разказва на самия него. Словото е само — няма жесто­ве, мизансценът е статичен. Само очите му помагат. Но от тази „самотност" то като че ли става по-богато, по-вълнуващо.

„Пролет моя, моя бяла пролет, още неживяна, непразнувана .. ."

(из „Пролет")

Нещо в гърдите на рецитатора тръпне, напира като ромон на ручей, чиито води радостно се вливат в пъл­новодната река. Ще настъпи пролетта на живота! Из--пълнението е жизнеутвърждаващо, бойко и в същото време една интимна задушевност, породена от дълбока­та искреност на преживяването, заразява с вълнението си слушателя.

В друго звучене се разкрива пред нас картината от „Писмо". Тук Трандафилов построява своето изпълне­ние в два контрапункта: внушение за грубата действи­телност, над която се извисяват копнежът и вярата в изгрева на новото. В началото гласът е сдържан, при­глушен, задушевен — Трандафилов си спомня мечтите на младостта, разговаря с невидимия събеседник: „Ти помниш ли морето и машините". . . Но постепенно, с на-зряването на колизията модулацията се изявява с ця­лото си богатство. Думите са гневни, но това е и съзна­нието за неизбежността, мъдростта, дошла заедно с не­щастието.

„Опомнихме се — късно, бяхме вързани жестоко..."

Логическите ударения се сипят върху слушателя ка­то тежки ледени късове. Той е заставен да мисли върху историята, която му се разказва. Непоколебима, зара­зяваща с искреността си вяра внушават и акордните стихове:

„Но да умреш, когато земята се отърсва...

Това е песен!"

Тълкуването на Вапцаровата поезия у Трандафилов се базира преди всичко на дълбокото осъзнаване на ав-торовия стил. Затова образното възпроизвеждане е вяр­но и близко до авторовото, затова то е въздействуващо.

Освен българска поезия Трандафилов рецитира сти­хове от редица поети със световна слава: Хайне, Гьите — особено оригинално е изпълнението на „Горски цар'"; Пушкин — „Евгений Онегин", „Медният конник", „Към клеветниците на Русия", „Полтава"; Лермонтов — „Смърта на поета", „Демон", „Тамара"; Лекон де Лил — ..Смъртта на Ялмар"; Ламартин — „Езерото"; Едеар По — „Аннабел-ли", „Гарванът"; Пабло Неруда — пое­мите „Нека се пробуди дърварят" и „Знамената се раж-i дат", и много други.

Необичайно събитие в българската рецитаторска традиция е изпълнението като монодрама на драмати-ческата поема „Манфред" от Дж. Г. Байрон със спе­циалната оркестрова и хорова музика от Р. Шуман. Изпълнена за първи път през 1939 г., монодрамата пре­дизвиква изключителен интерес. И когато преди годи­на — есента на 1970 г. — постановката беше подновена, стотици почитатели на Трандафиловото изкуство отново преживяха трепета на съприкосновението с него. Това бе апотеоз на виртуозно съчетание на живо слово и му* зика, безсмъртна лебедова песен на един чародей на сцената. Манфред на Трандафилов е многоцветен спек­тър от сценични постижения и талант. На подиума е изправен човек, по-силен от боговете, свободолюбив, и мъдър, раздиран от противоречието на битието и него­вия смисъл, постигнал висше познание, което го прави нещастен. Неукротимият човешки дух въпреки смъртта побеждава. „Манфред" е оптимистична песен за ро­мантиката на човешкото съществуване, сътворена в пе­симистична форма. Манфред—Трандафилов остава чужд на мистичността, бори се с небитието за своята правда, достойнство и любов. Мотивът Манфред — Астарта аь> центира лиричното начало в изпълнението на рецитато-» ра. Лиризмът на поемата, тъй тънко почувствувай or

Шуман в неповторимата му симфония, среща у втория интерпретатор неизмеримо богат и гъвкав глас, страстен темперамент и устремност. От съзвучието на оркестър и рецитатор се ражда нова творба, която по своите ху­дожествени достойнства се родее с шедьоврите на изоб­разителното изкуство — прекрасните скулптури на Ро« ден или живописните платна на Серов.

Изпълнението на поемата „Манфред" от Байрон ка­то монодрама е успех не само за рецитаторското из­куство на Трандафилов, но и за българския театър на единствения актьор, театъра на въображението.

В последните години у нас получи широко разпрост­ранение самодейното рецитаторско изкуство. Вл. Тран­дафилов се отнасяше към самодейците рецитатори с много обич и загриженост. В неговите заключителни ду­ми като председател на комисиите на прегледите на художествената самодейност се съдържаха ценни съвети към изпълнителните и теоретически постановки на ре­цитацията. Доайенът на това изкуство излагаше своя опит, мислите си за настоящето и бъдещето. Освен по­желанието да се задълбочи работата по овладяване на литературната реч Трандафилов изисква от самодейци-» те да напуснат старите щампи, посоката на инерцията. Хоровата декламация според него „не дава възможност за известно нюансиране на мисълта и чувството, на ин­тонацията. Отделният изпълнител се загубва в общата декламаторска стихия, липсват полутоновете, тънката изискана работа върху словото, при което се постига и интимност, и приповдигнатост, и една многобагреносг, по-богата нюансировка на тона и в последна сметка — едно тю-силно емоционално въздействие."³¹ В неговите съвети се съдържат указания за мизансценното решение на рецитала, за музикалния и светлинния компонент, зз ръководителите на съставите.

Две страни от този необикновен талант, които са пряко свързани с рецитаторското му изкуство, са беле­тристичните му наклонности и ораторското майсторство, Може би малцина знаят, че в продължение на две го­дини Владимир Трандафилов преподава красноречие в Софийската офицерска школа, но затова неговите стоти-

^!1 Инвервю с н. а. Вл. Трандафилов; Живо е изкуството на худо­жественото слово, в. Труд, 1. VII. 1971 г., бр. 151.

ци приятели, близки, поклонници са свидетели на фе­номеналното му умение да пленява всеки свой слушател, да го държи в постоянно екстазно състояние. Интересен събеседник, разказвач, мемоарист — съвършен ваятел на говорното изкуство! Но достатъчно е да приведем няколкото спомена, останали от него (разказа за пър­вите му театрални прояви във Варна, за срещите му с Георги Димитров, за участието му в Пернишкия теа­тър³² и др.). ^за Д^а отбележим основните белези на не­говото белетристично (спокойно можем да го наречем така!) перо: рядко умение да фабулира, яркост на об­разите, жизнерадостно светоусещане, литнала фантазия, изискана композиция. Може само да се съжалява, че такъв завършен автор, при това с толкова много лич­ни наблюдения не успя да ни остави повече писмени документи за сценичното изкуство и за себе си.

Преди близо двадесет години Вл. Трандафилов се прости с една прекрасна българска артистка. „Адриа­на Будевска — каза той — даде сърцето си на своя народ, тя го изпепели в свещения огън на голямото изкуство и нищо сама не поиска като награда и възмез­дие."³³ Днес тези думи с пълна сила откликват на своя автор. Живот — горене, живот — жажда и себеотри­цание, живот — изкуство, такъв бе животът на н. а. Вл. Трандафилов — майстора на българската рецита­ция. В интимен кръг той често обичаше да се шегува, че „живее в постоянна младост", че „има топлина за още два века". И ние му вярвахме, защото от цялото му същество се излъчваха импулсите на заразяваща творческа енергия, покоряваше ни неистовото желание за работа, необхватният талант на изпълнител и пе­дагог. Тази вечна творческа младост му отреди завина­ги място на учител на всички български творчески по­коления — учител по всеотдайност, вдъхновение и талант!

На една от стените в дома му на „6 септември" 26 е закачен портрет на Фьодор Шаляпин в ролята на Бо­рис Годунов с надпис „На милия другар по изкуство

Владимир Атанасиевич Трандафилов — от душа зл спомен — Ф. Шаляпин, 1934 г."

Този път не можем да обвиняваме съдбата за не­справедливост -- събрала двама титани на изкуството, тя ги е свързала във вечен съюз, както са свързани българите и русите — магьосника на руската песен и чародееца на българската поезия!

Майсторът на българското рецитаторско изкуство н. а. Вл. Трандрафилов създаде сценично творчество, отредено за златната съкровищница на художествените ценности, творчество — гордост на България!