Макбет действащи лица

Леди МакБет

Малком

МакДъф

Слуга

Ситон

Лекар

1 ВЕЩИЦА:

Кога ще се намерим пак

сред дъжд и вихър, гръм и мрак?

Скоро, скоро! Боят щом

роди победа и разгром!
3 ВЕЩИЦА:

То ще е преди нощта.

А къде?
2 ВЕЩИЦА:

Сред пустошта,

като стихне всичко вред.

Кой ще ни е гост?

МакБет!
1 ВЕЩИЦА:

Ей ме, Мър!
2 ВЕЩИЦА:

Пристигам, Квак!

Ха, и моят дава знак!

Зло - добро, добро и зло

все едно са потекло -

между тях и ний летим.

Хайде в смраден лъх и пъклен дим!
........
1 ВЕЩИЦА:

Къде беше, сестро?

Свине морих.

Ами ти, сестрице?

Една женка моряшка, гледам, седнала с кестени

в скута, пък като замляскала, като зажвакала!

"Дай и на мен!" - казвам й. А краставата му трът-

ла: "Къш - вика - вещице!" знам го аз мъжа

й, кормчия е на "Тигър". Плъх ще стана, в решето

ще скоча, през морето ще заплавам подире му,

няма нощ и ден да мигна,

край Алепо ще го стигна -

мъчно ще се оттърве

от обратни ветрове!
2 ВЕЩИЦА:

Да ти дам ли една буря?

Много мило!

Да ти туря

един вятър и от мене?
1 ВЕЩИЦА:

Дай го - нейде ще се дене!

Във чувала ми сега са

всички хали от компаса -

мъж й сън не ще го хване,

като сено сух ще стане,

двайсет седмици ще крее,

чезне, тлее и линее;

нямам власт да го удавя,

но добре ще го оправя!...

Вижте споменчето мое!
2 ВЕЩИЦА:

Покажи го пак! Какво е?

Палец на един моряк,

не достигнал роден бряг!
3 ВЕЩИЦА:

Пристигат, чуй!

МакБет е туй!
ТРИТЕ ВЕЩИЦИ:

Три орисници сестри

трижди се въртим по три!

Три за тебе, три за мене,

три за нея - спри въртене!

Деветорна проклетия

ха, опитай - разплети я!
\влизат Банко и МакБет\
МАКБЕТ:

Не знам друг ден - тъй лош и тъй добър!

Далеч ли сме от Форз?...Какви са тези?

Кажете, ако можете: кои сте?

1 ВЕЩИЦА:

Привет МакБет, привет Гламиски тане!

Привет МакБет, привет Кодорски тане!

Привет МакБет, от който крал ще стане!

Приятелю, защо във страх се стряскаш

от толкова примамливи слова?...

Във името на правдата, какво сте:

въображение или каквото

зрението ни казва? Вие моя

достоен спътник поздравихте тъй

със днешен сан и бъдещи надежди,

че смаяхте го, а за мен мълчите.

Ако умеете да различите

сред семето на времето зърната,

които ще кълнят, от тез, които

са ялови, съдбата предскажете

на мене, който нито се боя

от вашата немилост, нито прося

добро от вас!

Привет!
2 ВЕЩИЦА:

Привет!
3 ВЕЩИЦА:

Привет!
1 ВЕЩИЦА:

По-малък, но по-царствен от МакБет!
2 ВЕЩИЦА:

От него по-честит, макар по-клет!

Макар не крал, баща на кралски ред!...

МакБет и Банко вам привет, привет!
1 ВЕЩИЦА:

Привет, привет вам Банко и МакБет!

Почакайте пророчици неясни!

Недейте млъква! От смъртта на Сайнел

аз тан на Гламис съм. Но как на Кодор,

когато Кодорският тан до днес

е здрав и читав? А да стана крал

е по-невероятно и от туй

да стана Кодор! Откъде сте взели

прокобата си и защо със нея

ни срещате сред тази гола пустош?

Заклевам ви, кажете!...Стойте! Стойте!
/изчезват вещиците/
БАНКО:

Земята ражда своите мехури

като водата. Тези са от тях.

Видя ли де изчезнаха? Аз - не!

МАКБЕТ:

Във въздуха. Което ни се стори

подобно дъх, от вятъра отвеян!

Да бяха постояли!
БАНКО:

Но дали

омайващ разума?

От тебе щели

да тръгнат род крале!
БАНКО:

А ти пък сам

си щял да станеш крал!
МАКБЕТ:

И тан на Кодор,

нали тъй беше?
БАНКО:

Точно тъй!...Кой иде?

МакБет, вестта за твоята победа

зарадва краля, а когато той

узна, че сам на смърт си се изложил

във битката с метежника, у него

хвалебствия и думи на почуда

се бориха кое да вземе връх

и ето че, преди денят да свърши,

те вижда да посрещаш в грозен бой

норвежките пълчища, без да трепнеш

пред страшните картини на смъртта,

създавани от теб. Като градушка

вестители се сипеха и всеки

изливаше пред него нови хвали

за тебе като доблестен бранител

на неговото царство! Той по мен

ти праща кралската си благодарност

и каза ми към теб да се обърна

със званието "Тан на Кодор". С него

приветствам те, защото то е твое!

Да казва правда дяволът?

Как мое?

не ме обличайте във чужди дрехи!

Тоз, който беше тан, е жив, но вече

върху живота му тежи присъда,

че той в предателство е уличен.

Признал го е и го очаква смърт!
МАКБЕТ: \настрани\

Тан Гламиски и Кодорски!... А после

и следващото там.

\към Рос\ Благодаря ти.

\към Банко\ А може би и твоите деца

крале ще станат, щом такава чест

им обещаха същите, които

предсказаха ми Кодорското танство?

Ако повярваш им докрай, ти сам

след Кодорската титла, току-виж,

си пламнал за престол!... Все пак е чудно.

Понявга силите на тъмнината,

желаейки ни злото, ни залъгват

със дребни истини, за да ни вкарат

във гибелни последствия!... Елате

приятели!
МАКБЕТ: \настрани\

Две правди тука бяха

предсказани като примамвлив пролог

към сцената, огрята в царствен блясък!...

не може да е лош, но и не може

да е добър. Ако е лош, защо

започна с првда? Ей ме тан на Кодор!

Ако добър е пък, защо тогаз

при мисълта, която ми внушава,

косите ми настръхват и сърцето -

противно на привичките си - блъска

в ребрата ми?
БАНКО:

Погледнете

в какъв захлас е нашият приятел!

Неловко му е в тази прясна титла.

И тя - подобно нова дреха - иска

подносване.

Каквото ще да става -

и в най-дъждовния и бурен ден

настъпва пак часът определен!

Очакваме те, доблестни МакБет!

Простете ми! Замаяният мозък

се върна към отминали неща...

\към Банко\ Мисли за случилото се! След време,

когато го претеглим, ще разкрием

сърцата си един на друг!
БАНКО:

Със радост!

А дотогава - толкоз!... Да вървим!

ЛЕДИ МАКБЕТ: /чете/

“...Те ме срещнаха в деня на победата и аз

почувствах с положителност, че притежават

знания, недостъпни за смъртните. Но когато

пламнах от желание да ги разпитам по-подробно,

те станаха едно с въздуха и се стопиха в него. И

докато още стоях зашеметен от чудото, пристиг-

наха кралски пратеници, които ме назоваха “ Тан

на Кодор”, а пък преди това вещиците ме бяха

приветствували със същата титла и бяха спо-

менали, че в бъдно време от мене щяло “крал

да стане”. Това счетох за добре да ти съобщя, моя

скъпа спътнице по величие, за да не изпуснеш

своя дял от радост поради незнание на щастието,

което ти е обещано. Сложи го до сърцето си и

сбогом.”

Ти беше Гламис, ето те и Кодор,

ще станеш и което ти предричат.

Но страх ме е, че твоят нрав, просмукан

от млякото на топлата човечност,

едва ли ще ти позволи да тръгнеш

по пряката пътека. Ти би искал

велик да си и, знам, не си лишен

от честолюбие, но нямаш злото,

което трябва да го придружава.

Целиш високо, но желаеш всичко

да бъде чисто. Бягаш от измама,

но искаш да спечелиш и неправ.

Което би желал да притежаваш,

само ти вика: “Тъй ме постигни!”

и не че ти не искаш то да стане,

а само се боиш да го извършиш.
/влиза МакБет/

О, мой Гламиски и Кодорски тане,

комуто трети сан предначертан е,

писмото ти отнесе ме отвъд

незнаещото настояще; аз съм

изцяло в бъдещето!

Скъпа моя,

таз вечер Дънкан ще пристигне тук.
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Кога ще си отиде?

Утре смята.

Тъй “утре” няма да огрей земята!

Ликът ти, тане мой, е бяла книга

със текст открит за всекиго! Хитрувай!

За да измамиш този свят, стани,

какъвто той е. С поглед, жест, език

излъхвай приветливост! Вид си давай

на мило цвете, а бъди змията,

завила се под него! Гостът трябва

да бъде нагостен: предостави ми

задачата на таз голяма нощ,

която ще даде върховна мощ

и кралска власт на теб и мен, МакБет,

през всички дни и нощи за напред!

След туй, след туй!

Недей духа си стяга!

Единствен гузният негонен бяга.

Бъди споковн, ведър, оживен....

а всичко друго остави на мен!
/излизат/

ТРЕТА СЦЕНА
МАКБЕТ:

Ако, веднъж извършено, с туй свърши,

добре ще е да се извърши бърже.

Да можеше убийството да впримчи

последиците и да завоюва

със края си и крайния успех,

така да беше, да, за този нанос,

за туй нищожно островче живот,

ний всички бихме жертвали морето

на вечността! Но в тез дела съдът

започва още тук, защото всеки

урок по кървавост, заучен бързо,

пробожда, който го е преподал,

и ето, равноръка справедливост

поднася към устата ни стакана

с отровата, размесена от нас.

Тук той ми е двукратно поверен:

като роднина и васал аз трябва

да съм против подготвянато дело –

това едно; мой дълг на домакин,

при туй, е портите да си залостя,

пред който смърт му мисли, а не сам

да стискам ножа – и това е второ.

И после Дънкан носеше тъй кротко

върховната си власт и толкоз чист

докрай опазил кралския си сан,

че добродетелите му подобно

на ангели със тръбни гласове

ще заклеймят убиеца му гневно

и състраданието като голо

новородено бебенце, като

небесен херувим, свободно яхнал

жребците на невидимия въздух,

ще духне ужасяващото дело

във хорските учи и ще удави

с плача им вихъра! Аз нямам друго,

което да пришпори мойта воля,

освен тщеславието, а пък то

презкача коня си и се изтърсва

от другата страна!...

Привършва със вечерята. А ти

защо излезе?
МАКБЕТ:

Пита ли за мен?

Не знаеш сякаш!

Ний ще се откажем

от тази работа. Той тези дни

обсипа ме със чест, а сред народа

аз сам си извоювах златно име,

да бъде носено, а не тъй бързо

захвърлено встрани!
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Ти бе облякъл

една надежда или тя била е

пияна? После спала, изрезняла

и ето я, зелено-бледа, гледа

към лудориите си. Отсега

ще зная колко струва любовта ти!

Нима страхуваш се да си на дело,

Какъвто и в мечтите си? Нима

би искал да блестиш отвън с онуй,

което е украса на живота,

а в себе си да знаеш, че си пъзльо,

оставил подир “ще ми се..” да следва

“...но ме е страх”, като котака, който

хем искал риба, хем не му се щяло

да си намокри лапките!...

Мълчи!

да е човешко. Който ме надмине,

не е човек.
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Кой звяр тогаз те тласна

да ми разкриваш този план! Когато

ти смееше да го замислиш, беше

човек и мъж, и повече ще бъдеш

човек и мъж, когато го изпълниш!

Тогава нито време, нито място

подхождаха, но ти ги би създал;

сега сами сглобяват се, но туй

те хвърля в смут. Аз кърмила съм, зная

как сладко е детенце да погалиш,

когато суче, но – дори в тоз миг

да се усмихва – дръпнала бих бозка

от меките венчета, за да пръсна

главицата му, ако бях се врекала

да го извърша, както ти се врече

за онова!
МАКБЕТ:

Ами какво ще стане,

ако пропаднем?
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Ние да пропаднем?

Лъка на смелостта си изпъни

и няма да пропаднем, слушай мен!

Когато Дънкън, уморен от пътя,

захърка здраво, двамата му стражи

аз тъй ще упоя, че паметта им –

пазителка на нашия разсъдък –

ще стане дим, а мозъкът им – колба

с кълбящи пари. А когато те,

добре наквасен, като убити

заспят шопарски сън, ти как си мислиш,

не ще ли можем да извършим всичко

с безпомощния Дънкън и туй всичко

тъй трудно ли ще бъде да го хвърлим

върху насмуканите му пазачи,

така че те да понесат вината

за делото, извършено от нас?

Мъжкарчета ми раждай! Тази твоя

безстрашна плът би трябвало да прави

момчета само! Ще се усъмнят ли,

че тези сънльовци са го убили,

ако го сторим с техните ножове

и им нацапаме ръцете с кръв?
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Особено, когато ние двама

със вик и жалби проглушим света?
МАКБЕТ:

Решен съм и напрегнал всички сили

за страшното ни дело! Да вървим!

Със весел вид при тях да влезем ние –

лъжовен лик сърце лъжовно крие!

/излизат/

ЛЕДИ МАКБЕТ:

Което тях приспа, събуди мен,

което угаси ги мен разпали...

Ш-шт! Кукумявката – ключарят, който

явява се при смъртника със свойто

ужасно ”лека нощ”!... Сега го върши...

Вратите зеят, а онези двама

тъй гръмко хъркат, сякаш се надсмиват

на службата си. Аз така омаях

напитките им, че живот и смърт

сега си ги оспорват...

МАКБЕТ: /зад сцената/

Кой е? Кой е?

Събудил ги е, без да го е свършил!

Във, опита, не в свършеното дело

е гибелта на двама ни!...Стой! Чакай!...

Кинжалите им сложих тъй на явно,

че той не би могъл да ги отмине...

Ако не беше ми се сторил толкоз

приличен на баща ми, както спеше,

самичка бих го свършила...Мъжът ми!
/влиза МакБет/
МАКБЕТ:

Извърших го! Не си ли чула шум?

Чух само кукумявката и още

щурците в мрака. Ти защо извика?
МАКБЕТ:

Кога?
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Сега!
МАКБЕТ:

Когато слизах?

Да!
МАКБЕТ:

Я чуй!... Кой спи в съседство?
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Малком!
МАКБЕТ: /гледа ръцете си/

Каква печална гледка е оттатък!
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Говориш детски глупости! “Печална”!

МАКБЕТ:

Един в съня си се засмя на глас,

така че се събудиха взаимно.

Аз спрях и се ослушах, ала те

помолиха се и заспаха пак.

Да, има двама там във обща стая.

Единът рече”Господи помилуй!”,

а другият - “Амин!” – като че ли

ме виждаха със тез ръце във кръв.

Но аз самият не можах да кажа

“Амин!” със тях!

Не се вълнувай толкоз!

Все пак защо, кажи ми, не можах

да изрека: “Амин!”. Аз имах нужда

от божа милост, а това “Амин!”

ми се залости в гърлото!
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Не бива

Така ще полудеем!

Сякаш чувах

да вика нечий глас: “Недейте спа!

МакБет закла съня!” – съня невинен,

съня, разплитащ счепканата прежда

на грижите, съня успокоител,

съня, балсам за морния ни дух,

основно наше блюдо, пръв хранител

на жизнения пир!...
ЛЕДИ МАКБЕТ:

Какво говориш?

И пак: “Недейте спа! – към всички в къщи –

Гламис закла съня и Кодор вече

не ще заспи! МакБет не ще заспи!”

И чий би могъл да е този глас?

Недей отхлабва, мой безстрашни тане,

душевната си мощ с болнави мисли!

Върви и си измий с вода ръцете

от тази мръсна улика! Защо

донесъл си кинжалите им тука?

Те трябва да са там! Върни ги бърже

и с кръв нацапай хъркащите стражи!
МАКБЕТ:

Не мога да се върна! Тръпна цял

при мисълта за туй, което сторих.

Не смея да го видя!

ЛЕДИ МАКБЕТ:

Малодушник!

Заспалият и мъртвият са нещо

като картини. Само за децата

е страшен нарисуваният дявол!

Ако трупа кърви, ще позлатя

лицата им с такова страшно злато,

че злото ще се струпа върху тях!

/хлопа се отвън/

Отде се хлопа? И какво ми става,

че всеки малък шум ме хвърля в ужас?

О, тез ръце! Те само със вида си

изтръгват ми очите! Не, дори

великият Нептунов океан

не ще отмие тази кръв от тях;

по-скоро тя морята му безкрайни

в червено ще обагри и превърне

смарагда им във пурпур!

Сега ръцете ми са като твойте,

но аз се бих срамувала да бъда

и във сърцето бяла като теб!

Да се оттеглим в спалнята. Туй дело

ще се очисти с мъничко вода

и всичко ще е лесно. Твойта твърдост

съвсем те е напуснала...

/хлопа се отвън/

Сложи халата си, та ако трябва

да се покажем, да не разберат,

че сме били на крак! Не се забравяй

във тези мрачни мисли!
МАКБЕТ:

О, да можех

да се забравя, та и да не помня

какво съм сторил!

От сън да сепнеш спящия оттатък!

/хлопа се отвън/

Разсипаха ме с чукане, брей! Ама ако бях вратар

на ада, щеше да падне още по-голямо въртене

на ключове!

Чук! Чук! Чук! Кой чука, в името на Велсевула?

Ха, един житар укривател, който се е обесил поради

добрата жътва!

Чук! Чук! Чук! Кой чука, в другото име на същия?

Охо, един йезуит – криводушник, който си е хвър-

лял клетвата във всяко от блюдата на везните сре-

щу другото и сто пъти е въртял и сукал все заради

бога, но пак хе е успял да натхитри небето! Влизай,

двусмисленико!
/хлопа се отвън/

Чук!Чук! Чук! Кой чука? Я кой бил! Един шивач,

който е кроил гащи по френски модел и крал плата

по Английски начин!

Чук! Чук! Чук! Няма мира тук!

Ида, ида!... И не забравяйте почерпката за вратаря!

/отваря се вратата, влизат МакДъф и Рос/

МАКДЪФ:

та толкоз късно още не си станал?

Що си е право, сър, пихме до втори петли, а пък

питието, сър, е голям възбудител на три последствия.
МАКДЪФ:

Кои са тез последствия, да чуем!

Ами че: ален нос, тежък сън и голяма пикня. А

пък за оная работа, там питието хем ни напира,

хем ни възпира. Засилва искането и отслабва

моженето. Така да се каже, сър, има двусмислено

отношение към онуй другото. Хем го разпаля, хем

го проваля; хем го насъсква, хем го отблъсква;

убеждава го и го разубеждава; кара го да се държи

и да си лежи, само двусмисличи и се отмята, докато

ни просне да спим на земята!

И тебе те е проснало, изглежда, порядъчно!

Искаше да ме просне, ала не можа! Дълго време се

борихме с него, но аз съм силен! Преплете ми то

веднъж-дваж краката, ама аз накрая, като се

напънах, и го пльоснах на плочите!
МАКДЪФ:

Господарят ти дали е станал?

Добро ви утро, сър!

Добро и вам!

Дали е буден кралят ни?

Не още.
МАКДЪФ:

Той искаше да го събудя рано.

Почти проспах часа.

Елате с мен!

Макар да зная, че за вас това е

приятен дълг, спестете си труда!
МАКБЕТ:

Трудът не ни тежи, щом носи радост.

От този вход!
МАКДЪФ:

Ще прекратя съня му.

Той ми заповяда да го сторя.
/излиза/
РОС:

И, значи, кралят ще пътува днес?

Да, тъй е наредил.

Нощта бе смутна.

Където спахме, вятърът събори

комините, мнозина са дочули

ужасни писъци, злокобни жалби,

предричащи беди исуматохи,

които други век не е познавал;

а птицата на мрака цяла нощ

е пискала; земята също, казват,

се тресла в огън!

Да, не беше тихо.

Откак се знам не мога да си спомня

подобна нощ!
/влиза МакДъф/
МАКДЪФ:

О, ужас! Ужас! Ум го не побира!

Език го не изрича!
РОС:

Какво има?

Злодейството постигнало е своя

най-страшен връх! Кощунствени убийци

разбили са помазания храм

на кралството и грабнали от него

живота на олтара му!

Живота?

Чий живот? На краля?

Сами елате и като пред нова

горгона вкаменете се! Недейте

ме кара да говоря! Вий сами

идете там и го кажете сетне,

ако успеете! На крак! Тревога!

Тревога! Банко! Малком!...

Отхвърляйте съня си, този пухов

заместник на смъртта, и вужте там

самата смърт, подобие ужасно

на второто пришествие! Станете

като души от гроба – Малком! Банко! –

и допълнете ужаса! Тревога!

Какво е станало, та тъй ужасна

тръба приканва спящите в тоз дом

на преговори?

МАКДЪФ:

О, любезна леди,

не ще я издържи!

Убиха краля! Кралят ни е мъртъв!

О, ужас! И под покрива ни!

Ужас –

опровергай се, моля те! Кажи,

че си сгрешил!
/влизат МакБет и Рос/
МАКБЕТ:

Да бях издъхнал час преди това,

честит бих влязъл в гроба си, защото

животът ми от днес нататък вече

не притежава нищо ценно. Само

ненужни дреболии. Край на всичко!

Виното на живота се изчерпа

и сводестата изба на земята

остана да се хвали със един

тръпчив мъток!

С кого е станала бедата?

С вас,

е изворът на скъпата ви кръв,

самият неин източник!
МАКДЪФ:

Баща ви

Баща ми? От кого?

Изглежда от самите си пазачи!

Ръцете и лицата им са цели

покрити с кръв! Кинжалите им също

лежаха неизбърсани до тях!

Очи въртяха те с безумен поглед –

не биваше да им се поверява

живот, не кралски, а какъв да е!

Все пак разкайвам се, че ги убих

във своя гняв.

МАКДЪФ:

Кой може едновременно да бъде

вбесен и мъдър, предан и безстрашен?

Такъв не знам! Припряната ми обия

надви спирачките на трезвостта.

Тук беше Дънкан с кожа от сребро,

извезана със златна кръв, цял в рани

от взлома на насилствената гибел

във живата природа; а пък там

убийците, обагрени в цвета

на своя занаят, с кинжали в ярки

чорапи от съсиреци! Кой, имащ

сърце за обичта и в него смелост

да я покаже, би се въздържал?

Не съм добре!

Хазайката припадна!

Грижете се за нея!

прикрили първо своите снаги,

треперещи от студ, да се сберем

и по-добре разследваме това

кръвопролитно дело, за да стигнем

до дъното му! Ужас и догадки

разтърсват ни! Под божата десница

аз смело ще застана срещу всяко

домогване на подлия злодей!
МАКДЪФ:

И аз!
ВСИЧКИ:

И всички ние!
МАКБЕТ:

Нека бързо

се облечем в мъжествени доспехи

и се сберем във залата!

Съгласни!