Макроикономически шокове. Теории за определяне на оптималните валутни зони І. Макроикономически шокове симетрични и асиметрични шокове

Встъпването на страна в зона с фиксиран валутен курс предполага по-тясна координация в действието на монетарните власти. Колкото по-голяма е зоната, толкова по-силна координация трябва да има между страните. Ако не бъде постигната подобна координираност, дестабилизацията на цените в една страна от зоната ще доведе до спад в общата печалба от фиксирането и до дисбаланс в цялата зона.

Друг проблем възниква, когато участничките в зоната не се доверяват напълно на нов член по отношения на задълженията – поддържане на фиксиран курс или ниво на лихвен процент. В тази ситуация се формира неопределеност за по-нататъшното поведение на валутния курс, в резултат на което отново се достига до снижаване на изгодите от валутната ефективност. В този случай обикновено във валутните зони се налагат санкции, които могат да достигнат астрономически размери – до няколко процента от БВП.

Защо загубите се разпределят несиметрично?

Една от първопричините е, че в международния обмен, страните се намират в различно положение. Преди всичко, те зависят в различна степен от международния обмен в съответствие с техния дял на производство и потребление. Зависимостта е особено силна, когато зад граница се продават само няколко определени продукти, в чието производство е специализирана страната. От тази гледна точка, ако едни страни зависят от международната търговия, други имат възможност да им влияят. Влиянието на страните в международния обмен се променя не само в зависимост от мястото на страната в международната търговия, но и от значимостта на националното производство в световното богатство.

Тези различия във влиянието, което различните страни могат да оказват върху международния обмен, се съпровождат от т.нар. явление на структурно превъзходство, които произтичат от асиметричните действия, извършвани от едни страни или предприятия по отношение към другите страни или пазари. Тези явления са проследими в ценообразуването и се изразяват в насочващата роля на цените на някои национални пазари или доминиращото положение на отделни видове услуги или на ниво производствени структури , където полюсите на икономически ръст се създават от транснационалните корпорации.

Резултатът от структурните различия в икономиката се проявяват във вид на асиметрия на макроикономически шокове. Шокът представлява рязко екзогенно изменение в икономическата система. Най-разпространени са шоковете на търсенето, т.е. преместването на кривата на търсене, в резултат на екзогенни фактори и шокове на предлагането – преместване на кривата на предлагането.

В основата на шока на предлагането лежи ръста на цените на някой от факторите на производството, което води до значително увеличаване на разходите в цялата икономика. (интересът е предизвикан от неокейнсианците).

Счита се, че шоковете от страна на търсенето представляват сами по себе си икономически сътресения, които не оказват дългосрочно въздействие върху нивото на производство, докато шоковете на предлагането обратно, влияят именно в дългосрочен период. По тази причина разликите във видовете шокове понякога се определят и по критерия „продължителност на ефекта” – временни и постоянни. Цялостната класификация на макроикономическите шокове може да се представи като вътрешни и външни (в зависимост от това, дали е в резултат на източник на промяна на международните или националните пазари), парични и монетарни (колебание на лихвените проценти), ценови.

Резюме:

Оптималността се определя от различни характеристики, критерии като в началото това са гъвкавост на цените и заплащането и мобилност на факторите за производство (вътрешна и външна мобилност), др.

Ранната теория за ОВЗ (от началото на 60-те години до началото на 70-те години на 20 век) включва и много други критерии и предпоставки (пр. сходство в равнищата на инфлация, фискална интеграция, политическа интеграция, степен на отвореност на икономиките, финансова интеграция, др.).

От началото на 90-те години започна развитието на т.нар. нова теория за ОВЗ. Един от критериите, които се добавят е сходството във възникващите шокове и в политическите мерки в отговор на тези шокове. В средата на 90-те години се поставя началото на изследванията, свързани с т.нар. ендогенност и в последствие и екзогенност на ОВЗ. Роуз и Франкъл (1997, 2001) доказват, че паричната интеграция води до задълбочаване на икономическата и финансовата интеграция между държавите. Докато ендогенната теория на Франкъл и Роуз (1998) доказва по-силна синхронизация на бизнес циклите благодарение на по-интензивната търговия, играеща ролята на канал за разпространение на общите шокове от страна на търсенето, Кругман (1993) доказва по-слаба синхронност в следствие на по-високата специализация, допринасяща за възникването на асиметрични, специфични за даден отрасъл шокове³.

***

Основната идея, определена от термина “оптимална валутна зона”, се състои в това, че някои страни изначално могат да се окажат неоптимални при използването на собствената валута за осъществяване на транзакции както вътре в страната, така и с останалия свят. В литературата понятието “оптимална валутна зона” се използва за обозначаване на оптимална в географски смисъл област, на територията на която общото средство за плащане е една валута или група от валути, двустранните обменни курсове на които са строго фиксирани, а по отношение към останалите световни валути се използва режим на плаващ обменен курс. Освен това могат да се използват и други термини, които са тясно свързани с понятието оптимална валутна зона: валутна интеграция и валутен съюз. Тези два термина обозначават група страни, на територията на които се използва в обращение единна валута (нова такава или валута на една от страните).

Теорията на ОВЗ утвърждава, че съществуват условия, когато за някои страни е по-удачно използването на фиксиран обменен курс с цел достигане на вътрешен и външен баланс.

Условно могат да се отделят два подхода към анализа на проблемите при определяне на оптималните валутни зони – традиционен и алтернативен. В рамките на традиционния авторите се стремят да отделят различните икономически характеристики и показатели, които позволяват да се идентифицират размерите и контурите на оптималните валутни зони в света. Основа на този подход са работите на Мъндел, Маккинън, Кинен.

Алтернативният подход признава ограничеността на традиционния подход и разглежда проблема при определянето на ОВЗ по друг начин, отделяйки и съпоставяйки различните изгоди и разходи, с които може да се сблъска една страна при валутна интеграция. При алтернативния подход, за разлика от традиционния, изследването се провежда за всяка отделна страна или регион при отчитане на суверенитета и националните граници на страните.

В днешно време теорията на оптималните валутни зони се занимава с определяне на условията, при които чистата печалба от встъпването във валутен съюз ще бъде положителна, а така също и с търсене на отговор на въпроса възможно ли е всеобщо разпределение на страните по света на отделни валутни зони. При подобен опит за анализ е необходимо да се отчете и обстоятелството, че всички изводи за ОВЗ са получени при разглеждането на два полярни случая, когато обменният курс е напълно фиксиран или свободно плаващ, регулируем единствено от търсенето и предлагането на валутата. И в двата случая правителствата могат да коригират както фиксирания, така и плаващия курс, което влияе и върху чистото приемане на теоретичните постановки при формирането на зоните.

1. Традиционен подход за определяне на ОВЗ

Какво представлява по-конкретно традиционния подход при изследването на ОВЗ?

В рамките на традиционния подход, в систематизиран вариант от множество изследвания, учените предлагат да се изследва следният набор от критерии за оптималност:

1-мобилност на факторите за производство;

2-откритост на икономиката и размер;

3-диверсификация на икономиката;

4-сходство в темповете на инфлация;

5-икономическа интеграция;

6-политическа интеграция;

7-други критерии (прокси критерии).

Най-първите изследвания за оптималността на валутните зони изследва Мъндел още през 1961 г. Той определя оптималната валутна зона като географска област, на територията на която обменните курсове са фиксирани, което предизвиква въпроси относно размера на тази област. Изхождайки от резултатите от проведен от него анализ, Мъндел стига до извода, че валутната зона се явява оптимална, в случай на висока мобилност на факторите на производство в рамките на разглежданата област, която (мобилност) играе роля на коригиращ механизъм вместо плаващ обменен курс. Това поставя и мобилността на факторите за производство като първи критерий при традиционните възгледи за оптималната валутна зона.

Проведеният от Мъндел анализ се основава на прост модел, в рамките на който се разглеждат два субекта, първоначално намиращи се в ситуация на пълна заетост и равновесие на платежния баланс. Предполага се в рамките на този модел, че номиналната работна заплата и цените в краткосрочен период не могат да се изменят без възникване на безработица. По този начин в неговия труд се предполага, че измененията на реалния валутен курс и конкурентоспособността на икономиката се определят изцяло от колебанията на номиналния обменен курс. Освен това, политиката на ЦБ трябва да бъде насочена към задържане на инфлацията. В основата на модела лежи ефектът на преместване на търсенето от продукцията на субект Б към продукцията на субект А.

Първоначално се разглежда ситуация, когато двата субекта са страни със собствени валути. Движението на търсенето от Б към А води до безработица в страна Б и инфлационно поведение в страна А. Ако страна А допусне ръст на цените, то част от тежестта на адаптирането ще се поеме за сметка на укрепване на реалния обменен курс на националната валута на субект А. В противен случай, всичката тежест, предизвикана от влиянието на шока, ще легне върху страна Б, в която ще спадне производството и ще се увеличи безработицата. По този начин страна с излишък в търговския баланс в противовес на инфлацията води до рецесия в страна Б. в този случай оптималната валутна политика за двете страни ще бъде въвеждане на плаващ обменен курс, позволяващ неутрализиране на шока.

Основният извод от проведения анализ се състои в това, че политиката на плаващ обменен курс е ефективна само за поддържане на външната балансираност за двете страни, но не може едновременно с това да реши и проблемите с инфлацията и безработицата. При отсъствие на стабилизиращ механизъм, който се явява плаващият обменен курс, въздействието на асиметричните шокове ще доведе или до ръст на безработицата или до ръст на вътрешните цени.

Механизъм, според мнението на Мъндел, който може да реши тези проблеми са факторите на производство, в частност труда. Притокът на работна сила от страна с дефицит в търговския баланс към страна с излишък позволява да се отстрани влиянието на асиметричните шокове върху нивото на цените и заетостта. Аргументите в полза на мобилността на факторите на производство са справедливи само от гл.т. на стабилизиране на влиянието на шоковете при това само в условия на голямо количество валутни зони. Но той не отчита разходите, които възникват във връзка с поддържането на тези зони. Освен това не се отчитат и проблемите с миграцията на такова голямо количество работна сила, което предизвиква освен видимите първоначални разходи за живеене, преместване и пр., и проблеми от културен и езиков характер.

1.2. Критерий 2 – „Откритост на икономиката”

Друг икономически показател, на основата на който се предлага определянето на границите на ОВЗ, е указан в трудовете на Маккинън през 1963 г., в които той обсъжда откритостта на икономиката. При това в качеството на критерия „откритост” се използва съотношението търгувани и нетъргувани стоки. Под термина ОВЗ той разбира зона с единна валута, на територията на която парично кредитната политика и плаващият обменен курс по отношение на външните валути позволяват достигане на следните три цели:

-поддържане на пълна заетост

-поддържане на равновесие в платежния баланс

-поддържане на стабилно ниво на вътрешните цени

Анализът му се основава на следните предположения:

1. 
   Разглеждат се само две страни със собствени валути, една от които е незначима в сравнение с другата.
   
2. 
   Предполага се, че стойността на търгуваните продукти в чуждестранна валута не се променя при промяна на обменния курс и вътрешните цени на дадените продукти в малката страна.
   
3. 
   Всички продукти в икономиката се делят на две групи – търгуеми продукти (експортируеми и импортируеми) и нетъргуеми продукти.
   

Заедно с това разглежданият от Маккинън случай се основава на предположенията за стабилността на външните цени на търгуваните продукти. В случай на нестабилност на световните пазари, изводите то модела ще бъдат обратни: световната нестабилност на цените се предава на страната чрез фиксиран обменен курс. Друг недостатък на критерия за откритост на Маккинън е предположението на незначимостта на икономиката (т.е. страна с малка икономика), което не позволява да се прилага този критерий за големи страни. Моделът е недопустим и за малки страни при допускане на възможността за тяхното обединение.

-достатъчно диверсифицирана икономика не изпитва чести промени в условията на търговия;

-в условията на падане на търсенето на продукцията за износ в диверсифицираната икономика няма да се наблюдава значителен ръст на безработицата в сравнение с едноотраслевата икономика;

-диверсификацията на икономиката позволява да се стабилизира процесът на капиталообразуване.

Доказателството на твърдението е свързано с изграждането на модел, в рамките на който се разглеждат четири хипотетични икономики, характеризиращи се със съвършена конкуренция, използващи еднакви ресурси и работна сила. Те се различават по това, че първите две от тях имат диверсифицирано производство и произвеждат и продукти на конкурентите, докато другите две икономики се специализират само в производството на продукти за износ.

Освен това се предполага, че първата и третата страна са малки икономики, които не могат да оказват влияние на световните цени, а втората и четвъртата страна – големи икономики, напълно зависещи от търсенето на техния експорт.

Обяснението на първото положение за връзката между нивото на диверсификация на икономиката и честотата на изменение в условията на търговията се състои в следното: колкото по-голяма е диверсификацията на износа и цялото производство, толкова в по-малка степен външните шокове оказват неблагоприятно влияние върху икономиката като цяло. Ако страната изнася няколко продукта, то промяната в износа на един от тях няма да повлияе значително върху целия износ. Затова режим на плаващ обменен курс е необходим в по-малка степен за стабилизиране на търговския баланс. В ситуация на падане на търсенето на един продукт при достатъчно диверсифицирана база на експорта, безработицата не може да нарасне рязко, както в икономика, която няма диверсифицирано производство и износ и при фиксиран обменен курс.

Това води до извода, че в страна с високодиверсифицирана икономика е по-изгодно да се придържа към фиксиран обменен курс в рамките на валутен съюз, и обратно, недиверсифицирани икономики трябва да се пирдържат към плаващ курс, който да обере влиянието на външните шокове.

Недостатъци:

• 
  Под термина диверсифицирана икономика Кинън разбира страна, която заедно със стоките за износ произвежда и конкурентните продукти за внос, а не страна, която експортира голямо количество разнообразни продукти.
  
• 
  Сравнява две икономики, една от които изнася само един продукт, а друга изнася и внася по един продукт.
  
• 
  Ако се приеме предложението на Кинън преминаването към фиксиран курс, за коригиране на търговския баланс страната трябва да използва данъчни и парично кредитни инструменти.
  

В началото на 70-те години на 20 век, Флеминг отделя за критерий на оптималност сходството в темповете на инфлация. Даденият критерий разглежда ОВЗ от монетарна гледна точка, за разлика от по-ранните критерии определящи реалната икономика.

Флеминг отделя няколко условия, способстващи за установяване на сходни темпове на инфлация:

- сходство в политиката на заетостта

-сходство в темповете на икономически растеж

-позициите на синдикатите

Нека съществуват две страни А и Б и страна А има съществено по-висока инфлация. Двете страни фиксират обменен курс на валутите си една към друга. В този случай страна А ще изпитва дефицит, когато страна Б ма излишък в платежния баланс. За поддържане на фиксиран обменен курс страна Б трябва да натрупа резерви от валута на страна А, което на свой ред ще доведе до нарастване на паричното предлагане в страна Б. В краткосрочен период страна Б може да стерилизира (ограничи) нарастването на паричното предлагане на своята валута чрез емисия на облигации. Обемът на емитираните облигации ще бъде ограничен от броя на икономическите агенти, готови да държат задълженията на държавата. В резултат страна Б ще се сблъска с избора: да допусне повишаване на инфлацията до нивото на страна А или да повиши стойността на своята валута. С други думи, режимът на фиксиран обменен курс е свързан със загуба на контрол върху вътрешната парично-кредитна политика. Затова даже незначителни изменения в темповете на инфлация могат да доведат до колапс на режима на фиксиран обменен курс.

Инфлационните критерии за оптималност имат няколко недостатъка:

• 
  скоростта на инфлационните процеси зависи от големия брой на структурните характеристики на икономиката, които могат да се променят в резултат на влизането във валутен съюз;
  
• 
  ще настъпят промени в кривата на Филипс, която обвързва инфлацията и безработицата. В този смисъл по-голямо значение има сходството към предпочитанията за безработица и икономически растеж;
  
• 
  за всяка страна критерият оптималност на безработицата и инфлацията е различно, в зависимост от избраната политика;
  
• 
  в рамките на инфлационен критерий голяма роля играе наличието на страна, участничка в подобен съюз, притежаваща власт и авторитет за определяне на ключови параметри на парично-кредитната политика за всички страни и валутни зони.
  

Първоначалната идея за този критерий е на Мъндел, който посочва, че сходна структура на производство у два потенциални участника във валутен съюз снижава вероятността от въздействието на асиметричните шокове, тъй като шоковете ще оказват влияние общо върху страните. В резултат плаващият обменен курс не е необходим за страни със сходна структура на производство с цел противодействие на асиметричните шокове.

През 1969 година Инграм предлага използването на интеграцията на финансовите пазари като критерий за оптималност, в частност наличието на пазарите на страните на дългосрочни финансови активи. Той подчертава, че в случай на висока интеграция на финансовите пазари на територията на разглеждан регион няма нужда от преминаване към система на плаващи валутни курсове.

Ако международната финансова интеграция е слаба, то силата на различните лихвени проценти ще се прояви в дългосрочна перспектива, което ще доведе до преместване на основната маса от операции на финансовите пазари в страни с краткосрочни активи.

Промяната в дългосрочните лихви ще доведе до дестабилизация на международните потоци от капитал, затова при разглеждане на въпросите за валутна интеграция е необходимо да се отчете обема на свободнообращаемите дългосрочни задължения.

Друга мярка за икономическа интеграция се предлага от Кинън – фискална интеграция на страните. Всяка страна използва трансферни плащания, за изглаждане на безработицата между регионите. Такава политика може да се използва и във валутните зони за изглаждане на различията между страните. Последствията от асиметричните шокове могат да бъдат изгладени, ако във валутната зона бъде разработена и използвана система на данъци и трансфери, позволяваща преразпределение на средствата между регионите.

Въпреки превеса на теориите, че оптималността на валутните зони зависи основно от икономическите аспекти на валутното обединение, в редица изследвания ( Ишияма 1975, Муса 1997, Маккинън 1997 г.) се отделя особено внимание на политическите и институционални аспекти. В тези работи се утвърждава, че при обединяване на група страни във валутен съюз, сред възможните характеристики едва ли има такава, която може да се сравни по своята стимулираща сила със сходството в политическите интереси на потенциалните партньори. Внимание заслужава и фактът, че в различните трудове, политическата интеграция се интерпретира по различен начин. За едни, политическата интеграция се разглежда от гл.т. на различните показатели за икономическа политика – инфлация, заетост, дефицит в бюджета, докато в други – от гл.т. на възможност за постигане на компромис и приемане на бързи и съгласувани решения.

Муса построява анализа си на сравнението на различните характеристики на Европейската валутна система и Европейският валутен съюз. Различието помежду им в частност, се състои в това, че в първият случай обменните курсове на страните са фиксирани в рамките на някакъв коридор, при условие, че всяка страна има своя централна банка и са наложени ограничения при използване на парично-кредитната политика за националните интереси. Вторият случай предполага по-строги политически и институционални задължения на страните по пътя на пълно фиксиране на обменните курсове и въвеждане на единна валута, която става общо платежно средство за страните участнички в съюза.

Освен това, необходими институционални аспекти на валутните съюзи са наличието на единна централна банка, определяща приоритетите на парично-кредитната политика, изхождайки от потребностите на целия валутен съюз. При влизането във валутен съюз, страната няма право да излезе от него, за разлика от обикновената валутна зона. Според Муса, именно строгите политически и институционални задължения на страните за пълно фиксиране на курсовете, определят и приоритета на валутния съюз над валутната зона.

Необходимо е да се отбележи и факта на съществуващите разлики на развитие на страните, встъпващи в единен валутен съюз. В този случай асиметричните шокове ще оказват различно влияние върху отделните региони. В резултат на това, приоритетите на парично-кредитната политика за различните региони може да стане източник на политически разногласия между страните.

Друг момент, който се дискутира в работите на Муса и Маккинън е и социалната политика, която е непосредствено свързана с поддържането на бюджетен дефицит.

Последният елемент, който има значение при критерия политическа и институционална интеграция е съгласуването на времето на фиксиране на обменните курсове или въвеждането на единната валута.

1.7. Критерий 7 – „Прокси критерии”

Освен горепосочените шест критерия за оптималност на валутните зони, в редица проучвания се посочват и няколко други, които могат да се обозначат с общият термин „прокси критерии” (Фукуда, 2002). Такива критерии са например корелацията на шоковете и волатилността на реалния обменен курс. Този род критерии са основани само на анализана динамиката на макроикономическите индикатори, за разлика от критериите, основани на фундаменталните характеристики на страните, способстващи за тяхното обединение.

През 1976 г., Вобел (Vaubel) предлага в качеството на критерий за оптималност да се използва волатилността на реалния обменен курс, тъй като тя представлява показател, определящ готовността на страната да встъпи във валутен съюз. Ако на икономиката въздейства неголямо количество шокове, за коригиране на които са необходими промени в обменния курс, то волатилността няма да бъде голяма. За такива страни разходите за отказ от гъвкавост на номиналния обменен курс като инструмент на стабилизиране при влизяне или образуване на валутен съюз ще бъдат минимални. Емпирично този критерий се доказва от Хаген и Нойман през 1994 г. (von Hagen, Neuman, 1994).

Друг критерий за оптималност е корелацията на шоковете, т.е. съотношението между броя на симетричните и асиметрични шокове.

Ако съществува висока корелация между шоковете на разглежданите страни, то те ще въздействат по един и същ начин на икономиките и ще изискват подобни мерки за стабилизиране. Затова и разходите, свързани с невъзможността за използване на независима парично-кредитна политика, а така също и смяна на режима на валутен курс за тези страни, ще бъдат по-малки. Заедно с това, слабата корелация между шоковете, може да изисква и приемане на различни инструменти за стабилизиране, един от които е плаващият обменен валутен курс. Затова разходите при отказа от такава политика ще са големи.

2. Алтернативен подход за определяне размера на ОВЗ

Представените критерии на традиционния подход за определяне на границите на ОВЗ определят условията, при които промените в обменния курс се оказват или неефективни, или практически ненужни при съществуващите условия от гл.т. на коригиращия механизъм. Затова „дадена страна” е потенциално готова да стане част от съществуваща валутна зона или да образува нова такава с други страни.

В случаите, в които използването на плаващ обменен курс позволява да се отстранят неравновесията на вътрешния и външния баланс, учените се опитват да определят условията, при които разходите за прехода към режим на фиксиран обменен курс ще бъдат минимални.

Заедно с това, в рамките на алтернативния подход се признава неадекватността при определянето на оптималността на валутната зона от гл.т. на един критерий. Предлага се да се оценят всички разходи и изгоди от встъпването на дадена отделна страна във валутен съюз. Предимствата на подобен подход към определяне на оптималността са свързани с многостранния анализ на всички аспекти на проблемите на обединение.

Нещо повече, алтернативният подход позволява да се въведе и елементът на динамиката. Това е важно, тъй като в реалната икономика, много процеси на адаптация, в т.ч. и адаптацията на платежните баланси, заемат определено време. Процесът на въвеждане на единна валута може да заеме дълъг промеждутък от време, затова оценката на предимствата и недостатъците на валутната интеграция не може да се проведе в рамките на статистическия анализ на изгодите и разходите и стабилността на нивото на цените, заетостта и равновесието на платежния баланс.

Основният недостатък на алтернативния подход е отсъствие на разбирането на това, по какъв начин могат да се сравнят възможните изгоди и разходи.

Изгоди от валутна интеграция

Анализът на изгодите, която една страна може да извлече от валутна интеграция, следва да започне с разглеждането на парите и функциите, които те изпълняват в условията на пазарна икономика – средство за спестяване и мярка на стойността. Колкото по-голям е размерът на оптималната валутна зона, толкова по-висока е стойността на валутата поради снижаване на транзакционните разходи между агентите.

Тази функция на парите е непосредствено свързана с друга – като средство за обмяна. Ценността на дадена сума пари се определя от количеството на стоки и услуги, които могат да бъдат придобити с нея. Волатилността на обменния курс снижава полезността на валутата в качеството и на средство за спестяване, тъй като резидентите не желаят да държат активи, номинирани в чуждестранна валута, които са подложени на силен риск от обезценка. Ценността на валутата като средство за обмяна може да бъде по-високо в случай, че голямо количество хора ще я използват за извършване на транзакции.

Общата валута като средство за обмяна автоматически изключва разходите за конвертиране и форуърдно покритие, необходими при плаващите курсове, а обединението между страните във валутен съюз оказва и положително влияние върху търговията помежду им.

Предимство има и по отношение на формирането на валутните резерви на страните участнички във валутния съюз. Това става посредством икономии на резерви, като страните се кредитират в рамките на съюза за нуждите на вътрешната търговия. Второ, група страни участнички може да икономиса резерви в рамките на търговски отношения с външни за съюза страни, посредством създаване на пул, а погасяването на външните задължения става в рамките на пула.

Изгода от валутна интеграция могат да получат и страни, които исторически имат високи темпове на инфлация.

Друг важен недостатък на режима на фиксиран обчменен курс или валутна интеграция е загубата на независимост при провеждането на парично-кредитна политика. Независимостта в дадения случай означава, че властите провеждат политика, която е ефективна само за дадена страна или регион. Загубата на контрол над националната валута представлява заплаха за държавата. Докато съществуват различия в нивото на цените, производителността и работната заплата, при фиксиран курс страна с излишък в платежния баланс винаги ще бъде заплашена от инфлация, а страна с дефицит – от постоянна депресия и безработица. При повишаване на нивото на безработица в даден район е необходима мека парично-кредитна политика, докато при ръст на инфлацията обратно. Причините, заради които при валутна интеграция една страна губи независимост в контекста на парично-кредитната политика се разглежда в рамките на т.нар. несъвместим триъгълник (inconsistent triangle, impossible trinity).

Логиката в триъгълника се състои в това, че условията, намиращи се в ъглите, не могат да се изпълнят едновременно. Паричните власти на страните трябва да изберат само две от тях и да пожертват третото условие. Например, тъй като в рамките на валутния съюз страните използван единна валута, ограниченията на движението на капитала не са възможни. По аналогичен начин, в условията на съвършена мобилност на капитала, лихвеният процент вътре в страната трябва да бъде установен на нивото на световните лихвени проценти, което да изключи движение на спекулативни потоци на капитал и следователно да гарантира стабилността на обменния курс.

Наложените ограничения на използване на инструментите на парично-кредитна политика означават, че правителството не може да използва кредитната политика за целите на икономическата стабилизация. Независимо от това, че загубата на независимост е съществен недостатък на обединението, съответните разходи могат да бъдат по-ниски за развиващите се страни с преходна икономика. Разходите, свързани със загубата на независимостта на парично-кредитната политика за развиващите се страни могат да бъдат по-ниски, тъй като при плаващ обменен курс такива страни се стараят да повишат лихвените проценти в период на икономически спад, поддържайки стойността на своята валута.

Парично-кредитната политика в качеството си на стабилизационен механизъм се използва рядко и по този начин снижава разходите за валутна интеграция.

Възможната загуба на независимостта на фискалната политика на страната е един от недостатъците на валутната интеграция. Като правило се предполага, че фискалната политика може да служи като ефективен инструмент за въздействие върху нивото на заетостта вътре в страната чрез увеличаване на държавните разходи или снижаване на данъците, водещи до ръст на доходите и заетостта. Валутната интеграция може да изисква провеждането на по-съгласувана бюджетна и данъчна политика по междурегионално преразпределение на трансферите сред участниците. При това, вероятността за това, че за някои от страните новата единна фискална политика ще се отличава от тази, която се провежда до валутната интеграция и няма да съответства на интересите на страната, е голяма.

В проучванията на Флеминг и Тавияс се изследва и друг, инфлационен аргумент, отнасящ се до кривата на Филипс, който може да се охарактеризира като „влошаване на съотношението между инфлация и безработица” в случай на валутна интеграция⁴.



Фиг. Крива на Филипс

Въпреки това, че в дългосрочен период кривата на Филипс е вертикална, в краткосрочен период тя може да има наклон. Те утвърждават, че фиксирането на обменните курсове може да доведе до увеличение на нивото на безработица, необходимо за поддържане на изискуемото ниво на инфлация и обратно – към по-висока инфлация, съответстваща на текущото ниво на безработица за валутната зона като цяло. (вж. фиг.Шокове на предлагането).