Мария меранзова любов зад бюста на антоан дьо сент-егзюпери

МАРИЯ МЕРАНЗОВА

ЛЮБОВ ЗАД БЮСТА НА АНТОАН ДЬО СЕНТ-ЕГЗЮПЕРИ

ГОСПОДИ, ПОМИЛУЙ НАС

Господи, помилуй нас – размахваше плика бабичката като някакво некръстено още със сърмените букви знаме, уверена бях, че и дори ги бях прочела – Свобода или смърт, а слънцето пронизваше знамето и то сякаш засияваше като ореол над главата на бабичката. Тази новопокръстена светица пееше и сякаш ни втълпяваше единственото, останало в живота й стремление: Господи, помилуй нас -–помилуй тази наша лучена отколешна България. Слагам ти на теб, майчица-кърмилнице, още един ореол от моите хрупкави репи, лучец, чесън и магданоз, и той ще те преведе през годините, през жадната за човеци твоя пръст, жадна, за да ги успокои и замени бащата-живот; към онова желано примирение и съгласие само с шурналата из пръстта зеленина, хранице наша, а и с този, когото пискливо призовавам.

И Господ тласна скупчените в опустошения сякаш от хунски набег магазин и те започнаха да пълнят кошниците с неочаквано изригналата като от вулкан надежда. Те сновяха от празен към празен щанд и се кланяха сякаш пред икони, после пускаха стотинките пред касата – и напускаха новопричастената църква, за да се сблъскат отново с репите и лука. Господи, помилуй нас – ехтеше дълго след тях пискливият глас – престарял вопъл на жадната за човеци пръст.
София апр. 1991 г.
ЗА ВЯРАТА
Човек вярва в невероятното и несъществуващото. Ако Исус Христос е съществувал – отпада Вярата. Материализира се идеята за Господа. На човек му е позната материята – от природата. На него му е необходимо да се докосва, макар и мислено, до нематериалното. Оттук и духовната същност на човешкото съществуване. Има ли нематериална сила – душата, която също е нематериална, се стреми към нея. Тогава идва въпросът, който си поставя всеки отделен човек. Какъв да бъде Господ – тленен, какъвто е бил в действителност, и защо е било необходимо да се дематериализира. Може би за да влезе в духовен контакт с човека. Езичниците са вярвали и са се кланяли на живата природа – на камъка, на дървото, с образа на човек. Елините и римляните са почитали боговете-хора. И в края на краищата всичките религии и досега се свеждат до човешкото невидимо присъствие. Кой и кого тогава е създал по свой образ и подобие?

Защо е тази подредба – отец и син, и свети дух? Светият дух на последно място?Нима това е доказателство за първичността на материята и вторичността на духа? Тогава, ако се отречем от материята, ще погубим и духа?

Какъв искаме да бъде Господ?
юли 1989
РАЗГОВОР В ТРЕВАТА
- Искаш ли да те убия? – насочи км мен пистолета си малко момиченце.

На фона на толкова нови животи две малки дечица – русичко чувствено момиченце и още несъбудено момченце водеха странен разговор:

- Ти искаш ли да умреш? – питаше чувствеността.

- Не искам! – отговаряше непробуждането.

- А ако аз умра?

- Не!

Бяха седнали на външните стъпала на почти порутена къщурка, впила се като гъба на в тялото на новопостроена къща. Каква беше истината – смъртта ли идваше или си отиваше животът? Не, навярно – чувствеността и непробуждането.

Случка в трамвая

Седя в трамвая и стискам върху коленете си единствения улов от деня – полупрозрачна торбичка с няколко пакетчета бисквити. И изведнъж от унеса ме изтръгва детско гласче:

- Извинете, откъде купихте бисквитите?

- При Халите, имаше голяма опашка.

Съзирам момче в кой знае откъде извадено протрито шинелче и платнена ушанка.

- Майка ми е на работа, а пък аз съм гладен.

Подавам му пакетче бисквити.

- Не, не, моля ви се, недейте. Аз само попитах.

В краката си момчето подпираше прозрачна торбичка с десетина лимонадени и бирени бутилки.

- Вземи, няма нищо.

- Но да се проси е срамно, а да се краде е забранено.

Все пак взе бисквитите.

- Аз съм събрал бутилки, сега им вдигнаха цената на 22 стотинки, ще ги сменя и ще взема 22 лева. И тогава ще се наям. Ще си купя най-любимото ми ястие.

Очаквах да чуя поне тройна пица, а то с още по-голям ентусиазъм, примигвайки често-често, продължи:

- Ще си купя солети.

- А имаш ли братче и сестриче?

- Имам две. И те всичките пушат. Аз им търся разни работи и им ги давам, за да не пушат.

- Как се казваш?

Не отговори.

- От кое училище си и в кой клас си?

- В пети. От 134-то училище. Тук на тази спирка сменят бутилки. Благодаря ви и довиждане.

- Довиждане, момченце.

“СЛЪНЦЕ – ОТРЯЗАН ВРАТ”

Среща с Гийом Аполинер

Тлик-тлак, тлик-тлак – с-к-р –ъ-ъ-ъ-ц – пее каручката по синьото мокро шосе, небето облизва раните си от одраната ивица, полегнала върху замаяната от въртенето Земя; другаде трябваше да разхожда облаците си, може би над черната дупка, която от хиляди светлинни години е подредила нещата така, че да погълне в самотния си мрак вселенските прашинки,

наречени планети от слънчевата система…

Тлик-тлак, тлик-тлак – с-с-с-с – пее каручката, но вече аеродинамична, сякаш изскочила от металическа менажерия, напарфюмирана със задушаващия мирис на прочутата земна есенция; но вече фучи по фойерверкната ивица от вечерното небе, отдавна решило да не напуска Земята, замаяно от облата й мекота, приятно гъделичкано от помъчилите се да го достигнат шилести върхове…

Тлик-тлак, тлик-тлак – с-в-ъ-р-ш-и-и-и шосето –дневното и нощното небе и черната фойерверкна от цветя и зализани рани каручка; тлик-тлак, тлик-тлак – в-ъ-р-в-и-и-и към Пер-ла-Шез – перлите вече не ги усещаш в ушите, в устата, в очите, във фойерверкната забумтяла глава от унасящата те нечия друга майка; тлик-тлак, тлик-тлак – с-м-ъ-р-т–т-т-т – търкаля се главата ти по паважа, приятна е каручката, с-м-ъ-р-т – вече си отвъд, нали, разкажи ни за там, не бъди егоист, н ние тук тънем в догадки, тревожни сме не само от куршуменото обинтовано време; тлик-тлак, тлик-тлак, н-а-г-о-р-е - в- н- е-б- е- т-о на черната дупка – премина ли вече покрай “слънцето – отрязан врат”, стигна ли къде-къде-къде – не пише върху камъка ти, където само твоето и на жена ти, отдавна жадуваната – поете с отрязан живот – последният ти стих е каменен връх, сочещ черната дупка. Там-там-там около теб местата са заети. Остава ни само кръженето над нея. Но ние напускаме Пер-ла-Шез. Чакай ни. Боли ли там?

Тлик-тлак, тлик-тлак о-с-т-а-н-а-х-м-е. Аз и поета. Тлик-тлак-тлик и в далечината вик (децата ни Венета и Кремена). Разбра ли всичко, поете, с побит островърх камък. Слънцето е още наше. Минахме по твоя мост. Сена е синя там. А слънцето…

Париж, 25 септ. 1990

ОПИТ ЗА КРИТИЧЕСКА ЕСЕИСТИКА

Изпращам ви своето писмо (чак сега научих откъде мога да взема адреса ви 12 авг. 1991) – опит за критическа есеистика. Да си пожелаем здраве. Дано смъртта не е по-близо от Ню Йорк. С уважение ще започна общуването си с Вашия “човек-кукувица”. Намирам се в Париж от двадесетина дена. В търсене на необходимия лекар. За да потвърди или отхвърли една диагноза, която ще започне сигурно така: живот – необходимо, но не достатъчно условие, за да преминеш по отвъдния паваж, и т. н. Оказа се, че по-лесно с мъжа ми открихме Ц. Т., който също така отдавна беше излетял над българската граница и вече с фриволни лупинги през бинокъла на новата френска критика засича изпреварващото времето си поетическо, в най-общия смисъл, световно лупингиране. И за него, и за неговите питомници – времето е тяхно. Ние също всички в България започнахме с нашето ново време – всеки, разбира се, пак от ъгъла на своето бинокълно виждане, но вие с вашия разказ “Човекът-кукувица” (тук намерих вестник Век 21) още отдавна сте сринали всички мостове и сте срязали всички клони към нашето ново време. Вярата в него ли бяхте разпръснали над океана, стискайки в шепите си предпазния колан на междуконтиненталното време, или на вашето тогавашно безвремие? Световната литература (без усилието да я познавам добре) и световният живот винаги са се стремели да ни внушават прастарата истина – не разрушавайте мостовете зад себе си, не режете клоните, на които седите, за да може да се върнете обратно (а вие добавяте – за какво ли?) или поне да останете дори и на минимална височина над земята – извисени над хората и приземени под птиците. А какво следва от финала (май това ни е основната грешка, вършим всичко с главата надолу) на вашия разказ – журналистически грубо казано – перефразирайки – човекът остава човек, когато се превърне в птица? Но да се върнем в нашето време. Вече е ясно какво сте искали да ни внушите – времето е извън нас, Апостоле на същата тази наша свобода, - Гедеон Шмерц – човекът-кукувица – е забравил нарочно да построи стълби поне за едно последно слизане към очакващата го бесилка или към бясната тълпа, която свикна да чака да изкука – нощ е, денят няма да дойде, няма да бъдете разобличени, няма нужда да се криете в мишите дупки, те и без това са пренаселени, живейте спокойно в обезличаващата ви чернилка, само тогава времето е ваше – а ние поискахме друго лупингово време, господин Ц. Т., друг ли е “Вкусът на дъгата” на М. М. в Париж и в световната литература,, не сте длъжен да отговаряте, личеше си по очите ви, а те бяха близко, на един мах на кукумявка – аз се притеснявам не за моите стихове от “Вкусът на дъгата”, а за изражението на очите на Гедеон Шмерц, там, високо в часовниковата кула, насаме с врабешките очи, преди да откъсне главите и да ги изяде живи (световната история ни показа друго, господин Канов, за жалост вече от Ню Йорк.)

Ние може би останахме в България от едното пусто любопитство дали тези хора-системи (нали звучи като избрани томове от чужди внушени умозаключения) ще се превърнат в птици и в какви, защото, както вие правилно сте забелязали, те бяха отрязали клоните, на които седяха и затова висяха в безвременното пространство; а дали забелязваха долу какво става с тълпата, наречена – народ – (или както го наричаха – група хора) и бяха сринали мостовете след себе си в безвременната си паника да не заприлича на тях тази група от хора – “Всички крадяха и се подозираха в кражба, подкупваха се взаимно и след това се клеветяха пред градоначалника...”

Вие сте визирали групите хора-системи от висшите ешалони, нали няма да ни огорчите в потвърждението си за байганьовския типаж на българина; ние изживяхме до край (истинската немалобройна група хора) носталгията си по Апостоловата свобода, а някои дори рискуваха да изгорят в пладнето на много от нашите градове с помощта на Гедеон Шмерц. “... никой не подозираше дори, че е възможно да настъпи пладне. В града, както казахме, царуваше полумракът, ходеше се много често на театър, и това беше една от причините за нервността и лицемерието на тази за радост така далечна от нас епоха...”

Всички ние, господин Канов, дълго време гледахме една и съща пиеса в нашето безвремие. Ние и всички вие (отвъд браздата) улавяхме дори и с тиловете си и най-дребното затъмнение в повтарящата се пиеса, отпивайки на миниатюрни глътки прецеждащата се от скъсаните ни изкуствени обувки подправена свобода. “Причината за построяването й бе тяхното разединение. За да го бъде, все пак този град трябваше да има нещо, което да свърже всички, някакъв обединяващ символ. Този символ беше градската кула.” Сигурно се досещате, че причината за построяването на рухващата вече безвременна кула при нас, отсам браздата, беше именно нашето обединение. Нашата вяра, че един ден Гедеон Шмерц ще се превърне именно в кукумявка, а не в албатрос.
Париж, септ. 1990
ЧЕТИРИ ИМПРЕСИИ ОТ ПАРИЖ

Пуста е самотата на 44-ия ти рожден ден, на 9-ия етаж на “Авицена” в “Сите Юниверситер” в 19 часа. Това е животът – казват французите. Липсва ти прибързаността на този именно ден в очакване на гости. Сутринта си получих подаръка – част – два едри ананаса с цел отглеждане на палми вкъщи, после, провален обяд поради несносното, за учудване, меню в ресторанта на Ситето. Само бирен аперитив с чипс. Но след това получих подарък – музея на Огюст Роден.

Благословен да си, мислителю Роден. Ти се сля с децата ми. Двете любими момичета. Ти ли си третото – неосъщественото момче. Като неосъщественият подарък от теб за Камий Клодел. Твоята единствена сянка – Ваятелю, дръзнал да вкамениш дори и сенките. Благодаря ти и послушай. Аз те чух днес, чуй ме и ти.

ЛЮБОВ ЗАД БЮСТА НА АНТОАН ДЬО СЕНТ-ЕГЗЮПЕРИ

ТРИ МЪЛЧАЛИВИ БЛИЗНАЧЕТА И ХЕМИНГУЕЙ

СВЕТИЯТ ДУХ ОБСИПА РАМЕНЕТЕ ТИ, ПАРИЖ

АБСУРДНИЯТ АСАНСЬОР

Утехата, облечена скромно в синьо шушляково яке, въплътила образа на средна ръка човек, продължи:

“Тръгваме тук на четири крака – пълзешком, а завършваме на три. Можеш ли да ходиш без бастун?”

“О, само той ме крепи. Направих ги деветдесет и три.”

“Така е, завършваме на три крака.”

Утехата подбутна мрежичката си, приглади леко посребрени все още вълнисти коси и се заблъска към изхода на трамвая. Деветдесет и три годишният старец зачерви хлътналите си бузи, поизпъна се малко, облегна се напето на седалката, после сякаш погали старческия си кривак и май се замечта.

Седях до него, та чух и видях всичко. Май че щастлива усмивка озари вече поелото към вечния път лице.

Изреченото от средната ръка – утеха, свърши своята работа. Аз пък си мислех, като му дойде спирката дали няма да литне или да се затича този вече вечен старец, влязъл така набързо в класьора на забързаната утеха. А старческият кривак? Дали нямаше да остане за мен, за утеха в това тъй болезнено изстрадано или нехайно щастливо “малко” – това наше земно “малко”, притиснало ни в претъпканата трамвайна мотриса, препълнена с нечии стенания: “не си отивай толкова бързо – мое земно малко”, “побързай, ще закъснея, ще изпусна вечността”; “ и там ще си намеря приятели, но там те никога няма да ме напуснат, и аз влязох в препускащата по релсите картотека”; “рано ми е още, , още не съм събрала достатъчно топлинка тук, а там, горе, какви ветрове духат, душата ми е тъй чувствителна” и аз: ”мое земно малко” – не си отивай, живот, не ни оставяй, ние нямаме друго освен теб на земята – подай ни ръка и ни спаси.”

Но чия ще е ръката – огънна, огряваща, блага, благославяща... ръка... от там... за тук, за нас, всички земни в утехата.
6 май 1992
БЛАГА

Една жена на път

- Маше, вземи си бонбонче.

И пръстчетата й заподскачаха и изприпкаха сякаш навън от ниската маса.

-Кирчо, видях, хранеха ги, сирачетата, дали не само пред мен, не, хранят ги, че как иначе...

- Добре, Йордане, отивай, отивай... Маше, без захар, а сега пий бързо, бързо, нали е много вкусен този чай така...

- Хранят ги...

Пръстчетата й почукваха в такт с наболелите й мисли.

- И за инвалидите... А колко момичета... тези мисии, не можеш да ги разбереш, уж с добра воля... трябва да проверим...

Нейната Ханка влезе усмихната. И нещо малко нацупена. Сви се Блага в ъгъла на леглото, Ханка се наведе над нея и зашушукаха:

- Не, ламето е у госпожа... а другия плат... О, аз пък мислех... трябва да отида до тях... Добре, Ханче.

- Много хора идват при мен... за много работи...поне съвет да им дам. Малко нещо искат, а са пък много, много... сърцето...

Гальовно гледа на всички нашата гальовна Блага. Там, в домовете, децата сигурно и те са я гледали гальовно... – виж, каква добра лелка... а от някъде сигурно и гласчета: мама, мама...

Трябва да издържи това гальовно и благо сърце, и сега, вече пред очите на всички жаждащи милост, упование и кураж.

Ето я думата: кураж, изникна изведнъж, Майка кураж и нейният народ,, всичкия, благия, милия, нейната обич-бич, но тя ще издържи, жива и здрава да ни е.

- А културата, нашата култура. Ето за това отговарям – за сираците, за инвалидите и културата...
Сиротката, накуцваща наша култура. Зли ветрове дълго я брулеха, но малките смели стръкчета пак покараха, в тях е надеждата. И моята надежда за утрешния “по-мъдър” живот.

И другата дума – най-важната – мъдростта.

Малка е най-тържествената зала на Софийския университет. “Свети Климент Охридски” Но стъклописите извън нея, огромни, космични, непревземаеми, й вдъхват дълбоката мъдрост – на Космоса. Те ли ще ни отговорят – откъде сме? И кой ни вдъхна мъдростта? И обичта, и куражът, и мъдростта. – сама ли си ги е изковала Блага, под тези космични очи? Има ги същите тези очи, направени сякаш от натрошена дъга, в Парижката Света Богородица, в Храдчани , и къде ли още не... гледат ни...
... очите ми плуват в някоя чаша.

Падат на дъното.

Удрят се в кристалните стени.

Остават неподвижни, сухи, сами.

Да плачат са забравили.
Георги Томов от София. И неговите очи е попила нашата Блага, макар след смъртта му, застинал до брезичката на деветнайсет години. Не толкова отдавна. Само преди шест години Превърнал себе си в око от Космоса.

Сиротката окуцяла (баба му гледаше с неговите очи) наша култура. Но отново готова да възкръсне. Отново за кой ли път.

И другата дума – непресъхваща радост – от добрината на земните хора.

Кипеше от задъхващо се чувство за хумор разказът на нашата Блага за пътуването й до Америка. В малката зала на вече Двореца на истинската наша култура. А там, пред разпятието, са разкъсвали душата й.

Душа, по-дълбока от зноен летен ден, готова да замръзне от болка от несправедливостта и разтерзаването на другите души.

И в трамвая след завръщането ни от Университета (където в същата тази красива аула вече седемдесет и деветгодишния българин Петър Увалиев се е опитал да замрази сълзите си на благодарност за по-дълго, може би за спомен от своята земя, връчила му докторската титла) седяха замогналата се и все още незамогнала се българска майка с момченца на колене. Първата – с великолепни ежедневни дрехи и същите на синчето й и втората – сместила на скута си мрежата и също толкова скъпото си синче... синчетата на нашето бъдеще. И момиченцата, децата...

И последната дума – майка, за мен, за теб, за всички, с поздравление за непресъхващото й желание да бъде такава отдавна, сега и завинаги и на нашия празник на светите братя Кирил и Методий.
26 май 1992
КЪСО РАЗМИНАВАНЕ
Парижкото метро. Пъстро, забързано, влакчетата идват сякаш от онази бел епок – жадувана, изжадувана, изрисувана, изфилмирана, накратко – изживяна. Напръскала стените му с разноцветни фаянсови водовъртежи. И лекота. За всички. За птиците, развиващи голяма скорост над същата тази стара Сена. И ето старият художник – знаен, незнаен, върховен, потапя четката в очите ми и картината застива завинаги. Случайна кратка или дългоочаквана среща. И все пак среща. Млади, спокойни, в своя свят. Очи в очи, рамо в рамо, и до тях, на стража, дълго извайван от природата, пазачът – клекнал, огромен, чак до раменете им. Красавец. Неговото куче. Служебното. Застанало до униформения си господар. Трима в срещата. Двама свидетели и един измислен художник. Света троица.

Но въпреки всичко времето върви. И ни отвява обратно в София. До несъстоялата се среща. До късото разминаване. Толкова далечно, че е невъзможно да се състои никакво късо съединение. Късо разминаване между двама млади и кучето. И два възвръщащи жизнеността си трамвая. Този път съм сама. Права. Здраво вкопчена в желязната пръчка. Пред мен са седнали и двамата. Младият красавец и кучето. Притиска го плътно към себе си и обяснява: ”Много е тих. Не хапе. Любимец ми е”. Гъста коса, подстригана канадска ливада.

Налице са – момчето и кучето.

Отново съм в трамвая. Веднага след това, но в друга посока. Този път над мен се е надвесило момичето. С прическа – канадска ливада. Но без момче и кучето до тях.

Париж – София 1990

ПОДАРЪК С МИРИСА НА ЦВЕТНИЦА, 1991 ГОДИНА

На Огнян и Зоя Бранкови

Подгонена от заслепяващата нужда да добия за болния лекарство, стремглаво заизкачвах стъпалата на старата кооперация. Неочаквано ме заблъска мирисът на букети, букети цветя. О, бях забравила – днес е Цветница. Беше през миналогодишната Цветница. Обикновено входовете на тези жилищни сгради ухаят в повечето случаи на манджи – или по-скоро на домашен уют. И този мирис харесвах. Мирисът на домашен уют. Но сега ухаеше на подаръци – букетчетата цветя. Съжалих, че не прекарах целия ден на стълбищната площадка,, на която и да е, в голямата кооперация, (там живееше със семейството си един много стар приятел – доктор-хирург), за да посрещам шпалира от цветя, шпалира от замаяните от мириса им хора, носещи свитите си в букетчетата сърца. Упои ме тогава този букет от мириси – на букетчетата цветя, на човешките, стоплени от радостта сърца и ухаещите им усмивки. Позвъних и ме приеха. Бях забравила в стреса си своето букетче за тях. Дарих им с извинение сърцето си и усмивката си. Най-широките и най-ухаещите. Отпуснах се в предложеното ми кресло, взех предложеното ми чуждо списание с удивително ухаещите парфюми, рекламирани в него – цвета на мирисите. Заслушвах се от време на време, докато чаках пристигането на доктора, в спокойния интелигентен разговор на насядалите около старинната маса домакини и гости. Много често се споменаваше Франция, нейните порядки, празници, цветята на нацията им – писателите (помислих си за съдбата на изчезналия в Париж наш многообичан писател Захарий Стоянов) и потънах в един свой цветен спомен. (Странно защо тази Цветница през 1991 година свързвах с неговото име.)

След огромни усилия и много добра организация от моя страна успях да попадна на нашето софийско летище. Сигурно заради нечие, главозамайващо за това време излъчване. После... изхвърчах на Орлов мост от колата и припряно изминах пътя до службата си , повече потресена от неочакваната нечия реакция, отколкото ядосана. Беше все още сутрин. После следобеда се завъртях из пазарчето на Красно село и най-неочаквано за подарък (на този ли, за който се питах дали ще го приеме) купих миниатюрна саксийка с бодливия кактус. С миниатюрни червени плодчета по едва оформилите се негови главички... После го поднесох. “За мен ли е?”, “При мен ли идваш?”. И последва малко притулена чаровна усмивка. Бях погледнала нагоре към нея със затворени очи. Убягналият поглед ли го накара тогава скоро да отговори с не особено учтива към мен реакция. Е, отново изхвърчах навън. Този път далече от Орлов мост. Дали защото кактусът не ухаеше, или защото беше чуждоземно цвете? И никога досега не съжалих за подаръка си. За всичко останало може би щях да съжалявам,, макар че неотдавна видях със собствените си очи Париж и старата кооперация (хотел), където е отлитнал към мирисите на небесата същият този наш Захарий Стоянов.

София, 11 септ. 1992

УЛОВЕНИ МИСЛИ

На Рада Панчовска

Колко са своеобразни хората – обречени от житейската си природа или от един дух, известил шествието им по този неимоверно грешен свят. Едни пристигат от тайнствеността, залени с мечти, други – озарени от прости желания; трети – с вярата си на победители.

Поисках мечтите ми да бъдат желани от мен самата или от някого другиго, до пълната победа в безкрайността от мисли.

А така беше започнал словото си един почти победител в мечтите си – полякът Кшищов Зануси – режисьор. – Аз съм тръгнал от тайнствеността на физиката и безкрайността на математиката, през философията… за да стегна до тайнствеността и безкрайността на човешката душа. Да улови мечтите, желанията и победите на всеопрощаващия човешки дух.

Поисках, тръгнала също от тайнствеността и безкрайността, вибрирала в човешката философия и извънземната астрономия, на двадесет години да имам пушка и куче, за да ходя на лов; на четиридесет години имах стара, с отнет дъх, пушка, от една също така стара и победила война, миналовековна, и кученце – Рекси, но къде остана ловът през годините?

Още улавям звездните мигове от мечтите си, желанията и победите си, с уловен в нечия примка дух, заобиколила много ловни сезони, застреляла някого в упор – за да оцелее?

София, 23 май 1993
ИЗПОВЕДТА НА АЙСЕДОРА ДЪНКАН
Възгледи и революция – обайващ словесен танц.

Йожен Кариер за Айседора Дънкан: “Тази млада американка ще революционализира света”.

Айседора Дънкан за Йожен Кариер: “ ... защото геният на Йожен Кариер се е прострял върху целия ми живот, като благословия, подбуждайки ме да остана вярна на възвишения си идеал. Призовавайки ме винаги да бъда по-чиста в свещеното откровение на изкуството...”

Дълго и сладостно общуване със съпричастни сродни артистични души.

Отново Айседора Дънкан... за Лои Фюлер: “Това необикновено същество ставаше течно, ставаше светлина, багра и пламък и свършваше в някаква чудотворна огнена спирала, която я издигаше към безкрайността...” “Лои Фюлер въплътяваше безкрайните багри и плуващите форми на свободата”.

Айседора Дънкан – “американската пуританка, експанзивна като италианците, чувствена като французите, стигаща до крайно отчаяние като руснаците” – за себе си:

“ ... било писано той да преобрази целомъдрената нимфа в разюздана вакханка...“

“Сега бяхме събрани всички, майка ми и четирите й деца, решихме, че племето Дънкан няма нужда от никого и другите хора само ни отдалечават от нашия идеал. Струваше ни се също, като съзерцавахме Партенона, че сме стигнали върха на съвършенството...”

... към което се стреми всеки развихрен човешки дух...
София, 1992
АУРАТА НА АКТЬОРА
през нашите измъчени години...

В този наш живот съществуването ни е невъзможно без опиянението ни от любимия актьор – нашия двойник или нашето отрицание – който да ни стъпква в прахта или да ни изстрелва към звездите – мястото ни, отредено за покой. Тогава, когато и двамата бяхме много млади и сигурно влюбени в живота, в тогавашния наш измъчен живот, за който руският актьор Александър Филипенко в техния ЧАС ПИК наскоро призна за нашите отминали, и кой знае дали не завинаги, измъчени години: тогава живеехме по-добре, но сега животът е по-добър; запитан кои сега са по-известни – политиците или актьорите, отново призна: и тези, и онези – играят – “играят играта, наречена живот” (помислих си аз) и си спомних за ангелското и сатанинско излъчване на моя стар като света любим актьор Йосиф Сърчаджиев. – излъчващ сладостта на играта, наречена – живот, живот, наложен да го играят всички актьори и хора от цяла една планета.

10 февр. 1995

СЛАВЯНСКАТА МАГИЯ В РУСКИЯ ТРАКТИР В ПАРИЖ

В памет на баща ми Борис Джелепов

Жорж още два-три дена преди това ни предупреди – за годишнината на Никола Петков ще има панихида в руската църква, поради липса на българска. Имало в Париж все пак някакво българско параклисче, но… И там ще се събере цялата стара следдеветосептемврийска наша имиграция – николапетковистите. И ние решихме да отидем да видим може би поредна парижка атракция. Въпреки че дълбоко в сърцето ми като портрет на панихида и честно казано – по-скоро жив, застана баща ми – също стар следдеветосептемврийски вътрешен имигрант – николапетковист. Ще бъде отново любопитно, така е всяка година – каза Жорж някак трескаво. Ще облека най-добрия си костюм, вие също… Най-голямото тържество в годината…

Станахме рано. Аз и съпругът ми. Облякохме си също най-добрите дрехи. Жорж ни закара с колата си – на магийното трактирно руско островче – до руската църква в Париж.

Вече се бяха събрали в двора на чародейната църквица – средна на ръст, облъхната от свежия парижки въздух. Повечето от тях – възрастни мъже, със своите съпруги, деца и внуци. Излезли сякаш от нафталинения дъх на своята младост. Със същите стари, до блясък излъскани от носене по панихидите костюми и със същите стари идеи. Бяха дошли да се поклонят на патрона си Никола Петков.

Жорж ни представи на група от тях. Казах за баща ми – отдавна напуснал едно знойно до смърт място в живота си - следдеветосептемврийската България. Беше адвокат. Отдавна го няма. “ …

Той защитаваше наши хора.” И панихидата започна. В магийната тишина на славянската църква. Най-големият празник в годината на изтърканата до блясък и просмукана с достойнство имиграция. Тогава може би и баща ми стоеше до мен, не, аз стоях до него и попивах чертите на този балкански герой. Много го обичаха, страшно им личеше в имиграцията им. И накрая руският поп ни благослови за добро, за пребъдване, а от себе си добавих – и за свобода. У нас, вече в българските църкви.

Взехме си за Бог да прости – него , или неговите… - от огромната табла с житена торта – красива, облъхната от парижкия въздух.

И после свободно отидохме в руския трактир, не по задължение, а който искаше. Поискахме ние -– в трактирното островче в Париж, до руската църква.

Не бяха малко годините, изкарани от мен в следване в Москва, и все още ме глождеше тогавашното любопитство. Беше същото. Може би вече от четвъртото поколение руски имигранти – млад, червендалест мъж с жена си и детето си. Трактирът се държеше от латиноамериканци. И руснакът, и те говореха френски, и руснакът четвърто поколение и те изпълняваха точно ритуалите на наистина руските трактири. Червендалестият руски французин чинно отхапваше кисела краставичка и още по-чинно гаврътваше малката чаша с водка. И през това време лицето му сияеше пред хубавата му жена, явно французойка. Ритуалът последва няколко пъти. Така в руското трактирно островче в Париж те на кой ли техен Никола Петков правеха панихида. И както е в края на приказките – и аз изпих своя славянски чай с пирожка и частица от сърцето ми остана там – в славянския, облъхнат от свободата Париж,
септ. 1990 – дек. 1993

Париж – София

СИНЬОТО РАЗДРАНО ФАНТОМНО ЩАСТИЕ
“ ... аз седях в градинката на тревата и в озареното от нощни светлини небе се виеха знамената, излитаха балоните и те пееха... само за цветя...” (Из драмата ми “Стената или вкусът на нещата”)

И така стигнахме върха на екстаза. Но всеки знае, че на върха не се остава, има само два пътя след него – или надолу, пак в низините, или нагоре – във висините. Но във висините остават само птиците. Там въздухът е по-рядък, и затова там рядко, съвсем рядко проникват хората, с път, предначертан от низините. Там, където обитава нашето фантомно щастие. Синьо, отново синьо, за влюбените само в синия цвят – в синьото знаме, раздран къс от небето.

Пътувахме към морето. Отново към синия цвят – вечен, бушуващ, отново фантомно син. Пътувахме към изгрева и по залез слънце (пристигнахме привечер) то така си и стоеше, както от безброй години: сякаш залепнало – огнен червен кръг; без лъчи – дали наистина беше то – изгревното лъчисто светило. Като кървяща дупка в простреляното небе. Фантомна дупка – празна и кървяща.

За първи път го срещнахме още в началото на пътя ни към мастиленото море. Празен ТИР с раздрано тъмносиньо платнище, служило някога за задно покривало. Бързо успяхме да го задминем. Огромни орехови дървета се виеха край пътя, направихме малко отклонение. Може би за глътка чиста вода. Купена от павилион. И отново поехме. Заоглеждахме се за завоя. И след завоя той – ТИР-ът с раздраното тъмносиньо знаме - отново беше пред нас. Огледахме го добре. Дори поспорихме. Същият е! Празен, причудлив, с раздрано синьо покривало. Фантом! Отново го задминахме. Отново отбихме. За глътка чиста вода и глътка чист въздух. Първата – отново от павилион, втората .- родна, под раздраното от белезникави облаци небе. Отново продължихме. Просто се налагаше да следваме собствения си път. Отново завой. И след завоя – пак той. Фантомът. Празен ТИР с раздрано синьо знаме. Вятърът го подмяташе. Както тогава сините знамена и балони. Фантом и спомен – по-скоро фантомно напомняне.

Все пак не се оказа ТИР-ът съвсем празен – на дъното му под развятото синьо знаме лежаха само няколко листа ламарина. Близка е целта му, с толкова малък товар, размислихме. И отново го задминахме. Надявахме се – за последен път. Нашето раздрано фантомно щастие. По пътя ни кимаха тъжно клюмнали слънчогледи. Сякаш слънцето им се беше разсърдило и ги беше наказало да стоят с наведени глави. Или просто ги беше изсушило. Нарочно ли или без да мисли, помислихме ние – свити в металносивата кола. Но и със свити сърца – отново ли ще бъде пред нас раздрания фантомен ТИР – нашият водач – вече побратимен с “летящият холандец” – само че на сушата към морето. А нима с него ще преминем и морето - предвождани от него до края на синьото стълкновение между небето и морето. – кървящата огнена дупка на слънцето. А оттам – вечността ли ни зовеше? Отбихме. За по-дълго. С новата мисъл за нашето водачество към морето. Да разсечем динята – да вдъхнем кървавия аромат и след това, с почти слепнали от сладостта устни, продължихме. Обгърна ни димът на подпалените стърнища, скоро изплувахме от него – и пред нас отново изникна раздрания син фантом – с какво му бяхме харесали – със синия си устрем към синевите или повтаряхме движенията на тогавашните знамена и балони. И ТИР-ът почти ни доведе до морето. Почти празен, раздран син фантом, но неотстъпен. Водач на спомените ни и въжделенията ни. Доказа ни нашето раздрано фантомно щастие. И след него в душите ни остана също празнота – чакаща да бъде запълнена с развети знамена и балони. И душите ни отново закопняха и запяха. Песента за нашето синьо раздрано фантомно щастие.
Поморие, август, 1993
ТОЙ, КЪНТЕЖ И РАЗПЯТИЕ В АМЕРИКАНСКИТЕ ФИЛМИ “БАРТЪН ФИНК” и “ФИЛАДЕЛФИЯ”
Свърши филмът “Бартън Финк” и след пожара в хотела сякаш след война остана една празна кутия в ръцете на оцелелия. Какво криеше тя? – въпросителни очи се взираха наоколо. Душите им кънтяха от недоумение – какво беше скрито там, неопожарено и оцеляло. Веднага идва отговорът – самотните души на убийците кънтяха в разклащаната неколкократно картонена кутия – оцеляла от световния пожар в хотела, за да приюти самотните души на убийците: кънтеж от тях и ехо от чистите души, оцелели и неоцелели – мир на дълбоките им въздишки там горе, или кой знае, може би долу в мрака на...

Разпънатият на кръста на страстта във филма “Филаделфия” преди последното причастие се изправи – той, решилият да скъса с тоя наш дотегнал му свят! Прав, блед, разпънат на кръста на своята особено силно пожелана страст, страстта да обича...

Но и ТОЙ също – заради любовта си към нас – нима не усещаше сладостна болка от разпятието, от гвоздеите: нашите грешни души; ние го измъчвахме там, на последния хълм; него, също пожелал да извърви пътя си до края на света... И какво ги свързва двамата обичащи въпреки всичко... в тази забита дълбоко в съзнанието ни поза: ТОЙ на кръста, разпнат от нашите грешни души, влюбеният във всички човеци и... другият – застанал пред кръста на стойката за системата, която се опитваше да му прелее още няколко капки живот...

Пак така реши ти смисъла на тази сцена... и празната картонена кутия... кънтяща и ехтяща от виковете на самотните души на всички световни убийци.

Вечна памет на изстрадалите този тъй трънен и единствен наш свят...
28 август 1995
ЛЮБОВНО ПИСМО
Здравей, любими,

Не мисли, че само в трамвая си спомням за теб. Звънях ти в работата, исках да те видя, да ти разкажа хиляди неща: за живота, за любовта, дори и за изчезналия наш Исус: ти, който си на небето, подай ни “благодейна” ръка, помисли за нас, дето не успяваме да се измъкнем от тази земя, нашата, държи ни здраво стиснати между трамвайните релси – или те ще ни изведат нагоре, към теб, дано те познаем, попил всички наши образи: добри или зли, милостиви и непреклонни, мекушави и жестоки убийци (един от тях в един човешки филм – няма значение в кой, толкова всичко е еднакво тук, при нас – преценявайки се като “ангелът на тъгата”, сърцераздирателно искаше да види лицето ти, “благодейни” Боже! Защо, нима единствено от това се боеше – да не прилича на теб, защото тогава се обезсмисля убийствената му същност – ти ли ни подтикваш да летим, и накъде, към теб ли, любими, това ли е единствения ти път за мен, лишената от небе, или от друг един любим образ, аз, обречената на милост, с изтръгнати криле на жестокостта, аз също искам да видя лицето ти), любими, любими мой, с “благодейната” ръка – посочи ми къде си и аз ще извърна за сбогом лице на земята, на трамвайните релси и ще те видя,: любими, ти още си там, погледни ме и ти, аз съм твоята рожба, една от твоите рожби, “благодейни” любими – земна, обичаща и като теб неповторима. Така яз днес мислех за теб.

21 септ. 1994.

ЛЮБОВ И СМЪРТ – РОДЕНИ ОТ КОЗИЯ РОГ

Две думи, стреснати от изгрева,

изтляха в моя сън,

душата ми, избухнала от изгрева,

по-нежна от кръвта ми засия...

(опит за отърсване от филма “Козият рог”)

Малка, мъничка моме, момичке, не гледай, рожбо, не гледай – мама за път се стяга, мъжете я изпровождат, за смъртта ще я венчават – додеяло й от робство, от робство мъжко и друго, тежко, непосилно; на любовта се нагледала, наслушала се на мъжка обич – тялото й грее, ясна месечина, ясна месечина – изгрее и залезе – тялото й залезе, момичке, расти, порасти, звънците да слушаш, козите да галиш, момичке, пендари да дрънчиш, тейко си да гледаш, теглото да теглиш – с козия рог да жигосваш, мъжки тела – ясен месец – да ги украсяваш, тебе ти додея самичка да скиташ, самичка да целиш в мъжки очи ясни – целиш и улучиш – месецът помръкне, рогът ще изгрее, в мъжка снага врязан, врязан като в меден месец; твоят меден месец с мъжка снага светна, момичке прекрасна, гола, голеничка, кротко коленичила пред мъжки очи грейнали...

В галерията, огряла стената, висеше картина на Иван Ненов – коленичила девойка, коленете й попили в морския пясък, ръцете открили, високо прострени, гърдите... цялото тяло, лицето, в свян изгоряло, бе скрито зад повдигната дреха, грееше с белотата си, бяла до синкаво – от въздуха ли, от небето ли, от синьото море – пред картината стоеше, вдигнал ръка, млад художник, и очертаваше извивките на гърдите, пленен и потресен от унеса на точната четка – милваше гърдите и мълвеше мъжки очи грейнали в унес върху гърдите, девойко, стига мъсти за всинца, спасени от робство, погледни в мъжки очи – там грее рогът на месечината, тихо подрънквай пендари, милия да съгледаш – бялнал снага, смъртта го опила. На всинца им додея от туй тежко робство – смъртта да ги връхлита.

17 януари 1995

НА ПОЕТА – ЗА ВЯРАТА МУ В НЕОСЪЩЕСТВИМОТО

Кой си сред хората – летели, недоизлитнали,

търсеше пътя на птиците – по-стръмен и от човешкия –

нагоре понесен гибелно…
Скъпи, пиша ти от Париж, от едно кафене, масата е на улицата, келнерът наднича, свикнал е да вижда по кафенетата хора, които пишат, дано да ме помисли за Хемингуей, ако си спомня за него… колко много поети искат да си спомнят за тях…
Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни2

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни…
Младият художник упорито нанасяше белия цвят, настървено желаеше да разцъфнат отново вишните, настървено се опитваше да нарисува аромата им, залял преди толкова време – избързало да ни настигне – съня на поета…

Какво ли сънува сега той там, в онези взривени полета… поетът Димчо Дебелянов…

Скъпи, написах ти вече десетина писма, пак в същия този Париж, измислян, изсънуван и осъществен, макар и за кратко… изкопнян… но отново ме връхлита нечий друг спомен…
… С крила от кипнала мед имитираше Слънцето.

Устремен към вечния път Земята отбягваше.

Летеше над всички земни стремежи -

за първи път помирил залеза с изгрева.

С развилнели криле небесния огън раздухваше -

да споходи Земята.

Скъпи, мисля, че си написах парижките писма, друго място, друго време, друго настроение, други усещания за… спомените… тук нахлува океански въздух, тук… просто е друго.
Ти помниш ли морето и машините

и трюмовете, пълни с лепкав мрак,

и онзи див копнеж по Филипините,

по едрите звезди над Фамагуста…
Океан, море, звезди, всичко това удавено в копнеж и лепкав мрак… копнеж по какво и мрак от какво… отново във взривените полета… на поета Никола Вапцаров…

Скъпи, скоро ще имам рожден ден… и като подарък получих музея на Роден… Ние, родените от нищото… не зная защо, но за мен този ден е винаги тъжен ден…. И аз сама си направих подарък – четири парижки миниатюри – и там сигурно отново има копнеж по океан и мрак от спомени… там, в небето…

И с въздушно-опасния полет раздразни небето:

щом повярва в пътя безсмъртен на Времето –

като звезден камък прониза жадното гърло на Океана.
Скъпи, вече си тръгвам от Париж, с пълен куфар трепети и спомени…
Помниш ли? В кристалните чаши на гласовете си млади

наляхме залеза и като спасително лекарство го изгълтахме,

но чашите се пропукаха…
Спомени – най-жестоката самота.

Къщите край Мелник са жълта напукана уста

и със зъби – белите къщи – задъхано дърпат

пламналото зърно на небесната гръд.
Там, в самотата ли са взривените полета… на поета К. К., или за него има и други…
Спомените са душите

на любови и надежди вече мъртви…
Скъпи, донесох ти със самолета от Париж спомените, самотата и взривените полета… на хиляди поети…

Отново съм у нас. Друго място, друго време, други изживявания… и готова за нови спомени.

Париж септ. 1990

София февр. 1995
НАХЪЛТВАНЕ В ДЕТСТВОТО

Откъси
… пред кино Левски баща ми се спря да говори с някакъв познат. Майка ми и сестра ми продължиха вляво. Аз реших да остана с баща ми. Но после реших да предупредя майка ми, че я изоставям и потеглих нагоре по улица Кракра. Разбира се, не я намерих в тълпата. Трябваше да се върна при баща ми, но и него не открих. И така познатият ми свят изчезна. И тръгнах отново по улица Кракра. Само дето не осъзнавах, че вървя в правилната посока. И че улица Кракра затваря карето до улица Шипка. Добре, че все пак съм свърнала, водена не от някаква интуиция, а просто от инстинкта да вървя нанякъде, по Кракра. Най-накрая стигнах до ъгъла и по диагонал на другата улица се намираше нашата кооперация. Спрях. Огледах се. Нямаше никакви признаци, че съм попаднала в познато място. Изглежда, както в повечето житейски ситуации гледната точка или ъгълът, от който гледах познатата ми къща, ми изневеряваше. Улицата беше пуста, не се сетих да потърся самата къща, където ме е очаквала да се появя една от съседките ни. Гледах от познатия все пак ъгъл на улицата, но на мен ми се струваше, че никога не съм попадала на това място. Обхвана ме страх. Пък си бях малко (т. е. доста) срамежлива. По едно време съгледах момче и момиче в спортни екипи, които се приближаваха от горния край на нашата улица. И със свито сърце ги попитах: “Знаете ли къде е улица Шипка?, потъвайки от срам. “Ето, срещу теб е!” – отвърнаха те. И тогава вдигнах поглед. Отначало видях нашата улица, нашата, с градинката, Докторската, от единия край, после нашата кооперация. Съвсем позната. Погледната преди малко в долния етаж. Как всичко се преобрази. Отново всичко застана на мястото си. Отново това беше улицата и кооперацията, където минаваха спокойно в игри моите детски години. Сякаш досега съм ги гледала в негатив и то обърнати с краката нагоре. Изглежда, че детското въображение е непостижимо. Превръща познатото в непознато и дори в плашещо, като в картонен детски калейдоскоп намества познати до непознати заобикалящите неща и остава усещането, че малкият човек е тръгнал на ръцете си, с краката нагоре, и тогава всичко изглежда приказно, макар и страшно. И остава само някой външен да завърти калейдоскопа и детето да попадне на познатата фигура и да извика от радост или от болка, ако всичко пак се преобърне напълно.

* * *
Сега ще стане дума и за смъртта, и за нещо още по-необяснимо от нея. В началото на гимназията се срещнах с истинската смърт. От лифта на Витоша беше паднала една от кабинките и вътре се намирала моята братовчедка Галя. Бях с нея още от съвсем малка. Беше в шести клас. Не ни заведоха със сестра ми на погребението. Само отидохме след няколко дена при леля ми, но изглежда вече не беше същото, поне в нашите очи. Бях започнала да се докосвам до непознато чувство за ориентация – дали не в отвъдния свят. Една година преди да завърша гимназия се сблъсках отново с познатите белези на този още по-тайнствен от заобикалящия ме свят. Никой не беше починал. Но аз също отново усетих, и то по-различно, полъха на този отвъден свят, свят, откъдето никой повече не се завръща – а би искала, може би, за да утеши теб: а него – кой? В кооперацията на улица Шипка живеехме заедно със семейство арменци. Така им викаха – арменците, арменката, арменеца, но децата им наричахме по имена. За нас те бяха българчета. Хени, Сони и Апо. Тях никой не ги наричаше арменчетата. Сякаш не бяха деца на майка си и баща си. Защо беше станало така и тогава съм се мъчела да си го обясня. Не знам защо не попитах никой от възрастните. Сестра ми Ели беше съученичка с Хени, Соня беше по-малка от мен с една година, а Апо с няколко години по-голям. Апо дълго време учи в гимназията, с три години повече от другите. И когато завърши, го подхвърляха във въздуха с възгласите: “Апо завърши, Апо завърши.”.

Напускаха ни арменците с децата си. От известно време се бяха преместили да живеят на една сравнително близка улица. Но пак си бяхме заедно както преди. Сега обаче те ни напускаха завинаги. Изселваха се от България. Една вечер отидохме да се простим с тях, казано на възрастен език или да си вземем довиждане, макар че по-точната дума беше - сбогом. Посрещнаха ни, сякаш

бяхме канени на рожден ден. Почерпиха ни богато. Още преди да влезем у тях, се чудех за какво ли ще си говорим в този последен за нас, децата, ден. Бяхме само двете със сестра ми. И стана така - вечерта мина съвсем спокойно. Водеха се ежедневните разговори, е, разбира се, ние ги поразпитахме къде отиват, къде ще учат. Отиваха в Ливан. И те не знаеха как ще стане всичко. Говорехме, дори оживено, подслаждахме се с техните специалитети. Истински рожден ден, след който на тръгване казваш – до скоро виждане – и потъваш в други изживявания. Но този път през цялото време бях като нащрек. През цялото време ги гледах страшно втренчено. Исках да запечатам образите им завинаги, или очаквах, че ей сега ще стане като първия път. При случая с братовчедката ми. Тогава аз, за съжаление, не съм осъзнавала, че тайно в себе си съм ги погребвала. Завинаги. И тяхното завръщане ми се струваше още по-невероятно, отколкото на братовчедка ми. За мен тя беше жива. Но просто безкрайно дълго нямаше да я виждам..
* * *
Но защо паметта тегли отново към онези напуснали ни завинаги детски години? Защо вече пред очите ми крачи едно първолаче, накуцвайки, на единия крак с малка детска обувка, а на другия – с гумен дамски шушон. С присвити от стеснение очи, наведени неумолимо надолу, то минава покрай училището си, срам го е, но върви упорито, макар че може да върви и по други улици до поликлиниката, където ще му сменят превръзката на набодения с пирон крак. Нима иска да надвие срамежливостта си, или пък това е някаква детска суета – вижте, аз съм пострадало, много съм пострадало, не че искам да ме съжалите, а да забележите, че все пак аз стоически страдам, и все пак крача, макар и в такъв комичен вид. Може би се опитвах да надвия жестоката срамежливост, кой знае откъде внедрена в душата ми, която понякога преследва хората през целия им път; срамежливост, дължаща се не на ниско самочувствие, а на това, че живее в свят, в който съществуват, за най-голямо по това време детско учудване, два пола. Едно странно съчетание на една почти безбожна момичешка срамежливост с желанието все пак и тя да бъде забелязана.
* * *
Дълго недоумявахме защо се случи така с едно момиче от квартала, което вече беше излязло от ученическата възраст и се държеше съвсем като голямо. И все пак беше момиче. Но правеше впечатление на целия квартал. Дори около него се шушукаше. Беше най-модерният човек от всички наоколо. Особено биеха на очи дългите му, лакирани с крещящ лак нокти, конската опашка, тесните панталони, силно начервените устни и наличието на куче. Май никъде не работеше. Знаехме, че си има приятел. Също модерен като него. Едни от съкварталците завиждаха на момичето за свободата във всичко, други доста често злословеха по негов адрес. И изведнъж въпросното момиче изчезна от квартала. Бяха го изселили от София. Може би поводът не беше само във външния му вид. Не знаехме. А нашата суета вече започваше. Лакирахме си ноктите с плодовете на едно растение в двора. Дълги години след това научих, че въпросното момиче е позирало за една от скулптурните фигури на фонтаните в близкия парк. И че беше починало на някакъв остров сред Дунава.
София 1986

Каталог: docs
docs -> Провеждане на общинските състезания от ученически игри – 2015 г. Гр. Стара загора
docs -> Опит в група чрез психодрама, социометрия и групова терапия
docs -> Дв бр. 103 от 2 Декември 2008г., изм дв бр. 24 от 31 Март 2009г
docs -> Фондация «Гъривер клиринг хауз» (c/o Център за култура и дебат „Червената къща”)
docs -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а
docs -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий
docs -> Рискови фактори на тютюнопушенето

Изтегляне 320.62 Kb.

Сподели с приятели: