Мария меранзова смешно отделение



страница2/9
Дата17.10.2017
Размер1.28 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Аз съм писател. Пиша какви ли не искаш хубости. И един ден изведнъж реших да се поровя в архива си. И след дълго време намерих една ученическа тетрадка и на етикета написано името на дъщеря ми. О, викам си, запазил съм тетрадката на детето, на етикета пишеше четвърти клас. И я разгръщам и започвам да чета. И, представяте ли си, открих най-първата си пиеса, е, малко тромава, е, като идея далеч от другите им пиеси, но и това е находка…

Свърших с това, захванах се с друга работна. Но по едно време си помислих – че аз ако бях продължил още да ровя в архива си, тогаз току-виж съм открил и “Хамлет”!

По едно време изневиделица в стаята се появяват трима мъжаги. Марио Наров отново скача и, разбира се, отново пада на земята, но този път се натъртва по-яко, дълго си разтрива ръката и ядосано виква:

- А бе, къде скитахте досега?

Единият от тримата, най-високият, отвръща засегнато:

- Ай стига де, къде скитахте, къде скитахте, и какво като името ми е Къде Скитов, с ударение на о-то, е така ме е орисала съдбата – да скитам ей с тия – Млад Левов и Мон Вагонов, пусти да останат, а и откъде левове за вагони, пеша, брате, пеша…

А Марио Наров:

- И какво ни донесохте за спомен от тези вечни ваши скитания, поне да бяхте написали нещо, а бе, колко му е да яхнеш коня и да препуснеш през… пребледнелия от уплах заради неспособността ви да го оскверните със забутаните си мисли, к’во беше…

Четиримата картоиграчи са спрели играта си и зяпат учудени заради нападателните думи на Марио Наров. И тогава Каров виква:

- Айде стига диващини, сега играем, айде спрете. Марио Наров пак е измислил нещо до втрисане смешно и отново ще ни досажда, бре, бре, жена да беше нямаше да е толкова дотеглив.

Владо Даров се захили и допълни:

- Е, това е, няма отърване от него, какво ни се е забил като пирон в главата, дето не го сееш, се там никне, а бе, ние тука да разтягаме масали ли сме дошли или да пукаме белотче, айде, по-бързо, казвай кой поред беше следващият масал…

Марио Наров отново тържествено заявява:-

- А сега ще ви кажа нещо по-така:



ЕДИНАЙСТИ МАСАЛ

ЦИГАНСКА ОБИЧ


Любчо много пиеше, беше декември и ми вика – да идем в църквата да се заклевам. Няма вече да пия. Ще се кълнем на по’по. Вече говори’х с него. Ще дойдеш с мен. Инак ме е страх сам. А аз. Що ще се кълнеш да не пиеш?

Кога се на’пия, все черпя. Нямам вече па’ри повече. Ще се кълнем.

Не бе, Любчо, казвам му, ама ако пропиеш пак. Страшно е.

Няма да пропи’ем. Нали че се кълнем.

Тръгнахме в църквата. Там пусто. По’по дойде. Казва’ му на колене. Хвърли отгоре му една църга, а Любчо ми вика клекни и ти, Бистро, че страшно. Нали ми се виждат петите, бе. Клекнах. Дума’ по’по, дума’, взе накрая пет лева и си дойдохме вкъщи. И не пиеше. Как го издържаше, знаеш ли. Издържаше. Задойде Василица. Любчо вика, Бистро, ела да се разкълнем в църквата.

Що бе, Любчо. Страшно е. Казах ти. По’по че те бие. Или пак па’ри че зема. Отидохме в църквата. По’по пак каза на колене, и той и аз, тури пак църгата отгоре него и задума’. Дума’, пак дума’, взе пак пет лева и ние си дойдохме пак вкъщи. Дойде Василица. А мене все нещо ми страшно. Клева’ се, разклева’ се. Любчо, си викам, Любчо. Какво ли ще се случи, бе. Дойде Василица. То е голям на нас празник. Свири’ха, и’граха и пак пиха, пак пиха. Взех да си викам, страшно е. Страшно, а хубаво. И’грахме, пехме, весело беше, най-весела Василицата. Всички приятели на Любчо, роднините, мойта майка, баща, сестри, братята, де’тето ни, едно ние само, не можех повече, уф, много исках, сега е на десет години, нещо се разболях, по строежите, нали му помагам в ситото на фи’ната. Ходихме по лекари, тук, в София, ходихме, не става, казват, нещо си се

повредила. Сега майка го гледа. Хубаво де’те, момче. Ма едно весело, страшно беше през деня. Любчо се напи, прибрахме се в къщи с един касетофон. Он голям, тежок, що ти е, питам Любчо, отде го зема, да не го кра’де.

Не го кра’дох. Купи’их го.

Що ти е.

Да слушам музиката.

Вика и го слага на земята в стаята, и го пуща. Не свири. И взе, че го ритна’. И падна’ на земята. Що ти е, бе, Любчо,

Ох, крака ми, боли, страшно е.

Водихме го на лекар, гипсира’ха го. Викам му, видя ли дето се кле да не пиеш. Наказа те по’по. Инак е добър.

Няма вече казва да се кълнем.

Миналата година беше.
И тогава Марио Наров казва:

- Това беше! Аз тук да не съм ви циганска торба, бръкна и извадя масал след масал, а сега ви оставям да си бистрите белотчето, да пришпорвате файтонджийския му кон и аз да ида да обяздя цвиленето на масалските жребчета, колкото по’ ви гледам, млади и стари радетели на белотчето, толкова по’ ми идват смехоранските настроения и изстъпления да ви ударя в земята, хей така, по масалски – каза Марио и отново тупна на земята, но този път на меко, земята му постла кръшният смях на белотаджиите. И Марио се измъкна почти пълзешком от стаята. Дойде време и белотаджиите също се разотидоха.

В стаята си Марио Наров разгръщаше самоделно направената си книжка с масалите, спираше се по-продължително време на места и тогава се разнасяше зарадваният му кикот. После той се разсъблече, шмугна се във ваната и там блажено завъртя засмените си очи. А фигурата на Мария беше изтънчена, а самата тя беше страшно доволна, че досега успяваше да баламосва белотаджиите с безкрайните си масали, трупани в гушата на компютъра й от години. Тя най-накрая беше намерила достойна публика за смешните си разкази, които за по-капийско беше нарекла масали. Разкошно нещо беше да се разтягат локуми и масали в такава мъжествена компания – вече наброяваща осем, жадни за веселие и оптимизъм, души. И Марио Наров жадуваше смеха им по време на разтягането на масалите му. И вече подредил в съзнанието си смешните случвания той отново се запъти към бойното поле, където падаше, ставаше, но винаги със зарадвана физиономия заради развеселената наивност на опитите от белота и другите техни познайници.

Тогава Каро Каров каза:

- А сега разтегни масалите, нека са повечко наведнъж, както си разтягаш чудната усмивчица, а бе, ти да не си минал покрай момиченцата в родилния дом на бегом, щото нали си момче! Момче си, нали, м о м ч е! Айде, почвай!

Марио Наров този път не посмя да скочи от стола си, само се завъртя, извади масалената книжка и почна разтягането на масали и усмивки:



ДВАНАЙСТИ МАСАЛ

- Скоро някой от вас, мили зевзеци, да е изпълнявал някой перфектен зевзеклък?…

И веднага Ванчо Робов се изкиска дяволито, намига и тържествено обявява:

- А сега чуйте:



ДВАНАЙСТИ МАСАЛ

ЗЕВЗЕК НА КОЛЕЛА

Ставам сутринта, разкършвам се, кой знае защо продължавам да се чувствам омотан като маймуна в одеяло. И изведнъж се сещам ама аз съм толкова смутен и притеснен, защото последните два дена не съм сътворил никакъв зевзеклък. И си викам: мой човек, как можа да паднеш толкова ниско за тия нищо и никакви 48 часа в кариерата си на перфектен зевзек, за какъвто те беше орисала добрата магьосница, баба Пена от Подуене. И начаса, какъвто си бях неумит, се сещам, че колата ми е още по-неумита и от самия мене. И тя, горката, се чувства мърлявка и има нужда да се соанира.

И готово: плискам шепа вода на красивия си сурат и политам с още по-мърлявата си изгора към Овчакупелската автомивка. А там, моля ви се, маймуна в одеяло по’ ще се оправи от мен, опашка до Овчакупелската баня.

Ами сега, си викам, накъде с тая моя възмръсна изгора двамата насред чиста и премита София. Бре, бре, и зевзелъкът сам ми се набива в главата.

А там на автомивката една младичка, миличка, собственичка. Мита, мита, чиста, чиста, собственичка. Перфектна дама. И си викам: ама аз и моята изгора я искам толкова нагласена и накипрена и чиста, чиста, с вода напита.

И отивам право при хубавицата, собственичка. И почвам:

- Моля ви се, ама моля ви се, ама вие просто не можете да си представите колко много ви се моля, влезнете ми в положението, ама тя моята е до лудост мърлява, измийте я веднага, ама тя просто не може да се търпи повече, направо не издържа, бързам, много бързам, моля ви се, ама много ви се моля, ей такава чистичка я искам, чиста и прегледна като вас…

Как тази жена изтърпя тази моя тирада и досега не мога да разбера, само ме гледаше с широко отворените си очи, ама те чисти, чисти, сини, сини, и после тя казва кротко:

- Ама нали виждате опашката…

Нямаше как, не успях да я убедя, нали перфектно се бях омотал като маймуна в одеяло, и к’во мислите направих: разбира се, че се махнах.

Ама не, не ме свърта, не ме свърта докато не извъртя някой зевзешки номер на синеоката красавица. И само заради това ли…

И се върнах, погледнах я в ясните очи, издекламирах си старата тирада и точно дойдох до: … ама моля ви се, много ви се моля… - и ми дойде вдъхновението: сега е 3 и 20, а в 4 часа трябва да съм в съвета…ще се женя!

И веднага ми измиха колата… с репликата:

- Ама защо не казахте веднага?…

И тогава отново се намесва Марио Наров:

- А сега да си починете. Вчера с Хело хихикахме и вижте к’во изхихикахме: първо почна Хело, а аз довърших, турих капака:

ХЕЛО


С приятелски привет приемете приличните ни припожелателни за по-приповдигнато и по-приемливо приливане на приздравие и приживе – житие – е-е-е!!! Припомняме ви, че припролетяването приижда при баба Марта пристига при припървите си приближени!!

Привържете присуканиците за приуспешие и присъщото ви присърцатие!!

Приусмихнати Хело и Стефо Придрумеви

за прикъсметие

АЗ

му отговорих



С ПРИСМЕХ

С Присмех и с Приз При Признатите Принцове Пристигна Примата на Приказната Принцеса от Прииждащите Приказки, Примадоната Призната и с Примка на Прислужница, и с Примка за Прилепи – Призната за Привързване Принудително към Припечелените Признания за Присмиване.

Приятелката с Признание и с Призвание

Принарова

И тогава всички хором викват:

Прибраво – приздраво

Приклети Примазани

ПРИТРИНАЙСТИЕ ПРИМАСАЛИЕ

ПРИЕ

А сега да хапнем нещо по-така свинско – отново се захихика Марио Наров, - и да му ударим един по-така мързел в


ЧЕТИРНАЙСТИ МАСАЛ
СВИНСКИ ДЕН В ДЕНЯ ЗА МЪРЗЕЛ СЛЕД ДЕНЯ ЗА КЪПАНЕ В ГОДИНАТА НА КОЗАТА 2003-03-27
Как да не се подхилкваш в тази тъй свещена година - 2003 - то да е година като година, но не би! Едни си изпокрили всичките срамотии, други пей дават да ги гепят. Но не би! Не би, не би, ама всички са за бой! Де, Марко (магарето де), де, де, тоягата. Ама не би! Инат и това си е. То магарето и от бой не разбира. Като се заинати!

Кой е Марко ли? Досещате се, нали?

Та бяхме тръгнали на свински ден. Отклонихме се. Те какво си мислят, че ще ни помрачат празника? Свинският ден е по-важен от... магарешкия инат! Та този ден не е в чест на свинята-майка, а на нашето еднодневно плюскане. Така студентчетата си облажваме веднъж на три месеца ли, на половин година ли, живота? Кой ти казва?

Та всеки носи своето най-голямо плюскане. Веднъж се живее, де, веднъж се яде на свинския ден!

Аз щото ще нося моите любими за месене, биене на тестото по масата докато се разглоби, естествено, че не тестото. Точене, нарязване на формички, скупчване на парченца, шунка и кашкавал в тях, завиване, после нареждане в тави, и печене до хрупкавост, уф, свинска история,

соленки - но голямото свинско плюскане е после. Да ни е свинско винското!

И всичко това свинско плюскане става в деня за мързел! И има състезание за най-ефикасно мързелуване. Е, мен, разбира се, никой не може да ме мина! Мързелувам си с кеф. Нали човек трябва да тренира, само дето си търся спонсор за тия дни.

И всички тия свински-мързеливи идилии стават след деня за къпане. Глей ти! К'во ли вършат толкоз тия хора в тоя ден. Ясно, правят основно почистване на банята, перат гъби, кисета, кърпи, хавлии, някое и друго одеяло, след като са изтупали всички килими, дюшеци, юргани, минали са с прахосмукачката всички стаи, измили са подовете, прозорците, изпрали са пердетата и прочие, и прочие хубости.

Но все пак не поглеждай назад с тъга към козата, тя в нищо не е виновна за твоя разкошен изплюскан и измързелуван живот. Козата на нашето ежедневие. След часовете за подбив!
И тогава Нико Виков виква:

- За каква коза става дума, ама вие к’во сте видели, ама да знаете аз вчера какво хванах, не това, което си мислите... хванах, к’во беше онова малкото, зеленкото, дето все подскача ли подскача, че и отгоре... отгоре скочи бе, ама що ли не го снимах да ви го покажа, ама на, ама нали хванах... а бе, не бе, не маасъл, а


ПЕТНАЙСТИ МАСАЛ
ХВАНАХ КАМЕН ВОДЕНИЧАРОВ
Седя си аз и мирно си пиша смешен разказ. Ама аз на вас не съм ли ви казал още, че и аз съм писател, К’во ли да ви говоря на вас, все тая е за вас, писател ли, Камен Воденичаров ли, все ви е тая, само да се наплюскате в свинския ден и в деня за мързел и тогава нанагорно да ви дойде, за вас е все тая...мусака. Та – седя си на фотьойла И отсреща ми пуснат телевизора, а над него трегера на тавана. И точно развивам настроените си разсъждения по повод предстоящия смях и... чувам: нещо тупна! Ами сега? Разбира се, че веднага ставам, отивам до телевизора и го съгледах: огромен, с дължината на показалец, замрял, един вид затаил дъх – скакалец, силно тревисто зелен. И не мърда. Ами сега? Тихомълком се оглеждам, съглеждам на фотьойла една моя риза, тихо я грабвам и туп...върху скакалеца. Стискам ризата и вдигам поглед: Камен Воденичаров в Каналето. Хванах го! Туп с ризата по главата и готов! И после дълго се мъчих да го изхвърля през прозореца!
И тогава Марио Наров не се стърпява:

- А,бе я стига ти с тия твои скакалци... Хванал си ти праскови!

Нико Виков се поогледа. Че кога е ставало дума за каквито и да било праскови? И Нико Виков изрича:

- Я кажи сега какви праскови са те споходили тебе, бе, я обясни тук пред всички де ги дири тия праскови.

Марио Наров веднага отговори:
- А, бе, ходих на кино, токът спря, киното беше лятно, бях пил преди това една бира и заваля дъжд, и тогава да взема да припадна и то с к’во мислите в ръцете, с праскови... праскови... викам си тогава: на ти праскови сега, на, като си толкова умен,

и бях със Светла, ама то беше след като пътувахме от Москва за Одеса, с препълнените куфари като с тухли, после във Варна куфарите с тухлите на пътническия влак и до София и се получи:


ШЕСТНАЙСТИ МАСАЛ
КУФАРИ С ТУХЛИ, ПЪТНИЧЕСКИ ВЛАК... И ПРАСКОВИ
Тогава Каро Каров викна:

- Ама ти, Марио, тази Светла к’ва ти е, че си бил заедно с нея? Я не ни лъгони, к’ви праскови ги дъвчеш, отде изникна сега пък тая Москва, ти дето от Княжево по-далече не си стъпвал...

Марио Наров:

- Въображение, братче, въображение... Е, това е дето на вас ви липсва, въображение, пукате белот, като че ли пукате пуканки... пук, пук, и на кого напук... на себе си, попържитрънковци такива...

Владо Даров тропва на масата:

- Ай стига с твоя, вятър го вее на бяла кобила, хумор...

Марио Наров в отговор:

- Ти още нищо не си видял. Глей к’ви хора, брей к’ви хора, ти на малкия им пръст не можеш се хванеш... къде ти на тебе до вникване в същността на сложните неща, чуй сега и се учи... от такива хора на старите истини... за света, като тая:


СЕДЕМНАЙСТИ МАСАЛ
ИМАЛО ОЩЕ ДУХОВИТИ КЛЮКАРИ В НОВОТО ТРЕСКАВО ВРЕМЕ
Мина година-две, писахме си със Саня писма и после тя, нали ви казах, че изчезна нейде из Канада.

Намерих си друга, не по-малко комична приятелка.

Седим веднъж у тях на пастички и чай, до нас на фотьойла - Льони (късокракото й дребно куче) и Мира ми се жалва:

- В 10 часа започвам работа. От нас до работата хвърлей място. И все закъснявам. Нали съм си пълничка, обличам се бързо надве-натри и хуквам по съседната улица. И винаги срещу ми от един «Плод и зеленчук» излиза един момък и ми вика: ох, как ги тресеш, моме, тия зрели дини. Закъде си се забързала, ела тук, при мен, ще ти дам с отстъпка. Много хубаво бягаш.

Нямам време дъх да си поема, та камо ли дума да обеля срещу му да ме остави намира.

(А пък аз си мисля: горкичката поспалана, не че аз ставах много рано, но то нейното явно и за нея прехвърля границата.)

Тичам и 11 и 30 часа съм в службата. Едва си отдишвам. Началникът вика: Мира, кажи кога искаш да идваш на работа, но в толкова часа, че да дойдеш навреме. Ако ще да е и в 1.

Мира пийва чай и усърдно си хапва от пастичката. Викам си: да й е сладко. Личи си й. И тогава ми хрумва нещо:

- Госпожа, ами че стани поне в единадесет без нещо, на часа се обличаш и ще бъдеш навреме на работа.

- О, ама аз ставам в шест часа сутринта.

- В колко, в шест? За мен шест е още дълбока нощ. И к’ви ги вършиш оттогава до 11 и нещо? Нали на бегом се обличаш - недоумявам аз, вътрешно хихикайки. И Мира леко се усмихва:

- Правя пастички. Стана в шест, халата връз мен, забърквам блата, докато се пече правя сметановия с какао крем за глазурата отгоре, през това време съм нарязала зеленчуците за супата, опекла съм месото, междувременно съм препекла филийки за закуска на двамата Ивановци дето си ги имам вкъщи. Големия и малкия Иван. Стоплила съм млякото в микровълновата фурна, изгладила съм си дрехите, подготвила съм на чистачката терен за работа, струпала съм прането за гладене от пералнята за нея, пуснала съм миялната машина, после малко грим натагадък, костюмчето, проверка: ключове, папки, чанта и съм готова за бягането на късо разстояние...

- Покрай «Плод и зеленчук»... с дините...

- Чакай, не ти казах, че задето оня ден ме похвали за роклята, съм тичала до бутика да...

- ... се изклюкарстваш... помня как добре и подробна изклюкарства нечия чужда сватба...

- А, не съм ти казала всичко... докъде бях стигнала... за булката ти казах, младоженецът беше със смокинг, а какви гости имаше...

- ... и вие там (смея се вече на глас аз...)

- И ние там, аз... (и започна да клюкари себе си, мъжа си, сина си и останалия свят, дето дори не го е виждала. Умрях права. Не, бях седнала. Саня дини да яде по сравнение с Мира.

Е, май покрай мен бяха такива, но аз нямам навика да клюкаря дори себе си.
Владо Даров се запревива от смях, облещил очи, и едва продумва:

- А, бе, Марио, ти откъде ги събираш тия смехорански завързалки, да не си открил неочаквано смехоранския извор и да черпиш с пълни шепи...а, не, тук има някаква грешка в този идиом, как ще черпиш, като шепите ти са пълни, иди ги разбери тия дето са го измислили това неведение, и ти от него черпиш сили... не, бе, смях, а бе, де да те знам к’во черпиш смях ли, страх ли, важното е да не останеш на сухо, и к’во ще ги дъвчеш после тия портокали...

Марио Наров се захилва:

- Праскови, бе, праскови беше... а не уиски...

Владо Даров отвръща засегнат:

- На тебе пък кой ти предлага уиски? Това не ти е като да викнеш с пълно гърло. И с к’во ти е пълно гърлото, хей та да викна, запея, и к’во ще ми пееш сега?

Марио Наров обявява:

- Ще ти изпея чудна френска песен:


ОСЕМНАЙСТИ МАСАЛ
ЗАМИНАВАМ ЗА ПАРИЖ
Случи се през 1990, есента, септември, и аз да замина за Париж. Накиприх се по софийски, тясна, доста под коленете пола, бледолилава, с две големи цепки отстрани; по-силна лилава, на цветя, блуза, и бяло, дълго сако. Пъстри, платнени, леки обувчици в бледозеленикаво и такава лятна чанта. Грим, прическа, възкъса коса, и разбера се, обеци. Може би бяха дубле, клипсове. Страшно ми прищипваха крайчетата на ушите. Но пуста суетност. Стискаха ме като тесни обувки, не по твоя мярка. Но в Париж, в Париж! Трябваше да забравя за болката в ушите, нали отивах за първи път там. И ми бяха обяснили, че летище Орли, там, в Париж, е огромно и трябва да внимавам да не се изгубя, щяха да ме чакат там, но преди това трябваше да се залепя за някого през време на пътуването със самолета.

Влизам в чакалнята за излитане и очите ми право в едно дипломатическо куфарче. Уредих се. Поглеждам нагоре, нормално изглеждащ млад мъж, малко нисичък. Нищо. Нали е с дипломатическо куфарче. Значи отива в Париж по работа и го познава добре, това огромно летище Орли. Няма да се загубя! Спасена съм! Минаваме някаква допълнителна паспортна проверка. Аз плътно до куфарчето. Почти игриво подмятам: - Към Париж - И тогава дипломатическото куфарче се вкопчва със сетни сили в мен. - Вие за Париж? Сама? - Там ще ме чака съпругът ми. - О, късмет. Знаех си аз, че съм голям късметлия - бре, мисля си аз, този с това дипломатическо куфарче какъв е, защо се е вкопчил в мен? Нямаше как, вече се бях присъединила към него.

Приближаваме фришопа. Сядам аз на една седалка, а куфарчето: - За малко уиски - и изчезна. Мина, що мина, аз вече седя на тръни и хоп. Пред мен изниква истински каубой. Висок, строен, с дънков костюм, широкопола шапка с огъната периферия и с ботуши с шпори. Боже, този пък кой е? - Приятелят ми. Купихме по четири бутилки уиски от фришопа. Там, в Париж, ще ги продадем. Да вземем повече пари, че изобщо нямаме - боже, но защо беше това дипломатическо куфарче? То ме подведе. Няма как. Тръгнах с тази светла компания към самолета и седнахме с куфарчето един до друг. Много приказлив се оказа: - Тръгнали сме на гроздобер в Марсилия. Срещата ни е в българския ресторант в Париж. Нямаме никакви пари. Мъжът ви ще ни упъти към ресторанта, нали? Иначе съм от Троян,треньор съм по тенис, имам жена и две деца, къща, кола, но... в Марсилия има други възможности, ако ми потръгне и тях ще ги взема -говорихме, каквото говорихме, хапнахме и стигнахме Париж. И Орли. Голяма работа. От тунела по един коридор, паспортна проверка и си навън. Там ме чакаше съпругът ми. Целунахме се. Набързо му обясних за целта на двамата. Качихме се на рейса. Купихме им билети. (В рейса един млад мъж ме попита на френски: вие каква сте? Отговорих: българка.) После в метрото моите спътници прескачаха през стоянките, за да не плащат, и отпътуваха към българския ресторант. Тогава се сетих да си сваля и обеците. Бях направила вече необходимото впечатление. Олекна ми. И в Париж вече не ми беше до обеци и нашенски изживявания.
Марио Наров гледа захласнат и току извиква:

- Ето и второто заглавие на комичния ми роман


ДЕВЕТНАЙСТИ МАСАЛ
ДА ТЕ НАПЛЮЯ С ЛЮБОВ
Сръбският писател Бранислав Нушич в своята автобиография заключава, че автобиографията на мъжа завършва с женитбата, от което следва, че автобиографията на жената започва с женитбата. И по тоя случай такава автобиография ще ви извъртя (началото на комичния ми роман), че свитки ще ви излезнат. Смешна, смешна, та чак да се попи... от смях, пардон.

А откъде идва заглавието ли? На моята автобиография? Щях да пиша комичен роман със заглавие «Пеньо - френската аристократка и Пена - холивудският герой». За прераждането. За това, че хората знаят какви са били преди този си живот и в какви ще се преродят.

Пеньо и Пена са софийски шопи от Драгалевци. Може и от Симеоново. «Както ви се хареса»!!

В предишния си живот Пеньо е бил магаре, а Пена - патица. Пеньо цял живот разправя, че бил магаре с достойнство, а Пена му вика, че бил муле. И че тя била достойна за царската трапеза. А Пеньо й вика: то си личи, че си била патка. Попаднала си на царската трапеза, изели са те и сега си се преродила мен да ме ядеш. А Пена: муле такова, та муле.

Но в новия си живот на Пеньо се падало да бъде френска аристократка. Чуйте. Магаре - човек - френска аристократка. Нали човекът е мъжът, демек магаре, а френската аристократка си е френска аристократка, както магарето си е муле.

А на Пена се падало да бъде холивудски герой. Чуйте. Патица - жена - холивудски герой. Нали жената си е жена, демек патица, холивудският герой - холивудски герой, както патицата си е патка.

Добре подредени мисли, нали?

Та щях да ви разправям отде иде новото заглавие на романа ми.

Нещо си говорим с човека ми, той нещо ми казва, аз, че така не му казвам, а той - казал го бил с любов. А пък аз - да те наплюя с любов. И ето заглавието:
ДА ТЕ НАПЛЮЯ С ЛЮБОВ
Що, бе, готино е, нали?

Марио Наров възкликва:




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница