Мария меранзова смешно отделение



страница7/9
Дата17.10.2017
Размер1.28 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТИ МАСАЛ

КАК ДА ШАШНЕМ ХОЛАНДЦИТЕ?


Заминаваме на турнир в Холандия. Голям турнир, всички отиваме. Пешо по този повод е много притеснен. Валута, братче, валута! И как да я набавим тази ми ти валута? Пешо през цялото време се върти като гламав и все разпитва: и сега какво ще правим, как да ги изработим тия холандци, че да пуснат малко сухо? Всички наоколо само се подсмихват и чакат – как и с какво Пешо ще шашне холандците? Но дните минават и Пешо още нищо не е измислил

И току преди заминаването ни Ицо, нашият прочут зевзек, да вземе да каже на Пешо, че в Холандия най-вече се търси български бял латекс. На което Пешо отначало само клатеше глава, но в навечерието на заминаването ни със самолета изчезна някъде, като преди това само каза: знам аз как да ги изработя тия холандци!

И на другата сутрин ние вече целият отбор сме на летището. Само Пешо го няма. И, разбира се, че предусещаме някаква особена случка.

И ето Пешо се задава към гишето за паспортите. И какво мислите, че носи в двете си ръце: две бая обемни баки. И всички сме втрещени. А, бе, Пешо, какво толкова им носиш армаган на холандците? А той оставя баките на пода и сочи надписа на тях: Български бял латекс!

Малко е да се каже, че ние умираме от смях докато Пешо потриваше доволно ръце с репликата: А вие не носите ли латекс? Но когато видя предоволните ни от номера, който му скрои Ицо, физиономии, Пешо се усети със закъснение и сви разочаровано рамене, махна с ръка, заряза баките и се шмугна напред и след него Ицо подвикна: на мен ли ми оставяш латекса, бе, сладурче?
Каро Каров потупа Владо Даров по рамото:

- Ех, к’вотник, май нещата вървят към края си.

Владо Даров подскочи:

- А, бе, кой върви към края си? Ти ако си за края, аз съм за началото! И изобщо не ме пипай, аз да не съм ти експонат! Във военноисторическия музей!

Каро Каров се закиска:

- Ама ти само там ли си ходил? Та да си дойдем на думата! Чуй сега какво ще ти нашепна на ухото.

И Каро Каров започна словото си на висок глас:

ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТИ МАСАЛ

НЕ ПИПАЙТЕ ЕКСПОНАТИТЕ


Отивам, за кой ли пореден път, и аз във военноисторическия музей. Та то старшината в казармата, разбира се, че старшина Попов, ама вие да не помислите, че става дума за инженер Попов, за когото сто пъти съм ви разказвал…

Владо Даров се намеси:

- Точно така, аз ги броих, само че не са само сто пъти, а сто и един пъти, с този отново твой случай със старшина, не, бе, с инженер Попов… не, бе, старшина Попов ли е този, който е пипал експонатите във военноисторическия музей?

Каро Каров този път направо викна:

- Чакай, бе, к’вотник с к’вотниците, първо да си завърша с инженер Попов! Та, всеки път като се виждаме с него на улицата, все ми подава ръка и казва: приятно ми е, инженер Попов? А аз к’во да му река…

Владо Даров:

- Не пипайте експонатите! Нали ти е пипнал ръката!

И тук вече Владо Даров се задави от възмущение:

- И к’во стана, бе к’вотник, със старшина Попов, казвай по-бързо, че ще остарея, както е казало момчето от филма “Лачените обувки на незнайния воин”, и, разбира се, не на сценариста, а на режисьора…

Каро Каров:

- Ти като си сценарист и к’во от това, ние останалите к’во, да не лапаме мухи… и старшина Попов все казваше: като излезете в отпуска, веднага отивате във военноисторическия музей, там има стари експонати, к’во сте видели вие, бе, интелегенцио!? И аз винаги съм във военноисторическия музей да гледам експонатите, а, бе, тоя старшина Попов отде я беше научил тая сложна дума – експонат?

Владо Даров вече не издържа:

- От военноисторическия музей дето всяка отпуска ходи там! И к’во толкова има там, бе, казвай! Иначе мисли му, давай по-бързо, бе, вече съм на сто години…

Каро Каров:

- Ами аз от теб, бе, к’вотник, не мога да си довърша мисълта, все ме прекъсваш, а ето и края на моя масал:

-И отивам аз във военноисторическия музей и к’во мислите виждам: в двора му наредени един до друг -–танк втора употреба, също такова старо оръдие, сигурно от Балканската война, и още една военна машина, не, не, не беше Катюша. А на танка, Владо Даров, не ме прекъсвай, залепен плакат с толчави букви: НЕ ПИПАЙТЕ ЕКСПОНАТИТЕ! И аз гледам, гледам, и си мисля: за такова нещо се иска акъл, драги ми Даров, акъл, ох, старшина Попов, ох!


Ванчо Робов гледаше другарите си саркастично:

- И к’во пък, стават и такива залисии. Я да чуете и още нещо, ама най-забавното досега, ама вие и във войската ли сте били? И к’во знаете вие за войниклъка, аз съм бил там, и от много пъти… Е, по-често бях в кауша ли му викаха ли, вече съм забравил и мястото, и името му. Тука покрай вашите месали, не, бе, Мариините масали, не, бе, месали, ох, вече и аз почнах като старшина Петров, чакайте и аз да ви го кажа това за оня овързания, че нали идвал краят на… ама вие, драги к’вотници, на това роман ли му викате…

Мария подскочи:

- Я стига с тия ваши неразбории в казармата, тук е по-голямата житейска казарма, на тази маса и оттатък…

Ванчо Робов простена:

- Ама и оттатък ли има такава маса? Не, не, аз първо да си кажа масала, пък тогава да става каквото ще става там… оттатък… та:



ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМИ МАСАЛ

ОВЪРЗАН ЗА ВРЪЗВАНЕ


Един полицай-началник минавал по улицата и срещнал един, който бил целия овързан с бинтове, от краката до главата и му се виждали само очите, и той по тях разбрал, че това е старшина Петров, и го попитал:

- Старшина Петров, защо си така овързан?

А старшината:

- Сега ще ви разкажа. Значи вървя си аз по улицата и пресичам. И нали по трамвайните релси протича ток и ми се залепи едната обувка. Навеждам се да я развържа и да си извадя крака, и какво да видя – отсреща ми се задава с бърз ход трамвай. Аз бързо си вадя крака от обувката и я вдигам. Не била тя залепналата. Веднага си мушкам обратно крака в нея, завързвам я, и започвам да развързвам другата, вече е тя, обувка.

Началникът вече губи търпение:

- А трамваят?

Старшината:

- И гледам – отново трамваят препуска към мен. Веднага се навеждам, развързвам си обувката, после си вадя крака, а трамваят препуска към мен, после си вадя крака, вземам обувката, и тя не била залепнала, и трамваят…

Началникът:

- И те връхлетя…

Не, бе, трамваят мина по другите релси, де да знаех, така се бях уплашил…

Началникът:

- А това, че си така овързан, какво е това, бе, ще кажеш ли най-сетне!?

Старшина Петров:

- А, това ли, това е съвсем друга история…
Мон Вагонов изгледа всички предизвикателно. И каза важно:

- Аз ще свърша най-сетне този смешен, и кой ви е казал, че е толкова смешен, чак толкова ли е смешен, този Мариин роман, я чуйте хората по света какви чудесии могат:






Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница