Материал от блога на янко янков за сборника „декамерон”

Идеята на автора за създаването на сборника новели „Декамерон” („Десетодневник”) възникнала по време на обхваналата Флоренция чумна епидемия (от която той се спасил, защото повечето време пребивавал в Равена), като сюжетът е сведен до това, че на фона на чумния ужас десет души (седем девойки и трима младежи) от видни патрициански фамилии напуснали чумавия град и се настанили в една крайградска вила, където се отдали на игри, танци, музика и разкази, като в продължение на десет дни всеки разказвал по един разказ (новела). Така, чрез съдържанието на тези разкази Джовани Бокачо подложил на дисекция цялата атмосфера на тогавашната италианска действителност, при което т. нар. „любовна тематика” била подложена на качествено ново осветление, в контекста на което вече въобще не е ставало дума за „рицарската любов на феодалната аристокрация”, не и за „божествената любов” на теологическите трактати, а за напълно реалните за онова време взаимоотношения между мъжете и жените, при които взаимоотношения на преден план изпъква идеята за реабилитация на „плътската любов” и за категоричната конфронтация с Църквата.

От гледна точка на съвременната теория на литературата десетте повестователи в „Декамерон” категорично не отговарят на критериите, за да бъдат наречени „герои” не само защото не са извършили нищо „героично”, но и защото са толкова безлични, безплътни и неиндивидуализирани, че цялата им сюжента функция се свежда единствено до очертаването на една пределно проста рамка на повестованието, почти с абсолютно нищо не характеризираща личността на разказвача, вън от която рамка всички разказвачи не могат да правят и не правят нищо друго, освен да функционират като чисто биофизиологичен феномен; впрочем, строго погледнато, дори и в пределите на сюжетната рамка те не надхвърлят своята биофизиологична характеристика и са абсолютно взаимозаменяеми с всеки от останалите и по отношение на всеки разказан сюжет.

Така, макар и на „първата сцена” или „първия пласт” на повестованието „непосредствените герои” да са по-скоро неиндитифицирани хроникьори, то героите от „втория пласт” всъщност движат истинската стихия на повестованието; и така на същинската „сцена” „оживяват” монаси, търговци, омъжени жени, вдовици, момичета, младежи, селяни, пирати, авантюристи, лъжци, измамници, лекари, съдии, благородници, крале, и пр., които именно персонажи като в енциклопедичен справочник разкриват „типа на новия, ренесансовия човек”. Така, когато на десетия ден е разказана и последната, стотната, новела, макар и вече с въодушевление да са били разказвали далеч нецеломъдрени новели, всички се разотиват при наличието на абсолютно същата безукорна целомъдрена нравственост и благопристойно поведение, при които са се били събрали. В контекста на тази „нравствена загадка” самият Бокачо обяснява, че когато само за десет дни чумата е била покосила живота на повече от сто хиляди души, когато авторитетът на божиите и на човешките закони е бил трагично разколебан и нравите са били оставени във вихъра на страстите, когато дори монасите и монахините са захвърляли призванието си, за да се отдадат на порока, все пак е имало, макар и малцина, които непоколебимо са следвали и отстоявали изискванията на високата нравственост.

Все пак, обаче, стоте новели на „Декамерон” не подлежат на „подвеждането” им под каквато и да е нравствена конструкция и не позволяват да бъдат „впримчвани” в логиката на каквито и да са нравствени принципи, тъй като целта на Бокачо е била да покаже в най-разнообразни ситуации цялото енциклопедично богатство на ренесансовата човешка душа, да даде една широко разгърната панорама на всички възможни типологични характеристики на проявлението на „човешкото у човека”, а не да въвежда критерии за одобрение и неодобрение. Критиците са единодушни, че „Декамерон”, всъщност, е първият роман, в който е подложено на художествено изобразяване „всичко, което е човешко – и доброто и лошото, и нравственото и безнравственото, и праведното и неправедното, и справедливото и несправедливото, и престъпното и непрестъпното, при което носителите на всичките тези качества или недостатъци са представени изключително като хора, а не като оръдия на езическите богове, християнския Бог или Съдбата.

И макар, че героите на новелите са напълно освободени от каквито и да са нравствени предпочитания, цялата тази етическа позиция на Бокачо е преди всичко един литературен прийом, имащ функцията да освободи автора от задължението да бъде нравствен ментор за всяка конкретно разказана ситуация, като запази правото си да наложи новото нравствено схващане, че човекът е и има правото да бъде многостранен и да носи радостта и опиянението от самия факт, че е човек; което обстоятелство, макар и на пръв поглед да изглежда като „нравствено равнодушие”, всъщност встъпва като бунт срещу господствуващата през Средновековието всекидневна дребна официална опека върху личността, и се превръща в апотеоз на човешката свобода. В този именно смисъл „Декамерон” е първото произведение на европейската литература, в което чрез методите на художествената проза е дадена и обоснована новата, ренесансовата концепция за същността на човешката личност.