Материалност и трансгресия при Бернал Диас дел Кастильо Владимир Сабоурин



Дата29.03.2017
Размер183.7 Kb.
Материалност и трансгресия при Бернал Диас дел Кастильо

Владимир Сабоурин

Човешките жертвоприношения и антропофагията са централна обсесия на Истинна история на завладяването на Нова Испания на Бернал Диас дел Кастильо (ок. 1496 – ок. 1584), която се повтаря също толкова често, колкото архаичната радост на воина от плячката, от хубавата плячка. По хубостта и радостта на плячката „в границите на разума”, както би казал Кант, е полепнала обаче архаичната жестокост, чиято фигура се сгъстява в призрака на човешките жертвоприношения, преследващ стария разказвач във вече умиротворения и дисциплиниран Нов свят. Сълзливият край на докладната записка1 за живота на Бернал Диас дел Кастильо подхваща отново – и като за последно – зловещата фигура, която гротескно се вплита в квазихуманистичния диалог на Разказвача и Славата. „Гробовете, които ме питате [госпожо Слава, б. м., В. С.] къде са, казвам че са търбусите на индианците, които ги изядоха с все краката, кълките, ръцете, месестите части, стъпалата и дланите. А остатъка погребаха като хвърлиха вътрешностите на тигрите, змиите и ястребите, които по онова време отглеждаха за себевъзвеличаване в крепки постройки, и тез зверове бяха техните гробове, и там се намират благородническите им гербове.” (Los sepulcros, que me pregunta dónde los tienen, digo que son los vientres de los indios, que los comieron las piernas, muslos, brazos y molledos, pies y manos; y lo demás fueron sepultados, y su vientre echaban a los tigres y sierpes y halcones, que en aquel tiempo tenían por grandeza en casas fuertes, y aquellos fueron sus sepulcros, y allí están sus blasones.)2 Бернал реве за пред височайшите читатели на докладната записка, но автентиката на ужаса го издава. Страх го е пред себе си, пред чудовищната мощ и прецизност на спомените му. Страх го е от паметта и повествованието, които продължават: Историята като кошмара на човешките жертвоприношения и антропофагията, от който не може да се пробуди.

Човешките жертвоприношения в предколумбова Америка продължават да вълнуват модерното въображаемо във филма на Мел Гибсън Апокалипто (2006). Впечатляващо е да се види как испанецът от ХVІ век и североамериканецът от ХХІ са единодушни в реакцията си на морално-цивилизационно осъждане – като на прага на модерността испанският войник се оказва сякаш по-трезв от етноложко-антропологически умъдрения3 североамерикански режисьор. След педантично кървавата етнографска реконструкция на евангелския сюжет в Страсти Христови (2004) М. Гибсън представя в Апокалипто не по-малко педантична и кървава въстановка на парче живот в предколумбова Мезоамерика: ако Исус говореше на арамейски, а Пилат на латински, героите на Апокалипто хиперкоректно артикулират на автохтонно маянско наречие. Като също толкова автентична е конструирана и повествователната перспектива на филма: примитивния ловец от крайбрежието на Юкатан, чието село е нападнато от маянски ловци на хора, които го пленяват, отвеждат и продават в града заедно с останалите млади мъже на племето, предназначени за жертвоприношение. Рабовладението и човешките жертвоприношения на високата цивилизация са видени през погледа на „добрия дивак” – или поне „естествения човек” – на Просвещението. Спасителна за героя е Природата, която се намира отвъд стадиона (където бяга за живота си), отвъд сухия царевичак (културното растение на Америка), отвъд бунището с обезглавените трупове на жертвопринесените (бунището на големия град), които трябва да прекоси преди да достигне спасителната зеленина на джунглата. Спасителна е Природата на първо място като Космос – слънчевото затъмнение, което слага ритуален край на церемонията на жертвоприношенията, точно когато идва ред на героя. Спасителна в крайна сметка е архаиката, чиято амбивалентност Истинна история удържа на прага на модерността в пълнотата на щастието и ужаса.



Включването на фигурата на човешките жертвоприношения – на човешките жертвоприношения като фигура – в квазихуманистичния финал на Истинна история предполага функционализирането им като заключение на безкрайната докладна записка за живота на Бернал Диас дел Кастильо. Ужасът на спомена е положен в един административно-бюрократичен контекст. Писателят-просител използва човешките жертвоприношения и свързаната с тях антропофагия като фигури, целящи реторическото подсилване на молбата, която произтича от събраните в докладната записка доказателства за заслугите на просителя към Короната: „би било справедливо и обосновано да имаме [ние, „истинските конкистадори”, б. м., В. С.] добри ренти и надминаващи онези, които притежават други лица, които не са служили на Негово Величество в тези завоевания” (fuera justicia y razón que tuviéramos buenas rentas y más aventajadas que tienen otras personas que no han servido en estas conquistas […] a Su Majestad.) (HV II, 398; курсив мой, В. С.) Реториката на антропофагията е кулминационната точка на ресентимента, движещ повествованието на Истинна история. Така ужасът на спомена се инструментализира в дискурса на ресентимента. Споменът в Истинна история притежава обаче изкупителни потенции, трансцендиращи дискурса на ресентимента. Те са на пръв поглед неразличими от ресентиментното говорене, искащо и настояващо върху надминаването, пък било то и с цената на ужаса на спомена. Старият мъж4 разказва за нощните си навици. „Друго нещо ще кажа, и не за да се хваля с него: толкова свикнах да стоя с бронята и да спя по начина, който описах5, че след като бе завладяна Нова Испания ми остана навикът да си лягам облечен и да спя на земята, и така спях по-добре, отколкото върху дюшеци. Сега като посещавам поверените ми села, не нося легло със себе си. И ако някой път взимам, не е по собствено желание, а заради присъстващите благородници, за да не помислят, че поради липса на хубаво легло не го нося със себе си, ала истината е, че се просвам облечен върху него. И друго нещо ще кажа: не мога да спя нощем, заспивам само за кратко, а после трябва да стана да видя небето и звездите и да се разходя малко по нощния хлад, без да си слагам шапка или кърпа на главата, но не ми се отразява зле, слава Богу, поради навика, който ми е останал от едно време.” (Otra cosa digo, y no por jactanciarme de ello: que quedé yo tan acostumbrado a andar armado y dormir de la manera que he dicho, que después de conquistada la Nueva España tenía por costumbre acostarme vestido y sin cama, y que dormía mejor que en colchones. Ahora, cuando voy a los pueblos de mi encomienda, no llevo cama; y si alguna vez la llevo, no es por mi voluntad, sino por aquellos caballeros que se hallan presentes, porque no vean que por falta de buena cama la dejo de llevar, mas en verdad que me echo vestido en ella. Otra cosa digo: que no puedo dormir sino un rato de la noche, que me tengo que levantar a ver el cielo y estrellas, y me he de pasear un rato al sereno, y esto sin poner en la cabeza cosa ninguna de bonete ni paño, y gracias a Dios no me hace mal, por la costumbre que tenía.) (HV I, 354) Плътната битова картина на нощните навици на стария мъж, останали от времето на конкистата, неутрализира административно-бюрократичния дискурс на заслугите и полагащите се за тях възнаграждения, надминаващи тези на другите, които не са толкова заслужили. Нека обърнем внимание на битовите детайли: спането на пода, съобразяването със съсловната необходимост да притежаваш (и демонстрираш, че притежаваш) хубаво легло, на което обаче се просваш облечен, нощното ставане, разходките по хладина, старческата гордост, че ходи гологлав и въпреки това не се простудява. Тук споменът е плътно обвързан с тялото и касаещите го дребни материални детайли.

Спасителната сила на спомена в Истинна история изтъкава мрежа от дребни материални детайли6, в която се улавя и удържа изплъзващата се материя на живяното, мнемоническата субстанция на пълнотата на живота. Това спомняне притежава силата да трансцендира абсолютната власт на паметта, поставена в услуга на ресентимента. Без да забравяме, че Истинна история се храни от смъртоносната отрова на паметта, обслужваща ресентимента, ще проследим в следващите редове спасителните потенции на спомена за малкото, дребното, негодното за вграждане в монументалната жертвопринасяща и изяждаща История. Представям си тези частици памет като мрежа от проблясващи точки, полюшвана в мрака на ресентиментното помнене от непроизволните сетивни спомени на тялото. Нека да започнем със светулките по време на нощна битка. „Всичко това се случи през нощта, не съмваше и още валеше от време на време. Тъкмо се беше показала луната, защото като пристигнахме там беше много тъмно и валеше. Помогна и тъмнината: тъй като беше толкова тъмно и имаше много светулки, които светеха в нощта, хората на Нарваес решиха, че това са запалителни фитили на пушки.” (Todo esto era de noche, que no amanecía, y aun llovía de rato en rato, y entonces salía la luna, que cuando allí llegamos hacia muy oscuro y llovía, y también la oscuridad ayudó, que como hacía tan oscuro había muchos cocuyos, que relumbraban de noche, y los de Narváez creyeron que eran mechas de escopetas.) (HV I, 397) Светулки в нощния тропически дъжд. Войниците на Нарваес са хванати неподготвени от нощната атака на Кортес, светулките им се привиждат като запалителни фитили на много пушки, готови да произведат залп. При същата нощна атака на лагера на Нарваес войниците на Кортес преминават през придошла от дъжда река. „Спомням си, че когато прекосявахме онази река, тъй като валеше, тя бе придошла и камъните малко се хлъзгаха, което много ни пречеше, както бяхме с пиките и броните.” (Acuérdome que cuando pasábamos aquel río, como llovía, venía un poco hondo y las piedras resbalaban algo, y con las picas y armas nos hacía mucho estorbo.) (HV I, 395) Стъпалото помни досега с хлъзгавите камъни по дъното на придошлата от дъжда река. Пехотинецът Бернал често ще си спомня за особеностите на терена под краката му. Този спомен на телесната моторика се пренася и върху визуалната реконструкция на картината. „Целият двор [на храма, б. м., В. С.] бе покрит с големи каменни плочи, върху които конете се хлъзгаха със задните и предните крака. Плочите бяха толкова гладки, че конете не се удържаха на крака и падаха.” (estaba todo el patio empedrado con unas losas muy grandes, que se iban a los caballos pies y manos, y eran tan lisas, que caían.) (HV II, 17) Паметта на тялото е не на последно място паметта за болката в тялото, паметта на болното тяло. Това е един от спомените при първото посещение на главния храм на град Мексико. „След това слязохме надолу по стъпалата и тъй като бяха сто и четиринадесет на брой и някои от нашите войници бяха болни от сифилис, ги заболяха бедрата от слизането.” (Luego bajamos las gradas abajo, y como eran ciento catorce, y algunos de nuestros soldados estaban malos de bubas o humores, les dolieron los muslos del bajar.) (HV I, 299) Главният храм на Мексико ще е място на символични и физически битки за цивилизационно надмощие, но в спомена за дребно-телесното той ще остане с болката в бедрата на сифилистичните войници. (Все още се намираме в епохата преди езиковото дисциплиниране и старият ветеран може да спомене за болките в бедрата на сифилистиците.) Остротата на сетивната памет полепва по остротата на миризмите. „Спомням си, че дървото на клетката миришеше като на чесън или кромид лук.” (Acuérdome que olía la madera de aquel cepo como a sabor de ajos o cebollas.) (HV I, 317) В случая клетката не е от онези, в които индианците държат хора, угоявани за жертвоприношение, но споменът за миризмата на дървесината й е не по-малко силен от патетичните споменавания на Бернал за освобождаването на пленниците от клетките за угояване. Силата на сетивния спомен е в малкото, изплъзващо се на монументализиращата идеологизация на паметта. Денят, бележещ края на Ацтекската империя, е дъждовен. „Заловиха Гуатемус7 и неговите пълководци на тринадесети август, на свечеряване, в деня на св. Иполит, 1521 година. Благодаря на Господа наш Иисус Христос и нашата повелителка Пресветата Дева Мария, благословената Му майка. Амин. Онзи следобед, та чак до полунощ валя, святка и гърмя, изля се много вода, повече от друг път.” (Se prendió Guatemuz y sus capitanes en trece de agosto, a hora de vísperas, en día de señor San Hipólito, año de 1521. Gracias a Nuestro Señor Jesucristo y a Nuestra Señora la Virgen Santa María, su bendita madre. Amén. Llovió y relampagueó y tronó aquella tarde y hasta medianoche mucho más agua que otras veces.) (HV II, 164) Епохалното историческо събитие е съположено с излелия се следобеден дъжд: сетивната памет за малкото – при залавянето на последния ацтекски император е валяло.

Истинна история е изпълнена със спомени за първични сетивни усещания – жега и студ, жажда и глад – които изграждат една история отдолу. По същото време, когато ветеранът-пехотинец открива магията на писането в Сантяго де Гватемала, някъде на края на тогавашния свят, в Испания е издаден първият пикаресков роман – Ласарильо де Тормес (1554) – поставящ началото на целенасоченото повествователно репрезентиране на материалния свят. Темата на глада е централна за пикаресковия роман. Гладът материализира погледа на аз-повествователя, принуждава го да вижда света от гледна точка на неговата съпротивляваща се материалност. Така се ражда концепцията на модерния роман за света като това, което се съпротивлява на субекта. Най-плътните страници на Истинна история описват, подобно на Ласарильо де Тормес (и по-късно по един по-сложен начин Дон Кихот), съпротивляващата се материалност на света. Ако като читател на рицарски романи Бернал е преформиран да види Новия свят през техните конвенции, пехотинецът с кръгъл щит и меч, усещащ под краката си всяка особеност на терена, ще трябва да усети света в неговата съпротивляваща се на конвенционалното възприятие материалност, създавайки въз основа на този опит модерните конвенции на репрезентиране на действителността в модуса на референциалната достоверност. Това ще е една парадоксална конвенция, която ще се зароди в условията на претенцията за неконвенционална референциална истинност – Истинна история. Разказвачът Бернал се родее в това отношение с автобиографичния аз-повествовател на първия пикаресков роман, чиято анонимност (фикционално) полага автобиографичния разказвач като единствен автор и герой – две в едно – на повествованието за живота си. За разлика от Ласарильо де Тормес обаче Истинна история фиктивно ще настоява върху тъждеството на автор и герой, като се държи далеч от рефлексивното потенциране на конвенциите си под формата на пародия. Това са ограниченията на фиктивното, които ще бъдат снети в романа, без обаче да се изоставя (фикционалната) референциална достоверност. Спомените за първични сетивни усещания играят определяща роля за изграждането на референциалната достоверност на репрезентацията на света в неговата съпротивляваща се на субекта материалност.

Прави впечатление, че представянето на първични сетивни усещания се интензивира към края на Истинна история, в последната трета на текста. Преди това имаме само спорадични споменавания на състояния на жажда (при първата експедиция на Франсиско Ернандес де Кордоба, срв. HV I, 23, 30, 32, 34), на плесенясалия, горчив и пълен с хлебарки хляб (срв. HV I, 54) и на студа при напускането на крайбрежието и изкачването на платото по пътя за Мексико (срв. HV I, 170, 189, 197). Недостигът на питейна вода при експедицията на Кордоба е пряко свързана от разказвача с бедността на участниците в нея. „Тъй като нашата флотилия се състоеше от бедни хора и не разполагахме с достатъчно злато за купуване на хубави бъчви и корабни въжета8, свърши се водата и трябваше да слезем на сушата близо до селището.” (como nuestra armada era de hombres pobres, y no teníamos oro cuanto convenía para comprar buenas vasijas y cables, faltó el agua, y hubimos de saltar en tierra junto al pueblo.) (HV I, 23). Некачествените бъчви дават теч и водата не може да се съхранява достатъчно дълго време. Патетична е молбата на Кордоба към войниците, които слизат на сушата да търсят питейна вода. „Тъй като главнокомандващият бе много зле ранен и с голямата жажда бе много отпаднал, ни се примоли на всяка цена да донесем сладка вода, че изгарял и умирал от жажда” (Como el capitán estaba muy mal herido y con la gran sed que pasaba estaba muy debilitado, nos rogó que en todo caso le trajésemos agua dulce, que se secaba y moría de sed) (HV I, 32). Войник умира от препиване с вода след дългата жажда. „Един войник се хвърли от кораба в лодката и както бе жаден, надигна една делва и пи толкова вода, че се поду и умря след два дни.” (Un soldado se arrojó desde el navío en el batel, y con la gran sed que tenía, tomo una botija a pechos y bebió tanta agua que se hinchó y murió de allí a dos días.) (HV I, 34) Гладът е по-рядка тема в първите две трети на текста, но все пак дава повод на разказвача да спомене испанска поговорка, която по-късно ще чуваме често от Санчо Панса: „В лагера много се зарадвахме на оскъдните припаси, които донесе [Педро де Алварадо, б. м., В. С.], защото всички злини и трудности се понасят по-леко с хапването.” (En el real nos holgamos con aquel poco bastimento que trajo, porque todos los males y trabajos se pasan con el comer.) (HV I, 130) Споменаването на студа включва в усещането на хората и страха за здравето на конете, чиято цена е, както вече знаем от Бернал, „теглото им в злато” и опазването им е решаващо за боеспособността на експедиционния корпус. „Потеглихме два часа преди изгрев слънце и бе излязъл толкова студен вятър онази сутрин, духащ откъм заснежената планина, че ни караше да треперим и потръпваме, а най-силно почувстваха студа конете, които бяхме взели с нас, защото два от тях получиха гърчове и трепереха целите. Това много ни обезпокои, защото се страхувахме да не умрат.” (Dos horas antes que amaneciese comenzamos a caminar, y hacía un viento tan frío aquella mañana, que venía de la sierra nevada, que nos hacía temblar y tiritar, y bien lo sintieron los caballos que llevábamos, porque dos de ellos se atorozonaron y estaban temblando, de lo cual nos pesó temiendo no se muriesen.) (HV I, 197) При бягството от град Мексико войниците на Кортес ще изядат един убит кон. „Спахме в онези къщи и изядохме коня, който бяха убили.” (Dormimos en aquellas casas y comimos el caballo que mataron.) (HV II, 31) Оцелелите след катастрофата са много щастливи и се хранят с тикви айоте.

При първия поход, подготвящ обсадата на град Мексико, разказвачът описва крайни състояния на жажда. След като не са пили вода целия ден – „нито дори конете” (срв. HV II, 85) – войниците пренощуват под едни черници, които са попили жегата и жаждата им. „Онази нощ спахме под онези черници, умрели от жажда” (Aquella noche dormimos en aquellas moreras bien muertos de sed) (HV II, 86). Дърветата по пътя сякаш маркират градацията на степените на жажда, мириса на разтопена борова смола и нажежени иглички. „Вървяхме през една борова гора и нямаше вода през целия път” (fuimos por unos pinares, y no había agua en todo el camino) (HV II, 90). Пехотинецът разказва за отвесното слънце на непоносимо горещия ден и за тежестта на оръжията, смъдящите тела под нагорещените брони. „И тъй като вървехме с цялото бреме на оръжията и броните и денят бе вече превалил, много ни мъчеше жаждата и не знаехме дали напред има вода, а бяхме изминали вече пет левги, нито пък бяхме сигурни на какво разстояние се намира един кладенец, за който ни казваха, че се намирал на този път.” (y como íbamos con nuestras armas a cuestas y era ya tarde y hacía gran sol, aquejábamos mucho la sed, y no sabíamos si había agua adelante, y habíamos andado cinco leguas, ni tampoco teníamos certeza qué tanto estaba de allí un pozo que nos decían que había en el camino.) (Пак там) До този мержелеещ се някъде в маранята напред кладенец така и не се стига. Войниците спират в боровата гора и са пратени разузнавачи на кон да търсят вода. В този момент разказвачът се откъсва от ние-повествованието: страшната жажда отчленява първото лице единствено число на автобиографичния герой. „Щом потеглиха конниците, аз реших да се отделя незабелязано, без да ме видят нито Кортес, нито конниците […] и тръгнах след тях” (Cuando se fueron los de a caballo, acordé yo apartarme en parte que no me viese Cortés ni los de caballo […] y fuí en pos de ellos) (HV II, 91; курсив мой, В. СV). Пехотинецът тръгва без заповед с конниците, пратени да търсят вода, самоотлъчва се. „Бях толкова жаден, че рискувах живота си, за да се наситя с вода.” Все пак той тръгва с трима свои прислужници-индианци. Единият от тях намира вода. „Един от моите слуги от Тласкала изнесе от една къща голяма стомна, каквито има в онзи край, пълна с много студена вода, от която утолих жаждата си и те също пиха.” (uno de mis tlascaltecas me sacó de una casa un gran cántaro, que así los hay en aquella tierra, de agua muy fría, de que me harté yo y ellos.) (Пак там, курсив мой, В. С.) Това е точката на най-голяма близост между повествователя и индианците – в утоляването на смъртната жажда. Буквално: наситих се аз и те. Пехотинецът-повествовател донася вода на Кортес в голямата стомна – „много скътана, за да не ми я отнемат, защото жаждата не знае закон” (muy escondida porque no me la tomasen, porque a la sed no hay ley) (пак там). Водата трябва да се скрие, защото жаждата – и нейното утоляване – не знае закон. Но нейното утоляване не знае закон не само в отнемането и несподелянето на водата: наситих се аз и те. Това и между Бернал и индианците от Тласкала, негови прислужници, е трансгресивно като жаждата и нейното утоляване.

Истинна история съдържа едно разгърнато описание на прекрачването на закона от испанец, който преминава от другата страна – историята на Гонсало Герреро. Осем години преди пристигането на експедицията на Кортес, т.е. някъде през 1511 г., група испанци претърпяват корабокрушение и попадат в ръцете на местните жители. Съдбите им са различни: едни са принесени в жертва, други са роби – случаят на Херонимо де Агилар, който участва в интересуващата ни тук история (той става втория по важност преводач на Кортес след доня Марина), и на жените, които „карат да мелят брашно” (las hacían moler) (срв. HV I, 82). Случаят на Гонсало Герреро е особен и тази особеност е ексцентрична и трансгресивна. Разказаната от Бернал история започва в момента, в който Херонимо де Агилар получава писмо (и откуп) от Кортес и отива да вземе Гонсало Герреро, за да се присъединят към испанците – да се върнат сред свои. „Агилар се упъти към селото, намиращо се на пет левги оттам, където живееше неговият другар, на когото викаха Гонсало Герреро. Щом му прочете писмата [на Кортес, б. м., В. С.], Гонсало Герреро отвърна: „Братко Агилар, аз съм женен и имам трима сина, тук съм вожд и пълководец, когато има война. Вървете вие и Бог да е с вас, защото аз съм си татуирал лицето и пробил ушите. Какво ще рекат за мен испанците като ме видят да се явя пред тях в този вид? А и виждате синчетата ми колко са сладки. Заклевам ви в най-скъпото ви да ми дадете от тези зелени герданчета, които носите за размяна с индианците, и аз ще им река, че моите братя ми ги пращат от родината ми.” По същия начин и индианката, жена на Гонсало, рече на Агилар на езика си, твърде сърдита: „Я виж ти с какви приказки се явява този роб9, за да вика съпруга ми – махай се и не хаби повече приказки.” Агилар отново се обърна към Гонсало с думите да не забравя, че е християнин, да не загуби душата си заради една индианка. А ако не искал да дойде, защото държал на жена си и синовете си, да ги вземел със себе си, щом не искал да ги остави. И колкото и да му приказваше, и да го предупреждаваше, Герреро не пожелал да дойде. Изглежда, че този Гонсало Герреро бил моряк, родом от Палос10.” (Caminó el Aguilar adonde estaba su compañero, que se decía Gonzalo Guerrero, en otro pueblo cinco leguas de allí, y como le leyó las cartas, Gonzalo Guerrero le respondió: “Hermano Aguilar, yo soy casado y tengo tres hijos, tiénenme por cacique y capitán cuando hay guerras. Id vos con Dios, que yo tengo labrada la cara y horadadas las orejas. ¿Qué dirán de mí cuando me vean esos españoles ir de esta manera? Y ya veis estos mis hijitos cuán bonicos son. Por vida vuestra que me deis de esas cuentas verdes que traéis para ellos, y diré que mis hermanos me las envían de mi tierra”. Y asimismo la india mujer del Gonzalo habló a Aguilar en su lengua, muy enojada, y le dijo: “Mira con qué viene este esclavo a llamar a mi marido: íos vos y no curéis de más pláticas”. Aguilar tornó a hablar al Gonzalo, que mirase que era cristiano, que por una india no se perdiese el ánima, y si por mujer e hijos lo hacía, que los llevase consigo si no los quería dejar. Y por más que le dijo y amonestó, no quiso venir. Parece ser aquel Gonzalo Guerrero era hombre de mar, natural de Palos.) (HV I, 77) Гонсало Герреро рискува да изгуби душата си – спасението и вечния живот на душата си – заради една индианка и синовете-местиси. Той е слязъл от лодката, той е стигнал в пътуването си до края на реката, както се казва в Апокалипсис сега. Преди да изгуби душата си, той е изгубил облика си на испанец, облика, с който може да се яви пред някогашните свои (и по-късно пред Господа): лицето му е татуирано, ушите (и долната устна, както ще видим по-долу) са пробити. Жаждата му и нейното утоляване очевидно не знаят закон.

Кортес определено не е безразличен към случая Герреро. Той се нуждае от преводачи, които да познават местните езици. Кортес е разчитал, че Херонимо де Агилар и Гонсало Герреро ще са първите му информатори и преводачи в семиотичната война с индианците. Агилар веднага става такъв, макар първоначално войниците на Кортес да не могат да познаят, че е испанец. За осемте години сред индианците той е почнал зле да артикулира родния си език. Първите думи, които отправя към войниците на Кортес, са „зле предъвкани и още по-зле произнесени” (mal mascado, y peor pronunciado) (срв. KV 81). Кортес също го взима за индианец и пита в негово присъствие какво е станало с испанеца. Отговорът на Агилар е патетичен: „а испанецът, като разбра въпроса на Кортес, приклекна, както правят индианците, и рече: „Аз съм.”.” (y el español, como le entendió, se puso en cuclillas, como hacen los indios, y dijo: “Yo soy”.) (срв. HV I, 82) За да избяга от циклопа, Одисей ще му отговори, че се казва Никой. Отговорът на Агилар е обратното на отговора на Одисей. Завръщайки се при своите, той – когото не са разпознали като свой – казва Аз съм. Приклякването му – както правят индианците – опровергава думите му, социалната моторика на тялото опровергава думите на субектната идентификация. Когато стигне до Итака, Одисей също ще произнесе тези думи в неразпознаваемото облекло на просяка. Агилар вече се е върнал у дома: Yo soy. Веднага след приобщаването на Агилар, Кортес ще иска да узнае какво се е случило с Герреро. „След това попита за Гонсало Герреро. И Агилар отвърна, че е женен, татуирал е лицето си и е продупчил ушите си и долната устна, и че индианците го имат за храбър войн. Когато преди малко повече от година пристигнали на нос Коточе един главнокомандващ с три кораба (изглежда, че става дума за нашата експедиция с Франсиско Ернандес де Кордоба), тъкмо Герреро е бил инициатор да ни нападнат, както направиха, а самият той е дошъл с войска заедно с вожда на едно голямо село, както вече разказах във връзка с експедицията на Франсиско Ернандес де Кордоба. След като изслуша Агилар, Кортес рече: „Ще ми се да го пипна този Герреро, защото не предвещава нищо добро.” (Luego le preguntó por el Gonzalo Guerrero. Y dijo que estaba casado y tenía tres hijos, y que tenía labrada la cara y horadadas las orejas y el bezo de abajo, y que era hombre de la mar, de Palos, y que los indios le tienen por esforzado; que había poco más de un año que cuando vinieron a la punta de Cotoche un capitán con tres navíos (parece ser que fué cuando vinimos los de Francisco Hernández de Córdoba), él fue inventor que nos diesen la guerra que nos dieron, y que vino él allí juntamente con un cacique de un gran pueblo, según he ya dicho en lo de Francisco Hernández de Córdoba. Después que Cortés lo oyó, dijo: “En verdad que le querría haber a las manos, porque jamás será bueno”.) (HV I, 83) Герреро не знае закон, той е ренегат и няма да стане преводач на страната на Кортес. Това го прави опасен. Не може да се отрече обаче, че Кортес има късмет с преводачите-ренегати – доня Марина.

Гонсало Герреро е изключение.



1 Истинна история е конципирана първоначално като административен документ – „докладна записка за войните” (memorial de las guerras), която да послужи за доказване на заслугите (probanza de méritos) на конкистадора Диас дел Кастильо при завладяването на Мексико. Този документ трябва да осигури получаването на кралски „дарове-милости” (mercedes) под формата на подлежащи на наследяване поземлени владения с крепостни индианци (encomiendas) и съответната благородническа титла.

2 Díaz del Castillo, B. Historia Verdadera de la Conquista de la Nueva España, ed. Ramón Iglesias, La Habana: Editorial Nacional de Cuba, 1963, t. II, p. 319. Цитирам Истинна история по това издание по-нататък в текста със сиглата HV и посочване на тома с римска и страницата с арабска цифра.

3 Това не пречи Апокалипто да е пълен с анахронизми и грешки, срв. испанската речникова статия за филма в Уикипедия, http://es.wikipedia.org/wiki/Apocalypto#Anacronismos_y_errores. Относително наивният хиперреализъм на Гибсън няма как да не се изложи на подобни референциални уличавания, доколкото сам залага на картата на заличаването на границата между (автономен) естетически свят и референциална действителност.

4 Вж. Диего Ривера Старците (1912), масло върху платно, 210 х 184 см., Музей Долорес Олмедо, Мексико сити.

5 Бернал описва в предходния параграф ситуацията в лагера на испанците по време на надигането на град Мексико срещу хората на Кортес, които държат в плен императора на ацтеките. Ето как са спели тогава в лагера: „Денем и нощем не си сваляхме броните и спяхме с тях, а за легла ни служеха малко слама и една рогозка […] спяхме обути и с броните” (De día ni de noche no se nos quitaban las armas, y con ellas dormíamos, y nuestras camas no eran sino un poco de paja y una estera […] calzados y armados) (пак там, б. м., В. С.).

6 Сред безкрайното сякаш изобилие на детайлите на всекидневния материален свят, отново и отново разгръщано в Истинна история, има две сетивни възприятия, които подобно на съответствията на Бодлер образуват плътни съсиреци знаково-сетивна реалност: дъждът и глъчта на чуждия живот, сливащата се с картината на видимия свят завеса от падаща вода и шумовата картина на живота на другите. Дъждът и шумовете на чуждия живот – колкото и отблизо да ги чуваме, те остават шумове на живота на другите – в дълбочина просмукват тъканта на Истинна история.

7 Последният император на ацтеките, защитавал град Мексико от испанците (б. м., В. С.).

8 Обичайно за повествователя на Истинна история включване на детайл, който не е тематичен за изречението, под натиска на желанието за подробно и изчерпателно изброяване на всички обстоятелства: участниците в експедицията са нямали пари и за хубави корабни въжета (б. м., В. С.).

9 Агилар е подстриган и облечен като роб (какъвто е бил доскоро, преди да се откупи с пратения от Кортес откуп – „зелените герданчета”) (б. м., В. С.).

10 Най-вероятно става дума за атлантическото испанско пристанище Палос де ла Фронтера, изиграло важна роля в пътуванията до Америка. На 3 август 1492 г. от него тръгват каравелите на Колумб (б. м., В. С.)

Каталог: 222 -> pub
pub -> Фигури на ранномодерния интелектуалец в De vita beata (1463) на Хуан де Лусена
pub -> Владимир Сабоурин Одисей в "Диалектика на Просвещението"
pub -> Дайдо: my lover’s gone владимир Сабоурин
pub -> Понятието за произход
pub -> Негрите в Коментари към царското родословие на Инките Владимир Сабоурин
pub -> Литература от края на двадесети век (Роалд Дал, Тери Прачет, Дж. К. Роулинг)
pub -> Владимир Сабоурин на Бойко Пенчев
pub -> Промискуитет и миноритарен дискурс
pub -> Барух де Спиноза Етика (1677)
pub -> Книгата владимир Сабоурин Героят на първата книга на Елиас Канети, романа "Ослепяването"


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница