Медитация изкуството на екстаза ошо въведение медитацията: изкуството на празнуването



страница1/13
Дата14.11.2017
Размер2.73 Mb.
#34582
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

Ошо Медитация. Изкуството на екстаза

МЕДИТАЦИЯ

ИЗКУСТВОТО НА ЕКСТАЗА
ОШО

ВЪВЕДЕНИЕ

МЕДИТАЦИЯТА: ИЗКУСТВОТО НА ПРАЗНУВАНЕТО

Учим детето да фокусира ума си - да се концентрира -защото без концентрация няма да може да се справи с живо­та. Животът я изисква; умът трябва да притежава способ­ността за концентрация. Но в момента, в който умът стане способен на концентрация, той става по-неосъзнат. Осъзна­ването означава ум, който е съзнателен, но не е фокусиран. Осъзнаването е съзнанието за всичко, което се случва.

Концентрацията е избор. Тя изключва всичко, с изклю­чение на обекта на своя избор. Тя е стесняване. Ако се раз­хождаш по улицата, ще трябва да стесниш вниманието си, за да вървиш. Обикновено не можеш да осъзнаваш всичко, кое­то се случва, защото ако осъзнаваш всичко, което става, ще се разфокусираш. Затова концентрацията е необходимост. Концентрацията на ума е потребност, за да живееш - да оце­лееш и съществуваш. Затова всяка култура, по свой собствен начин, се опитва да стесни съзнанието на детето.

Децата такива, каквито са, никога не са фокусирани. Съзнанието им е отворено на всички страни. В него влиза всяко нещо; нищо не се изключва. Детето е отворено за всяко усещане; в съзнанието му се включват всички усещания. Тол­кова много неща влизат в него! Затова то толкова много се

колебае, толкова е нестабилно. Детският необусловен ум е поток - поток от усещания - то обаче няма да може да оцелее с такъв тип ум. Трябва да се научи на това, как да стесни ума си, как да го концентрира.

В момента, в който стесниш ума, ставаш частично осъзнат за едно нещо и едновременно с това неосъзнат за много други неща. Колкото по-стеснен е ума, толкова по-ефикасен ще бъде. Ще се превърнеш в специалист, ще се пре­върнеш в експерт, но същността на нещата се изразява в то­ва, че ще знаеш все повече и повече за все по-малко и малко неща.

Стесняването е жизнена необходимост. Никой не е от­говорен за него. То е потребност на живота. Но не е доста­тъчно. Полезно е, но просто да оцелееш не е достатъчно; да си просто прагматично настроен, не е достатъчно. Когато си настроен прагматично и съзнанието е стеснено, ограничаваш голяма част от способностите на ума. Не използваш целия ум. Използваш съвсем малка част от него. А останалата - по-голямата част - ще се превърне в безсъзнание.

Всъщност, между съзнанието и безсъзнанието не съ­ществува граница. Те не са два ума. „Съзнателен ум" означа­ва тази част от ума, която е била използвана в процеса на стесняването. „Несъзнателен ум" е онази част, която е била отхвърлена, игнорирана, затворена. Това предизвиква разд­воение, разделяне. По-голямата част от твоя ум ти става чужда. Отчуждаваш се от самия себе си; превръщаш се в чужденец за своята собствена тоталност.

Една малка част се идентифицира като твоя аз, а оста­налата е изгубена. Но останалата несъзнателна част винаги е налице като неупотребена възможност, неупотребена потен­ция, неизживяно приключение. Този несъзнателен ум (този потенциал, този неизползван ум) винаги ще е в състояние на

борба със съзнателния ум. Затова вътре винаги е налице кон­фликт. Всеки човек се намира в конфликт, заради разкъсване­то между съзнателния и несъзнателния ум. Ала само ако се позволи на потенциала, подсъзнанието, да разцъфти, можеш да изпиташ щастието от живота.

Ако по-голямата част от твоя потенциал остане неудов­летворена, животът ти ще се превърне в разочарование. За­това колкото по-прагматичен е един човек, толкова по-малко удовлетворен е той, по-малко щастлив е. Колкото е по-прагматичен подходът - колкото по-бизнесменски живее ня­кой - толкова по-неудовлетворен се чувства. Тази част от ума, която не може да се използва в прагматичния свят, е от­хвърлена.

Прагматичният живот е необходимост, но за него пла­щаш скъпо. Загубил си празничността на живота. Животът се превръща в празник, фестивал, ако се разгърнат всичките ти възможности. Иначе е обред, церемония. Затова постоянно твърдя, че религията означава превръщане на живота в праз­ник. Измерението на религията е измерението на празнич­ността, то не е прагматично.

Прагматичният ум не трябва да се приема като цялото. Останалата част... по-голямата... целият ум... не трябва да се принася в негова жертва. Прагматичният ум не трябва да се превръща в цел. Той ще трябва да остане, но като средство. Другото - останалата част, по-голямата, потенциалната -трябва да се превърне в Цел. Това имам предвид под религи­озен подход.

При нерелигиозният подход, бизнес-умът (праг­матичния) се превръща в цел. Когато се превърне в цел, из­чезва възможността, подсъзнателното да актуализира своя потенциал. Подсъзнателното ще бъде отхвърлено. Ако прагматичният ум се превърне в цел, това означава слугата да из­пълнява ролята На господаря.

Интелигентността, стесняването на ума, е средство за оцеляване, но не и за живот. Оцеляването не е животът. Оце­ляването е необходимост - да съществуваш в материалния свят е необходимост - но целта винаги е да разцъфти заложе­ния в теб потенциал, всичко онова, което притежаваш. Ако си удовлетворен напълно, ако вътре не остане нищо, което да е все още в зародишна форма, ако всичко се превърне в дейст­вителност, ако цъфтиш, тогава и само тогава можеш да из­живееш блаженството, екстаза на живота.

Отхвърлената част в тебе, подсъзнателната част, може да стане активна и съзидателна, само ако добавиш ново из­мерение към своя живот - измерението на празничността, измерението на играта. И тъй, медитацията не е работа; тя е игра. Молитвата не е бизнес; тя е игра. Медитацията не е не­що, което трябва да се прави, за да се постигне някаква цел (мир, блаженство...), а нещо, на което трябва да се наслажда­ваш като на цел сама по себе си.

Измерението на празничността е най-важното нещо, ко­ето трябва да се схване... а ние сме го изгубили напълно. Под празничност разбирам способността да се радваш, момент за момент, на всичко, което се появява около теб.

Станали сме толкова обусловени и навиците ни са ста­нали толкова механични, че дори и когато няма никаква ра­бота, която трябва да се върши, умът продължава да приема всичко като работа. Дори когато не е необходимо никакво стесняване, оставаш стеснен. Дори, когато играеш, всъщност не играеш. Не се радваш. Дори когато играеш карти, не се наслаждаваш на играта. Играеш, за да победиш, а в такъв случай играта се превръща в работа. И в този случай това, което става, не е важно, важен е резултатът.

В бизнеса е важен резултатът. При празнуването стой­ност има самото действие. Ако можеш да превърнеш всяко действие важно само по себе си, тогава празнуваш и си праз­ничен.

Когато празнуваш, границите, ограничените граници, са разрушени. Те не са нужни; те са отстранени. Измъкваш се от усмирителната риза, ограничената дреха на концентрацията. Сега не правиш избор. Сега не си избирателен. Приемаш всичко, което се появи пред тебе. В момента, в който позво­лиш на тоталното съществуване да влезе, се превръщаш в едно с него. Създава се взаимност, общуване.

Тази взаимност наричам медитация: това празнуване, това неизбирателно осъзнаване, това не-бизнес отношение. Празничността е в момента, в действието - не в загриженост­та за резултатите, не в постигането на нещо. Няма нищо за постигане, затова можеш да се наслаждаваш на това, което е тук и сега.

Можеш да си го обясниш по следния начин: Аз ти гово­ря. Ако се интересувам от резултата, тогава разговорът се превръща в бизнес, в работа; Но ако ти говоря без никакви очаквания, без желание, насочено към крайния резултат, то­гава разговорът се превръща в игра. Самото действие, само по себе си, е целта. Тогава стесняването не е необходимо. Мога да играя с думите; мога да играя с мислите; мога да играя с твоите въпроси; мога да играя с моите отговори. Не съществува нищо сериозно; всичко е безгрижно.

И ако ти ме слушаш, без да си мислиш да извлечеш нещо от това, можеш да се отпуснеш. Тогава можеш да ми позволиш да постигна единение с тебе, а съзнанието ти няма да бъде стеснено. Тогава то е отворено: игриво, радостно.

Всеки момент може да се превърне в бизнес момент; всеки момент може да се превърне в медитативен момент.

Разликата е в отношението. Ако той е неизбирателен, ако иг­раещ с него, той е медитативен.

Съществуват обществени потребности, съществуват и житейски потребности, които трябва да бъдат удовлетворени. Аз не твърдя: „Не формирай децата." Ако ги оставиш тотал­но неформирани, те ще останат нецивилизовани. Няма да могат да съществуват. Оцеляването се нуждае от формиране, но оцеляването не е крайната цел, затова трябва да можеш да слагаш и сваляш своето възпитание, точно както се свалят и слагат дрехи. Можеш да ги облечеш, да излезеш и да си свършиш работата, а след това, когато се прибереш вкъщи, да ги съблечеш. Тогава ти СИ.

Ако не се отъждествяваш с дрехите си (със своето въз­питание, цивилизованост, формиране), ако не казваш, напри­мер: „Аз съм моят ум", това не е трудно. Тогава лесно мо­жеш да се променяш. Ала си се отъждествил със своето въз­питание. Казваш: „Моето възпитание, това съм аз" и всичко, което не е част от възпитанието ти, е отхвърлено. Разсъжда­ваш: „Всичко, което не са формирали у мене, не съм аз; под­съзнанието - това не съм аз. Аз съм съзнателен, фокусиран ум."

Това отъждествяване е опасно. То не трябва да същест­вува. Истинското образование не е формиране, а е формира­не, но с едно „условие": това формиране е практическа пот­ребност; трябва да можеш да го сваляш и слагаш. Когато от него има нужда, го обличаш, а когато няма нужда, го събли­чаш. Докато не стане възможно хората да бъдат обучавани така, че да не се отъждествяват с това, което ги е обусловило, хората все още не са станали хора. Те са роботи: обусловени, ограничени.

Да разбереш това, означава да осъзнаеш тази част от ума - най-голямата част. А да я осъзнаеш, означава да осъзнаеш, че не си съзнателен ум. Съзнателният ум е само една част. „Аз" представлявам и двете и по-голямата част е необусловена, неформирана. Но винаги присъстваща... очакваща.

Моето определение за медитацията е, че тя е едно уси­лие да се скочи в подсъзнанието. Не можеш да скочиш прес­мятайки, защото пресмятането принадлежи на съзнателното, а съзнателният ум няма да го допусне. Ще ти отправи пре­дупреждение: „Ти ще полудееш. Не го прави."

Съзнателният ум винаги се страхува от подсъзнателно­то, защото ако на повърхността изплува подсъзнанието всич­ко, което е тихо и спокойно в съзнателното, ще бъде помете­но. В такъв случай всичко ще потъне в мрак, като в гъста го­ра.

Това е нещо подобно: направил си си градина, градина, която си очертал. Много малка площ земя си почистил, на­садил си някакви цветя и всичко е наред: подредено, почис­тено. Само че, гората винаги е била съвсем наблизо. Тя е не­управляема, неконтролируема и градината живее в постоянен страх от нея. Във всеки момент гората може да настъпи и то­гава градината изчезва.

По същия начин си формирал част от ума. Почистил си всичко. Но безсъзнанието винаги се мотае наоколо и съзна­телният ум постоянно се страхува от него. Съзнателният ум казва: „Не отивай в подсъзнанието. Не поглеждай в него; не мисли за него."

Пътят на подсъзнанието е мрачен и непознат. За разума той ще изглежда ирационален; За логиката ще изглежда не­логичен. Така че, ако мислиш с цел да се потопиш в медита­ция, никога няма да го направиш - защото мислещата част няма да ти го позволи.

Това се превръща в дилема. Не можеш да свършиш ни­то едно нещо, без да мислиш, а с помощта на мисленето не можеш да влезеш в медитация. Какво да се прави? Ако мис­лиш: „Няма да мисля" това също е мислене. Разсъждаващата част на ума казва: „Няма да допусна мисленето".

Медитацията не може да се прави посредством мисле­не. В това е дилемата - най-голямата дилема. Всеки търсещ ще трябва да стигне до нея. Някъде, някога, дилемата задъл­жително ще възникне. Този, който знае, казва: „Скачай! Не­дей да мислиш!" Обаче ти не можеш да свършиш абсолютно нищо, без мислене. Това е причината да се създадат ненужни механизми - ненужни механизми, казвам, защото ако скочиш, без да мислиш, не са необходими никакви средства и меха­низми. Но ти не можеш да скочиш, без да мислиш, затова са . необходими и тези средства.

След като си скочил, ще кажеш: „Средството не е необ­ходимо; от него нямаше нужда." Но това е ретроспективно познание. Ще разбереш впоследствие, че средствата не са били необходими (затова Кришнамурти казва: „Никакви средства не са нужни; никакви методи не са необходими." (Учителите на дзен казват: „Никакви усилия не са необходи­ми; всичко се прави без усилие."), но това звучи абсурдно за този, който не е преминал през бариерата. А човек разговаря главно с тези, които не са преминали през бариерата.

Затова казвам, че средствата са нещо изкуствено създа­дено. Те са само трик, за да се успокои рационалният ти ум, за да може да бъдеш тласнат в непознатото.

Затова използвам енергични методи. Колкото по-енергични, мощни са методите, толкова по-малка ще е нуж­дата от пресмятащия ум. Колкото по-енергични стават, тол­кова са по-тотални, защото жизнеността не принадлежи само на ума - тя е и на тялото, на емоциите. Тя принадлежи на ця­лото ти същество.

Суфи дервишите са използвали като техника, като сред­ство, танца. Ако се потопиш в танца, не може да продължиш да си интелектуален, защото танцът е нещо трудно. За него е нужно цялото ти същество. И задължително настъпва един момент, в който танцът се превръща в несъзнателен. Колкото е по-жизнен, по-енергичен, колкото повече си в него, толкова по-малко участие взема разумът. В един момент няма да танцуваш, а танцът ще те е завладял, ще те е поел. Ще бъдеш пометен в несъзнателния източник.

Учителите по дзен използват метода на коана. Коаните са главоблъсканици, които по самата си природа представ­ляват пълен абсурд. Те не могат да бъдат решени от разума. Не можеш да разсъждаваш върху тях. На пръв поглед изг­лежда, като че ли за тях може да се измисли нещо: в това е уловката. На пръв поглед като че ли можеш да намериш ня­какво решение на коана и започваш да разсъждаваш: Рацио­налният ти ум е успокоен. На него му е предоставено нещо, което той трябва да реши..., но това нещо всъщност не може да бъде решено. Самата му природа е такава, че за него не може да се намери решение, защото самата му природа е аб­сурдна.

Съществуват хиляди главоблъсканици. Учителят ще каже: „Мисли за беззвучния звук." Вербално, на пръв поглед, за това може да се разсъждава. Ако се заемеш здравата, по някакъв начин, някъде, беззвучният звук може да бъде открит. Може би е възможно. След това, в определен момент (и този момент не може да бъде предвиден: за всеки човек той е раз­личен), умът просто изчезва. Вече не съществува. Ти си, но умът - с цялата му обусловеност - си е отишъл. Сега си като дете: обуславянето не съществува. Просто си съзнателен. Ог­раничаващата концентрация не съществува. Сега знаеш, че средствата не са необходими, но това е производна мисъл. Преди това не можеше да го твърдиш.

Нито един метод не е причина; нито един метод не е причина за медитацията. Затова е възможно съществуването на толкова много методи. Всеки метод е само едно средст­во..., но всяка религия твърди, че нейният метод е пътят и ни­то един друг метод няма да свърши работа. Всички те раз­съждават от гл. т. на причинността.

С нагряването на водата, тя се изпарява. Причината е топлината: без топлината водата няма да се изпари. Това е причината. Топлината е необходимото условие, което пред­шества изпарението. Но медитацията не се причинява, затова са възможни всякакви методи. Всеки метод е само едно сред­ство; той представлява създаването на ситуация за настъпва­нето на събитието; той не го причинява.

Например, извън границата на тази стая е неограниче­ното, отворено небе. Никога не си го виждал. Мога да разго­варям с тебе за небето, за свежестта, за морето, за всичко онова, което се намира извън тази стая, но ти никога не си го виждал. Не знаеш нищо за него. Смееш ми се. Мислиш си, че си го измислям. Казваш: „Всичко това е фантазия. Ти си меч­тател." Не мога да те убедя да излезеш навън, защото всичко, което мога да ти кажа за него, за тебе няма смисъл.

След това обаче ти казвам: „Къщата гори!" Това можеш да го разбереш. Това е нещо, което има смисъл за тебе. Сега не е необходимо да ти давам обяснения. Просто бягам навън. Ти ме следваш. Къщата не гори, но в момента, в който си вън от нея, не е необходимо да ме питаш защо съм излъгал. Сми­сълът се е появил. Небето се е открило пред тебе. Сега ми благодариш. Всяка лъжа ще свърши работа. Лъжата беше само средство и нищо повече; тя беше средство, за да те изкарам навън. Не тя е предизвикала появата на обстановката извън къщата.

Всяка религия се основава върху лъжливо средство. Всички методи са лъжи; те създават само подходящата ситу­ация. Те не са причината. Може да се създадат нови средст­ва; могат да се създадат нови религии. Старите лъжи се из­търкват, старите религии се изтъркват и се появява необхо­димостта от създаването на нови. Толкова пъти ти е казвано, че къщата гори, когато тя не е горяла. Лъжата е станала без­полезна. Тогава някой трябва да измисли някакво ново сред­ство.

Ако нещо може да стане причина за нещо друго, то все още не е безполезно, но старите средства винаги са безполез­ни. Необходими са нови средства. Затова всеки нов пророк трябва да се бори със старите пророци.

Той върши същата работа, която са вършили и те, но трябва да се противопоставя на техните техники, защото трябва да отхвърли старите средства, които са се изтъркали и са загубили значението си.

Всичките велики представители на човечеството - Буда, Христос, Махавира - заради състраданието си, са измислили големи лъжи, само за да те изкарат от къщата. Ако можеш да бъдеш изкаран извън ума си по някакъв начин, това е всичко, от което има нужда. Умът ти е затвор. Умът ти е гибелен; той е робството.

Както казах вече, тази дилема задължително ще въз­никне. Такава е природата на живота. Ще трябва да се нау­чиш да ограничаваш ума. Това ограничаване ще е полезно, когато се движиш навън, но ще е фатално, когато си вътре. От него има полза, когато си с другите; ще е чисто самоу­бийство, когато си със себе си.

Трябва да живееш с другите и със себе си. Всяко еднос­транчиво съществуване осакатява. Трябва да живееш сред останалите с обусловения си ум, но да живееш със себе си с напълно необусловено съзнание. Обществото създава стесне­но съзнание, но съзнанието само по себе си, означава разши­ряване. То е неограничено. И двете са необходими и двете трябва да бъдат удовлетворени.

Наричам мъдър онзи човек, който може да удовлетвори и двете потребности. Само едната от крайностите е нещо глупаво; само едната от крайностите е нещо вредно. Затова в света живей с ума, с помощта на своето обуславяне, но със себе си живей без ума, без обучението. Използвай ума си като средство; не го превръщай в цел. Напусни го в момента, в който имаш възможност за това. Когато останеш сам, излез от него; съблечи го. След това се наслаждавай на момента; наслаждавай се на живота сам по себе си. Бъди себе си.

Просто да БЪДЕШ е такъв велик празник, но ако знаеш как да отстраниш обуславянето. Това „отстраняване" ще ус­воиш чрез динамичната медитация.1 Тя няма да е причинена; ще дойде при тебе непричинена. Медитацията ще създаде ситуация, при която ти ще дойдеш до непознатото. Посте­пенно ще бъдеш избутан от твоята навична, механична, по­добна на робот личност.

Бъди смел. Практикувай динамичната медитация енер­гично и всичко останало ще последва от само себе си. Тя ня­ма да е твое действие; тя ще е нещо, което ще се случи.

Не можеш да доведеш божественото, но можеш да зат­рудниш неговото пристигане. Не можеш да вкараш слънцето в къщата, но можеш да затвориш вратата. От отрицателна гл.т. умът може да направи много; от положителна гл.т. -нищо. Всяко положително нещо е дар; всяко положително

нещо е блаженство. То идва при тебе, докато всичко отрица­телно е плод на твоето правене.

Медитацията (и всички медитативни средства) може да направи едно нещо: да те отблъсне от отрицателните спънки. Тя може да те изведе от затвора, какъвто е ума. И когато си навън, ще се смееш. Толкова е лесно да излезеш навън! Та то е досами теб. Необходима е само една стъпка... но ние про­дължаваме да се въртим в кръг и никога не правим тази стъпка, стъпката, която може да те доведе до центъра.

Продължаваш да се въртиш в кръг (да се движиш по периферията), повтаряйки едно и също нещо. Някъде тази непрекъснатост трябва да се прекъсне. Това е всичко, което може да направи кой и да е медитативен метод. Ако непре­къснатостта бъде разрушена, ако преустановиш връзката със своето минало, тогава, точно в същия момент, настъпва екс­плозията! Точно в същия момент биваш центриран, центри­ран в своето същество. И след това познаваш всичко онова, което винаги е било твое, всичко онова, което е чакало за те­бе.
1.

ДИНАМИКАТА НА МЕДИТАЦИЯТА ЙОГА: РАЗВИТИЕТО НА СЪЗНАНИЕТО

Целта на живота е да стане съзнателен. Това не е само цел на йога. Еволюцията на живота, сама по себе си, цели превръщането му във все по-съзнателен и съзнателен. Но йо­га означава и нещо още повече.

Еволюцията на живота е нарастване на осъзнаването, но съзнанието винаги е ориентирано към другия: осъзнаваш не­що, някакъв обект. Йога означава да бъдеш включен в изме­рението, при което няма обект, а остава единствено съзнани­ето. Йога е метод на развитие по отношение на чистото съз­нание. - не да си съзнателен за нещо, а да си съзнателен сам по себе си.

Когато си съзнателен за нещо, не си съзнателен, че осъзнаваш. Твоето съзнание е фокусирано върху нещо; вни­манието ти не е в източника на самото съзнание. В йога уси­лието е насочено към това да осъзнаеш и двете: обекта и из­точника. Съзнанието става двуостро. Трябва да осъзнаваш обекта и едновременно с това да осъзнаваш субекта. Съзна­нието трябва да се превърне в двупосочен мост. Субектът не трябва да бъде загубен, той не трябва да бъде забравян, кога­то се фокусиран върху обекта.

Това е първата стъпка в йога. Втората стъпка е да отст­раниш и двете, субекта и обекта и да бъдеш просто съзнате­лен. Това чисто съзнание е целта на йога.

Дори и без йога човекът се развива по отношение на­растването на съзнанието, но йога добавя още нещо, допри­нася с още нещо към това развитие на съзнанието. Тя проме­ня много неща и трансформира много неща. Първата транс­формация е двойно ориентираното осъзнаване: помниш и се­бе си в момента, в който се появява нещо, което осъзнаваш.

Дилемата е следната: или осъзнаваш някакъв обект, или не го осъзнаваш. Ако няма външни обекти, заспиваш: обекти­те са необходими за тебе, за да осъзнаваш. Когато си изцяло незаангажиран, се чувстваш сънлив - нуждаеш се от някакъв обект, който да осъзнаваш - но когато имаш прекалено много обекти за осъзнаване, можеш да страдаш от определено без­съние. Затова човек, който е прекалено ангажиран с някакви мисли, не може да заспи. Обектите продължават да присъст­ват; мислите продължават да присъстват. Той не може да стане безсъзнателен; мислите продължават да ангажират вниманието му. Това е начинът, по който съществуваме.

С нови обекти ставаш по-съзнателен. Затова съществува страстта към новото, копнежът по новото. Старото започва да отегчава. Когато си живял известно време с някакъв обект, започваш да ставаш несъзнателен за него. Приел си го; вни­манието ти вече не е необходимо. Отегчаваш се. Например, можеш да не осъзнаваш жена си от години, защото си я при­ел за нещо сигурно. Престанал си да забелязваш лицето й; не можеш да си спомниш цвета на очите й. От години не си на­сочвал вниманието си към нея. Само когато умре отново ще осъзнаеш, че е била тук. Затова съпругите и съпрузите се отегчават. Всеки обект, който не извиква непрекъснато вни­манието ти, създава досада.

По същия начин мантрата (повторяемата звукова виб­рация) причинява дълбок сън. Когато определена мантра е повтаряна непрекъснато, ти се отегчаваш. В това няма нищо мистериозно. Непрекъснатото повторение на определена ду­ма те отегчава; не можеш вече да живееш с нея. Започваш да се чувстваш сънлив; изпадаш в състояние на един вид сън; ставаш безсъзнателен, (целият метод на хипнозата, в дейст­вителност, се основава върху отегчението. Ако умът ти може да бъде отегчен от нещо, тогава заспиваш (може да се пре­дизвика сън).

Цялото ни съзнание зависи от новите обекти. Затова съществува такъв огромен копнеж по новото: за нови усеща­ния, за нови дрехи, за нова къща - за всичко, което е ново, до­ри и да не е по-хубаво. С нещо различно изпитваш внезапен подем на съзнанието.

Тъй като животът е еволюция на съзнанието, това е добре. Доколкото това засяга живота, то е нещо хубаво. Ако обществото се стреми към новите усещания, животът се раз­вива, но ако то заживее със старото - без да се стреми към новото - умира: съзнанието не може да се развива.

Например, на Изток се опитваме да се задоволим с не­щата такива, каквито са. Това поражда отегчение, защото ни­кога нищо не е ново. От векове нещата продължават да си ос­тават едни и същи. Ти се отегчаваш. Разбира се, можеш да спиш по-добре (на Запад страдат от смущения на съня: без­сънието е задължително, ако непрекъснато се стремиш към новото), но отсъства развитието. Това са двете възможности, които могат да се осъществяват: или цялото общество става сънливо и мъртво, както това е станало на Изток, или общес­твото започва да страда от безсъние, както това е на Запад.

Нито един от двата случая не е добър. Необходим ти е ум, който да може да осъзнава, дори когато отсъстват нови обекти. Всъщност ти е необходимо съзнание, което да не за­виси от новото, да не зависи от обекта. Ако то зависи от обекта, задължително ще зависи и от новото. Нуждаеш се от съзнание, което изобщо не е свързано с обекта, което е над обекта. Тогава притежаваш свобода: можеш да отидеш да спиш, когато пожелаеш и да си буден, когато искаш. Не е не­обходим някакъв обект, за да ти помогне. Ставаш свободен, наистина свободен, от обективния свят.

В момента, в който се издигнеш над обекта, ти се изди­гаш и над субекта, защото те съществуват заедно. В действи­телност субективността и обективността са двата полюса на едно и също нещо. Когато има обект, ти си субект, но ако ус­пееш да осъзнаваш без наличието на обект, тогава отсъства и субекта - никакъв аз. Този момент трябва да се разбере много дълбоко: когато обектът е отстранен и ти можеш да осъзна­ваш без наличието на обекти - просто осъзнаваш! - тогава и субектът бива отстранен. Той не може да остане. Не може! Липсват и двата и остава простото съзнание, необусловеното съзнание. Тогава границите отсъстват. Нито обектът е грани­ца, нито субектът.

Буда обичал да казва, че когато си в медитация, не съ­ществува вътрешен аз (няма атман), защото самото осъзна­ване на вътрешния аз те изолира от всичко останало. Ако ти все още си тук и обектите все още са тук. „Аз съм", но „Аз" не може да съществува в тотална самота: „Аз" съществува в от­ношение с външния свят; „Аз" е релация. В такъв случай вът­решният аз („Аз съм") е просто нещо вътре в тебе, което съ­ществува в отношение към нещо вън от тебе. Но ако външно­то отсъства, тогава изчезва вътрешното. Тогава има едно просто, спонтанно съзнание.

Към това се стреми йога, това означава йога. Йога е на­уката за освобождаването от границите на обекта и субекта и

докато не се освободиш от тези граници, ще страдаш от не-равновесието или на Изтока, или на Запада.

Ако желаеш задоволството - покой на ума, тишина, сън - тогава е добре да си непрекъснато с едни и същи обекти. В продължение на векове не трябва да има видима промяна. Тогава си в покой, лесно можеш да спиш..., но отсъства на­пълно духовното; изгубил си много. Загубен е самият подтик към развитие; изгубен е стремежът към приключението; изгу­бен е стремежът към търсенето и откриването. В действител­ност започваш да вегетираш; ставаш инертен.

Ако промениш тази ситуация, ставаш динамичен, но и неспокоен: ставаш динамичен, но напрегнат, динамичен, но луд. Започваш да откриваш новото, да изследваш новото, но си в центъра на вихрушката. Новото започва да се случва, но ти се загубваш.

Ако загубиш своята обективност, се превръщаш в пре­калено субективен и мечтателен, а ако бъдеш прекалено мно­го завладян от обектите, губиш своята субективност, И двете ситуации са неравновесни. Изтокът е опитал едната; Западът е изпробвал другата.

Днес Изтокът се обръща към Запада, а Западът се об­ръща към Изтока. На Изток са привлечени от западната тех­ника, западната наука, западния рационализъм. Айнщайн, Аристотел и Ръсел са завладели източния ум, докато на За­пад става точно обратното: Буда, дзен и йога са станали по-важни за хората. Това е цяло чудо. Изтокът се превръща в комунист, марксист, материалист, а Западът започва да мис­ли на езика на разширяването на съзнанието: медитация, спиритуализъм, екстаз. Колелото може да се завърти, а ние да сменим нашето бреме. За момент ще настъпи озарение, но след това отново ще се повторят всичките безсмислици.

Изтокът се е провалил по един начин, Западът се е провалил по друг начин, защото и двата се опитват да отрекат една част от ума. Трябва да надраснеш и двете част, а не да се занимаваш с едната, отричайки в същото време другата. Умът е цялостност. Или можеш тотално да я преодолееш, или не можеш да я преодолееш. Ако отричаш едната част, отхвърлената част ще си отмъсти. И всъщност, отхвърлената част на Изток, си е отмъстила на Изтока, а отхвърлената на Запад част, си е отмъстила на Запада.

Никога не можеш да се издигнеш на отхвърленото. То остава и непрекъснато продължава да трупа сила. Момент, в който приетата от теб част постигне успех, е моментът на по­ражението. Нищо не се проваля така, както успехът. При все­ки частичен успех (с успеха на една част от тебе), ти задължи­телно ще претърпиш страхотно поражение. Това, което си спечелил, се превръща в подсъзнание, а това, което си загу­бил, се появява в съзнанието.

Отсъствието се чувства в по-голяма степен. Ако загу­биш някой зъб, езикът ти започва да чувства неговата липса и се насочва към липсващия зъб. Никога преди това не се е на­сочвал към него - никога! - но сега не можеш да го удържиш. Непрекъснато се отправя към празното място, за да усети зъ­ба, който липсва.

По същия начин, когато една част от ума постигне ус­пех, започваш да осъзнаваш поражението на другата - частта, която можеше да бъде, но не е. В момента Изтокът осъзнава глупостта на това, да не си развил науката: това е причината за нашата бедност. Това отсъствие се изживява в момента и Изтокът е започнал да се обръща към Запада, докато Западът чувства собствената си глупост, загубата на своята цялост­ност.

Йога е тоталната наука за човека. Тя не е само религия. Tя е тоталната наука за човека, тоталната трансцедентност на всички части. Когато надраснеш частите, се превръщаш в ця­ло. Цялото не е просто натрупване на частите; то не е нещо механично, в което са струпани всички части, за да образуват цялото. Не, то е нещо повече от механичен предмет: то е не­що артистично.

Можеш да разделиш стихотворението на думи и тогава думите не означават нищо. Когато е налице цялото, то е нещо повече от отделните думи. Притежава своя собствена същ­ност. Притежава интервали, както и думи. А понякога интер­валите имат по-голямо значение от думите. Стихотворението се превръща в поезия, когато казва нещо, което в действител­ност не е било изказано, когато нещо в него се издига над не­говите части. Ако го разчлениш и анализираш, в такъв случай притежаваш само неговите части и тогава трансцеденталното, цвете, което в действителност беше същността на нещата, е загубено.

Съзнанието е цялостност. Като отхвърляш дадена част, губиш нещо - нещо, което наистина е от значение. И не пече­лиш нищо: печелиш единствено крайностите. Всяка крайност се превръща в заболяване; всяка крайност се превръща в бо­лест отвътре. Тогава живееш объркано; съществува една вът­решна анархия.

Йога е наука за надрастване на анархията, наука за превръщане на съзнанието в едно цяло - а се превръщаш в цяло, само когато надраснеш частите. Затова йога не е нито религия, нито наука. Тя е и двете. Или, надраства и двете. Можеш да кажеш, че е научна религия или религиозна наука. Затова йога може да се използва от всеки, изповядващ коя и да е религия; може да се използва от всеки с всякакъв тип ум.

В Индия всички религии, които са били създадени, при­тежават твърде различни (в действителност, антагонистични) философии, понятия, разбирания. Между тях не съществува нищо общо. Между индуизма и джайнизма не съществува нищо общо; между индуизма и будизма не съществува нищо общо. Между тях има само една обща черта, която нито една от тези религии не може да отхвърли: йога.

Буда казва: „Не съществува тяло, не съществува душа", но не може да каже: „Не съществува йога." Махавира казва: „Не съществува тяло, съществува душа" - но ре може да твърди: „Не съществува йога". Индуизмът твърди: „Съществува тяло, съществува душа... и съществува йога." Йога остава непокътната. Дори християнството не може да я отрече; дори мюсюлманството не може да я отрече.

В действителност дори и онзи, който е абсолютно ате­истично ориентиран не може да отрече йога, защото тя не поставя като предварително условие вярата в Бога. В йога не съществуват предварителни условия; йога е абсолютно екс­периментална. Когато се споменава понятието за Бога (а в повечето древни книги за йога то изобщо не се споменава), то се споменава само като метод. Може да се използва като хи­потеза - ако е полезно за даден човек, може да се използва -но не е задължително условие. Затова Буда може да е йога, без Бог, без Ведите, без каквото и да е вярване. Без никаква вяра (всякакъв тип от така наречената вяра) може да е йога.

Затова за теистите и дори за атеистите, йога може да се превърне в обединително звено. Може да се превърне в мост между науката и религията. Тя е рационална и ирационална едновременно. Методиката й е абсолютно рационална, но чрез тази методика навлизаш дълбоко в мистерията на ирационалното. Целият процес е така рационален, така научен, така логичен - че просто трябва да го правиш и всичко оста­нало следва от това.

Юнг споменава, че през деветнадесети век нито един западен психолог не е могъл да възприеме това, което се е издигало над съзнателния ум или е било под съзнателния ум, защото умът означава съзнание. Как в такъв случай може да съществува нещо такова като безсъзнателен ум? Това е аб­сурдно, „ненаучно". След това, през двадесети век, когато на­уката научила повече за подсъзнанието, се появила теорията за подсъзнателния ум. След това, когато навлезли още повече в материята на проблема, трябвало да приемат и идеята за колективното подсъзнание, а не само за индивидуалното. Из­глежда абсурдно - умът означава нещо индивидуално, как то­гава може да съществува колективен ум - но сега приемат дори и понятието за колективния ум.

Това са първите три деления в будистката психология, в будистката йога - първите три. След това Буда продължава да отделя и достига до 160 деления. Юнг казва: „Преди отри­чахме тези три деления. Сега ги приемаме. Може би същест­вуват и други. Трябва само да продължим стъпка след стъп­ка; трябва само да продължим да се задълбочаваме." Подхо­дът на Юнг е абсолютно рационален, с дълбоки корени в за­падния начин на мислене.

При йога трябва да се занимаваш рационално, но само за да скочиш в ирационалното. Краят задължително е ирационален. Това, което можеш да разбереш - рационалното - не може да е източникът, защото то е крайно. Източникът тряб­ва да е по-голям от тебе. Източникът, от който си се появил, от който се е родило всичко, от който се е родил целият универсум - и в който ще потъне и изчезне отново - трябва да е по-голям от това. Проявата трябва да е по-малка от източника. Рационалният ум може да почувства и разбере проявено­то, но непроявеното остава отзад.

Йога не настоява, че човек трябва да бъде рационален. Тя казва: „Рационално е да се разбере нещо ирационално. Ра­ционално е да се разберат границите на рационалното." Един истински, автентичен ум, винаги познава границите на разу­ма, винаги знае, че разумът свършва някъде. Всеки, който е наистина рационален, рано или късно стига до точката, в ко­ято чувства ирационалното. Ако продължиш с разума към върховното, ще усетиш границата.

Айнщайн я е усетил; Витгенщайн я е усетил. Витгенщайновият „Tractatus" е една от най-рационалните книги, ко­ито някога са писани; той е един от най-рационалните умове. Говори за съществуването по един твърде логичен начин, твърде рационален начин. Неговите изрази - думи, език, всич­ко - са рационални, но след това той казва: „Съществуват ня­кои неща, за които - съществува точка, след която - нищо не може да се каже и относно това трябва да запазя мълчание." След това пише: „Това, което не може да бъде изказано, не трябва да бъде изказано."

Цялата постройка се сгромолясва: цялата постройка! Витгенщайн се е опитал да бъде рационален по отношение на целия феномен на живота и съществуването, но настъпва един момент и той казва: „След този момент нищо не може да се каже." Трябва да се каже нещо - нещо с голямо значе­ние. Появило се е нещо, но за него нищо не може да се каже. Съществува някаква точка, която не може да се определи, при която всички определения изчезват.

Когато и да се появи един истински, логичен ум, той достига до тази точка. Айнщайн починал като мистик... и много по-голям мистик от твоите така наречени мистици, защото ако си мистик, без никога да си се опитвал да вървиш

по пътя на разума, никога не можеш да навлезеш дълбоко в мистицизма. Не си познал истински границите. Срещал съм мистици, които не престават да говорят за Бога като за логи­ческо понятие, като за аргумент! Имало е християнски мис­тици, които са се опитвали да „докажат" Бога. Каква глупост! Дори и Бог да може да бъде доказан, остава нещо недоказа­но... и недоказаното е източникът. Този, който е преживял нещо от божественото, няма да се опитва да го доказва, за­щото самото усилие да бъде доказано, показва, че той никога не е бил в контакт с първичния източник на живота (който е недоказуем, който не може да бъде доказан). Цялото не може да се докаже от частта. Например, ръката ми не може да до­каже моето съществуване. Моята ръка не може да е повече от мене; тя не може да ме обхване. Глупаво е да се опитва. Но ако ръката може да обхване самата себе си, това е повече от достатъчно - в момента, в който ръката познае себе си, раз­бира освен това, че има корени в нещо по-голямо, че е в неп­рекъснато единство в нещо, което е по-голямо. Тя съществу­ва, защото съществува и това нещо „повече".

Ако аз умра, ще умре и ръката ми. Тя съществува само благодарение на мене. Цялото остава недоказано; познати са единствено частите. Не можем да докажем цялото, но можем да го почувстваме. Ръката не може да ме докаже, но тя може да ме почувства. Може да навлезе дълбоко в себе си и когато достигне дълбините, това съм аз.

Така наречените мистици, които се дразнят от разума, не са истински мистици. Истинският мистик никога не се дразни от разума. Той може да играе с него. А може да играе с разума, защото знае, че разумът не може да разруши мис­терията на живота. Така наречените мистици и религиозни хора, които се страхуват от разума, от логиката, от аргумен­тите, в действителност се страхуват от себе си. Всеки аргумент, насочен против тях, може да породи вътрешни съмне­ния; може да спомогне за възникването на вътрешни съмнения. Те се страхуват от себе си.

Християнският мистик Тертулиан казва: „Вярвам в Бог, г защото не мога да Го докажа; вярвам в Бог, защото е невъзможно да се вярва." Това е начинът, по който истинският мистик чувства нещата: „Невъзможно е, затова вярвам." Ако е възможно, тогава няма нужда да вярваш. То се превръща в понятие, в обикновено понятие.

Именно това винаги мистиците са разбирали под вяра, вярване. Тя не е нещо интелектуално; не е понятие. Тя е скок в невъзможното. Но в мистериозното можеш да скочиш само от края на разума, отникъде другаде. Как можеш да го направиш преди това? Можеш да скочиш, само когато си разтег­нал разума до неговата логическа крайност.

Трябва да достигнеш до точката, отвъд която разумът не може да пристъпи... и остава само отвъдното. Сега знаеш, че разумът не може да направи нито крачка повече и все пак остава да съществува това „нещо повече". Дори ако решиш да продължиш да живееш с разума, границата е очертана. Знаеш, че съществуването продължава отвъд границата на разума, затова дори и да не прекрачиш тази граница, ставаш мистик. Дори и да не направиш скока, се превръщаш в мис­тик, защото си познал нещо, срещнал си се с нещо, което изобщо не е рационално.

Всичко, което разумът може да познае, ти си го познал. Сега си се срещнал с нещо, което разумът не може да познае. Ако направиш скок, ще трябва да оставиш разума отзад; не можеш да направиш скока заедно с разума. Ето това означава вярата. Вярата не е против разума; тя е над него. Тя не е антирационална, тя е ирационална.

Йога е метод за довеждането ти до крайността на разу­ма - и не само метод за довеждането ти до крайността, но и метод, чрез който да направиш скока.

Как се прави скокът? Айнщайн, например, е щял да разцъфти като Буда, ако е знаел нещо за медитативните тех­ники. Той е бил на ръба: много пъти в своя живот е достигал до точката, от която е възможен скокът. Но всеки път не ус­пявал да го направи. Бил е оплетен, отново, в разума. И нак­рая е бил разочарован от целият си живот, изживян чрез ра­зума.

Същото е могло да се случи и с Буда. И той е притежа­вал много рационален ум, но той е имал нещо на разположе­ние, метод, който можел да използва. Не само разумът при­тежава свои методи; ирационалността също притежава мето­ди. Разумът притежава свои методи; ирационалността при­тежава свои.

Йога в крайна сметка се занимава с ирационалните ме­тоди. Рационалните методи могат да се използват само в на­чалото. Те целят просто да те убедят, да те тласнат, да убедят разума ти да се насочи към границата. И ако си достигнал до границата, ще направиш последният скок.

Гюрджиев работил с една група върху някои много дъл­боки ирационални методи. Работил с група търсещи и изпол­звал един ирационален метод. Обикновено го наричал „Стоп упражнение". Например, ти си с него и внезапно той казва: „Спри!" В този момент всеки трябва да спре така, както е -тотално да спре. Ако ръката е на определено място, трябва да спре там. Ако очите са отворени, трябва да останат отво­рени; ако устата е отворена - канил си се да кажеш нещо - ус­тата трябва да остане в това положение, в което е била в този момент. Никакво движение!

Този метод започва с тялото. Ако в тялото отсъства движение, движението внезапно се преустановява и в ума. Двете са свързани: не можеш да движиш тялото, без някакво вътрешно движение на ума и не можеш да спреш напълно тя­лото, без да спреш вътрешното движение на ума. Тялото и умът не са две различни неща; те са една енергия. Енергията е по-плътна в тялото, отколкото в ума - плътността е различ­на; различна е дължината на вълната, но това е същата вълна, същият поток от енергия.

Последователите практикували това „стоп упражнение" непрекъснато в продължение на един месец. Един ден Гюрджиев бил в палатката си, а трима от учениците му пресичали един сух канал до нея. Каналът бил сух; в него нямало вода. Внезапно, от палатката, Гюрджиев извикал: „Спри!". Всички на брега на канала моментално спрели. Тримата на дъното на канала също спрели (Той бил сух, затова нямало проблем).

След това внезапно започнала да нахлува вода. Някой отворил шлюза на водата и тя се втурнала в канала. Когато достигнала до вратовете на тримата, единият от тях изскочил от канала мислейки си: „Гюрджиев не знае какво става. Той е в палатката си и не знае, че в канала нахлува вода." Човекът си мислел: „Трябва да изскоча. Неразумно е да оставам пове­че тук." и той изскочил навън.

Другите двама останали вътре, докато водата продъл­жавала да покачва нивото си. Достигнала до носовете им и вторият си помислил: „Това е пределът! Не съм пристигнал тук, за да умирам. Дойдох, за да позная вечния живот, а не за да загубя и този, който имам" и изскочил навън.

Третият останал. Пред него възникнал същият проблем, но той решил да остане, защото Гюрджиев бил казал, че това е ирационално упражнение и ако се изпълнява с помощта на разума, всичко ще се развали. Мислел си: „Добре, приемам смъртта... но не мога да спра упражнението" и останал там.

Водата се покачила и покрила главата му. Гюрджиев из­скочил от палатката си, скочил в канала и го измъкнал навън. Той бил полумъртъв. Когато се свестил, бил един трансфор­миран човек. Не бил този, който правел упражнението в кана­ла: бил тотално трансформиран. Бил разбрал нещо; бил ско­чил.

Къде е пределът? Ако продължаваш с разума, можеш да не успееш. Непрекъснато се връщаш обратно. Някога трябва да направиш стъпката, която те води отвъд. Тази стъпка се превръща в трансформация: разделянето е преодо­ляно. Независимо дали твърдиш, че това разделяне е между съзнанието и подсъзнанието, между разума и неразума, нау­ката и религията, или между Изтока и Запада - разделянето трябва да се преодолее. Това представлява йога: преодолява­не, трансцедентност. След това можеш да се върнеш обратно при разума, но ще бъдеш трансформиран. Дори можеш да разсъждаваш за нещата, но ще си над разума.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница