Мегвигрв Джордж М. Джордж

Изтегляне 5.2 Mb.

страница	1/32
Дата	24.07.2016
Размер	5.2 Mb.
	#3339

1 2 3 4 5 6 7 8 9 ... 32

МЕГвИГРв

Джордж М. Джордж

ВИРТУЛЛНЛ

ПОЛИЦИЯ

Наричам се Бъни Смит. Намирам се В огромен, обърнат надолу с главата конус, залят от нетърпимо ярка светлина. По стените на конуса се редят безкрайните кръгове на претъпкани с кряскащи хора трибуни. В дъното му е рааположена “АРЕНАТА НА СМЪРТТА’ — малка кръгла площадка, оградена с невидима, но абсолютно непроницаема бариера. А в самия център на кръга един дребен боец със зловещо удоволствие бъхти грамадния си противник.

“Убий слабака! Убий го! Убий го! Убий го!” — реве в един глас тълпата. Дребосъкът ловко избягва един несръчен удар, прави крачка напред и светкавично подкосява противника си. Оня с трясък се стоварва на пода. Малкият посяга към незащитеното му гърло. Още миг и... сред ефектен електрически трясък и ослепително проблясване на метър над пода се появява нова фигура.

Новодошлият полита надолу, тръшва се по гръб и промърморва някаква ругатня. Публиката е страхотно заинтригувана. Възцарява се мъртва тишина. Оня се изправя бавно, размахва някаква карта и високо се провиква:

АГЕНЦИЯ ЗА ОХРАНА НА ВИРТУАЛНИТЕ ВРЪЗКИ! Обявявам този мач за незаконен! Блокирам разплащането! Край!

Разярената тълпа с гръмотевичен рев се спуска към арената. Силовата защита вибрира под страхотния натиск.

Благодаря ви, сър — с изненадващо детско гласче произнася гиганта и... се стопява във въздуха.

Противникът му измерва с презрителен поглед агента, промърморва нещо като “пак ще се видим” и също изчезва.

Още по-силен блясък. Мрак. Зашеметяващо завъртане.

Арената изчезва. Пълен, потискащ мрак. Странна тежест затиска главата ми.

Ами това е то! — произнася някой до мен. — Станали сме за смях и на децата! Разбра ли за какво те повиках?

Съвсбм объркан шаря с ръце наоколо. Напипвам облегалката-на меко кресло, болезнено се удрям в някакъв остър ръб и все повече се паникьосвам. “Сляп съм! Причуват ми се гласове! В лудницата съм!” — проблясват няколко кошмарни мисли.

Свали го тоя шлем най-после! — нервно произнася гласът. — Ама че тъпак ми пробутаха!

Изведнъж всичко си идва на мястото. С неизказано облекчение смъквам биошлема от главата си и почти с благодарност поглеждам навъсения дядка, седнал срещу мен.

Разбра ли ме, питам? — нетърпеливо повтаря оня.

Нищо не разбирам, но важно кимвам с глава. Дядката, изглежда, не се хваща, защото миг-два ме зяпа кръвнишки, след което започва да обяснява:

Нека да се върнем към началото на проблема. Всичко започва през деветдесетте години на миналия век. Компютърните игри първо станали с триизмерен образ, след това се появил “виртуалния шлем” и първите “кабелни игри”. По-късно някакъв умник изобретил “безкрайните самообучаващи се игри”, а от тях до днешния хаос оставала една- единствена крачка. Трябвало само “виртуалният шлем” да се превърне в “биошлем с обратна връзка” и да бъде приет закона за “интелектуалното пълнолетие”.

Сега всеки хлапак, който издържи теста може да се включи в “мрежата на игрите”, да участва в “невероятните приключения и битки” и докато се усети, да източи семейната банкова сметка. Ама ти слушаш ли, бе?

Да, да, разбира се! Слушам внимателно! — ловко прикривам една прозявка. — Значи знаете как да източвате чужди банкови сметки, а? Много хитро! И искате да ми разкриете тайната си? — питам предпазливо.
Защо ме наказваш така, Боже на компютрите! А бе, ти въобще помниш ли къде се намираш?
Ами да. В Агенцията за охрана... о-о-о, разбирам. Ние не опразваме банкови сметки, а ги пазим... за жалост.
Стига тъпи шеги! Знаеш, че всеки хлапак, получил достъп до “мрежата на игрите”, може да участва в “бойни турнири и приключения със залагане”. Стига семейството му да има някакви пари в банката.
Е, чак толкова много ли са, шефе?
Нямаш представа колко народ го прави. Всеки, който се е наиграл с някоя обикновена игра, започва да се мисли за непобедим. Записва се в “мрежата” и хоп... капанът щраква. Някаква професионална банда се подвизава из игрите. Издирва разни наивници, оставя ги да спечелят това онова, подмамва ги да направят голям залог и най-законно им прибира паричките.

Началникът на Агенцията за зашита прави драматична пауза, усеща, че не може да ме впечатли и решава да съкрати речта си.

По настояване на обществеността първо въведохме “универсалния шаблон”. Нямаш представа какви страхотии бяха плъзнали преди. Сега поне участниците са ограничени в избора на “герой”. Когато и “шаблонът” не помогна, създадохме Агенцията. Стотици доброволци по цели дни прескачат от игра на игра и ако подушат измама, ее намесват.
Страхотуо! — казвам искрено възхитен от мащабите на акцията.
Да, ама и така не става! Възрастните не могат да се съревновават с хлапетата. Видя как се представи един от най-добрите ни агенти. Само малцина от така наречените “видеоидиоти”, кой знае защо, могат да им бъдат горе-долу равностойни противници...
Ама нали оня, агента де, прекрати мача.
Прекратил го! Голяма работа! Трябваше да улови дребния боец и да разбере кой е, откъде се е включил в мрежата, какви допълнителни програми използва и още много други неща. Схвана ли най-сетне защо те повиках? Ти минаваш за всепризнат “баш видеоидиот”...
Благодаря! Много сте любезен!

—- Я млъквай! Знам, че си се специализирал по компютърни битки. Знам, че добре припечелваш от “турнирите”, но и че си прекалено тъп, за да те включат във “виртуалната мафия”.

Мерси, мерси! Поласкан съм! Е, и какво от това?
Какво, какво! Сядаш и играеш! Трябва да намериш и разкараш от мрежата онези обирджии! Агенцията плаща всичко: залози, право за достъп, право за продължение, абсолютно всичко! Приемаш ли?
Уха-а! Приемам! — провиквам се.

И как иначе? Да ми дават пари за нещо, което аз самият бих плащал!

Още същия ден, въоръжен с нова-новеничка карта за “неограничен достъп до мрежата" и дебел каталог с реклами, се настанявам пред компютъра. Биошлемът жужи и намигва примамливо. Аз обаче само прелиствам бавно огромния том и не зная откъде да започна.

“Дявол го взел! — мисля си. — За к’во ми беше тоя неограничен избор? Щях да си играя сега... Че то така цял живот няма да ми стигне само за демонстрационните варианти!”

Накрая хлопвам книгата, зажумявам и отварям наслука. Забивам пръст в един ред, поглеждам с едно око и чета:

“КОСМИЧЕСКИ ТЕРМИНАТОР. Вашето най-вълнуващо приключение. Битки с чудовища, супермени и...”

Ей, не е честно! Това съм го играл! Не се брои! — провиквам се и захвърлям каталога.

Включвам компютъра за “бърз преглед на менюто”, нахлупвам шлема и слепешката натискам един бутон.

Мрак. Ярка светлина. Неприятно завъртане.

Намирам се сред безкрайна равнина, покрита със свежа трева. Някъде на хоризонта се синеят далечни планини. Един мършав старец тика в ръцете ми голям нащърбен меч и разпалено ме убеждава, че трябва веднага да тръгвам.

Ама, че смехория. Попаднал съм по средата на някаква игра.

Чакай малко, старче! Къде всъщност ме пращаш? — прекъсвам дърдоренето му.

Той млъква и зяпва учудено насреща ми. Направо мога да преброя пломбите му. Не че ги има, ама ако бяха в ус/пата му, сто на сто бих ги преброил. Дори без да се навеждам!

Бе ти глух ли си или си тъп! — сърди се дядката. — Нали досега ти разправях!
Тъп съм ще знаеш. Поне повечето от познатите ми така казват — обяснявам му. — Не могат всички да грешат я! Така че що не почнеш отначало. Малко се бях заплеснал.
Заплеснал се бил! Слушай внимателно, че ми пресъхна устата. Няма цял ден да дрънкам едно и също. Далеч, далеч на север, през девет земи в десета, в подножието на Ледените планини...
Ония планини ли? — соча към хоризонта.
Не бе, т’ва там е изток! Ти май и посоките не знаеш?
Е-е-е помайтапих се!
Майтапиш се, а? Много си хитър, 6rf! К’во ли съм ,‘зел тогава да ти разправям. Тръгваш на север, ето натам е, глупако! — обръща ме насила дядката. — Стигаш до планините, убиваш злия магьосник “Върколаковампир”, спасяваш Незнайната хубавица и...
Тц, не ща! Няма да стане! Без мен тия!
Що бе? Нали си героят, дето...
Никакъв герой не съм! Аз съм от АГЕНЦИЯТА ЗА ОХРАНА НА ВИРТУАЛНАТА РЕАЛНОСТ. Издирвам една компютърна банда. Освен това ми се потят дланите и не мога да влача това желязо през девет земи в десета — посочвам меча.

Ченге, а! Ченге, и то от най-тъпите! И к’во пра’йш в приказка, бе, ахмак? Че то тук си е фрашкано с бандити, бе! И чудовища има и пирати и... и... ами че те всичките са герои от играта! Тука играчите са все положителни личности! Добри, смели и умни! Гле’й го ти него, били му се потели дланите! Що не зема да те тропна с меча..

.Оставям старчето да си дрънка. Задействам картата и хайде вкъщи. Направо се изложих с тази приказка. Ама кой ми е виновен, нали избирах наслука.

Изтегляне 5.2 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 ... 32