Между пустинята и живота
Изтегляне 5.52 Mb.
|
I НИКОЛАЙ РАЙНОВ МЕЖДУ ПУСТИНЯТА И ЖИВОТА Под общата редакция на ИВАН ГРАНИТСКИ u ПАНКО АНЧЕВ Издателство • ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ • София, 2003 В света бе - и светът чрез Него стана. Но светът Го не позна; Между свои дойдe. А своите Го не приеха. Благовестие според Иоканаана, 1:10-11 Вие сте синове на закон. И затова сте Плът. А Аз съм Син на Любов. И затова съм Дух.
„Йесус от Назарет ", II действие В потайна самота и вътрешно мъл- чание води Бог душата, кога желае да й говори насаме. Искате ли да кажете не- що Богу, трябва да мълчите.
“Дyxoвен водач", 1:129, 132 В онова тъмно време, когато над града и вселената царуваше Октавианус Августус1, назван Справедливи, в малък градец на Гелил ха Гойим2, по име Назарет, се роди дете, чиито деяния и смърт мнозина благочестивци възхвалиха. Не ще повтарям и аз словата на техните хвал- би, защото Син Божи надминава всяка хвалба, изрече-на от устни на смъртен. Разказвам живота, деянията и смъртта на Сина Божи тъй, както малцина са спазили в правдив спомен — тъй, както е било. Защото моята вьрховна почит пред Човека Иешу бар Иосеф ме кара да изрека цялата истина за Оногова, който живя и умря за истината. I ...Toй се poдu през тъмна зимна нощ, далеч от хората, които посрещат царско раждане: в залутан планински градец се роди Син Божи. Не пяха ангели в нощта на неговото раждане. Не дойдоха влъхви от далечни страни да му се поклонят, нито пастири накитиха с цветни венци хижата, де- то се бе родил сетният бог. Защото никой не знаеше, че се ражда Син Божи. Черно и студено бе небето в нощта, кога се той раждаше. С костеливи пръсти стискаше побеснял мрак небето — и остър мрак висеше над Назарет през край-ните дни на зимата. Лед бе вкочанил камъните на малката къщица, дето се раждаше последният цар на Израеля. И мрак витаеше над хижата, а леден вятър хленчеше край стените - като просяк, комуто не отварят вратата. Мрак висеше над малката къщица на Иосефа дърводелец3. През тясното прозорче надничаше мъждива светлина — червена несигурна светлина от малко светилниче. То пилееше като болно око в мрачините на плахия градец несмели лъчи. А вътре в свитата хижа от глинени плинти и пясъчник — се раждаше човек. II Пророци бяха предричали дълги години раждането на дете4, което в дни на вечен мир ще води лъвовеme, a me — ослепели npeд взора му — кротко ще го следват. И мълвяха големите папируси на пророците, че това дете ще стане цар на Бене Израеля5 — u спаси- тел на света го бяха назвали книжниците на Избрания народ6. А желязната реч на наби Иешайаху7 му предричаше раждане в ясли, зовеше влъхви, царе и съдници да му се поклонят - и молеше Вечния да прати своята едра звезда, за да ги доведе до пещерата. Защото не знаеха пророците, че Обещаният ще се роди незнайно в залутан градец. Тържество чакаха те, че лъжа бе забулила техния мрачен поглед, та суетни останаха словата на тази скъдна надежда. Не можеше цар да се роди вече, защото властта на Рома тегнеше над цял свят и Железните орли избиваха вредом потомците на вси царски колена. Не смееше спасител да навести вселената, защото човек човека не може да изкупи — и самин Бог не би позволил това: чут ли е — да страда друг за людски грехове? Не можеше миротворец да поведе лъвовете, защото животът е бран, а светът — бранно поле. И онзи, който идеше, не носеше на света мир, но — меч8. ...Лъжа бяха словата на пророците. И затова никой не позна, че в тази студена нощ се ражда Мешиах. Хората спяха, забравили вси свети предричания, защото знаеха, че ще ги разбуди внезапно незнайна светлина, щом Вечният роди своя Син. А Син Божи се роди - и ничий сън не биде потре-вожен от звезди, личби и видения. Малкото дете не смути съня на земните царе. Та никой не разбра, че през нощта се е родил Обещаният.
Като лице на убиец бе бледо лицето й. Слабо бе това лице — с посинели устни, с впаднали ланити, с безумен поглед в големите очи, засенчени от мрак и приближила смърт. И — отеднаж се разнесе в полумрака остър писък, сякаш убиваха някого. Родилката отпусна ръце. И всички видяха, че лицето й се гърчи от болки. Ала тя не издаде вик. Млъкнаха всички. Детето се бе родило. То не приличаше ни на Иосефа, ни на майка си. Червени бяха косите му, редки и слепнали. Очите му бяха зелени. А погледът му — остър и студен. То гледаше като немощен старец, комуто се привиждат зли видения. Две бръчки браздяха челото му надлъж. То не приличаше на другите деца — и сродниците го гледаха смутени. А лицето му бе изкълчено в отчаян вик: то сякаш кълнеше Бога, че се е родило. Клетва бе първият му вик. Студът бе направил червеното му тяло да посинее. То се гърчеше от болка и плачеше. И когато старата Елишеба сложи детето в голямата паница с топла вода, крачката му се разшаваха немирно и бързо. То се дърпаше и кривеше, пискаше несдръжно—u с беззъби челюсти се мъчеше да захапе сбръчканата черна ръка, що бе го стиснала като в клещи. А Иосеф дърводелецът погледна детето; бръчка на погнуса трепна по лицето му — и той отърси одеж- дата си, па рече с див глас: - Грозно е детето ти, Мириам!... По-грозно дете не съм видял!... Проклет - денят, кога си го заченала! Лице на убиец е лицето на това дете... Злодеец си родила —злодеец ще откърмиш, Мириам! А роднините погледнаха стареца — и гневен укор лъсна в този поглед. И Иосеф дърводелецът махна ръка, пресече с бавни стъпки горницата, па излезе навън и хлопна гневно зад гърба си тежката врата.
И на другия ден се мълва разнесе в Назарет, че Мириам е родила дете на чужда любов и син на греховна ласка в къщата на мъжа си. А знаеха назаретци, че Иосеф е стар, та късна немощ е свила жилите му. Но Мириам бе млада. И хубавица беше. Иосеф дърводелецът се бе обръчил за нея след смъртта на своята първа жена, която му бе оставила трима синове: Иакоб, Иехуда u Иосеф — и две дъщери: Мириам и Шеломит. И знаеха всички, че Иосеф е богат, ала няма близък човек. Свидно му бе да гледа разсипан дом и пръснати деца: не бе му по воля да гледа разграбен и поделен имот. Та затова потърси жена. И намери Иосеф жена млада, сръчна да върти дом и ловка да пастри имот. А тя бе дъщеря на Иехойаким и Хана11. Името й — Мириам. А родителите й бяха умрели, та Мириам живееше при старата Елишеба. И взе я за съпруга Иосеф. Обикна я за нейната хубост и добрина — и въведе я в своя дом. Ала Мириам не можа да изпълни сърцето си с Иосефа, защото бе стар u немощен. А тя бе млада — и душата й бълнуваше горещи ласки, погледът й диреше сластна прегръдка и плътта й се топеше в потайни желания. Знайно бе, че Иосеф пие много вино. И вечер, разпален от безумието на виното и лудостта на шехара, милваше жена си с нетрезвени ласки — и я оставяше неутолена, а той заспиваше като труп. И Мириам разбра, че не ще може да има от Иосефа рожба. Много мълвяха хората за Мириам и за един младеж, прокуден от родното си място в горите, а отскоро заселен в Назарет. Името му бе Акхар бар Гамлиел. И той бе писец на главната стъгда сред града пред синагогата. Хората знаеха за него малко. Говореха, че бил син на пророк, обвинен в бунт срещу Рома и предаден на разпъване. Младият Акхар бар Гамлиел тръгнал с учениците на Иехуда от Гамала, приятел на баща му и негов сподвижник Те прегърнали делото срещу железните орли като дело на Елохима12 и повлекли мнозина подире си, но и Иехуда от Гамала бе заловен и предаден на разпъване, а учениците му — пратени на доживотна работа в корабите: те трябваше да умрат с весла в ръка или да скъсат веригата и да се хвърлят в морето. Рома ги не щадеше. Акхар бар Гамлиел се укри в горите на Гелил ха Грйим. След дни, когато делото на бунта се забрави, той се засели в Назарет. V А той бе младеж учен и в жилите му кипеше знатна кръв. Червени бяха косите му като пламенни сърпове, а очите му бяха зелени като листа на палма. Остър бе погледът му — и цял Назарет тръпнеше, колчем срещнеше мълнията на тези властни очи. Лицето му бе мургаво, сякаш бе живял в къща, която гори. Но той бе сух и жилест и сила мълвеше в движе-нията на снагата му. И жените виждаха moвa, та го пожелаваха в сърцето си. И мечтаеха наслада с него.
И когато сутрин обличаше своята пъстра риза, през чиито разцепени ръкави прозираха голи до раменете ръце, и широките шалвари, що оставяха нозете й голи до коленете, та излизаше на ручея да се мие, младежът я причакваше насаме, за да й каже, че я обича. Ала тя му не отвръщаше, защото бе свенлива и се боеше от грях. Помнеше Мириам строгите думи на Моше Първозаконника13, писани в Левит: „Ако мъж сподели легло на грях14 с брачна жена, за прелюбодейство да се сметне! Да се убият и двамата, защото блудодейство са сторили!" И Мириам с ужас отвръщаше ухо от парливите думи на Акхара, за да избяга по-скоро вкъщи. Ала то ставаше всеки ден... И легна в душата на младата жена образът на буйния недоволник с червените коси. Й кога пред изгрев още влизаше вкъщи, та виждаше мъжа си, заспал върху рогозката тръпен сън - отвръщаше се Мириам от него — и очите й диреха младото лице, а душата й — думите, чути край назаретския поток... VI А тежко минаваха дните на Мириам. И нито един ден не багреше с радост душата й. Никой я не запитваше защо скърби; никой й не подаваше ръка. Та тя носеше скръбта си насаме от хората — и никому се не оплакваше. Двете момичета на Иосефа я обичаха, но знаеха, че тя не им е майка. И кога говореха с нея, смущаваха се. А момчетата се не въртяха вкъщи — и тя ги виждаше само вечер; но те й бяха чужди, както им бе чуж- да и тя. Само старата Елишеба дохождаше, ала Иосеф я не обичаше — и двете жени трябваше да си говорят с шъпот в някой кът на голямата горница. И самотата растеше, край младата отхвърлена жена минаваха само изтритите образи на всекидневния живот, а в душата й кипеше скръб и тъпо недоволство. Другите може би не бяха по-честити от нея; ала тя виждаше себе си нещастна. Под навъсения поглед на своя мъж се усещаше слаба и немощна. А думите на Елишеба не грееха сърцето й, защото старата жена повтаряше само клюките на дребния градец и я питаше за неща, от които Мириам се свенеше. И всички дни еднакво протичаха — като мигове на един и същ безкраен, мъчителен ден: Ръцете правеха това, което са свикнали — и душата не обменяше нищо със света. Сутрин Мириам вчесваше косите си, заплиташе в тях сребърни сикли, намазваше лицето си е миризлив елей — и заедно е дъщерите си Шеломит и Мириам чистеше хижата, оправяше леглата на пода, помиташе широкия двор. Това ставаше всяка сутрин И всяка сутрин тя виждаше Акхар бар Гамлиеля, че минава край голямата отворена врата и хвърля погледи по нея. После го виждаше, че отминава към голямата стъгда, за да чака тъжители. A тoй вървеше — горд u силен, движенията на тялото му бяха мудни и гъвкави, а гласът му — звънлив и приятен. И там, на стъгдата пред синагогата, го намираха хората, които имат тъжба пред съвета на закените. Той вадеше от своя пояс три остри пера, втапяше ги едно по едно в пахарче с размита черна боя и на парче гладка кожа пишеше в учени слова просбата на тъжителя. А после скриваше приборите за писане, прибираше от тъжителя десет асария (които правят един динар) и отнасяше тъжбата в синагогата. Защото в синагогата се сбираше на три деня веднъж съветът на закените да гледа тъжби.
Край широките каменни поила на извора тя чакаше да се изредят момите. А те на подбив мълвяха името й, без да я щадят - и говореха за стария Иосеф u за лудата обич на Акхар бар Гамлиеля, Те се смееха високо — както се смее жена, която обижда... А Мириам не знаеше що да им отвърне. В начало тя се слабо усмихваше, после се червеше от срам, онемяваше - и смутено гледаше пред себе си водата на кладенеца, която влече сребърни песъчинки, търкаля ги и ги отнася с шуртене надолу. И смехът на хорската гавра късаше душата й, но тя бе слаба и кротка, та не смееше да им отвърне дума. И затова всяка заран бързаше да налее своя кърчаг, преди да се сберат момите, а после с къси забързани стъпки се отдалечаваше. А кога стигнеше вкъщи, обидите пламваха в душата й, мъката я късаше, злобата на чутото я жилеше като стръвна оса. И тя се улавяше за работа — дано забрави. И заедно с Шеломит смилаше в малка ръчна мелница една торба жито, малката Мириам стъкваше в пещта огън, а майката измесваше брашното, режеше тестото на малки питки и печеше хляб. А после отиваше на пазара - да купи за няколко асария зеленчук и месо, връщаше се вкъщи и готвеше на семейството обед. Понякога пък, додето шиеше дрехи на децата си, караше своя най-голям син Иакоба да й повтаря наизуст отбрани слова от Закона и Пророците15. Но горестта на тежка неволя плискаше и сред звъна на свещените думи своите опасни капки: младата жена се всуе нудеше да забрави чемера на чутото и преживяното. Скръбта плуваше тежко и мудно в душата й, та всеки ден черният потоп нарастваше — и Мириам се боеше — да не би най-сетне да я погълне. Но тя бе млада и понякога смътно вярваше в чудото, спасило жените на свещената книга. А когато виждаше, че чудото не иде, тя отпадаше изново — и тъмният поток я понасяше натам, дето тя съзираше своята бавна и жалка смърт. VII Но в скръбната самота на своя живот Мириам бе спастрила една малка разтуха — и понякога с радост влизаше там, дето хорските обиди, неправдата на мъжа и студените погледи на близките не намират достъп. И тази разтуха бе за нея широко царство, в което има божествен смях и гръмовита буря — над което се усмихва вечно ведро небе — в което клокочат бистри потоци и пеят птици, за които само в приказки бленува душата. И там, в царството на вярата и мечmama, тя преплиташе своите някогашни момински блянове с онова, което още чакаше от живота, както умеят да чакат простите сърца, жадни за чудеса и слепи за жестоките удари на живота. Там тя ставаше друга — и онова, което забравени царе и отколешни пророци са говорили на света, тя го говореше на себе си — и се опиваше с обетите на Избрания народ — и радваше се на ожиданията, подхранвани години от непознати мъже на откровението, чиито имена тя бе забравила. И тези чарове не можеше да й отнеме никой, защото никой не разбираше що храни душата на самотната жена. А тя се вслушваше в алмазните слова на вярата, както дете се вслушва в песента на невидима птица, изгубена в клоните на висока гора. И тя се вмисляше в обещанията на Правдата Божия, както се вмисля невръстно момиче в неясните съблазнителни думи, чути от връстни моми. И спомняше си Мириам тъмното време, кога бе дете — словата в синагогата, чути от коена16 — първите мъчни уроци по четмо и свещен език, псалмите на благочестивия цар, огнените пророчества на Иеша-йаху, Йона, Ирмейаху17, строгите повели на Моше, извел преди години своя народ от иго към Обетована земя. И нейният неясен спомен повтаряше чистите заповеди на Първозаконника, писани върху каменни плочи. Та в душата й блясваха думите на много рабини, пророци и закени, които са мълвили за Мешиах — за Обещания цар — сетния Пророк и Чудотворец. И тя си мислеше за Новото царство, когато Избраният народ ще завладее цял свят и всички горди племена ще превият врат под игото на Бога — и ще паднат на колене пред златните сандали на Сина Божи. И залисана цял ден в суетна грижа по дом и деца, тя отделяше по няколко мига на лека работа, в която боравят само пръстите, а мисълта волно чъртае златните лъкатушки на мечтата. И тогава тъкмо караше Иакоба да й чете свещените книги. В душата й блясваше златният остров на обетованието, дето душите живеят без грижа, без тъга и без тревога. Тя се прехласваше в далечни видения и свещени приказки, та често иглата увисваше в ръката й, а дрехата лежеше на коленете й едва поръбена. И сега, заета с грижи за дом и свои, тя пращаше тримата си заварени синове при същия коен, който я бе учил — да учи и тях, И отиваха Иакоб u Иехуда да учат в синагогата. Ала малкият им брат, Иосеф, не обичаше да чете — и дните, които насила прекарваше в синагогата, мъчеха душата му. Той бягаше от коена, а пред децата се гавреше с него. Та додето другите слушаха разкази от свещените книги и сричаха буквите на мъчния език, той ходеше низ назаретските лозя да лови птици. Затова Мириам не обичаше своя малък син. А Иакоб и Иехуда четяха стиховете от Закон и Пророци, преписани върху кожени ленти, учеха псалмите и слушаха трудния тълмеж на коена. Вечер, след като всички се измият, малкият Иосеф обръщаше голямата крина, около която семейството се нареждаше да вечеря. И старият Иосеф прочиташе през зъби една молитва. В нея се благодареше на Иахве18 за храната, която е дал на семейството, и за милостта, що му е отредил занапред. И завършваше бащата: „...ще Ти благодари, Господи, Бене Израел за радостите, що му даваш, ще Ти благодари, Владетелю на Силите! Амен!"
И след това най-старият син, Иакоб, повтаряше тези слова и пееше в размерен стих припева, научен от коена: „Господи, препълнена е земята с Твоята милост: научи ме на Своите повеления! Примира душата ми за спасение от Тебе: на Твоето слово се надявам! Оживи ме с милостта Си, Господи на Силите — и ще запазя клетвата на своите уста! Амен!" А после начеваше вечерята и никой не говореше, защото бащата не даваше да се говори на трапезата. Мълчаливо топеше всеки своето късче в голямото блюдо с елей, после вземаше малко печена пшеница с мед и изпиваше чаша вино. А след вечерята Иосеф дърводелецът с мълчалива молитва благодареше Богу за дневния дар, всички ставаха — и вечерята се свършваше.
И щом свършеха вечерята, Иосеф дърводелецът излизаше из къщи, но никой не смееше да го запита де отива. Мириам знаеше, че старецът навестява съседа грънчар, с когото пият до късно вино. И знаеше тя, че мъж й ще се върне посред нощ нетрезвен. Ала не дръзваше да му каже нищо. Щом останеха сами, тя сбираше децата около себе си, та заедно с тях четеше древни повести, в които се величаят подвигът на Иехудит19, благочестието на Рут20 и духовната хубост на Естер21. И повтаряше с тях пророчествата на Шамуеля22. И пееха заедно псалмите на Кореевите синове23. ...А нощта минаваше, отвън ставаше все по-черно, светилникът на едри петна озаряваше сбраното семейство, а там — в тъмния кът — се чуваше размерното и глухо стъргане на малкия Иосеф, който правеше чаши от дърво на бащиния си струг. VIII ...И един ден напролет Мириам сети нещо живо да пърха в сърцето й. Над малкия планински градец изгряваше слънцето — спокойно и плавно. Червени лъчи миеха дребните назаретски къщи, по равните гумна се лееше жълта светлина като мудна река, по кладенците се ломяха модри сенки, а по водата играеха дълги кръгли ивици небе. И в руйната светлина на слънцето, в багрите облаци над западните хълмове, в равните лъчи на небето — вредом играеше нещо бодро и весело, диво и несдръжно, което навлиза в човека, пълни жилите с радост и трепет, зашеметява душата с неясни желания и на сърцето обещава скрити наслади... И целият град приличаше на китна градина, в която се сипят звуци на празнична песен. Бадемите бяха цъфнали — и зелените дървета трупаха над къщите цветове като гъста бяла мъгла. В белите чисти венци на дърветата бръмчеха весели пчели и всяка гранка приличаше на бял талаз, посипан със златен прах. Светлината на бодро слънце потъваше в бялата игра на клонките, лъчите се ломяха над къщите в зелени петна, а над целия град разсипваше усмивки широко синьо небе. Хора поправяха големи стискала за елей, край тъмните кипариси над гробищата се лутаха сенки на стари жени, мъже минаваха по мокрите стръмни улици — и се губеха някъде. А високи маслини и сухи нарове разгъваха треперливи клони, посипани с едра зеленина. И в пукнатините на канаристия път се гънеха сгърчени листа на бодливи кактуси, впили корени в мокрия пясък на разсипани скали. Моми се смееха край големия кладенец. Чучурът плачеше, потискан от гърлата на много кърчази. И кънтяха песни по дворовете, а смях се чупеше зад всяка вратня. Край града, по далечните скалисти бърда, що обвиват назаретския хълм, се ломяха пъстри променливи багри. И поток от лъчи се сипеше по пясъчните падини, за да се стопи в криволиците на мокрия път. От стръмните урви летяха надолу буйни потоци, водата с плисък падаше, разбиваше се на мътни ручеи - и миеше каменливите улички на града. Не приличаше този ден на другите дни. Та в душата на Мириам стана топло, по жилите й плъзна опасна змия, умът й се размъти, ръцете й отслабнаха - та изпуснаха пълния кърчаг... А в синята сянка на големите дървета, отвъд кладенеца, я чакаше младият мъж, комуто бе легнала на сърце. Чакаше я — Акхар бар Гамлиел... И той я зовеше при себе си с хубавите думи на млада обич — и пращаше й звънливи поздрави — и махаше ѝ с ръце... — Ела при мене, Мириам! А кладенецът шуртеше на подсмив, момите се смееха, небето грееше отгоре като златна плащаница — и ручеят с шъпот повтаряше: — Иди при него, Мириам! На кладенеца остана само Мириам. Момите си бяха отишли. Край нея нямаше никой... А отвъд кладенеца се чуха стъпки, изпраскаха настъпени клонове, в сянката зашумя дреха. Някой идеше насам, към извора. И Мириам усети, че губи свяст... Пред нея се зави в пъстър венец зеленината на дърветата, заиграха бегливите талази на ручея, белите камъни на кладенеца, синята плащаница на небето... А човекът бързаше към нея — и тя се опря с ръка на кладенеца, защото се боеше да не падне. По пътя край извора минаха хора. И човекът, що идеше към кладенеца, спря своите стъпки. А в душата на Мириам се плъзна нещо мътно, тя усети назряла своята млада — снага, гръдта й треперливо замря в непозната изтома, нозете й се пресякоха, сякаш ударени с обръч... И пред нея блеснаха черепките на сломения кърчаг. А в сянката на смоковниците я чакаше онзи, чието сърце бе сломила нейната хубост. И той я зовеше с трепетна сласт, а неговият шъпот пърлеше душата й: — Мириам!... Ела, Мириам!... И нейната пъстра дреха се изви за миг, по лицето й пръсна румен талаз — и нозете я понесоха натам, дето я викаше нейната кипнала страст... ...Той я стисна в безумни прегръдки, разкъса с дръзка ръка пъстрата й риза — и под твърдата гръд усети сърцето й, що биеше за него... А сянката на големите дървета скри техните ласки. Каталог: files2012 files2012 -> Българите потомци на царствените скити files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов Изтегляне 5.52 Mb. Сподели с приятели:
|