Международните и европейските правни стандарти за борба с изразяването на расизъм”

Целта на настоящия спомагателен документ е да даде общ поглед върху международните и европейските правни стандарти за борба с изразяването на расизъм.¹¹³ Поради това същият цели да покаже основните разпоредби на международното право, формиращи борбата срещу расистките речи. Документът ще разгледа накратко изпълнението или разработката на няколко такива разпоредби. Съотносими не-правни стандарти ще бъдат разгледани само в степента, необходима за завършването на една по-обширна нормативна картина. Като такъв, настоящият документ е по необходимост резюмиращ и описателен. Устната презентация, основана на настоящия документ¹¹⁴, ще анализира в по-големи детайли фактическото взаимодействие между относимите разпоредби на международното право.

Известен брой международни договори са насочени към различни аспекти на правото на свобода на изразяване и повелята за борба с расизма. Сега ще изследваме един подбор от съотносими разпоредби, включени в тези международни договори.

Член ІІ от Конвенцията за превенция и наказание на престъплението геноцид (Конвенцията за геноцида) от 1948 г. дефинира „геноцида”. Член ІІІ изброява след това следните пет акта като „наказуеми” по Конвенцията: „а) геноцид [така както е дефиниран в член ІІ]; б) конспирация за извършване на геноцид; в) пряко и публично подбуждане към извършване на геноцид; г) опит за извършване на геноцид; д) съучастничество в геноцид”. От наказуемите актове, „прякото и публично подбуждане към извършване на геноцид” е недвусмислено най-съотносимо към свободата на изразяване. Така както бе отбелязано от Международния наказателен трибунал за Руанда в неговото решение по делото Акайесу, „Вероятно най-известната присъда за подбуждане към извършване на геноцид бе тази на Юлиус Щрайхер от Нюрнбергския трибунал, заради яростните антисемитски статии, които той публикува в своя седмичник Дер Щюрмер (Щурмовак)”.¹¹⁵

Съвсем неотдавна, Международният наказателен трибунал за Руанда (ICTR) направи важен принос в съвременните интерпретации за „пряко и публично подбуждане към извършване на геноцид”. Така например, Трибуналът подкрепи характеристиката, дадена от Комисията за международно право на „публично” подбуждане като „съобщаване на призив за криминално действие към редица личности на обществено място или към членове на широката публика”, посредством техническо средство за масова комуникация, като напр. радио или телевизия.¹¹⁶ Що се отнася за определителния критерий за прякост, той отново следва Комисията по международно право, която посочва, че „прекият” елемент на подбуждане предполага, че подбуждането приема пряка форма и провокира по-конкретно друго лице да се ангажира в криминален акт, и че нещо повече от едно неясно формулирано или непряко внушение ще съставлява пряко подбуждане”.¹¹⁷ Съответната mens rea (виновна воля), необходима за престъплението, включва по мнение на Трибунала: „намерението пряко да се подбужда или провокира някой да извърши геноцид. То предполага желание от страна на извършителя да създаде със своите действия особено психическо състояние, което е необходимо за извършване на такова престъпление в мисълта на лицето/лицата, които същият ангажира по този начин. Или с други думи лицето, което подбужда към извършване на престъпление, трябва да има самото то конкретно намерение да извърши престъпление […]”.¹¹⁸

Един друг въпрос с последици за свободата на речта засяга статута на отричане на геноцид. Съгласно Конвенцията за геноцида, това предполагаемо нарушение не е включено в изброените „наказуеми” актове. При условие, че отричането на Холокоста се признава за законно ограничение върху свободата на изразяване, така както се гарантира съгласно международното право, определено това е въпрос, заслужаващ допълнително изследване за това дали обхватът на Конвенцията за геноцида би могъл или следва да бъде разширен, така че да включи едно по-обширно нарушение – отричането на геноцида. Този въпрос е определено злободневен, както на международно, така и на национално ниво.¹¹⁹ Така, както ще видим по-долу, само един международен, законово задължаващ договор разрешава криминализация на отричането на геноцид, различен от / а така също и Холокоста.¹²⁰

Всеобщата декларация за човешките права от 1948 г., в допълнение към това, че е пропита от значението на човешкото достойнство и недискриминацията, съдържа и конкретен член, посветен на правото на свобода на изразяване, а именно член 19: „Всеки има право на свобода на мнение и на изразяване; това право включва свободата да отстоява мнението си без намеса и да търси, получава и споделя информация и идеи посредством всякакви медии и независимо от границите”. Това право бе впоследствие закрепено – и естествено конкретизирано – в член 19 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП), което гласи:

1. Всеки има право да отстоява убежденията си без намеса.

2. Всеки има право на свобода на изразяване; това право включва свободата да търси, получава и споделя информация и идеи от всякакъв вид, независимо от границите, независимо дали устна, писмена или печатна, под формата на изкуство или чрез всякакви други медии по свой избор.

3. Упражняването на правата, предвидени в точка 2 на този член, носи със себе си специални задължения и отговорности. Следователно то може да е под условие на известни ограничения, но те са само такива, каквито са предвидени със закон и са необходими:

a) за зачитане правата или доброто име на другите;

б) за защита на националната сигурност или на обществения ред, или на общественото здравеопазване или морала.

Единствените ограничения върху правото, подкрепено с този член, са тези, които са предвидени със закон и са необходими: a) за зачитане правата или доброто име на другите; б) за защита на националната сигурност или на обществения ред, или на общественото здравеопазване или морала.”. независимо от това, член 19 трябва да се чете във връзка с член 20, който допълнително ограничава обхвата на това право. Той предвижда забрана със закон на „Всяка пропаганда на война” (член 20, параграф 1) и – това, което е от решаващо значение за сегашните цели – „Всяка защита на национална, расова или религиозна омраза, която съставлява подбуждане към дискриминация, враждебност или насилие” (член 20, параграф 2).

Комитетът на ООН за човешките права (КЧП) направи опит да изясни връзката между членове 19 и 20, декларирайки, че необходимите забрани, изброени в последния член, са „напълно съвместими” с правото на свобода на изразяване и указвайки, че тези забрани са включени в „специалните задължения и отговорности”, от които зависи упражняването на правото (съгласно член 19).¹²¹ Той освен това посочва, че „За да стане член 20 напълно ефективен, трябва да съществува закон, който да изяснява, че пропагандата и защитата, така както са описани в настоящото, противоречат на държавната политика и предвиждат съответна санкция при нарушение”.¹²² Съдебната практика на Комитета за човешките права дава само ограничено тълкуване на връзката между членове 19 и 20. Делото Форисон срещу Франция¹²³ е пример, където можеше да се прояви по-голяма решителност относно дефиницията, но това не стана.

Делото възникна от присъдата на университетския преподавател Робер Форисон, за оспорването на престъпления срещу човечеството (т.е. отричане на Холокоста). Решаващо за заключението на КЧП, че присъдата на Форисон не е нарушение на член 19, бяха обясненията на френските власти, че ревизионистките тези, равняващи се на отричане на една всеобщо призната историческа реалност, съставляват главното [съвременно] средство за разпространение на антисемитски възгледи. Ограничаването на свободата на изразяване на Форисон намираше основание в разликата, заложена в „уважаването на правата или доброто име на другите” в член 19, параграф 3 и бе конкретно планирано да служи за „уважаване правото на еврейската общност да живее без страх от атмосфера на антисемитизъм.¹²⁴

В делото Рос срещу Канада,¹²⁵ КЧП поддържа, че ограниченията, наложени върху свободата на изразяване на училищен преподавател, не нарушават член 19, тъй като имат за цел да защитят „правата или доброто име” на лица с еврейска вяра, по-специално в образователната сфера. Учителят беше публикувал антисемитски трактати извън класната стая и беше дисциплинарно наказан, с прехвърляне на административна длъжност. КЧП отбелязва, че „правата или доброто име на другите, за защита на които могат да бъдат разрешени ограничения по член 19, могат да се отнасят за други лица или за общност като цяло”.¹²⁶ Цитирайки своето решение по делото Форисон, КЧП посочва, че „ограничения могат да бъдат позволени относно изявления, които са с характер, възбуждащ или засилващ антисемитско чувство, така че да се подкрепи правото на еврейските общности да бъдат защитени от религиозна омраза” и че тези ограничения „ извличат освен това подкрепа от принципите, отразени в член 20, параграф 2 от Пакта”.¹²⁷ Фактическата необходимост от ограничение бе оправдана за защита на „правото и свободата на еврейските деца да имат училищна система, свободна от пристрастност, предубеждение и нетърпимост”¹²⁸

Не съществуваше никаква очевидна необходимост да се разглежда връзката между членове 19 и 20 в друг случай, третиращ заблуждаващо аналогични въпроси. В делото на страната Дж.Р.Т. и В.Дж. срещу Канада,¹²⁹ разпространението на антисемитски послания с телефонни средства бе осъдено от КЧП като „недвусмислено съставляващо защита на расова или религиозна омраза” по член 20, параграф 2.¹³⁰

Член 4 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация (МКПРД) е също решаваща отправна точка за всяко изследване на взаимодействие между свободата на изразяване и премахването на расизма. Той гласи, както следва:

Държавите-страни осъждат всяка пропаганда и всички организации, които се основават на идеите или теориите за превъзходството на една раса или група лица от един цвят на кожата или етнически произход, или които се опитват да оправдаят или насърчават расова омраза и дискриминация под каквато и да било форма, и се задължават да приемат незабавни и позитивни мерки, предназначени да изкоренят всяко подбуждане към, или актове на такава дискриминация, и за целта, при надлежно спазване на принципите, въплътени във Всеобщата декларация за човешките права и на правата, изложени изрично в член 5 от тази Конвенция, между другото:

а) Обявяват за нарушение, наказуемо от закона, всяко разпространение на идеи на основата на расово превъзходство или омраза, подбуждане към расова дискриминация, както и всички актове на насилие или подбуждане към такива актове против всяка раса или група лица с друг цвят на кожата или етнически произход, както и предоставянето на всякаква помощ за расистки дейности, включително тяхното финансиране;

б) Обявяват за незаконни и забраняват организациите, както и организираните и всички други пропагандни дейности, които насърчават и подбуждат расова дискриминация, и признават участието в тези организации или дейности за нарушение, наказуемо от закона;

в) Не позволяват държавни власти или държавни институции, национални или местни, да насърчават или подбуждат расова дискриминация.

Разпоредбите на член 4 са задължителни по своя характер.¹³¹ Комитетът за премахване на расовата дискриминация посочва, че за да удовлетворят тези изисквания, „Държавите-страни трябва не само да приемат подходящо законодателство, но така също да гарантират, че същото се прилага ефективно”,¹³². Той се обосновава: „Тъй като заплахите и актовете на насилие лесно водят към други такива актове и създават атмосфера на враждебност, само непосредствената намеса може да отговори на задълженията за ефективна реакция”.¹³³

Член 4 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация (МКПРД) недвусмислено включва ограничения за правото на свобода на изразяване, които са допълнителни към – и с по-важни последици от тези, изложени в членове 19 и 20 от МКПРД. Това се отнася особено за изискването, държавите „да обявят за нарушение, наказуемо със закон, разпространението на идеи, основани на расово превъзходство”. Комитетът за премахване на расовата дискриминация е на мнение, че това изискване „е съвместимо с правото на мнение и на изразяване”.¹³⁴ Той се опитва да обоснове своето становище с препратки към член 29, параграф 2 от Всеобщата декларация за човешките права и член 20 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП). Препратката към предишната разпоредба привлича вниманието към „задълженията и отговорностите”, които притежателите на права трябва да спазват при упражняване на своите права и свободи.¹³⁵ Изненадващо е обаче, че не се прави никаква препратка към член 19, параграф 3, която съдържа еквивалентна разпоредба, която е по-конкретна за правото на мнение и свобода на изразяване. Препратката към член 20 от МПГПП е конкретно за задължението на държавите да забранят със закон „Всяка защита на национална, расова или религиозна омраза, която съставлява подбуждане към дискриминация, враждебност или насилие” . Независимо от това как Комитетът се опитва да намери квадратурата на кръг (да направи невъзможното), остава фактът, че член 20 от МКПРД е по-ограничителен за правото на мнение и свобода на изразяване от аналогични разпоредби на МКПРД.

Съгласно един водещ коментатор, обосновката зад „силно превантивната или изпреварваща методика” за член 4 „може да се разбере, като се помисли за такива явления, като разсъжденията за дехуманизацията, които са характерни елементи на геноцидните процеси или, не така драматично, за климата на потискане, който може да разцъфти, ако не се проверява, спрямо уязвими малцинства”.¹³⁶

Независимо от горното, от решаваща важност е да се подчертае, че изпълнението от държавите-страни на техните задължения по член 4 трябва да се постигне при едновременно „надлежно спазване” на принципите, въплътени във Всеобщата декларация за човешките права и на правата, изложени изрично в член 5 от МКПРД.¹³⁷ „Правото на свобода на мнението и изразяването” е измежду онези права, които са изрично изброени в член 5.¹³⁸

Становището на Комитета за премахване на расовата дискриминация (КПРД) по едно неотдавнашно дело, Еврейската общност в Осло и други срещу Норвегия,¹³⁹ е определено поучително за настоящия начин на мислене на Комитета по отношение на връзката между членове 4 и 5 от МКПРД. Фактическата предистория на делото включва марш и реч в Аским (близо до Осло), за почитане паметта на Рудолф Хес. Мероприятието било организирано от група, известна като „момчетата с ботуши”. Ищците посочват редица примери на расистка нетърпимост и расово мотивирани атаки през месеците, следващи след месец март, които те приписват на факта, че такъв марш изобщо се е състоял. Присъдата на водача на марша (г-н Сьолие) за нарушение на Норвежкия наказателен кодекс (по-специално разпоредбата, третираща нарушения, които могат да бъдат резюмирани като „враждебна реч”) бе накрая отменена от Норвежкия върховен съд. Ищците се обръщат след това към Комитета за премахване на расовата дискриминация, като претендират, че в резултат на оправдателната присъда, „не им се предоставя защита срещу разпространението на идеи за расова дискриминация и омраза, както и срещу подбуждане към такива актове”¹⁴⁰ през време на марша и че не им се предоставя средство за защита срещу това поведение, както се изисква от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация (МКПРД).

На Комитета се падна задачата да реши дали изявленията, оспорени от г-н Сьолие, биха били защитени с клаузата за „надлежно спазване” на член 4. Комитетът отбелязва, че „на принципа на свобода на речта се дава по-ниско ниво на защита в случаи на расистка и враждебна реч, която се третира от други международни органи, и че собствената Обща препоръка № 15 на Комитета посочва ясно, че забраната на всички идеи, основани на расистко превъзходство или омраза, е съвместима с правото на свобода на мнение и изразяване”.¹⁴¹ Комитетът освен това посочва, че:

клаузата за „надлежно спазване” се отнася по принцип за всички принципи, въплътени във Всеобщата декларация за човешките права, а не само за свободата на словото. По този начин, ако се даде на правото на свобода на словото по-ограничена роля в контекста на член 4, това не лишава клаузата за „надлежно спазване” от съществено значение, още повече това е така, защото всички международни инструменти, които гарантират свобода на изразяване, предвиждат възможност, при известни обстоятелства, да се ограничи упражняването на това право.¹⁴²

Комитетът заключава, че отчитайки „изключителния/явно оскърбителния характер” на оспорените заявления, същите нямат право на защита от клаузата за надлежно спазване и поради това оправдателната присъда на г-н Сьолие от Норвежкия върховен съд води до нарушение на член 4 от МКПРД.

В своята Обща препоръка ХХХ, „Дискриминация срещу неграждани”,¹⁴³ Комитетът за премахване на расовата дискриминация посочва редица общи принципи, на основата на които препоръчва на държавите-страни по Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, „така както е подходящо за техните конкретни обстоятелства”, да приемат различни мерки, включително:

ІІІ. Защита срещу враждебна реч и расистко насилие

11. Предприемат стъпки за премахване на ксенофобски нагласи и поведение спрямо неграждани, по-специално на враждебна реч и расистко насилие, и за насърчаване на по-добро разбиране на принципа на недискриминация по отношение на ситуацията на неграждани;

12. Предприемат решително действие за противопоставяне на всяка тенденция за визиране, заклеймяване, стереотипизиране или профилиране, на основата на раса, цвят на кожата, потекло или национален или етнически произход, на членовете на групи от населението „неграждани”, особено от страна на политици, служебни лица, преподаватели и медиите, в Интернет или в други мрежи за електронни съобщения, както и в обществото като цяло;

Макар че не са законово задължаващи за държавите, редица международни инструменти, приети от ЮНЕСКО, заслужават внимание, поради тяхната обща съотносимост към връзката свобода на изразяване/антирасизъм, а така също и поради конкретната им съотносимост към ролята на медиите в тази област. Така например, член 5.3 от Декларацията на ЮНЕСКО за расата и расовите предразсъдъци (1878 г.), гласи:

Средствата за масово осведомяване и тези, които ги контролират или им служат, както и всички организирани групи в рамките на националните общности, се приканват – при надлежно спазване на принципите, въплътени във Всеобщата декларация за човешките права, особено принципа на свобода на изразяване – да насърчават разбирането, толерантността и приятелството между отделните лица и групите и да допринасят за изкореняване на расизма, расовата дискриминация и расовите предразсъдъци, по-специално като се въздържат от представяне на стереотипирана, пристрастна, едностранна или тенденциозна картина на отделни лица и на различни човешки групи. Комуникацията между расовите и етническите групи трябва да е взаимен процес, позволяващ им да се изразяват и да бъдат напълно чути, без пречка или препятствие. Поради това средствата за масово осведомяване следва да възприемат свободно идеи на отделни лица и групи, които улесняват тази комуникация.¹⁴⁴

Един друг пример се дава с член 3.2 от Декларацията на ЮНЕСКО за принципите на толерантност (1995 г.), който гласи:

[…] Средствата за комуникация са в състояние да играят конструктивна роля за улесняване на свободния и открит диалог и дискусията, разпространявайки ценностите на толерантност и изтъквайки опасностите от безразличие спрямо увеличаващите се нетолерантни групи и идеологии.

Световна конференция срещу расизма

Световната конференция срещу расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаната с тях нетърпимост бе проведена в Дърбан, Южна Африка, от 31 август до 8 септември 2001 г. Фокусът на Декларацията и Програмата за действие на Световната конференция¹⁴⁵ е обширен и отразява едно многообразие от тематични и регионални приоритети. Очевидният ентусиазъм на езика, използван в тези документи, е добро предзнаменование за тяхното ефективно изпълнение. Макар че заклеймяването и негативното стереотипизиране на уязвими лица или групи лица се критикуват в Декларацията (параграф 89), едновременно с това се подчертава, че една възможна противоотрова спрямо такива тенденции би могла да се съдържа в упражняването на корективните пълномощия на медиите (параграф 90). Насърчаването на културното многообразие от страна на медиите е решаваща съставна част на тази противоотрова (параграф 88). Тези безпокойства относно използването на и злоупотребата със медиите са еднакво приложими, ако не и още повече, за новите технологии и по-специално, на Интернет (параграфи 90-92). Това се потвърждават и в Декларацията.¹⁴⁶

От своя страна Програмата за действие се връща отново на тези теми, но по начин, обръщащ внимание на тяхното практическо приложение. За тази цел, тя призовава за насърчаване на доброволни етични кодекси на поведение, механизми, политики и практики на саморегулиране от страна на всички сектори и на всички нива на медиите, така че те да способстват за борбата срещу расизма (параграф 44). Освен това програмата защитава, в рамките на параметрите на международни и регионални стандарти за свободата на изразяване, по-голямо и (ако е подходящо), съгласувано действие на държавата за противопоставяне на расизма в медиите (параграф 145). На разпространението на расистка реч и извършването на аналогични расистки актове чрез Интернет и посредством други форми на нови информационни и комуникационни технологии следва да се обърне особено внимание (параграф 147).¹⁴⁷ След това се изброява списък на предложени подходи към съотносимите проблеми.¹⁴⁸

Работа на специалните докладчици на ООН

Следва да споменем и значимостта и ценността на нормативната работа, извършвана от различните специални докладчици в системата на Обединените нации по обсъжданите въпроси в този документ. Специалните докладчици по насърчаване и защита на правото на свобода и изразяване и специалните докладчици по съвременните форми на расизъм, расова дискриминация, ксенофобия и свързана с тях нетолерантност възникват спонтанно в мисълта, но ще е небрежност да пренебрегнем работата на специалния докладчик за свобода на религията и вярата, както и тази на други специализирани упълномощени лица, на основание оценка за несъотносимост. Казвайки това, обхватът на настоящия документ не позволява подробно излагане на техните различни приноси.

Съвет на Европа¹⁴⁹

Европейската конвенция за човешките права е истински централен момент в защитата на човешките права в Европа. Все пак обаче, тъй като релевантната съдебна практика на Европейския съд за човешките права и (сега несъществуващата) Европейска комисия за човешките права е фокусът на друг основен документ,¹⁵⁰ тя няма да се изследва допълнително тук. Работата на Европейска комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН) ще е обект на друг отделен основен документ.¹⁵¹