Memory stirred, but he turned his head, shyingaway from it

Размер216.91 Kb.
  1   2

Окото на Света

стр. 10 

— Някога ме наричаха Елан Морин Тедронай, но сега… 
— Излъстителя на Надеждата — прошепна Луз Терин. Memory stirred, but he turned his head, shyingaway from it. 
— Значи все пак помниш някои неща. 
Глава 1 Стр. 21 
— Не че не ти вярвам, момче, но къде може да се е дянал? 
— Не знам. Но беше там. Там беше. He snatched up the fallen bow and arrow, hastily checked the fletchingbefore renocking, and half drew before letting the bowstring relax. There was nothing to aim at. "He was." 
Трам поклати прошарената си глава. 

Стр.25 вместо „ракия”, носи всъщност бренди. Макар по-нататък да го наричат сайдер. 

"You're just full of cheerful thoughts, aren't you?" Rand muttered. "You sound worse than Cenn. " 
Говориш също като Кен — промърмори Ранд. 

— Глупости — изръмжа Кен. 

"Foolishness," Cenn grumbled, but fell silent at a look from Bran that had all the weight of the Mayor'soffice in it. 

— Добре де, а къде е тогава? 

— Ама защо не ни казахте, че ще има фойерверки? — настоя обидено Мат. 
"Why didn't you tell us?" Mat demanded in an aggrieved voice. "The whole village would have had asmuch fun with the waiting as with the gleeman. Or almost, anyway. You can see how everybody's been overjust a rumor of fireworks." 
— Ако знаех със сигурност от кого са тръгнали тези слухове… — Бран се намръщи. — Ако знаех кой мрънка из селото колко скъпо щяло да ни струва и че хората слушат нещо, което трябваше да се пази в тайна… 

Стр.33 края 

— А, че защо не? — отвърна примирено Мат. — Както каза баща ти, колкото по-скоро разтоварим… Пък може и Егвийн да се появи. Да те гледам как си я зяпнал ще е не по-малко забавно, отколкото да пусна язовеца. 
Rand paused in the act of putting his bow and quiver in the back of the cart. He really had managed toput Egwene out of his mind. That was unusual in itself. But she would likely be around the inn somewhere.There was not much chance he could avoid her. Of course, it had been weeks since he saw her last. 
"Well?" Mat called from the front of the inn. "I didn't say I would do it by myself. You aren't on theVillage Council yet." 
With a start, Rand took up a cask and followed. Perhaps she would not be there after all. Oddly, thatpossibility did not make him feel any better. 

Глава 3 стр.45 начало 

Clusters of pots clattered and banged as the peddler's wagon rumbled over the heavy timbers of theWagon Bridge. Все още обсаден от тълпата — селяни и фермери от околността, дошли за празника — амбулантът дръпна поводите на конете и ги спря пред странноприемницата. 

Глава 4 стр.71 края 

— Сивите коси все още не означават, че мозъците ни са станали на пихтия — отвърна му сухо Трам. — Тъй че дръж окото си будно. Може би и аз ще го забележа, ако отново ни се изпречи. 
Rand settled down to do just that. He was surprised to realize that his step felt lighter. The knots weregone from his shoulders. He was still scared, but it was not so bad as it had been. Tam and he were just as aloneon the Quarry Road as they had been that morning, but in some way he felt as if the entire village were with them. That others knew and believed made all the difference. There was nothing the black-cloaked horsemancould do that the people of Emond's Field could not handle together. 

Глава 5 стр.86 края 

— Скоро ще сме в селото, на безопасно, и Премъдрата ще оправи всичко. Ще видиш. Ще видиш, че всичко ще се оправи. 
That thought was like a beacon as he pulled on his coat and bent to tend Tam's wound. They would besafe once they reached the village, and Nynaeve would cure Tam. He just had to get him there. 

Глава 9 стр.136 края 

Ранд се поколеба, после разтърси рамене и се помъчи да укрепи решимостта си. Нямаше друг избор, освен да тръгне, но щеше да се върне в Емондово поле, колкото дълго и далечно да се окажеше пътуването му. 
Rand hesitated, exchanging a wondering glance with Mat. While Moiraine 
had been telling the story, Master al'Vere's Dhurrans could not have dragged him away, but now something else 
held his feet. This was the real beginning, leaving the inn and following the Warder into the night. He shook himself, and tried to firm his resolve. He had no choice but to go, but he would come back to Emond's Field, however far or long this journey was. 
“What are you waiting for?" Lan asked from the door that led out of the back of the common room. 
With a start Mat hurried to him. 
Trying to convince himself that he was beginning a grand adventure, Rand followed them through the darkened kitchen out into the stableyard. 

Глава 10 стр.137 начало 

В конюшнята ги чакаше Перин и Лан го попита: 
А single lantern, its shutters half closed, hung from a nail on a stall post, casting a dim light. Deep shadows swallowed most of the stalls. As Rand came through the doors from the stableyard, hard on the heels of Mat and the Warder, Perrin leaped up in a rustle of straw from where he had been sitting with his back against a stall door. A heavy cloak swathed him. 
Lan barely paused to demand, 

Стр.146 края 

Преди някой да е успял да зададе още въпроси на веселчуна, Лан даде указания: 
— Сега поемаме по Северния път. Ако ви е мил животът, следвайте ме, не изоставяйте и се дръжте плътно един до друг. 
He wheeled his horse about, and the others galloped wordlessly after him. 

Вишекула – Hightower Едно от любимите ми имена в сериите се оказа всъщност игра на думи. Никога досега не се бях сещал за това. 

Глава 13 стр.176 
Пътуването им продължаваше вече шести ден. Студеното слънце бавно се плъзгаше над короните на дърветата, шепа тънки облаци се носека високо на север. В един момент вятърът задуха посилно и Ранд придърпа наметалото на раменете си. Зачуди се дали изобщо някога ще стигнат до Бейрлон. Разстоянието, което бяха изминали, беше повече от достатъчно, за да стигнат по права линия от Таренов сал чак до Бялата река, но всеки път, когато питаха, Лан им отвръщаше, че им остава малко път, толкова малко, че дори не си струвало да се обсъжда. Всичко това го притесняваше. 
Една привечер се изкачиха на нисък хълм и долу, на не повече от миля, сред голите дървеса и удължените сенки видяха Бейрлон. Ранд ахна. 

On into the sixth day the slow journey stretched. The warmthless sun slid slowly toward the treetops,while a handful of thin clouds drifted high to the north. The wind gusted higher for a moment, and Rand pulled his cloak back up onto his shoulders, muttering to himself. He wondered if they would ever get to Baerlon. The distance they had traveled from the river already was more than enough to take him from Taren Ferry to the White River, but Lan always said it was just a short journey whenever he was asked, hardly worth calling a 
journey at all. It made him feel lost. 
Lan appeared ahead of them in the woods, returning from one of his forays. He reined in and rode beside Moiraine, his head bent close to hers. 
Rand grimaced, but he did not ask any questions. Lan simply refused to acknowledge all such questions aimed at him. 
Only Egwene, among the others, even appeared to notice Lan's return, so used to this arrangement had they become, and she kept back, too. The Aes Sedai might have begun acting as if Egwene were in charge of the Emond's Fielders, but that gave her no say when the Warder made his reports. Perrin was carrying Mat's bow, wrapped in the thoughtful silence that seemed to take them all more and more as they got further from the Two Rivers. The horses' slow walk allowed Mat to practice juggling three small stones under Thom Merrilin's 
watchful eye. The gleeman had given lessons each night, too, as well as Lan. 
Lan finished whatever he had been telling Moiraine, and she twisted in her saddle to look back at the others. Rand tried not to stiffen when her eyes moved across him. Did they linger on him a moment longer than on anyone else? He had the queasy feeling that she knew who had been listening in the darkness that night. 
"Hey, Rand," Mat called, "I can juggle four!" Rand waved in reply without looking around. "I told you I'd get to four before you. I - Look!" 
They had topped a low hill, and below them, a scant mile away through the stark trees and the stretching shadows of evening, lay Baerlon. Rand gasped, trying to smile and gape at the same time. 

Глава 14 стр.186 

— Тук ли? — изсумтя Ара. — Неприятности? Рудничарите, дето размахват юмруци из улиците, не могат да се нарекат неприятност. Нито… — Той млъкна и ги изгледа за миг. — Имах предвид нещо като онова в Гаелдан — каза прислужникът. — Не, предполагам, че не. Долу в селата освен овце друго няма, нали? Без да се обиждате. Просто исках да кажа, че тук при нас е кротко. Тъй или иначе, странна беше тази зима. Странни неща ставаха из планините. Онзи ден чух, че в Салдеа се били появили тролоци. Но това все пак са Граничните земи, нали така? 
He finished with his mouth still open, then snapped it shut, appearing surprised that he had said so much. 
Rand had tensed at the word Trollocs, and tried to hide it by wringing his washcloth out over his head. 
As the fellow went on he relaxed, but not everyone kept his mouth shut. 

— Тролоци ли? — изграчи Мат. Ранд го плисна с вода, но Мат само се ухили и я отри от лицето си. — Аз ако взема да ти разправям за тролоци… 

Глава 15 стр.196 начало 

Sunlight streaming across his narrow bed finally woke Rand out of a deep but restless sleep. 
Събуди го слънчевата светлина. 

Глава 17 стр.235 край 

— Мисля, че е по-добре да поспим — прозя се Ранд. — Дори да останем будни, няма да можем да си отговорим на тези въпроси. 
Rand yawned suddenly. The others twitched nervously at the sound. "I think we'd better get some sleep," he said. "Staying awake won't answer anything." 
Perrin spoke quietly. "She should have done something." No one answered. 
Rand squirmed onto his side to avoid a root, tried his back, then rolled off of a stone onto his belly and another root. It was not a good campsite they had stopped at, not like the spots the Warder had chosen on the way north from the Taren. He fell asleep wondering if the roots digging into his ribs would make him dream, and woke at Lan's touch on his shoulder, ribs aching, and grateful that if any dreams had come he did not remember them. 
It was still the dark just before dawn, but once the blankets were rolled and strapped behind their saddles Lan had them riding east again. As the sun rose they made a bleary-eyed breakfast on bread and cheese and water, eating while they rode, huddled in their cloaks against the wind. All except Lan, that is. He ate, but he was not bleary-eyed, and he did not huddle. He had changed back into his shifting cloak, and it whipped around him, fluttering through grays and greens, and the only mind he paid it was to keep it clear of his sword-arm. His face remained without expression, but his eyes searched constantly, as if he expected an ambush any moment. 

Глава 18 стр.236 начало 

Кемлинският път не се различаваше много от Северния път през Две реки. Разбира се, беше значително по-широк и си личеше, че е много по-използван, but it was still hard-packed dirt, 
lined on either side by trees that would not have been at all out of place in the Two Rivers, especially since only the evergreens carried a leaf. 
The land itself was different, though, for by midday the road entered low hills. For two days the road ran through the hills - cut right through them, sometimes, if they were wide enough to: have made the road go much out of its way and not so big as to have made digging through too difficult. As the angle of the sun shifted each day it became apparent that the road, for all it appeared straight to the eye, curved slowly southward as it ran east. Rand had daydreamed over Master al'Vere's old map - half the boys in Emond's Field had daydreamed 
over it - and as he remembered, the road curved around something called the Hills of Absher until it reached 

От време на време Лан ги оставяше да починат на върха на някой хълм, откъдето имаше ясна видимост напред и назад по пътя, както и към околностите. Стражникът оглеждаше местността, докато останалите изтягаха крака или присядаха под дърветата да хапнат. 

Глава 20 стр.271 

След известно време вече не беше сигурен дали ръцете му изобщо ще успеят да вдигнат брадвата. Истинска мъка беше дори да ги движи и с всяко следващо замахване лицето му все по-трудно се подаваше над водата. „Един работен ден в ковачницата не може и да се сравни с това“ — помисли си той изтощен. В този момент изриталият назад крак се опря в нещо. Едва след като изрита отново, разбра какво е. Дъното. Беше стигнал до плиткото. Беше преплувал реката. 
Sucking air through his mouth, he got to his feet, splashing about as his legs almost gave way. He 
fumbled his axe out of its loop as he floundered ashore, shivering in the wind. He did not see any Trollocs. He did not see Egwene, either. Just a few scattered trees along the riverbank, and a moonlight ribbon on the water. 
When he had his breath again, he called their names again and again. Faint shouts from the far side answered him; even at that distance he could make out the harsh voices of Trollocs. His friends did not answer, though. 
The wind surged, its moan drowning out the Trollocs, and he shivered. It was not cold enough to freeze the water soaking his clothes, but it felt as if it was; it sliced to the bone with an icy blade. Hugging himself was only a gesture that did not stop the shivering.
Премръзнал, уморен и сам, той се закатери по речния бряг, за да намери някакъв подслон. 

Глава 22 стр.292 начало 

Перин се събуди много след изгрев слънце. Не се забелязваше никакво движение. Утринта беше студена и тиха. Ако имаше тролоци на източния бряг на Аринел, то те не се движеха, поне не близо до него. Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и изчака още няколко секунди, докато сърцето му престане да тупти възбудено. 

In a small copse of trees, beneath a pile of cedar branches roughly cut in the dark, Perrin slept long after sunrise. It was the cedar needles, pricking him through his still-damp clothes, that finally pricked through his exhaustion as well. Deep in a dream of Emond's Field, of working at Master Luhhan's forge, he opened his eyes and stared, uncomprehending, at the sweet-smelling branches interwoven over his face, sunlight trickling through. 
Most of the branches fell away as he sat up in surprise, but some hung haphazardly from his shoulders, and even his head, making him appear something like a tree himself. Emond's Field faded as memory rushed back, so vivid that for a moment the night before seemed more real than anything around him now. 
Panting, frantic, he scrabbled his axe out of the pile. He clutched it in both hands and peered around cautiously, holding his breath. Nothing Moved. The morning was cold and still. If there were Trollocs on the east bank of the Arinelle, they were not moving, at least not close to him. Taking a deep, calming breath, he lowered the axe to his knees, and waited a moment for his heart to stop pounding. 

Храсталакът, който го заобикаляше, беше първият подслон, на който се бе натъкнал през нощта. Беше твърде нисък, за да му осигури прикритие срещу нечий търсещ поглед, ако се изправеше в цял ръст. Той запълзя на четири крака към края на храсталака и легнал по корем, започна да оглежда речния бряг. 
Пронизващият нощен вятър беше утихнал до лек повей, от който водната повърхност едва се вълнуваше. Реката течеше спокойна и праана. И широка. Сигурно достатъчно широка, за да не може някой Чезнещ да я прекоси. Отсрещният бряг изглеждаше като непрекъснат низ от гъста дъбрава, докъдето му стигаха очите, и нагоре, и надолу по реката. Там също така не се забелязваше никакво движение. 
He was not sure how he felt about that. Fades and Trollocs he could do without quite easily, even on the other side of the river, but a whole list of worries would have vanished with the appearance of the Aes Sedai, or the Warder, or, even better, any of his friends. If wishes were wings, sheep would fly. That was what Mistress Luhhan always said. 
От коня му нямаше и следа. Той се надяваше, че животното е успяло само` да преплува реката — но той така или иначе беше навикнал повече да ходи, отколкото да язди, а ботушите му бяха здрави и добре подковани. Нямаше нищо за ядене, но прашката все още беше увита около кръста му, а и с помощта на няколкото примки в джоба си можеше лесно да си хване някой заек. Всичко, необходимо за запалване на огън, беше загубено заедно с дисагите му, но той знаеше как да се оправи с това положение. 
He shivered as the breeze gusted into his hiding place. His cloak was somewhere in the river, and his coat and everything else he wore were still clammy cold from the soaking in the river. He had been too tired for the cold and damp to bother him last night, but now he was wide awake to every chill. Just the same, he decided against hanging his clothes on the branches to dry. If the day was not precisely cold, it was not even close to warm. 
Time was the problem, he thought with a sigh. Dry clothes, with a little time. A rabbit to roast and a fire to roast it over, with a little time. His stomach rumbled, and he tried to forget about eating altogether. There were more important uses for that time. One thing at a time, and the most important first. That was his way. 

Очите му проследиха мощното течение на Аринел. Той не беше по-добър плувец от Егвийн. Ако и тя беше успяла да се прехвърли… Не, не ако. Мястото, където тя трябваше да е прекосила, сигурно беше по-надолу по течението. Той забарабани с пръсти по земята, претегляйки и премисляйки. 

Глава 23 стр.300 

— Може би — отвърна предпазливо Перин и нетърпеливата й усмивка се стопи. 
Той прибра прашката и хвана извитата като полумесец брадва. Беше си истинско оръжие, но нито скришните му тренировки в задния двор на ковачницата, нито няколкото урока на Лан го бяха научили да я използва както трябва. Даже и битката пред Шадар Логот му се струваше твърде незначителна, за да му вдъхне увереност. А и никога нямаше да постигне онази „празнота“ на ума, за която говореха Ранд и Стражникът. 
Sunlight slanted through the trees behind them, and the forest was a still mass of dappled shadows. The faint smell of woodsmoke drifted around them, tinged with the aroma of cooking meat. It could be rabbit, he thought, and his stomach grumbled. And it could be something else, he reminded himself. He looked at Egwene; she was watching him. There were responsibilities to being leader. 
— Почакай ме тук — каза тихо. — Тя се начумери, но той я прекъсна: — И пази тишина! 

Глава 26 стр. 339 

По командата на Том Мат и Ранд започнаха да събират багажа си. Не че имаха кой знае какво да прибират освен дрехите на гърба си. Ранд взе одеялото си, дисагите и бащиния си меч. За миг задържа меча в ръцете си и мъката по родния край го жегна така, че очите му запариха. Не знаеше дали изобщо ще види Трам отново. Или дома си? „Целият ти живот ще премине в тичане, в тичане и страх от собствените ти сънища.“ Той въздъхна, сви рамене и пристегна колана с меча на кръста си. 
Gelb came back on deck, followed by his twin shadows. He looked straight ahead, but Rand could still feel hatred coming off him in waves. Back rigid and face dark, Gelb walked stifflegged down the gangplank and pushed roughly into the thin crowd on the dock. In a minute he was gone from sight, vanished beyond the merchants' carriages. 
По кея нямаше много хора, а повечето от тези, които се мяркаха, бяха пристанищни работници, рибари, оправящи мрежите си, и неколцина по-добре облечени граждани, дошли да видят първата ладия, пристигнала тази година от Салдеа. Егвийн, Моарейн и Лан обаче ги нямаше. 

— Някой ханджия би могъл да ни каже дали са тук, или са минали през града. Ханджиите знаят всички новини и клюки. Ако не са тук… — Той погледна Ранд и Мат. — Ако не са тук, трябва да си поговорим. — Cloak swirling around his ankles, he set off into the town, away from the river. На Ранд и Мат им се наложи да побързат, за да не изостанат. 

The broad, milk-white arch that gave the town its name dominated Whitebridge as much close up as it did from afar, but once Rand was in the streets he realized that the town was every bit as big as Baerlon, though not so crowded with people. A few carts moved in the streets, pulled by horse or ox or donkey or man, but no carriages. Those most likely all belonged to the merchants and were clustered down at the dock. 
Shops of every description lined the streets, and many of the tradesmen worked in front of their establishments, under the signs swinging in the wind. They passed a man mending pots, and a tailor holding folds of cloth up to the light for a customer. A shoemaker, sitting in his doorway, tapped his hammer on the heel of a boot. Hawkers cried their services at sharpening knives and scissors, or tried to interest the passersby in their skimpy trays of fruit or vegetables, but none was getting much interest. Shops selling food had the same 
pitiful displays of produce Rand remembered from Baerlon. Even the fishmongers displayed only small piles of small fish, for all the boats on the river. Times were not really hard yet, but everyone could see what was coming if the weather did not change soon, and those faces that were not fixed into worried frowns seemed to stare at something unseen, something unpleasant. 

В центъра на града имаше голям площад, застлан с камъни, изтрити от поколения пешеходци и колелета на каруци. 

Стр.354 край 

Ранд бавно кимна. Пътят зад тях все още беше празен. Почти очакваше — надяваше се поне — Том все пак да се появи, забързан, пухтящ под мустаците си, за да им покаже каква беля са му те двамата. „Кралски благослов“ в Кемлин. Той с мъка се изправи и метна вързопа на Том на гърба си Мат го изгледа боязливо, с присвити очи. 
— Да тръгваме — въздъхна Ранд и пое по пустия Кемлински път. He heard Mat muttering, and after a moment he caught up to Rand. 
They trudged along the dusty road, heads down and not talking. The wind spawned dustdevils that whirled across their path. Sometimes Rand looked back, but the road behind was always empty. 

Глава 27 стр.364 

Ейрам придърпа Егвийн настрана. Перин не можеше да чуе какво й говори, но тя тръскаше глава, отначало бавно, после все по-рязко, а той правеше умолителни жестове. Лицето му се променяше, от молба към убеждение, но тя продължаваше упорито да клати глава, докато Ила не я освободи от внука си, като му подвикна сърдито. Начумерен, Ейрам тръгна нанякъде, пропускайки останалата част от сбогуването. Ила го изгледа, колебаейки се дали да му извика да се върне. „Тя също изпитва облекчение — помисли си Перин. — Облекчение, че няма да тръгне с нас… с Егвийн.“ 
When he had shaken every hand in the camp at least once and hugged every girl at least twice, the crowd moved back, opening a little space around Raen and Ila, and the three visitors. 
— Дойдохте в мир — изрече напевно Рен накрая и се поклони тържествено. — Тръгнете си в мир. Огньовете ни ще ви срещнат винаги с добре дошли, в мир. Пътят на листото е мир. 

Глава 28 стр.367 

— Част от обучението, което ще получиш в Тар Валон, Премъдра, ще те научи как да държиш под контрол собствения си нрав. Нищо не можеш да направиш с Единствената сила, когато чувствата властват над разума ти. Nynaeve opened her mouth, but the Aes 
Sedai went right on. "Lan, I must speak with you a moment." 
The two put their heads together, and Nynaeve was left with a sullen glower that she hated every time she realized it was on her face. It came too often as the Aes Sedai deftly turned her questions off onto another subject, slid easily by her conversational traps, or ignored her shouts until they ended in silence. The scowl made her feel like a girl who had been caught acting the fool by someone in the Women's Circle. That was a feeling Nynaeve was not used to, and the calm smile on Moiraine's face only made it worse. 
Само да можеше да се отърве някак от тази жена! Лан, сам за себе си, беше по-добър — един Стражник би трябвало да се справи с това, което е необходимо, казваше си тя припряно, и усещаше как изведнъж се изчервява. 

Стр.371 край 

Нинив усети, че стомахът й се е свил на топка. „И аз ли съм една от тези млади жени, от които не се отказваш? Ще видим, Айез Седай. Светлината да те изгори дано, ще видим.“ 
The meal was finished in silence, and it was a silent three who rode through the gates and down the Caemlyn Road. Moiraine's eyes searched the horizon to the northeast. Behind them, the smoke-stained town of Whitebridge cowered. 

Глава 29 стр.373 

Тука ще ви пусна цялата глава почти докрая, защото рязането е в промишлени количества. 

Илиас ги дърпаше настойчиво напред, сякаш искаше да преодолеят загубата на време с Пътуващия народ. Но въпреки бързането сега той вземаше такива предпазни мерки, за които преди не беше и помислял. Нощем палеха огън само там, където можеха да се намерят сухи дървета по земята. Не даваше и клонче да отчупят от здраво дърво. Огньовете, които кладеше, бяха малки, винаги скрити в дупка, изкопана грижливо, като преди това изрязваше дебел чим. Щом си приготвеха вечерята, заравяше въглените и ги покриваше с чима. Всеки път преди отново да потеглят, още в сивкавата предутрин, оглеждаше бивака сантиметър по сантиметър, за да е сигурен, че не е останала следа от това, че някой е пренощувал тук. Дори наместваше обърнати камъни и изправяше стъпкани стръкове по земята. Правеше го бързо и това не отнемаше повече от пет минути, но не тръгваха преди да остане доволен. 

Перин не смяташе, че тези предпазни мерки ще го отърват от сънищата, но когато си помислеше от какво могат да ги отърват, предпочиташе да си остане само със сънищата. Първия път Егвийн смутено попита дали са се върнали тролоците, но Илиас само поклати глава и ги подкани да побързат. Перин не каза нищо. Той знаеше, че наблизо няма тролоци. Вълците надушваха само трева, дървета и дребни животни. Не страх от тролоците тласкаше Илиас напред, но онова друго нещо, за което дори и Илиас не беше сигурен. Вълците също не знаеха какво е то, но долавяха настойчивата предпазливост на Илиас и започнаха да разузнават, сякаш заплахата гк следваше по петите или ги чакаше, скрита в засада зад следващотс възвишение. 
Теренът скоро премина в издължени ниски възвишения, твърде ниски, за да се нарекат хълмове. Пред тях се простираше земя, осеяна бъс смрадливи бурени, полюшвани от източния вятър. Горските шубраци ставаха все по-редки. Слънцето се издигаше лениво, без да топли. 
Among the squat ridges Elyas followed the contours of the land as much as possible, and he avoided 
topping the rises whenever possible. He seldom talked, and when he did . . . 
"You know how long this is taking, going around every bloody little hill like this? Blood and ashes! I'll be till summer getting you off my hands. No, we can't just go in a straight line! How many times do I have to tell you? You have any idea, even the faintest, how a man stands out on a ridgeline in country like this? Burnme, but we're going back and forth as much as forward. Wiggling like a snake. I could move faster with my feet tied. Well, you going to stare at me, or you going to walk?" 
Perrin exchanged glances with Egwene. She stuck her tongue out at Elyas's back. Neither of them said anything. The one time Egwene had protested that Elyas was the one who wanted to go around the hills and he should not blame them, it got her a lecture on how sound carried, delivered in a growl that could have been heard a mile off. He gave the lecture over his shoulder, and he never even slowed to give it. 

Илиас не говореше и непрекъснато се озърташе, понякога се взираше втренчено, сякаш виждаше нещо друго, а не грубата суха трева. Но дори и да виждаше нещо, Перин и вълците не го забелязваха. Лицето на Илиас се смръщваше все повече, въпреки че той не казваше нито защо трябва да бързат толкова, нито от какво се опасява. 
Понякога на пътя им се изпречваше рид, по-дълъг от останалите, на мили на изток и на запад. В такива случаи дори Илиас трябваше да се съгласи, че заобикалянето му би ги отвело твърде далече от основното им найравление. Но не им разрешаваше просто да го пресекат. Оставяше ги в подножието на склона, изпълзяваше по корем до билото и оттам надничаше толкова внимателно, сякаш вълците не бяха разузнали терена само десетина минути преди това. 
„Вълците ще ни предупредят, ако има някаква опасност — мислеше Перин. — Би било чудесно, ако са се махнали, ако просто са изчезнали, но точно сега… точно сега те ще ни предупредят. Какво толкова търси този човек? Какво?“ 
След дълго оглеждане Илиас им махваше да продължат след него. Всеки път теренът пред тях се оказваше чист. Всеки път, до следващия рид, който не можеха да заобиколят. При третия такъв рид Перин не издържа и каза: 
— Аз… Аз идвам с теб. 
— Сниши се — каза му само Илиас. 
As soon as he spoke Egwene jumped down from Bela. 
The fur-clad man pushed his round hat forward and peered at her from under the edge. "You expecting to make that mare crawl?" he said dryly. 
Her mouth worked, but no sound came out. Finally she shrugged, and Elyas turned away without another word and began climbing the easy slope. Perrin hurried after him. 

Когато почти стигнаха билото, Илиас бързо посочи надолу, просна се по корем на земята и пропълзя последните няколко метра. Перин го последва. 
На самия връх Илиас свали шапката си и предпазливо вдигна глава. Перин също надникна през няколкото трънливи стръка бурени, но не забеляза нищо освен същата хълмиста равнина, която се простираше и зад тях. Долният скат беше оголен, чак в ниското бяха щръкнали група дръвчета, може би на половин миля южно от рида. Вълците сигурно вече бяха минали през тях и не бяха надушили никакви следи от тролоци или мърдраали. 
На изток и запад, доколкото Перин можеше да прецени, теренът беше същият, същата вълниста степ, тук-там осеяна с шубраци. Не се забелязваше никакво движение. Вълците се намираха може би на повече от миля пред тях и той трудно долавяше присъствието им. Те не бяха забелязали нищо, когато бяха преминали през този участък. „Какво търси той? Тук няма нищо.“ 
— Само си губим времето — промълви Перин и понечи да се надигне, но в този момент от горичката под тях се издигна ято гарвани. Петдесетина, може би сто черни птици, които закръжиха в спирала към небето. Младежът замръзна. „Очите на Тъмния. Дали са ме забелязали?“ По лицето му потекоха струйки пот. 
Сякаш пронизани от една и съща мисъл, всички гарвани рязко се понесоха в една посока. На юг. Ятото се скри зад следващото възвишение. На изток от друг шубрак се надигна друго ято. Черната маса се завъртя два пъти в кръг и също се насочи на юг. 
— От това ли се боеше? — попита Перин. — Защо не ни каза нищо? Защо вълците не ги забелязаха? 
— Вълците не се заглеждат много-много по дърветата — изръмжа Илиас. — Но не, не това търсех. Вече ви казах. Не знам какво… — Далече на запад, над друга група дървета, се издигна черен облак и се понесе на юг. Бяха твърде далече, за да се различат отделните птици. — Не са много, слава на Светлината. Още не знаят. Дори след… — Той се обърна и погледна в посоката, откъдето бяха дошли. 
Перин преглътна. Дори след съня. Това имаше предвид Илиас. 
— Не са много ли? — каза той. — На село човек за цяла година не може да види толкова много гарвани. 
Илиас поклати глава. 
— В Граничните земи съм виждал хиляди гарвани в едно ято. — Той продължаваше да се взира на север. — Шшт, тихо. 
И тогава Перин също усети усилието му да достигне със съзнанието си до далечните вълци. Илиас искаше Пъструша и спътниците й да нрекратят разузнаването си напред и бързо да се върнат и да огледат следите, които бяха оставили. Напрегнатото му лице се изпъна още повече от усилието. Вълците бяха толкова далече, че Перин не можеше да ги усети. „Бързай. Внимавай към небето. Бързай.“ 
Перин смътно долови отговора, далеч откъм юг. „Идваме.“ В съзнанието му проблесна образ — тичащи вълци, вдигнали муцуни срещу вятъра, забързани, тичащи все едно че ги гони пожар, тичащи — проблесна и след миг изчезна. 
Илиас се отпусна и си пое дъх. 
— Смяташ ли, че зад нас има още гарвани? — попита Перин. 
— Би могло — отвърна разсеяно Илиас. — Понякога го правят. Знам едно място, стига да можем да стигнем дотам преди мръкване. Все едно, трябва да продължим, докато съвсем се стъмни, дори и да не стигнем. Но не можем да се движим толкова бързо, колкото ми се иска. Не можем да си позволим да се приближим твърде много до гарваните пред нас. Но ако са и зад нас… 
— Защо по мръкване? — каза Перин. — Какво място? Където ще сме в безопасност от гарваните ли? 
— Да, в безопасност от гарваните — повтори Илиас. — Гарваните спят нощем. Няма защо да се притесняваме от гарваните, че ще ни намерят по тъмно. Дано Светлината реши гарваните да са ни единствената грижа. — Той надникна още веднъж през билото, след което се надигна и даде знак на Егвийн да се изкачи с кобилата. — Но до мръкване има още много време. Трябва да продължим. — Той се затича бързо надолу по склона. — Хайде, по-живо, да ви изгори дано! 
Perrin moved, half running, half sliding, after him. 
Egwene topped the rise behind them, kicking Bela to a trot. A grin of relief bloomed on her face when she saw them. "What's going on?" she called, urging the shaggy mare to catch up. "When you disappeared like that, I thought . . . . What happened?" 
Perrin saved his breath for running until she reached them. He explained about the ravens and Elyas's safe place, but it was a disjointed story. After a strangled, "Ravens!" she kept interrupting with questions for which, as often as not, he had no answers. Between them, he did not finish until they reached the next ridge. 
Ordinarily - if anything about the journey could be called ordinary - they would have gone around this one rather than over, but Elyas insisted on scooting anyway. 
"You want to just saunter right into the middle of them, boy?" was his sour comment. 
Egwene stared at the crest of the ridge, licking her lips, as if she wanted to go with Elyas this time and wanted to stay where she was, too. Elyas was the only one who showed no hesitation. 
Perrin wondered if the ravens ever doubled back. It would be a fine thing to reach the crest at the same time as a flock of ravens. 

На следващото било историята се повтори. С една разлика обаче. Внезапно от групата дървета малко на запад от тях изскочи лисица и се затича бясно. От клоните след нея се изсипа ято гарвани плясъкът на крилете им почти заглушаваше отчаяния писък на лисицата. Черният вихър закръжи и се спусна над зверчето. Лисицата се понесе назад към горичката, а гарваните пляскаха с криле около и над нея и пърхащата им черна маса се сгъстяваше, докато не я покри напълно. После внезапно, също както се бяха спуснали, гарваните се издигнаха, закръжиха и се скриха зад следващото възвишение на юг. На мястото на лисицата остана жалка купчина разкъсана червеникавокафява козина. 
Жълтите очи на Илиас не изразяваха нищо, но Перин разбра. „Чака ме. Чака да призная, че усещам вълците.“ 
— Гарвани — изпъшка неохотно Перин. — Зад нас. 
— Той беше прав — въздъхна Егвийн. — Можеш да говориш с тях. 
Перин чувстваше краката си като железни буци, но по-лошо бе да знае, че Егвийн го гледа. Очите й издаваха, че тя вече знае в що за същество се е превърнал той. „Какво е станало с теб? Омърсен, Светлината да ме ослепи дано! Прокълнат!“ 
His throat burned as it never had from breathing the smoke and heat of Master Luhhan's forge. He staggered and hung on to Egwene's stirrup until she climbed down and all but pushed him into the saddle despite his protests that he could keep going. It was not long, though, before she was clutching the stirrup as she ran, holding up her skirts with her other hand, and only a little while after that until he dismounted, his knees still wobbling. He had to pick her up to make her take his place, but she was too tired to fight him. 
Илиас не спираше, нито забавяше. Подканяше ги и ги теглеше напред, и ги държеше толкова близо до гарваните, трупащи се на юг, че според Перин беше достатъчно само една птица да погледне назад. 
— По-живо, да ви изгори дано! Да не мислите, че ще се справите по-добре от лисиците, които изкълваха, ако ни хванат? Още малко! Само още малко! Да ви изгори дано, защо си мислех, че вие, селските младежи, сте по-издръжливи? Че работите по цял ден и танцувате по цяла нощ. Май само спите по цял ден и после по цяла нощ. Хайде, размърдайте проклетите си крака! 
Започнаха да се спускат от билата на хълмовете веднага щом последният гарван изчезваше зад следващото. След това — още щом последните криле изпърхваха почти над самия хълм. „Само ако една птица се огледа назад…“. To east and west the ravens searched 
while they hurried across the open spaces between. One bird is all it will take. 
The ravens behind were coming fast. Dapple and the other wolves worked their way around them and were coming on without stopping to lick their wounds, but they had learned all the lessons they needed about watching the sky. How close? How long? The wolves had no notions of time the way men did, no reasons to divide a day into hours. The seasons were time enough for them, and the light and the dark. No need for more. 
Finally Perrin worked ot an image of where the sun would stand in the sky when the ravens overran them from behind. He glanced over his shoulder at the setting sun, and licked his lips with a dry tongue. In an hour the ravens would be on them, maybe less. An hour, and it was a good two hours to sunset, at least two to full dark. 

„Ще загинем — помисли си Перин, докато се препъваше и тичаше. — Разкъсани като лисиците.“ Опипа секирата си, после посегна към прашката. Тя щеше да свърши повече работа. Недостатъчно обаче. Не и срещу сто гарвана. Сто връхлитащи цели. Сто тракащи човки. 
— Твой ред е да яздиш, Перин — каза уморено Егвийн. 
— След малко — изпъшка той. — Все още мога да издържа няколко мили. — Тя кимна и остана на седлото. „Тя наистина е уморена. Да й го кажа ли? Или да я оставя все още да се надява, че има шанс да се спасим? Още един час надежда, макар и да е обречена, или един час отчаяние?“ 
Илиас отново го изгледа, без да каже нищо. Сигурно знаеше, но не искаше да го каже. Перин отново извърна очи към Егвийн и примигна, за да спре горещите сълзи. Напипа секирата си и си помисли дали ще му стигне кураж. В последните минути, когато гарваните се спуснеха върху тях, дали щеше да има куража да й спести смъртта, сполетяла онази лисица? „Светлината дано ми даде сила!“ 
Изведнъж гарваните пред тях като че ли изчезнаха. Перин все още различаваше тъмните им рояци далече на изток и на запад, но пред тях… нищо. „Къде ли се скриха?“ 
Внезапно странен хлад обля тялото му, студена и ясна тръпка, сякаш беше скочил във водите на Виноструй посред най-лютата зима. Този студ го прониза, премина като вълна през него и сякаш отнесе част от умората, малко от болката в краката му и паренето в гърдите му. Усещаше се зад… нещо. Не можеше да каже какво, но се чувстваше по-различно. Олюля се, спря и се огледа изплашен. 
Илиас го погледна, погледна и двамата и в очите му пробяга весела светлинка. Виж, той знаеше какво става, Перин беше сигурен в това. Но само ги гледаше. 
Егвийн дръпна юздите на Бела и се огледа колебливо, отчасти изненадана, отчасти изплашена. 
— Това е… странно — прошепна тя. — Имам чувството, че изгубих нещо. — Дори кобилата беше вдигнала глава в очакване, с разтворени ноздри, сякаш беше надушила купа прясно окосено сено. 
— Какво… какво е това? — попита Перин. 
Изведнъж Илиас се изкиска гръмко. 
— Убежище, разбира се. Успяхме, глупаци такива! Никой гарван няма да прекоси тази черта… във всеки случай никой, който носи очите на Тъмния. Един тролок може да влезе тук само ако го натикат насила. Айез Седай също. Единствената сила тук не действа — тук те не могат да докоснат Верния извор. Не могат дори да усетят Силата, все едно че е изчезнала. От това направо ги засърбява отвътре. Тук е безопасно. 
Теренът не изглеждаше с нищо по-различен от нагънатите хълмове и ридове, през които бяха тичали целия ден. След това Перин забеляза някакви зелени филизи сред тревата — и те бяха оскъдни, едва-едва покарали, но все пак бяха повече, отколкото другаде. А и по-малко бурени се забелязваха сред тревата. Не можеше да си представи какво е това, но имаше… имаше нещо особено в това място. И думите на Илиас събудиха някакъв смътен спомен в главата му. 
— Какво е това? — попита Егвийн. — Чувствам… какво е това място? Никак не ми харесва. 
— Стеддинг! — изрева Илиас. — Никога ли не сте слушали сказания? Разбира се, тук не е имало Огиер от три хиляди години, не и след Разрушението на света, но всъщност стеддингът създава Огиер, а не обратното. 
— Това… това е само легенда — заекна Перин. Според сказанията стеддинг бяха райски места, убежище както от Айез Седай, така и от създанията на Тъмния. 
Илиас се ухили. По нищо не личеше, че е тичал почти цял ден. 
— Хайде. Тогава да навлезем по-дълбоко в тази легенда. Гарваните не могат да ни последват, но могат да ни забележат, ако сме близо до ръба, и да ни обкръжат. 
Perrin wanted to stay right there, now that he was stopped; his legs trembled and told him to lie down for a week. Whatever refreshment he had felt had been momentary; all the weariness and aches were back. He forced himself to take one step, then another. It did not get easier, but he kept at it. Egwene flapped the reins to get Bela moving again. Elyas settled into an effortless lope, only slowing to a walk when it became apparent the others could not keep up. A fast walk. 
— Защо просто… не останем тук? — изпъшка Перин. — Ако това е наистина… стеддинг. Тук сме в безопасност. Никакви тролоци. Никакви Айез Седай. Защо не… просто да останем… докато всичко свърши? — „Може би и вълците няма да могат да влязат тук.“ 
— И колко ще продължи това? — изгледа го изпод вежди Илиас. — А какво ще ядете? Трева, като коне? Освен това има и други, които знаят това място, а нищо не задържа хората извън него, дори и да са от най-лошите. А и наоколо има само едно място, където може да се намери вода. — Той се намръщи и огледа местността, поклати глава и промърмори нещо. Перин усети, че зове вълците. „Бързай. Бързай.“ — Рискуваме между няколко злини, а гарваните са една от тях. Хайде. Остават само една-две мили. 
Перин пак изпъшка. 
Тръгнаха. По ниските хълмове започнаха да се показват големи канари, груби буци сив, покрит с лишеи камък, наполовина заровен в земята, някои по-високи от къщи. Повечето бяха почти скрити от къпинак и храсти. Тук-там стърчеше по някой зелен филиз, напомнящ, че това място е особено. Каквато и рана да беше поразила земята наоколо, тя беше поразила и това място, но тук сякаш раната не беше толкова дълбока. 
Изкачиха поредното възвишение и в основата на хълма блесна вода. Всеки от тях можеше да я прекоси на две крачки, но водата беше достатъчно бистра и чиста, за да се види песъчливото дъно под нея, като през гладко стъкло. Дори Илиас се забърза по склона.
Когато стигна до извора, Перин се просна на земята и жадно залочи. Задави се от студената вода, избликнала от недрата на земята, и Егвийн го затупа по гърба. Той отново се наведе и залочи. „Никакви въпроси. Не сега. Никакви обяснения. Никога.“ . But a small voice taunted him. But you would have done it, wouldn't you? 

Глава 33 стр.444 

— Ще разберете колко сме опасни, когато дойде мърдраал. 
И излезе. Мат затръшна вратата след нея и я залости. Когато се извърна, в очите му се четеше тревога. 
— Чезнещ — промълви той и прибра камата в сетрето си. — Казва, че щял да дойде тук. Как са краката ти? 
You will find out how dangerous we are. When the Myrddraal gets here - " 
Whatever else she had to say was cut off as Mat slammed the door and pulled the bar down into its brackets. When he turned, his eyes were worried. "Fade," he said in a tight voice, tucking the dagger back under his coat. "Coming here, she says. How are your legs?" 

Каталог: fr
fr -> Робърт а. Поуел т р и л о г и я п о с в е т е н а н а е д н а з в е з д н а н о в а м ъ д р о с т з а звездите /астрософия/ херметична астрология том І към една нова звездна мъдрост астрология и реинкарнация изготвил
fr -> Тетра библос и л и
fr -> Ангел Бонов Митове и легенди за съзвездията Съдържание: Предговор 3 Съзвездията и техните имена 4
fr -> Отчет за касовото изпълнение на бюджета За периода 01. 01. 2010 г. 31. 12. 2010 г
fr -> Книга първа мойсей мисията на израел монотеистичната традиция и патриарсите на пустинята
fr -> 16. Видни широколъчани след Освобождението
fr -> Учителя методи Константинов Боян Боев Мария Тодорова Борис Николов съдържание
fr -> Захир паулу Коелю посвещение
fr -> 4. Национално училище за фолклорни изкуства (Средно музикално училище) в Широка лъка
fr -> Книга за прос­транството и времето след лекциите, които изнесох в Харвард през 1982 г. За ранната Вселена вече има значителен брой книги

Сподели с приятели:
  1   2

© 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница