Миграционни носталгии



Дата16.10.2018
Размер104.5 Kb.
#89323


Миграционни носталгии

Пътуване, чуждост и завръщане в наративите на българските емигрантски форуми

Пътуване


Пътуването е съставка на общия глобализационен процес, който обхваща икономиката, културата и социалния живот и променя устойчиви традиции, културни стереотипи и затворени социални модели на живеене.

Над 200 милиона пътуват годишно по света трайно с цел да променят местоживеенето или работното място.1 Мигрантите създават свои общности, носят своята култура, която влиза в една или друга степен във взаимодействие с местната култура. Мигрантите променят себе си, собствената си идентичност, променят и средата, в която се установяват.

В условията на двустранна (дори многостранна промяна) мигрантите изграждат и нова структура на идентичността си, преосмислят си миналото, принадлежността си към дадена национална, социална, културна, конфесионална или етническа общност.

Българското движение навън има кратка нова история (с голямото прекъсване на естествената миграция през периода на комунистическия режим) – от 1989 до днес. Преди всичко икономическата миграция през този период формира относително устойчиви и големи диаспори, сред които са българските общности в Англия, Испания, Гърция, Италия и Германия. В изследвания на Института по пазарна икономика (Костадинова 2007)2 ясно и убедително са посочени икономическите предпоставки за емигриране, както и икономическата характеристика на средата, в която избират да живеят и работят българите, тръгнали навън от страната.

Изтъкват се позитивните последици от тази миграция – приносът на финанасовото вливане от тези емигранти към националната икономика по непреки данни достига 1,9 милиарда евро, което е приблизително равно на бюджетния излишък в края на всяка година от 2005 насам. Съществуват и редица негативни последици, които като цяло изместват оптимистичните краткосрочни ефекти от работата и финансовия принос на българите в чужбина към националната икономика.

Във фокуса на това изследване са обаче не икономическите и социалните характеристики, нито политиките и стратегиите към българите в чужбина, а начинът, по който българските общности разказват родното в съпоставителната среда на другата (другите) културни и социални порядки.

Икономическата стабилност на българите в чужбина, както и осезателните подобрения в легализирането на престоя им пораждат условия за по-обективно и задълбочено отправяне на погледа към родината. Носталгията във всичките й форми е основна сюжетострояща линия на тези наративи, които се появават в специално организирани интернет портали, сайтове и форуми. В продължение на почти десетилетие едно средоточие на такъв тип наративи стана сайтът Ide.li.

Етимология на името


Иде ли е название, взето назаем от един разказ на Иван Вазов. Разказът говори за Сръбско-българската война през 1885, в която младата държава героично отстоява едно от първите изпитания на новата си независимост и статута си на национална държава. Но разказът разказва войната във фоновия подсюжет, същинската история е мелодраматична и национално-романтична – една майка и две дечица преживяват тежката загуба на сина и брата, който оставя костите си по бойните полета. Финалът на разказа е сърцелаздирателен и покъртителен – в една яростна снежна виелица братчето и сестричето излизат навън от селото, за да „посрещнат” сякаш по-бързо така и неидващия брат, липсващия скъп член от семейството, който не се появява сред реката от връщащи се войници и офицери. Иде ли е заглавие, което Вазов не поставя от първия път

Първата публикация е в 1889, Д.Мишев и Ст.Костов. Христоматия по изучаване на словесността. Пловдив, Т.II, с.384-3873. Заглавието е “Стоенчо из Ветрен”. Добавени са финалните две изречения на разказа: те поясняват “веявица”: “Сякаш че тя отговаряше на децата. Тя идеше от запад, откъм бойното поле, там, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стоян.” .Тази финална добавка има важен смисъл, без нея разказът би прозвучал доста по-различно.4



  • А веявицата страшно вееше.

В “Повести и разкази. Т.1. 1891”, първо издание, краят вече е променен:

  • А снежната веявица страшно вееше. Тя идеше от запад, откъде бойното поле, там, дето в лозята при Пирот сега засипваше и гробът на Стоян. (Курсивирано е новото добавено).

На 3 януари 1889 в. “Киевское слово” (бр.577) помества Вазовия разказ “Иде ли?”, но под заглавие “Ожидание [Очакване]. Рассказ из времен сербо-болгарской войны”, с подпис “И.Д.Вазов”. На 15 януари 1891 излиза “Повести и разкази. Т.I.”, където е поместен “Иде ли?” в познатия ни сега вариант.5 Сп. “Мисъл” (декември 1893, кн.III, с.712) съобщава за излизането на “Иде ли?” в “Le Mond Latin et le Monde Slave”, превод на Леон Ламуш. Заглавието на разказа гласи “Vient il?”6

Иде ли се оказва изключително точна формула на движението и очакването, на пътуването и завръщането, както в национално изграждащ контекст, така и в условията на глобалното. Форумът Иде ли препраща към Вазовата формула, която говори за идентичността и защитата й, за отстояване, но и в същото време на изграждане чрез самия акт на защита и отстояване. Иде ли през 1885 превръща патриархалното чедо в национален герой, смесва къщата и дворовете на едно забутано село с ореолните полета на нациналния героизъм, извиращ още от Ранното Възраждане, прекосяващ екстремните полета на Ботевото говорене и продължено в спокойното национално градене на Вазов.

Иде ли е разказът за случващото се българско, което преоразява фолклорно-патриархалните пейзажи на българското село. Форумът Иде ли е друг тих средоточие – на разпръснатите и принудени като Вазовите хъшове мигранти (хъшове), въздишащи по България, но оковани в икономическата свобода на глобалното.

За Вазовите хъшове на берга на Дунава България е непостижима поради гоненията, сайтът Иде ли подсказва идеята за гоненията, тъй като множество разкази са изградени в стилистиката на немилото-недраго скитане.

Вместо националната идея форумът предлага икономическата идея. Има ли икномическата идея ценностни характеристики – или икономическата перспектива е хладна и обективно като хирургически нож, чието острие не може да бъде избегнато.

Завръщане


В наративите на българските емигранти често се прокрадва идеята за завръщане. Завръщането е най-краткият път за лекуване на носталгията. Така от времето на Йоханес Хофер до наши дни носталгията подсъзнателно е болест, разстройство на психическия порядък, и съответно като всяка болест предполага лечение.

Завръщането на Вазовия герой от Иде ли е препятствано от героична смърт, в която националната романтика огрява селския свят и го възвисява до идеала на голямата общност. Завръщането за емигрантите е двусмислено – неясно като цел и смисъл, като последици и перспективи. Българските емигранти нямат комфорта на автора на националния химн, българският студент в Лайпциг.

Освен създател на българския химн, Цветан Радославов е и блестящ учен. Той е един от тримата българи (заедно с д-р Кръстьо Кръстев и Никола Алексиев), които са защитили доктората си при бащата на съвременната научна психология – Вилхелм Вундт. Той отхвърля всички покани за преподавателска кариера във Виена, Лайпциг и Прага и се завръща в родината си, където като учител в ІІІ-та мъжка гимназия в София смята, че прави истинския си принос в съграждането на съвременна България, като учи младите българи на западни и древни езици, психология, етика и логика. Радославов живее в малка мансарда на улица Ангел Кънчев 3, София.

Цветан Радославов се завръща не само за войната, но и след нея. В хоризонта на тогавашните български младежи европейското пространство е трамплин към родното. Образованост, икономически и социален опит – това са капитали, които ще бъдат инвестирани у нас.

Сегашните емигранти са разкъсвани от привлекателното и отблъскващото, от равновесието на предимствата и недостатъците, които родната и чуждата среда съдържат интегрално в себе си. Времето на след 2000 година е време на разграждане на мита за Европа и в същото време трудното изграждане на положителния образ на националното. Може да се каже, че движението от Европа към България и от България към Европа е в състоянието на миграционна паралитичност – миграцията намалява, но и завръщанията не се увеличават. Най-вероятно (както сочат разказите в постинги на множество форуми) българите, които третират престоя си в други страни като временен, са в състоянието на преценяващо изчакване, което внимателно и критично съизмерва условията „там” и „тук”.

Завръщането придобива и нов смисъл в контекста на българското интегриране в Европа: трябва ли трансрегионалното движение, което пресича и национални граници, да се смята все още за емиграция, трябва ли възможността за бързо придвижване да е основа за преоценката на понятията траен престо



Одисей или Рубикон


В класифкацията на Даниел Жоли е приета разгранитчителната линия на решимостта да се запази постоянното пребиваване. Колкото и трайността (продължителността) да е относителна, изборът на уседналост винаги може да се представи като важна разграничаваща ос. Отвъд нея попадат пътувания и завръщания, които не променят или частично засягат идентитета, основополагащо привързан към нова локалност.

Българските форуми показват тенденция към преобладаващо Одисеевско завръщане, което е ориентирано по линията работно/неработна част от живота на емигранта. Завръщащият се често се мисли като пенсионер, като емигрант, който е преустановил активната си професионална кариера. Той се завръща при корените, но в строго специфична позиция, раксирана от трудовото законодателство и пенсионните фондове.

Отложеното голямо завръщане е в противовес на серията от периодични посещения на родното, които не довеждат до преосмисляне на стратегическата жизнена линия на поведение, а имат отношение към т.нар. разобличаване на носталгичното. Деромантизацията на родното в условията на реалната му среща винаги дава нови сили на емигранта да продължи по начертания път вън от родината. Носталгичното абдикира и се замества от т.нар. контекстово проглеждане, което отрезвява и прагматизира жизнения избор или по-скоро го затвърждава в негова по-раншна форма. Одисеевите скитници отлагат решителното завръщане, а техните дискурсивни изяви най-често са аргументация на първоначалния избор. Рубиконът е очертан в отрязъка на емигрантското трудовото битие, а Одисеевото завръщане е начертано като финално (в края на жизнения път). Това завръщане често има значението на оттегляне от живота и подготовка за смъртта, изказани инстинктивно в обосновката на този тип избор за прекарване на остатъка от живота. Фигурата на щъркела или хамстера (емигрант), на уседнали или течащия, става констелирана около очакването на смъртта, в място, избрано да окръгли житейския път и да го затвори в неговото начало.

Заместимост на носталгичното


В много отношения българските емигранти изгражда носталгична проекция на родното чрез неговото предметно възпроизвеждане. В тази посока изобилстват материални репродукции на българското (или на онова, което се мисли за типично и специфично българско). Родните пространства в чужбина са огласени от български песни (фолклор), кухнята е проникната от луканки, суджуци и кисела млека, трахана (за чикагските българи), обзавеждането клони към черги и миндери, които българските емигранти не са и виждали в градското битие на родна земя, облеклата се обогатяват с шевици, вестниците се позовават дори и на възрожденски заглавия (Будилник), розовото масло и розовите есенции, мартеничките, кукерските маски, нестинарските аксесоари активно се интегрират в и без друго силно глобализираната местна култура (например в Лондон).

Носталгичните рефлекси търсят своето покритие на чужда земя, търсят – както по времето на Йоханес Хофер – директно и безостатъчно отстраняване на причината, за да се прекрати и носталгичното разяждане. Както Хофер предписвал физическо завръщане с цел излекуване, така и българските емигранти се завръщат чрез емблематични и символно натоварени с националното предмети, които да преодолеят носталгията. Подобно пак на времето на Хофер те установяват, че завръщането не лекува от носталгията и носталгията остава, където и да се намира човек. Мартеничките и суджуците играят ролята на частичен заместител, доколкото носталгията и идентичността не могат да бъдат заместени чрез прости и то предметни референции.


Глобализация и българска носталгия


Глобализацията за българина съвпадна с ликвидацията на тоталитаризма и раждането (мъчителното) на демократична социална и икономическа система. Десетилетията на затвореност, комунистическата идеология за националното, на практика лишаването на човека от интимно преживяване на националното, доведе до рязко задълбочаване на национализма както в сачмата България, така и сред българите, избрали да живеят и работят навън. Дали това ще са формите на дистантния патриотизъм или откровеното връщане към класическия национализъм на 19 век, техните рефлекси и влияние попадат в едно силно интерферентно поле. Не демокрацията, а глобализацията се оказа голямото предизвикателство за емиграцията, която – бидейки например в Лондон – трябваше да избиа не между един или друг национализъм, а между придържане и отказ от самата идея за национализма. Това смесване на две последователно разиграли се исторически явления изпълва със смесени чувства изявите на емиграцията по форумите.

Образуването на диаспора се оказва един такъв сложен и нееднозначен проблем.

Първо българското живее с комплекса за лишеност от съзидателни сили в правенето на общност. Това личи от националната история и от частните исторически сюжети на българските несъстояли се общности по света. Второ – да правиш общност е предизвикателство, когато на преден план е всеобщата интегрираност и разпада на предишните здрави национални общности на локални. Българите на острова или в Испания се сблъскват с вътрешна дисперсия на националистичното, което не може да бъде конкурент или равностоен сътрудник на българското националистическо. Националната рефлексия се оказва положена в плоскости, които са изградени от ризоматични локални култури. Българската диаспора не може да се мисли в този контекст като чисто националистическа (генетически обаче тя е такава) , а като трансформирана от националната констелация към собствени и местни локални характеристики на общността.

Носталгичното в този план лесно се превръща в предметно и материално изразимо, тъй като попада в сензитивно преживяната култура (опит) на емигранта. Дори литературата, която е типично националистическа, бива препрочетена през все още слабо изразени локални призми (или пък националистическото се приписва към локалното).



Иде

"ЗАВРЪЩАЩИЯТ СЕ У ДОМА"7 (Проект за изследване)


от гледището на антропологията
Фондация Алтера
Много българи пътуват навън, много от тях остават в една нова културна и политическа среда, много от тях се връщат - едни за кратко, други завинаги изоставят емигрантския живот...Това предполага драмата на "завръщащият се у дома" - едновременно и "чужденец", и "свой"...
Една нова интерпретация на "безкрайното" одисеево пътуване към дома и нуждата от покриването с мъгла (спусната от Атина Палада), докато завърналият се у дома събере силата и мъдростта да приеме дома с неговото "ново" лице.
*
Проектът за изследване поставя един нов, но особено актуален проблем за съвременното българско общество, каквото е миграцията и последвалата в последните години ситуация на "завръщане у дома".

Пост - комунистическата ситуация се свързва с нови явления като глобализация, мобилност и мигриране, а годините, обявявани за край на прехода представят справянето в един все по-детериториализиран свят, в който категорията на завръщането придобива един психологически аспект повече, отколкото физически акт на преместване.

Въпросът за "завръщащият се у дома" (от гледището на антропологията) е свързан с наблюдение от една страна и анализ, свързан по-скоро с психологическите и познавателните процеси.

Съвременната българска действителност позна един нов феномен на съвременния свят, а именно емиграцията с нейните много лица. Много емигранти остават в своите нови "родини", но много от тях се връщат - едни за кратко, други завинаги изоставят емигрантския живот...Това предполага драмата на "завръщащият се у дома" - едновременно и "чужденец", и "свой"...

Завръщащият се у дома по нов начин преживява и пре-опознава пространството - физическото и психологическо пространство на дома.

Завръщащият се у дома е чужденец по един особен начин, той е бил откъснат от "дома" - "мястото откъдето идвам и където искам да се завърна", "мястото, от което се отправяме на път", бащината къща, родният език, семейството, приятелите.

Темата трябва да обхване самия начин, по който бива приеман дома от завърналия се, защото родния дом показва на завръщащия се - поне в началото- едно ново, необичайно лице. Усещане на чужденец сред чужденци, докато "мъглата" не бъде разпръсната, докато не бъде събрана мъдростта за да се справи с новата ситуация или иначе казано не премине момента на първоначалния шок и времето за адаптация.

Разговорите и контактите с хора, завърнали се от своя "емигрантски" период или временно, но след дълго отсъствие доказват, че домът означава нещо много различно и особено за този, който се завръща.

Съществува обаче и сблъсъкът с проблема за необратимото време, за факта, че "не можем да се потопим два пъти в една и съща река" (Хераклит) или за това, че завърналият се у дома не само вижда едно необичайно лице на дома, а сам е друг, сам е нов и непознат, "чужденец". Самите предишни преживявания вече имат друг смисъл и ново звучене, а завърналият се не е същият, който е напуснал този дом, нито за себе си, нито за тези, които очакват неговото завръщане.

Мотивите за избор на темата са именно свързани с наблюдението за този феномен на завръщащия се у дома, теоретизиран повече или по-малко от автори като Алфред Шютц, Чарлз Кули, Георг Зимел, Маргает Ууд и други.

* *
Отсъствието от дома предполага сблъсък с нова реалност, опит от чуждостта, който независимо дали е с положителен или отрицателен знак бива пренесен, нещо от тези преживявания се оказва най-често непреодолимо, което понякога, поне за българската действителност означава допускането, което е по-често неоправдано, че едни функции и норми могат да бъдат валидни или присадени в друга среда.

Българската реалност на пост-преход (или не - по А. Райчев - Какво се случи) предполага среща и справяне с модели, не достатъчно наблюдавани експериментално в родната действителност.

Би могла да бъде регистрирана и една разлика, при наблюдение на българи, завръщащи се в родината си и чужденци, които бихме могли да срещнем тук. Дори при факта, че родният дом показва едно необичайно лице, самата нагласа на завръщащия се у дома е различна, има очаквания за среща с една среда, която е познавал и която предполага все още познава обръщайки се единствено към спомените от миналото. Един чужденец изначално знае, че ще се окаже в непозната среда, непознат свят, но при него винаги ще липсва шока на завръщащия се и приел на доверие, че просто трябва да се завърне към спомените от миналото, без очакване за феномена на необратимото време, на преживяванията и опита...

Тъй като няколко от биографичните интервюта, се случи да бъдат с хора, вписващи се в рамката на завръщащи се - единия случаи - за винаги след 6-годишно пребиваване в САЩ (считано в началото за постоянно и окончателно), а другия за временно посещение за Коледа, но след 10-годишен период на не завръщане.

Интересни са първите преживявания на уж родното, на смешния, но показателен факт, че да речем "Руски паметник ми се стори толкова малък..." и т.н. Също характерна за завръщащия се у дома е ситуацията на въпросност, на непрестанно питане на за нас обикновени или дори странни неща, които вече будят недоумение, сякаш действителността се "превежда" не един среден - между родното и чуждото код за да бъде асимилирана, преведена и приета и по този начин станала по-близка. Ситуацията напомня на "чужденеца", който опитвайки се да се впише в новата среда типологизира и превежда новите впечатления на един научен предварително в една родна среда и през родната призма код и знания за чуждостта.

В едно такова интервю може да се регистрира точно се измерва носталгията - като копнеж към интимността на родното, не само с лица, но и с вещи, как едни преживявания от далеч придобиват нов смисъл.

Това е валидно и за самата ситуация на завръщане , на отчитане на разликите - как е в спомените, а как е сега - дори Руски паметник е станал сякаш различен, малък, а често домът който е напуснал и за който си е спомняли копнял също не е същият, но точно толкова колкото и самият завръщащ се не е същият човек, който е напуснал този дом. ("Защото всичко тече, всичко се променя и нищо не остава същото" - във връзка с проблема за необратимото време...)

Оказва се необходимо определено време за справяне, за разсейване на мъглата за да бъдат реактивирани предишните отношения с хората и нещата.

За това смятам, че проектът за антропологическо наблюдение по проблема на Завръщащият се у дома би могло да постигне изненадващи и интересни резултати.

От тук и ръководната хипотеза би била, че завръщащият се у дома бивш емигрант е огледало на съвременната ситуация, на един глобализиращ се и детериториализиращ се свят и остатъка от локалност, който съществува при очакванията за родното, за миналото на спомените, преживяванията и очакванията. Огледало на сблъсъка между света, в който отправната точка (емигрантската държава) и крайната точка (света на миналото и спомените за родното) са изменени до крайност, която променя лицата и образите на родното. Завръщащият се попада в критичната точка на тотална липса на стабилност, а сигурността е все още непостижима.

Завърналият се у дома не само вижда едно необичайно лице на дома, водещ до несигурност и въпросност, а сам е друг, сам е нов и непознат, "чужденец", което пък буди насрещната въпросност у хората, които са очаквали неговото завръщане.

В контекста на темета би бил неизбежен и сблъсъкът по отношение на категорията "успешност" за българското общество, тема на множество дискусии и форумни конфликти. Това очакване е свързано с пост-комунистическата представа за "розовия' запад, красивата и богата чужбина и сивотата и безнадеждността на родната държава. Тази представа е категорична в първите години на демокрацията и все по-спорна в края на прехода. Но въпреки всичко всяко завръщане у дома ще предполага и търсене на отговора "Защо се върна", който понякога би могъл да достигне драматични измерения.

В едно от интервютата (за които стана дума по-горе), респондента е едва ли не посрещнат с въпроса от близките си "Ти не смяташ ли, че си се провалил?", самият въпрос ще бъде оставен без коментар на този етап, но реакцията и различните вариации на отговор и на приемане на това сякаш закономерно питане от близките ще илюстрира моделите и смяната на моделите по отношение на емигрантството и чужбина за българското общество.

* * *
Адекватен метод за антропологическо наблюдение по поставения проблем биха били Биографичните или Тематични интервюта с емигранти или хора от т.нар група на пътуващи сезонно, системно дълги периоди от своя живот (в това число могат да бъдат включени бригади в САЩ и Англия), професионални пътувания като снимане на филми, специализации и т.н, както и големите групи от българи системно пътуващи и често изтеглящи целите си семейства в Гърция, Италия, Испания и Кипър.

Един разказ за завръщането би илюстрирал адекватно очакваните шокиращи или не сблъсъци, разминавания и справяния.

Известна доза психологизъм има в самия избор на моменти, които респондента би избрал да засегне - повече в едно Биографично интервю тъй като би имал свободата да избере разказ за онова, което него разтърсва най-силно. Освен провеждането и анализа на биографични интервюта може да бъде извършено наблюдение на едно виртуално on-line пространство, където пък изследователя ще разполага с необходимата доза анонимност при четенето и съответния анализ.

Съществуват множество форуми за българи извън България, много от форумите на ежедневниците също са посещавани от хора живеещи извън България - напр. форума на вестник "Сега" и др.

Предимство на анализа на форумите и споделяния опит от сънародници завръщали се в България и споделяли впечатленията си е безпристрастността на техните разкази, освободеността от погледа и въпросите на интервюиращия, един вид разказ за едно силно преживяване представено в своята тотална голота.

* * * *
Проблемите на "завръщащия се у дома" са теоритизирани в рамките на социалната психология и социалната антропология може би повече в рамките на проблема касаещ "чужденеца" и неговите стратегии за справяне и модели за типологизация и превод на една действителност.

Аналогична необходимост от справяне и превод възниква в рамките на завръщащия се у дома бивш "чужденец", наситен с една нова чуждост и в същото време уверен в силата и близостта на родното. Шокът идва със самото завръщане и новото лице на "дома", на близките, както и на самия завръщащ се спрямо очаквалите го.

Автори със специални трудов по темата са Алфред Шютц - сборникът Чужденецът, Чарлз Кули - Човешката природа и Социалният ред, Георг Зимел - Социолгия, Маргает Ууд - моногрaфията The Stranger: A study in Social Relationship, Арджун Ападурай - Свободната модерност и др.

Методите на изследване адекватни на проблема е интервюто (биографично и/или тематично), наблюдението на актуалните днес в глобалния свят форуми, в които участват емигранти и живеещи постоянно в чужбина.Изследването, извършено по методите на интервютата - биографични и тематични, както и наблюдението на форумите и дебатите, които текат в on-line пространството, между емигранти и българи в чужбина, между тях и българи, останали в родината и/или завърнали се, ще си постави за цел да конструира различните варианти и ситуации на завръщане у дома, случили се в края на прехода.





1 In 2000, there were 175 million international migrants2 in the world, that is, one out of every 35 persons in the world was an international migrant.3 This total represented more than a twofold increase from 76 million in 1960. By comparison, the world population only doubled from 3 billion in 1960 to 6 billion in 2000. As a result, international migrants represented 2.5 per cent of the world population in 1960 and 2.9 per cent in 2000. World migration 2005 (Report). Section 3: SECTION 3. INTERNATIONAL MIGRATION DATA AND STATISTICS, p.1-45, http://www.iom.int/jahia/webdav/site/myjahiasite/shared/shared/mainsite/published_docs/books/wmr_sec03.pdf Достъп на 2 юни 2008.

2 Костадинова Светла 2007: Българските емигранти – повече ползи, отколкото загуби за България, ИПИ, http://ime.bg/uploads/docs/5f4c0b_Migration_Svetla.pdf достъп на 12 юли 2008

3 Пълното заглавие е: Христоматия по изучавание на словестността в горните класове на гимназиите, педагогическите и духовните училища Т.I-II. Съставили Ст.Костов и Д.Мишев. Пловдив, издание на Хр.Г.Данов.

4 Без тези две изречения в първата версия разказът не съобщава всъщност какво е станало със Стоян — убит ли е, жив ли е, читателят на варианта от 1889 не е могъл да знае, а само е тънел в догадки. Завършекът е казвал за последно “А снежната веявица страшно вееше.” Какво “казва” тя е добавено при втората публикация.

5 ЗАГЛАВИЕ?

6 Според някои автори “Стоенчо на война” за пръв път става “Иде ли тъкмо във френския превод. Озаглавяването на френски допада на Вазов и той го приема и за заглавие на български език — “Иде ли?”.

7 Завръщащият се у дома. http://www.alterafnd.org/analysis_2.html достъп на 12 юли 2007 Вж. също Антонов, Стоян 2004: Идентичност и диалогичност (По примера на три житейски разказа от Пловдив). - Български фолклор, ХХХ, 2004, 1-2, 79-95.



Каталог: wp-content -> slovo -> uploads -> 2009
wp-content -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
wp-content -> За приемане чрез централизирано класиране на децата в общинскиte детски ясли, целодневни детски градини и обединени детски заведения на територията на община пловдив раздел І – Основни положения
wp-content -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
wp-content -> Временно класиране „В”-1” рг мъже – Югоизточна България
2009 -> Идентичност, разруха и носталгия – бележки върху балканската проза и кино след 1989
2009 -> Носталгия и минало Бележки върху няколко теории за носталгията
uploads -> Миграционни носталгии


Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница