Минало и настояще творчеството на Вазов
Изтегляне 48.69 Kb.
|
Свързани:
botevata-balada-hadji-dimityr, dzi-po-bel-avtori, stilistika, za-maturite-ivan-vazov-hristo-botev-iiordan-iiovkov, bylgarska-literatura, dimcho-debelyanov-pripomnyaneto-na-zavryshtaneto, nikolaii-liliev-i-razvitieto-na-bylgarskata-poeziya, celi-na-esteticheskoto-poznanie-pishtov, poeziya-na-bylgarskiya-simvolizym-teodor-trayanov-i-dimcho-debelyanov, simvolizmyt-bylgarskite-izmereniya
|
МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ИВАН ВАЗОВ За творчеството на Вазов от 80-те години на миналия век до наши дни са изричани най-различни определения и тълкувания. Наричат го "патриарх на българската литература", защото той е първият професионален писател у нас и за него може да се каже онова, което Белински казва за Пушкин : "Началото на всички начала." Вазов е първият наш литературен творец, който заживява със съзнанието, че е летописец на историческите превратности и съдбини на нашия народ. Той разработи почти всички литературни жанрове – от късото лирическо стихотворение през одата и баладата до голямата епическа поема; от разказа и повестта до романа ; от статията и публицистичния очерк до комедията и историческата драма . Вазов живее в превратно историческо време. Той е съвременник и свидетел на почти всички значими събития от новата ни история – Априлското въстание , Освободителна та война , Съе динението на България и последвалата го Сръбско-българска война , трите войни от началото на века и двете национални катастрофи. В никое от тези събития Вазов не участва пряко и активно. Още от младите си години той живее със съзнанието, че е свидетел и летописец на историята, и подчинява музата си на голямата тема за България. Ранното му младежко творчество включва стихотворения, посветени на природата и любовта. От тях обаче поетът бързо се отказва. През тревожната 1875 година в стихотворението "Новонагласената гусла" Вазов дава своя обет пред родината и му остава верен до трагичната 1919 година, когато издава стихосбирката "Люлека ми замириса". В нея, оценявайки половинвековната си литературна дейност и изминатия творчески път, Вазов с явна горчивина и сдържано прискърбие пише: Но, родино, за тебе пях! Ти цяла беше в песента ми и да открия не посмях светаята светих в душа ми... Вазов е представител на една преломна литературна епоха. В неговото творчество си дават среща възрожденският сантиментализъм на нашата литература, романтизмът като творчески метод и настъпващият критически реализъм. Пред своя близък приятел професор Иван Шишманов Вазов изповядва: "Докато в прозата си аз съм реалист, в поезията съм повече романтик." Това твърдение на автора е относително вярно. Големият учител и вдъхновител на Вазов е френската сантиментална и романтична литература, особено творчеството на Виктор Юго . Влияние на романтизма ще открием не само в "Епопея на забравените", но и в "Под игото". Вазов разработва различни литературни жанрове, но навсякъде си остава преди всичко поет, дори и в прозата му се усещат задъханият ритъм, импулсите и вдъхновението на поетическото му съзнание и всички тези особености намират израз в особения строеж на фразата, в честите прекъсвания на повествованието, в преките авторски намеси и лирически отклонения. Особено показателен в това отношение е финалът на разказа "Тъмен герой", където писателят обширно изнася една прочувствена тирада за необходимостта от милосърдие в българския живот. Най-забележителни Вазови романтични и поетически намеси в повествованието обаче си остават главите "Пиянството на един народ" и "Пробуждане" от романа "Под игото". Първото стихотворение, с което Вазов изгрява на литературния небосклон, е "Борът", отпечатано през 1870 година в " Периодическо списание ". То донася началната поетическа слава на автора си благодарение на едно недоразумение в рецепцията му. Мнозинството читатели, сред които и Любен Каравелов , тълкуват тази пейзажна творба като алегория за падането на България под турско робство. Това говори за особената емоционална нагласа на тогавашното общество, за властващите стереотипи във възрожденското културно мислене и светоусещане, което е до крайна степен иносказателно, условно и алегорично. Първите три стихосбирки на поета – "Пряпорец и гусла" (1876), "Тъгите на България" (1877) и "Избавление" (1878) вървят по горещите следи на събитията. В тях Вазов разкрива своята емоционална и импулсивна натура, своето вдъхновение на поет и патриот. Това са стихотворения, родени от конкретни поводи, творби, от които блика ентусиазмът на патриотично, русофилски и славянофилски настроения автор. Но истински Вазов се оформя като творец в първото следосвобожденско десетилетие – през пловдивския си период и по време на живота си в Одеса. Тогава се очертават и се оформят основните тематични линии на неговото творчество: миналото в героико-романтичен план, изобразено в творби като цикъла "Епопея на забравените", повестта "Немили-недраги" и романа "Под игото", и миналото в битово-сатиричен план – в разказа "Хаджи Ахил" и повестта "Чичовци". Особена пресечна точка на Вазовите художествени внушения е цикълът "Епопея на забравените" с неговата двойна насоченост във времето – като възхвала на героичното минало, поставено на пиедестал, и като косвена критика към дребнавото настояще, белязано със знака на "тъмните герои" на новата епоха. В романа "Под игото" Вазов слива в една двете линии на изображение в лицето на герои като Бойчо Огнянов, д-р Соколов, Кандов, Боримечката, от една страна, и господин Фратю, хаджи Смион, Мунчо – от друга. Последните са малките герои на отминалата епоха с характерния є битов колорит, онези "партизани на приготовлението, а не на въстанието", "неспособни да прекрачат от микрокосмоса на бита в макрокосмоса на историята" (Милена Цанева). В разказа "Дядо Йоцо гледа" – малкия белетристичен шедьовър на Вазов от началото на века, по уникален начин се сливат възрожденският идеализъм в представата за нова България и пълното разочарование от рухването на идеалите в съвременната епоха. Вазов е автор на двадесет и два тома събрани съчинения, тези произведения бележат голямата художествена дъга, която осмисля неговото творчество в синтез между минало и настояще. Една от възловите му творби, едновременно пресечна и отправна точка към останалото му творчество, е цикълът "Епопея на забравените". Одите в този цикъл постигат изумително тематично, стилово и образно-емоционално единство. Тези дванадесет творби са посветени на героите от Българското възраждане, на онези исторически личности, които на дело и със слово бележат най-големите извисявания на българския национален дух. Вазов написва цикъла от 1881 до 1884 година във времето на пълна творческа зрелост и под напора на силни патриотични чувства. Пет от тези оди са създадени само за три денонощия и в тях вдъхновението на поета е достигнало пределни мащаби. Цикълът обхваща един исторически период от 115 години и в него място намират почти всички водещи личности на Българското национално възраждане, оставили неизличима следа в историята – Паисий Хилендарски , Раковски , Бенковски , Волов и Кочо Честименски , братя Жекови и братя Миладинови , героите на Перущица и героите на Шипка. Единствено Ботев е пропуснат. Това може да се обясни с факта, че в цикъла водеща е националната идея, култът пред българското. А със своя бунт срещу условностите и традициите, срещу църквата и обществения ред, със своя утопичен социализъм и идейна нестандартност, със своята извънмерност Ботев не се вписва в концепцията на Вазовия замисъл. Нему Вазов посвещава прекрасното стихотворение "Радецки", но друг е въпросът, че Вазов не успява да осмисли и да оцени гениалността на Ботевите възгледи, новаторството и оригиналността на Ботевата личност. Жанровото определяне на цикъла като "епопея" е метафорично. Като летописец Вазов живее с желанието да създаде епопея на националноосвободителните борби. Това той осъществява отчасти в едноименния цикъл и отчасти в романа "Под игото". Вазов много точно усеща, че живее във времето, когато "епопеята на героите започва да се превръща в епопея на забравените" (Милена Цанева). Нещо повече – цялото Българско възраждане и първите следосвобожденски десетилетия са изпълнени с българския копнеж, с българския блян по епопея. Епопеята в литературоведски смисъл е голямо епическо произведение, посветено на преломен исторически момент, в което се разкрива цялостно народният живот от социалните низини до върховете на държавата. Типичен пример за епопея е романът на Лев Николаевич Толстой "Война и мир". За да се осмисли националният живот и да се създадат предпоставки за раждането и реализирането на епопеята като жанр, задължително е необходимо да съществува историческа дистанция между времето на събитието и времето на написването на творбата. При Толстоевия роман-епопея тази историческа дистанция е от половин век. Времето на събитието в романа "Война и мир" са войните между Франция и Русия от 1805 до 1812 година, а романът е отпечатан през 1865 година. При Вазов ситуацията е съвсем различна. Последната му ода – "Опълченците на Шипка", разкрива боя на легендарния връх през 1877 година, а първите оди от цикъла са създадени само пет години по-късно. Липсата на необходимата дистанция във времето е изцяло компенсирана от друга, психологическа дистанция, от авторовото съзнание, че са се сменили епохите. Епохата на Бойчо Огнянов и дядо Йоцо постепенно е заменена от "тъмните герои" на новото време – време, което роди образа тип Бай Ганьо. Поставяйки на пиедестал героите от Българското възраждане, Вазов отправя критика към настоящето. Липсата на историческа дистанция във времето поетът заменя с друга, патетична дистанция в сферата на нравственото съзнание, съпоставяйки епохите и различния мащаб на техните герои. "Епопея на забравените" е разконцентрирана във времето. Поетът подхожда избирателно към епохата на Българското възраждане. Той съзнателно откроява героичните моменти и пренебрегва битовите. Изтъква подвига и премълчава позора, макар много добре да знае, че нашето Възраждане е една епопея, пълна едновременно с "геройство и срам". Поетът подхожда избирателно и към своите герои, той ги разкрива пред читателя в драматични моменти от живота им, когато са изправени пред проблема за избора, и използва тази фрагментарност за безпроблемно осъществяване на резки преходи между отделните части на стихотворенията. Така например Левски е изобразен в момента, когато напуска манастира и тръгва по пътя на борбата, в миговете на най-усилна апостолска дейност, в часа на предателството и в сублимния миг на обесването. Бенковски е разкрит в мига преди смъртта, Паисий е изобразен не в годините на усилен събирачески труд по черкви и манастири у нас и в странство, а в мига, когато тържествено завършва своя труд, патетично се изправя и сякаш пред огромна аудитория заявява: От днеска нататък българският род история има и става народ. Вазовите оди представляват ненадмината художествена оценка на времето, чиято валидност в нашето национално самосъзнание надминава оценката на историците. Умението на поета да извлече от историческата личност и историческия факт основното, есенцията, да постави умело акцента върху вълнуващото предопределя щастливата съдба на неговите стихове. Историците и до днес спорят дали поп Кръстьо е действителният предател на Левски, но от съзнанието на поколенията читатели не може да се изтрие Вазовият гняв към предателя, "тоя мръсен червяк, тоя низък роб". Литературният критик д-р Кръстьо Кръстев , редактор на списание " Мисъл ", възразява срещу Вазовата трактовка на образа на Левски в риторичния монолог на Апостола в началото на одата. Вазов обаче отказва да се съгласи с историческата истина в името на своята нова художествена истина за героя, подчинена на общия епопеен замисъл. Авторът подхожда към миналото не от позицията на историк, а от позицията на поет. Цялото му творчество е носталгично обърнато към славното минало на Българското възраждане и в най-голяма степен това важи за "Епопея"-та. Вазов е изключително убедителен в представата, която създава за своите герои, извличайки от многобройните събития в живота им основното и най-важното. За него главното в образа на Апостола на свободата Васил Левски е историческата му прозорливост, благодарение на която той се откроява сред своите съвременници: В бъдещето тъмно той гледаше ясно... За Вазов Бенковски, апостолът на панагюрското въстание, не е нищо друго освен "човекът, що даде фаталния знак". Достатъчно е да посочим в "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов предсмъртните думи на Бенковски, изречени при вида на пламналата Тракия: "Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз забодох такава люта рана, която никога няма да заздравее. А на Русия – нека тя заповяда", или да си припомним, че Бенковски е карал селяните предварително да палят къщите си, преди да излязат на позициите – за да разберем художествената правдивост на изваяния от Вазов образ. За Вазов Раковски е "мечтател безумен, образ невъзможен", "поет и разбойник под съща премяна, / мисъл и желязо, лира и тръба" и тези характеристики са най-точният щрих в образа на големия романтик, идеолог и стратег на българската национална революция. Забележителна е Вазовата художествена оценка на Априлската епопея. В нея се съдържа романтичното светоусещане и отношение на писателя към миналото, характерно както за "Епопея"-та, така и за "Немили-недраги" и "Под игото": О, движенье славно, о, мрачно движенье, дни на борба горда, о, дни на паденье! Епопея тъмна, непозната нам, епопея пълна с геройство и срам! Дванадесетте оди от "Епопея на забравените" се отличават с тържествена интонация, риторичен стил, многобройни лирически встъпления и лирически отклонения, градация на чувството, антитези и контрасти. Одическият стил на Вазов има една-единствена цел – да възвеличи подвига на героите от миналото, издигнати на пиедестал в творческото съзнание на поета. Сред тях се откроява образът на Левски – герой на не едно Вазово произведение. Образът на Апостола е обект на художествено изображение и претворяване в разказите "Из кривините" и "Чистият път", в повестта "Немили-недраги", а и в романа "Под игото", макар и индиректно, тъй като Васил Левски е основният прототип и на Бойчо Огнянов. Навсякъде Вазов увенчава героя си с недостижимост и легендарност, но в най-голяма степен това важи за едноименната ода от "Епопея на забравените". Тук той е извисен в съзнанието на читателя посредством многобройни художествено-поетически прийоми и най-вече посредством натрапчиво повтарящото се и митологизиращо Апостола лично местоимение "той", чрез което творецът сякаш сочи с пръст високо горе в сферата на героичното и прекрасното. За засилване на антитезния ефект предателят поп Кръстьо е унизен от Вазов чрез показателното местоимение "тоя", съчетано с "туй". Така се създава първата вътрешна опозиция в одата – между Апостола и предателя. В следващия момент Апостола е противопоставен на тиранина, а още по-следващата стъпка е да се проектира образът му на плоскостта на световната история и християнската митология, да бъде сравнен с Прометей и Исус . Онова, с което се отличава Левски в творбата на Вазов, са гражданска доблест, идеализъм, честност, самоотверженост и отдаденост на делото. Левски е едновременно индивидуализиран, но и слят с образа на народа, изведен като негова еманация. Същевременно Вазов го отграничава от простосмъртните селяни, които го имат за светец, със следния стих: От лице му мрачно всички се бояха, селяните прости светец го зовяха. И Васил Левски, както и другите герои от "Епопея"-та, е разкрит в момента, когато прави съдбовния си избор в живота. Дякона изоставя досегашното си битие, той хвърля монашеското расо, защото манастирът е станал тесен за душата му, разбрал е, че канонът и молитвите не могат да премахнат робството, че са нужни дела. В момента на най-голямо извисяване в апостолските му деяния онова, с което превъзхожда своите съвременници, е историческата му прозорливост. Писателят внушава, че славният герой на миналото, надраснал своите съвременници, хвърля мост към бъдещето. И затова никъде в своето творчество Вазов не си позволява да го изобрази в битова светлина, в ежедневието. В края на десета глава от повестта "Немили–недраги" хъшът Македонски се среща с Левски в дома на баба Тонка в Русчук, но истински контакт между двамата е немислим. Вазов прекъсва повествованието за делата на Македонски и чрез христоматийния вече словесен портрет на Левски умело се "измъква" от необходимостта да описва срещата между двама герои, които стоят на толкова различни художествено-емоционални нива. Във финала на одата за Левски бесилото като неизбежен елемент на историческите реалии претърпява сложна метаморфоза, превръща се в синтез на трите начала, изобразени като водещи в одата – тиранията, предателството и героизма в историята. То вече не е знак на престъплението и срама, а на блясъка и славата. Поетът, с присъщия си романтичен стил, съпоставя смъртта на бесило с кротката смърт на легло. Първата увенчава героите с неувяхваща слава и е най-прекият път към безсмъртието, втората е смъртта на подлеците, шпионите и мръсниците в робското минало. Трагично-величав е подвигът на героите от перущенската черква в одата "Кочо". Вазов "отключва" разказа с равносметка за миналото като епопея "тъмна". Противопоставянето "тъмно – светло" и "позор – слава" са ключови корелации в цялото Вазово творчество. Още заглавието на творбата показва, че поетът е разколебан между тезата за индивидуалния и тезата за колективния подвиг в историята. И двата подвига имат своето място в "Епопея"-та. "Кочо" или "Защитата на Перущица" – Вазов се отказва да отсъди кое от двете е по-важно и ги слива в едно, така както слива в едно българи и руси в одата "Опълченците на Шипка", в която генерал Столетов и опълченците са еднакво важни фигури за успеха на делото. Защитата на Перущица е изключително драматична и трагична художествена картина. В нея поетът проследява онова надигане на роба в оня сублимен исторически момент от българската история, който измива позора от "челото". Картината на боя се отличава с изключителна динамика, експресивност, висока глаголна температура, честа смяна на гледните точки към събитието – отвътре, отвън. Защитници и нападатели на черквата са контрастно изобразени и противопоставени нравствено. Силата и трагизмът на внушението са предопределени от факта, че боят е неравен, че от едната страна са освирепели башибозуци и редовна войска, а от другата – жени, деца, старци. Забележително е лирическото отклонение в кулминационния момент на боя, в което Вазов хвърля поглед към миналото от историческа перспектива и оценява събитието през призмата на най-славните примери в световната история: ... славно както Прага, както Сарагоса,... ти с твойта смърт страшна и храбри моми Картаген надмина, Спарта засрами... Централен образ в одата е Кочо Честименски, "простият чизмар". От тримата перущенски герои, извършили аналогичен подвиг – Спас Гинев, Спас Цинцарина и Кочо Честименски – Вазов избира Кочо. И не защото му е роднина, както го обвиняват някои перущенци, а защото Кочо е типичен представител на онова средно съсловие от занаятчии, което по мнението на автора е движеща сила на Априлското въстание. Същото схващане ще срещнем и в романа "Под игото". Миналото е имало своя Бойчо Огнянов и своя Каблешков, които са повели народа в решителна схватка с тиранина. Но централните образи, които със своите типични черти и характеристики, естествено, стават обект на психологически анализ, са чорбаджи Марко и Мичо Бейзадето. Образът на Кочо е безкрайно трагичен и психологически усложнен, изображението му е емоционално и живо, а картината на насилието е разтърсваща и покъртителна с философското проникновение на финалните стихове: И господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим!... В героичната поредица от тъмната бездна на миналото блясва образът на Паисий – "един монах тъмен, непознат и бледен". Романтичният ореол около тази личност се създава от множеството биографични неясноти от историческа гледна точка. Поетът умело използва загадъчната атмосфера, която витае около личността на Паисий, за да обгърне образа на своя герой в тайнствената вездесъщност на древните библейски пророци. Вазовият Паисий е величав и патетичен, неговата съдбовна мисия е завършена в оня миг, когато той символично се изправя пред своя народ и пред неясната перспектива на неговото бъдеще, за да заяви тържествено: От днеска нататък българският род история има и става народ. Поетът гледа от позицията на своето време, на своето настояще и вижда тези 120 години на Българското възраждане като една непрекъсната линия от подвизи и слава. Паисий като личност му импонира със своя искрен и дълбок патриотизъм и чрез него и неговия епохален труд самият Вазов прави своя поетичен прочит на българската история. В цикъла "Епопея на забравените" заедно с историческите личности на Възраждането свое достойно място намира и фолклорно-митичната фигура на Крали Марко , нему поетът е посветил една от най-възторжените си строфи в началото на одата за братя Миладинови. През народно-поетичния герой сякаш диша духът на миналото и в него се съдържа силата, която води българина към бъдещето. Романтично приповдигната и сложно изобразена е личността на Раковски. Неговият образ е тържество на романтичния стил, а и самата историческа личност предполага подобна трактовка. Чрез Вазовия поетичен език героят е представен като "един само буден сред толкова спящи". Неговата "вражда", както и неговата любов са неописуеми. "Мъдрец и луд", "поет и разбойник", "мисъл и желязо", "лира и тръба" – това е не само и не просто Раковски, това е величавата епоха на Българското възраждане, отправила взор към "бъдещето тъмно". Безспорна кулминация в цикъла "Епопея на забравените" е одата "Опълченците на Шипка". Нейната трагична и величава картина на боя е погледната от две страни: от настоящето – като ставане и сегашност, и от миналото – като историческа перспектива. Единствено с тази двойствена като исторически миг гледна точка може да се обясни внезапният преход към епилога, в който поетът се дистанцира от героите си и завършва одата в друг исторически ракурс: И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век... Ключово разбиране за отношението между минало и настояще и тяхната несъизмеримост се съдържа във финала на повестта "Немили-недраги": "Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?!..." В тази Вазова творба героите не са така трагично величави както в "Епопея"-та. Белетристът изобразява цяла галерия от образи в битов план – образи на изгнаници – сложни, противоречиви и нееднозначни. Вазов добре познава живота и нравите на хъшовете, самият автор е прототип на един от героите в повестта – Бръчков. Хъш в представите на Вазов означава повече от социален статут, в това понятие авторът влага идейно-емоционална семантика. По думите на Странджата да си хъш, това значи "да се мъчиш, да гладуваш, да страдаш, с една дума, да бъдеш мъченик". Същите мъченици, които познават студа на браилските улици, глада и гоненията, завършват трагично живота си на Гредетин и остава единствено Македонски – живата и печална връзка между минало и настояще. Затова във финала на повестта тонът на Вазов е толкова горчив, изпълнен с омерзение към унизителното настояще, в което някогашният славен хъш и боец е принуден да мете със здравата си ръка канцеларията на грубия писар. Финалното изречение в повестта хвърля като бомба укор към настоящето. Чрез романа "Под игото", създаден в Одеса, Иван Вазов синтезира в едно две линии при изображението на живота в предосвобожденска България – героико-романтичната, въплътена от герои като Бойчо Огнянов, Соколов, Кандов, Боримечката, и битово-сатиричната – в образите на "чичовците" г-н Фратьо, Мунчо, хаджи Смион, Мичо Бейзадето. Има нещо трагично в българската съдба и българската литература, затова две от най-ярките произведения на тази литература, визиращи началото и края на турското робство – "Похвално слово за Евтимий" от Григорий Цамблак и "Под игото" от Иван Вазов, са писани все в изгнание и все в Русия (Бистра Ганчева). Вазов споделя, че писането на "Под игото" е удовлетворило неговата носталгия, че, сядайки пред белия лист, той отново е започнал да диша въздуха на България. Неслучайно творбата носи характерното подзаглавие "Из живота на българите в навечерието на освободителната война". Сюжетът є обхваща период от една година – от май 1875 година, когато Иван Кралича, под името Бойчо Огнянов, идва в Бяла Черква, до май 1876 година, когато загиват главните герои на романа. В този кратък интервал от епическо време писателят е визирал процеси и явления, характерни за българското общество в продължение на две десетилетия – проникването на театъра и първите театрални постановки, новобългарското образование, превърнало се в грижа на цялото общество, живота в българските градчета от онова време, различните социални типове на епохата – от дребните занаятчии и селяните до духовенството. В основата на романа, както и във всички Вазови творби, стои документалното. Почти всички герои имат свои прототипове. Сред тях се откроява чорбаджи Марко – в негово лице писателят е изобразил собствения си баща Минчо Вазов. Градчето Бяла черква – някогашният Сопот – се превръща в микромодел на българското общество от онова време. Целта на автора е да покаже съзряването на революционните процеси и преломния момент в психиката на петвековния роб. Въстанието далеч не е главна тема на романа и тази своя концепция писателят е изяснил в ключовата глава "Пиянството на един народ": "Самата борба, която последва, не заслужава името си." На това се дължи фактът, че по-голямата част от романа е посветена на подготовката на въстанието, а по-малката – на самото въстание. При избора на заглавие Вазов прави анкета сред свои приятели в Одеса между "Кървава заря", което набляга върху приключенската фабулна линия, и "Под игото", което насочва към атмосферата на българското общество, чието изображение е главна художествена задача на произведението. В романа се натъкваме на едно интересно сюжетно решение. След като подготовката на въстанието се осъществява в Бяла черква и тя е естественият декор за изява на главните герои, при избухването на въстанието писателят чрез различни сюжетни ходове премества действието в Клисура, а за Бяла черква той създава главата "Историята на един невъстанал град". От една страна, Вазов иска да остане верен на историческата истина – Сопот, прототип на Бяла черква, наистина не въстава. Но, от друга страна, по-важното е, че основната маса от герои в "Под игото", които трескаво участват в подготовката на борбата, са мирни хора, не са професионални революционери и нямат друго войнско битие освен ентусиазма – "плява, която бързо пламва и гасне". Те са повече "партизани на приготовлението, а не на въстанието" и логиката на повествованието изисква Бяла черква да не въстане. "Под игото" е първият български роман. Създавайки уникалната си творба, Вазов не е имал образци, не е имал модели в българската художествена проза. Затова неговият замисъл е да създаде едно произведение, което да наподобява донякъде романа на Виктор Юго "Клетниците". Пред професор Шишманов той признава, че пристигането на Кралича в дома на чорбаджи Марко доста напомня идването на Жан Валжан в дома на свещеника. Не само началната сцена, а и цялостната фабулна линия на произведението е силно повлияна от принципите на авантюрния роман, на западната романтична и сантиментална литература – от романите на Юго до писатели като Евгений Сю (Милена Цанева). С това можем да си обясним многобройните критични ситуации, в които героите попадат по невероятен начин и пак по невероятен начин се измъкват от тях. Редом с това обаче чрез многобройните картини из българския предосвобожденски живот, предадени с реалистична вещина, Вазов създава друг тип произведение – роман-епопея за цялостната битова и историческа социокултурна ситуация през последния стадий на Българското възраждане. Композицията на романа е разделена на три големи части. Първата е най-обстоятелствена и изпъстрена с най-много сцени от мирния живот, затова е най-статична и в нея връзката между дълбоко реалистичното съдържание на романа и неговата приключенска фабулна линия е най-слаба и неустановена. Напрежението стремително нараства във втората част на романа, динамиката се засилва и постепенно сюжетните ходове вземат превес над реалистичните сцени от живота. В тази част е и емоционалната кулминация на творбата – в главите "Новата молитва на Марка" и "Пиянството на един народ". Третата част е най-динамична и най-близо до принципите на авантюрния роман, тя разкрива погрома на несъстоялото се въстание и проследява трагичната съдба на главните герои. Ако се позовем на самия автор, то "Под игото" е роман за уникалното в историята ни опиянение на българския народ. Романистът си е поставил задачата да отговори на себе си и на своите читатели на въпроса: Какво изкара кротките абаджии на средногорските височини – сублимни височини! – с черешовите топове? И отговорът на писателя е категоричен – идеите, които създават духа на времето, лудостта в историята, която няма аналог в никоя друга година на робството. Писателят целенасочено води към внушението, че годината 1876 е уникална в българския живот. Това негово внушение съвпада с фатализма на героите, които възприемат простото съвпадение на цифри в черковнославянския израз "Туркия ке падне" = 1876 като божествено откровение ("Новата молитва на Марка"). "Под игото" ни среща с цяла галерия от плътно изписани образи, сред които се открояват професионалният революционер Бойчо Огнянов, д-р Соколов, представителят на тогавашната интелигенция Кандов, представителят на селячеството Боримечката, страстният русофил Мичо Бейзадето, умереният чорбаджи Марко, туркофилите чорбаджи Юрдан и Кириак Стефчов. Естествено, Огнянов е централният образ, единственият романтичен тип, който няма действителен прототип. В изграждането на образа му Вазов е използвал черти от характера и случки от живота на апостолите Левски и Стоян Заимов . Романът е немислим без присъствието на Бойчо Огнянов. Той започва с неговото идване и завършва с неговата смърт. По думите на Милена Цанева Бойчо Огнянов е катализатор на революционните процеси в Бяла черква. Той организира всичко, той създава революционното брожение и неговото присъствие в критичните точки на сюжета е закономерно. Бойчо е главната тема на разговорите в женския метох при неговото идване, той е централен герой в главата "Радини вълнения", където пламва за пръв път романтичната му любов към учителката. Нему е отредена неблагодарната мисия да обори утопичните възгледи на Кандов в главата "Силистра йолу". Но Бойчо Огнянов далеч не е най-сполучливият човешки характер, създаден от писателя. Напротив. По единодушното мнение на критиката образът му е малко схематичен, лишен от особена психологическа сложност и дълбочина, лишен от противоречия именно защото е натоварен с важна сюжетоградивна функция. Единствената човешка слабост, която проявява Огнянов в повествователния дискурс, е несправедливата ревност към Рада в Клисура. Той е обрекъл себе си на делото, раздава му се докрай и загива като истински революционен апостол. Далеч по-убедителен е образът на д-р Соколов. Вазов го е изградил с проникновено психологическо майсторство. Неговото присъствие в романа е неотразимо. По думите на писателя той е разколебан между революцията, Клеопатра, Лалка и беювицата. Той е честен и всеотдаен като Огнянов, герой като него, но заедно с това значително по-многоизмерен. Социалистът Кандов не е типична фигура за българското общество по онова време. Чрез неговия образ писателят по-скоро спори със своите съвременници от следосвобожденска България, когато социализмът прониква у нас. Вазов гледа на социалистите като на хора идеалисти, благородни и честни, които обаче не познават реалната българска действителност. Вазов е един от малцината наши писатели, които не се увличат по модната за времето си социалистическа идея. И понеже е художник, верен на реалистичния рисунък, той оборва възгледите на Кандов, но го представя като един от героите и като трагична жертва на въстанието. Образът на Боримечката е въплъщение на жизнената енергия, на неукротимия дух и сила на българското селячество. Той е единственият от положителните герои на романа, който не загива на финала, не се поддава на общото чувство на униние, запазва докрай оптимизма си и изрича думите: "Та ако Клисура загина, няма да загине Българията я!" Той забягва във Влашко и по-късно става герой на романа "Нова земя", замислен от Вазов като продължение на "Под игото". В следосвобожденската действителност обаче Боримечката претърпява сериозна идейна и нравствена метаморфоза – от герой на Априлското въстание с положителна функция той се превръща в политически партизанин и търгаш. Неговата деградация отново отвежда към Вазовата теза за смяната на епохите, за несъответствието в ценностен план между минало и настояще. Мичо Бейзадето и особено чорбаджи Марко са типичните представители на средния български еснаф. Според Вазовите възгледи именно тази прослойка е основна движеща сила на процесите в българското общество по онова време. Като човешки типове те са противоположни. И затова писателят ги е поставил в ролята на опоненти в Ганковото кафене – "този малък парламент". Чорбаджи Мичо с неговото страстно русофилство и неукротим оптимизъм е представител на романтичния тип "партизани на приготовлението". Той вярва фанатично в освободителната мисия на Русия. Чорбаджи Марко е типичен скептик, той гледа критично на "лудите глави" и е убеден, че въстанието би имало фатален изход, защото България се намира "во чрево адово". Но в концепцията на романа от особена важност е да се подчертае как дори у трезвия скептик тържествува логиката на романтиците и неслучайно в главата "Новата молитва на Марка" самият Марко си повтаря неколкократно: "Лудите, лудите, те да са живи." Романът "Под игото" майсторски илюстрира как в изключителния исторически момент, когато робството е стигнало нетърпима фаза, лудостта в историята взема връх над трезвостта. Във възловата за повествованието глава "Пиянството на един народ" авторът сравнява апостолите от Априлското въстание през 1876 година с предишните апостоли – Раковски и Левски, за да изтъкне, че времето, в което те са живели, е било все още незряло и народът не е бил готов за въстание. Едва преди двадесетина години, когато Раковски намекнал за въстание в едно село, се наложило да се спасява от "пайванта на селяните" с помощта на женски дрехи, а сега тази идея със стихийна сила прониква навсякъде и обхваща всичко – и Балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха. "Даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им." Революционният дух е оня, който извършва чудната историческа метаморфоза на кротките абаджии в бунтовници. Паралелно с това Вазов внушава, че главната причина за неудачите на Турция е изоставането на Османската империя от духа на Европа и новите процеси. Безспорно Вазов не е справедлив в оценката си за самото въстание – "не заслужава името си". За разлика от мемоариста Захари Стоянов той не го и познава и това предопределя скептичното му отношение към събитието. Когато неговите съграждани пеят революционната му песен "Боят настава...", самият Вазов емигрира в Одеса (Светлозар Игов). Но същевременно Вазов е както романтик, който търси яркия контраст между небивалия ентусиазъм на подема и жестокото разочарование на погрома, така и реалист, който разбира, че от неговите мили съграждани не стават бунтовници, че истинските бунтовници са малцина. Писателят с много горчивина разкрива вредната роля за българското общество по онова време на стефчовци и юрдановци, които в трагичния момент на погрома тържествуват като спасители на населението. Същият г-н Фратю, който в главата "Силистра йолу" държи гръмка и помпозна реч за българското liberté, в края на романа се провиква в Ганковото кафене: "Да живее негово величество султанът!" Писателят злъчно заключава: "Времената бяха такива, щото Юрдановците бяха прави и Фратювците бяха честни..." За автора погромът на Априлското въстание е едно страшно пробуждане, отрезвление от лудостта. Историята е една стара куртизанка, която се кланя на победителите, въстанието е поетическо безумие, защото младите народи, както и младите хора, са поети. Финалът на романа е дълбоко трагичен. Подлостта взема връх, лудият Мунчо е единственият, който се осмелява да протестира. Това е финал на едно разтърсващо реалистико-романтично произведение – истинската епопея на Вазов за българското минало. Следващите романи на Вазов – "Нова земя" и "Казаларската царица", нямат същия литературен успех, което говори, че темата за героичното минало вече е изчерпала своя потенциал. Затова Вазов все по-трайно залага на критико-реалистичната линия, изобразяваща настоящето. Началото на 90-те години бележи смяна на поколенията, а оттам на преоценка са подложени и възгледите за литературата. 40-годишен, Вазов получава прозвището "дядо". То е колкото израз на уважение към него, толкова и на иронично неуважение. Писателите от кръга "Мисъл" д-р Кръстев и Пенчо Славейков го обявяват за бивш поет, за старомоден, а творческия му метод – за безнадеждно изчерпан. Славейков и Кръстев се борят за европеизация на българската литература и отърсването є от националните проблеми и задачи, чийто най-ярък изразител е Вазов. Писателят се отдава на общественото поприще и след неуспеха на романите се насочва към късите белетристични форми. В началото на века той издава сборниците с разкази "Видено и чуто" и "Драски и шарки", сред които се откроява "малкият му белетристичен шедьовър (Милена Цанева) "Дядо Йоцо гледа". Това е разказ, който синтезира търсенията на Вазов и осмисля в няколко аспекта проблема за отношението между минало и настояще. Неслучайно Вазов избира героят му да е сляп и да живее в затънтено балканско селце. По този начин той го отграничава от българската обществено-политическа действителност след Освобождението. В такъв смисъл като писателска находка дядо Йоцо е герой идея, представител на Българското възраждане и контрапункт на нова България. В началото на разказа Вазов разсъждава какво би станало, ако възкръснат всички онези предци, които в условията на робството са мечтаели за свободна България. Затова му е необходим сегашен герой, който да е представител именно на тези предци и да напълно чужд на тъмните качества и страни на новата действителност. Такъв е дядо Йоцо, "тоя прост, но събуден старец". Той е типична рожба на Възраждането и с преклонната си възраст напомня отец Йеротей от романа "Под игото". Двата образа се сближават и по линията на силните си патриотични чувства. Биографичният елемент, че е ослепял по време на Освободителната война, предопределя условието, че дядо Йоцо не е могъл да се "нарадва" на българското. Още в заглавието на разказа е заложен парадоксът "слепият гледа". Главното му желание е да "види българското" и в хода на повествованието той го "вижда" на три пъти: когато идва околийският началник, когато се връща единственият от това село войник и при строежа на железницата. Но поради физическия си недъг дядо Йоцо вижда само външната страна на българското и точно това е съхранило идеалиста и романтика у него. За разлика от повечето българи, за които свободата означава личен просперитет, за дядо Йоцо тя няма никакъв практически смисъл. В живота му нищо не се е променило, освен че са му казали: "Няма турци вече." Героят живее изцяло във въображението си и разсъждава непрекъснато с категориите на робството. Затова той се чуди как хората могат да си тровят живота с вражди и гонения, когато е "българско" и е свобода. "Изглежда – мисли си дядо Йоцо, – че те са слепи, а аз гледам." Затова с такова вълнение героят възприема строежа на железницата. Тя го изпълва с неописуема патриотична радост и гордост и се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Дядо Йоцо гледа не просто от скалата – той гледа от епохата на Българското възраждане, и вижда не просто железницата, а нова България – вижда я с духовните си очи, непокварени от настоящето. Символиката на образа и внушението са пълни. Идеализмът на героя достига критичната си точка, зад която следва жестоко откровение, поднесено от писателя: "Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованието на тъмните є страни, които разочарования изпитваме ние, окатите... Честит слепец!" Разказът е една тъжна въздишка по загубения идеал на възрожденците за "чиста и свята република". Дядо Йоцо умира, поздравявайки нова България. Писателят му завижда, задето не е научил цялата истина за нея. И тук, както в "Епопея на забравените", перспективата е двойна – отправена към миналото и към настоящето. Въпреки че е писател, носталгично обърнат към миналото, Вазов е реалист, потопен изцяло в настоящето. Реализмът и романтиката, битовото и историческото, общественото "преди" и "сега" – тези корелации осмислят основната проблемна линия в неговото творчество. / Изтегляне 48.69 Kb. Сподели с приятели:
|