Мистерията лим борислав русанов

Изтегляне 2.47 Mb. страница 1/17 Дата 22.07.2016 Размер 2.47 Mb. #389

Навигация на страницата:

• Бъди благословен, читателю! Господи, направи ме сеяч на Твоя покой. Там, където властва омразата, дай ми сили да посея любовта.
• И радостта, където е тъга. О, Господи Боже мой, дай ми сили да се стремя към утеха не на себе си, а на моите братя.
• И КОГАТО УМИРАМЕ, ЗА ВЕЧНИЯ ЖИВОТ СЕ РАЖДАМЕ. Молитва на Св.Франциск Асизки
• Изказвам своето искрено възхищение и дълбока благодарност на Боряна Кожухарова! 1 ... но във тебе като рана ще пари мисълта, че две неща
• И аз, какъвто съм зевзек, веднага се възползвах от ситуацията и я попитах с престорено наивен тон: - Борянке, ами... Защо не вземеш да си помислиш и за мен
• Обикновено замислена, тъжна, меланхолична, този път тя избухна в смях. - Ще трябва да те разочаровам... Нали ме знаеш каква съм
• Мръква се. Денят отстъпва своя пристан на нощта. Светлината неусетно чезне в мрака. Изгрява утрото на моята душа.
• А аз съм тъй щастлив! Изгрява утрото на моята душа.
• 2. Боряна Петкова Петкова 11. Женя Ангелова Ангелова 20. Светослава Светославова Пантелеева Договорът за екскурзията е подписан на 11.11...
• - Бориславе, аз съм, Боряна! – и се разплака. Изчаках за момент да си поплаче. Имаше нужда от това. След това ù казах: -Успокой се…Кажи ми какво се случи.
• И тя започна да нарежда през сълзи
• - Може и така да е. Но мен ме боли. Него го няма и той ми липсва. Ужасно ми липсва - хлипаше тя.

МИСТЕРИЯТА ЛИМ БОРИСЛАВ РУСАНОВ ПРЕДИСЛОВИЕ Не можех да не напиша тази книга. Тя просто се случи. Истинските неща не се планират - те просто се случват! Това е нещо, което е по-силно от нас и е невъзможно да му противостоим. Не съм си поставял за цел да изобличавам когото и да било, а да изложа истината за Лим такава, каквато я видях, чух, почувствах, прозрях, преживях... За зло или за добро, поради редица стечения на обстоятелства, заради уникалната позиция, която заемах /между родителите на загиналите в Лим деца и учителите - ръководители на злополучната екскурзия/ се превърнах в летописец на тези събития. Но това не е обикновена хронология, не е и обикновен роман...Предполагам, че ще има хора, които ще се усъмнят в достоверността на необичайните факти, които излагам и които не са плод на развихрена фантазия или на художествена измислица. Нека те си спомнят думите на лорд Байрон:”Истината е винаги невероятна – по – невероятна и от измислицата.” Ще има навярно и хора, които няма да споделят моите тези и интерпретации на описаните събития. Това е тяхно право и си е в реда на нещата. Но нека те не забравят, че притежавам творческата свобода да изложа собствената си гледна точка, да направя съответните изводи, според нивото на съзнание, до което съм достигнал. Този, който не е съгласен с мен, притежава правото да изложи своята гледна точка. Истината е многообразна – като живота. Не бих искал никой да се чувства наранен от книгата ми, защото желанието ми не е да наранявам, а да превърна болката в светлина и да благославя човешките души за един по - висш живот, който прозира в страниците на тази книга, която е като “захир” - веднъж прочетеш ли я, тя те обсебва и не можеш да я забравиш никога...И това просто ти се случва - като всички истински неща, защото е по-силно от теб! Бъди благословен, читателю! Господи, направи ме сеяч на Твоя покой. Там, където властва омразата, дай ми сили да посея любовта. Там, където властва съмнението, дай ми сили да посея вярата. Там, където властва отчаянието, дай ми сили да посея надеждата. И светлината, където е тъма. И радостта, където е тъга. О, Господи Боже мой, дай ми сили да се стремя към утеха не на себе си, а на моите братя. Не те на мене да съчувстват, а аз на тях. Не мене да обичат, а аз тях. Защото, който дава, той ще получи. И като прощаваме, нам прощават. И КОГАТО УМИРАМЕ, ЗА ВЕЧНИЯ ЖИВОТ СЕ РАЖДАМЕ. Молитва на Св.Франциск Асизки Съществува твърдение, че сълзите на благородния човек притежават лечебна сила и затова трябва да се събират и съхраняват. Аз не знам дали съм благороден човек, но събрах моите сълзи в тази книга и дай Боже тя да се окаже лечебна за читателите! В памет на загиналите след катастрофа в река Лим на 4.04.2004г. Антония, Боряна, Женя, Глория, Валентин, Юлиян, Светослав, Александра, Антоана, Лора, Виктор и Светослава Пантелеева – детето, което с малките си ръчички можеше да прегърне целия свят, а с лъчезарната си усмивка – да стопи всички ледници в сърцата на хората! Моите сълзи по теб, мило дете, не са обикновени сълзи, както мислят хората, а скъпоценни перли. Изреченото в тази книга е само тяхно бледо отражение. Моля те да ми простиш за това, че не намерих по-адекватни думи да опиша и да изразя това, което беше, и това, което чувствах! Посвещавам книгата и на кръвната си дъщеря Светослава Русанова, защото ако не беше тя, ако не бяха нещата, които ù се случиха и нейните впечатляващи съновидения, тази книга нямаше изобщо да бъде написана! С цялата си любов и състрадание на всички, които са загубили любими същества! При писането на книгата, водещи за мен бяха думите на Учителя /Петър Дънов/: “Когато Бог обърше вашите сълзи, обършете и вие сълзите на ония, които плачат. Всеки човек в този свят трябва да избърше сълзите на някого.” Изказвам своето искрено възхищение и дълбока благодарност на Боряна Кожухарова! 1 ... но във тебе като рана ще пари мисълта, че две неща не можеш никога да си възвърнеш: живота да избавиш от смъртта и времето назад да върнеш... Из песента “Време” на Пинк Флойд Всъщност всичко започна в студената декемврийска утрин на Игнажден 2003 - та, когато пред входната врата на дома си намерих кълбо черна, омотана прежда. Бях много озадачен. Откъде се беше взело това черно кълбо? Кой ли би могъл да прекоси трийсетина метра двор, да заобиколи къщата, за да стигне до входната ни врата, и да остави кълбото прежда току пред прага ни? Защо? С каква цел? Нима някой се беше опитал да ни направи магия?! Възможно ли беше това и то през XXI век?! И кому бяхме причинили чак такова зло, та да заслужавахме подобно ответно действие? Щеше ли да има някакви последици за мен и за семейството ми или магии просто не съществуват? А, може би, това кълбо щеше да бъде някакъв знак за нещо, което щеше да се случи? * На 04.04.2004 г. неделя привечер, аз и моето семейство – съпругата ми Силвия и двете ми дъщери – Светослава (11- годишна) и Диляна (9-годишна) - се връщахме в Свищов след тридневно пребиваване с близки приятели в Боженци. В главата ми асоциативно нахлуваха различни мисли: “Не се оправдаха опасенията на моята малка балдъза – Пламенка, че ще се случи нещо особено, тъй като се събирали днес три четворки – на деня, месеца и годината. А от гледна точка на нумерологията четворката е число на страданията и противоречията – кръста в християнството, квадрата в паневритмията... А къде ли са сега Верчето, Боряна и Ценка? Всъщност кога трябваше да се върнат от екскурзията? Може би към сряда, четвъртък ще ми се обадят, за да се съберем в някое кафене и да разкажем с обичайното си чувство за хумор преживелиците си – те от екскурзията в Сърбия и Черна гора, а аз – от ходенето в Боженци. Сигурно ще падне голям смях, както при всяко събиране на нашата учителска компания. Представям си как Верчето ще бъде в стихията си и разпалено ще разказва за преживените емоции. Ценка ще я допълва с някоя пиперлива шега. Боряна вероятно ще бъде най-тиха и загадъчно ще се усмихва, но аз ще усещам вътрешното ù удовлетворение... Нали, преди да тръгне за Сърбия и Черна гора, беше ходила по училищен проект и в Португалия, и ми беше казала с нотки на задоволство в гласа: - Бориславе, направо започнах да се страхувам от себе си, защото в последно време, каквото си помисля, все се случва. Мечтаех си да отида на екскурзия в чужбина, а ето че тази година, в рамките на един месец – вчера се завърнах от Португалия, а утре заминавам за Сърбия и Черна гора. И аз, какъвто съм зевзек, веднага се възползвах от ситуацията и я попитах с престорено наивен тон: - Борянке, ами... Защо не вземеш да си помислиш и за мен? Обикновено замислена, тъжна, меланхолична, този път тя избухна в смях. - Ще трябва да те разочаровам... Нали ме знаеш каква съм? - Да, бе! Като си рекла: “Наско, та Наско”! Не може да се уреди човек заради него.То бива вярност, ама чак пък толкоз! Отново смях. След това мислите ми се насочиха в друга посока. “Хубав празник е Цветница - празник на цветята, на красотата... а може би и на децата? (В този миг погледнах дъщерите си.) Нали децата са цветята на Земята? Толкова са нежни, крехки и уязвими (сетих се за Малкия принц), че трябва да се грижим за тях, да ги пазим, както Малкия принц се е грижил и е пазил своето цветче от овцата.” Погледнах навън през прозореца на автобуса. Вече се здрачаваше. Това ми припомни едно стихотворение, което бях написал много отдавна (преди около двайсетина години, като ученик в Химическия техникум). Започнах мислено да си го казвам. Много подхождаше на момента: Мръква се. Денят отстъпва своя пристан на нощта. Светлината неусетно чезне в мрака. Изгрява утрото на моята душа. Звезда във вечерта проблясва. А ,може би, във този миг един живот угасва. И плачат някъде жени, деца... Скръбта оглася тишината. А аз съм тъй щастлив! Изгрява утрото на моята душа. След около 15-20 минути пристигнахме в Свищов и се прибрахме в къщи. Вечерта имаше някаква романтична комедия, която гледах с удоволствие, а след това, в добро разположение на духа, си попях в банята преди лягане. Не сънувах нищо особено , но сутринта се пробудих към 5.00 часа с едно много странно, тягостно чувство, за което не можех да си дам ясна сметка откъде е дошло. Бях в отпуск, учител съм, предстоеше ми , както си мислех, една безметежна и безгрижна пролетна ваканция, през която щях да си почина, а поопънатите ми от учителската професия нерви щяха да се поотпуснат…Очертаваше се една идилия, но откъде се появи това тежко, тревожно чувство? По принцип съм жизнерадостен човек и обикновено се събуждам в добро разположение на духа, но в същото време съм и дълбоко интуитивен – предчувствам и предусещам много неща, долавям чужди настроения и състояния… Какво ли имаше пък сега? Защо се чувствам / без видима външна причина / по такъв отвратителен начин? – питах се и недоумявах. След като два часа се въртях в леглото и се опитвах неуспешно отново да заспя, най-сетне, към 7 часа, станах и отидох да се измия в банята. Нуждаех се от тонизиране. На 41 години съм – възраст, която изисква да полагаш грижи за тялото си. Приготвих се за крос в гората, като се надявах природата и спортът да възстановят душевното ми равновесие. Жена ми говореше по телефона, което ми се видя доста странно: “Толкова рано – кой ли се обажда?” Заслушах се и долових нарастваща тревожна нотка в гласа ù: - Oт Свищов…? От “Николай Катранов” – учители и ученици?! Автобусът паднал в 40 – 50-метрова пропаст между Сърбия и Черна гора?! И има едно загинало и десетина изчезнали безследно деца?! Притъмня ми пред очите и се подпрях на масата. Казах на Силвия, че най-вероятно това е автобусът, с който пътуват моите колеги и добри приятели – Боряна Кожухарова, Вера Блажева и Ценка Попова / за Виолета Пеева – директорът на нашето училище - разбрах по-късно /, но допусках възможност да става въпрос и за друг автобус, пак с ученици и учители от СОУ “Николай Катранов”, тъй като знаех, че до Дубровник има две организирани екскурзии. Пуснах телевизора, за да разбера нещо повече, но нямаше нова информация по случая. Със свито сърце, отмалели крака и с постоянна мисъл за случилото се тичах в гората, говорейки сам на себе си: “Не е възможно. Не може да бъде…Точно на тях да се случи подобно нещо! Толкова екскурзии има, толкова автобуси пътуват, точно техният ли трябваше да падне в пропастта?” Не можех да го проумея. Не вярвах, че всичко това може да бъде реалност. А все още не знаех почти нищо… Прибрах се, взех си един душ и тогава звънна телефонът. Обаждаше се Данчо Димов – мой колега и човек от нашата учителска компания – добряк и с чувство за хумор. Долових тревогата в гласа му, но не можех да го успокоя, още повече, че от него окончателно разбрах,че това е същият автобус, в който са пътували ”наште” хора. Уговорихме се да се срещнем в училището, за да научим нещо по случая, но пътят ми минаваше през Общината, където се бяха събрали много хора – родители, близки, приятели, съученици и учители на децата - участници в злополучната екскурзия. Видях много сълзи на отчаяние и радост, на покруса и надежда. Тези родители, които бяха получили известия от децата си, въздъхваха облекчено, но другите, другите…неизвестността ги хвърляше в адската пещ…И никой, никой не можеше да им даде утеха. Единствено надеждата ги крепеше, че можеше да е станало някакво чудо и да не се е случило най-лошото с децата им. Още там научих за Борянка – едно от децата, на които бях класен ръководител – че е в неизвестност. Тя беше 11-годишно дете. Пълничка, кротичка и добродушна, уравновесена, концентрирана в часовете, с ясна и точна мисъл - и въпреки килограмите си, беше подвижна, пластична. Притежаваше и чувство за хумор.”Милата Боби- мислех си аз, - дано да е жива, дано да оцелее!” Разбира се, тогава все още не знаех за нейния сън в нощта, преди да заминат на екскурзия, който тя разказала на сутринта: - Сънувах, че нещо стана с автобуса и десет деца се изгубихме в една гора. Появиха се две кучета, които ни подгониха, а един глас ни казваше, че трябва да тичаме по-бързо към границата, за да ни посрещне Соломон Паси и да ни спаси…Но не знам дали успяхме да стигнем границата, защото се събудих. Отидох в училище, и там, при касиерката Янка, по списъка видях имената на децата, за които нямаше информация до този момент. Между тях бяха: Антония – миналата година ù бях класен ръководител. С нейните родители - Тошко и Даниела – се познавахме добре, а голямата ми дъщеря Светослава износва някои от нейните дрехи. Друго от изчезналите деца беше Женя – дъщеря на мой приятел от ученическите години, с когото заедно сме играли футбол; Глория – много интелигентно, възпитано и добро дете от пети клас; Светльо и Вальо, на които бях преподавал в пети и шести клас; Антоана, Виктор, Лора, Александра, Юлиян – все деца, които не познавах лично, а само визуално. Но най-големият шок за мен беше Светослава - съименичка на голямата ми дъщеря, моя любимка и дете, на което не само бях класен, но и обичах като свое. Надеждата ми, че са живи, беше напразна... Вечерта съобщиха за смъртта им по телевизията и показаха снимките им /на Женя, Боряна и Светослава - тези, които аз бях дал от таблото в класната стая/. Недоумявах, не можех да проумея това, което се беше случило. Нима тази вечно усмихната жизнерадост - Светла, беше склопила очи завинаги? Не можех да си го представя, да го повярвам... Ами другите? - Това бяха все добри, представителни деца. По цели нощи не спях и си мислех: ”Защо трябваше да се случва всичко това? Защо точно те, Господи?” Всичко ми се струваше като нелепа случайност. С какво бяха съгрешили те – тези невинни и чисти душици? Много жестоко, много несправедливо ми се виждаше всичко. Основите на моята вяра в Божествения промисъл и в безсмъртието на душата бяха разклатени. Бунтувах се и негодувах, бях склонен да обвинявам възрастните участници в екскурзията, които бяха оцелели, а загиналите бяха само ученици. Цялата тази работа ми се виждаше твърде съмнителна, преди да разбера за какво става въпрос… И в една от поредицата безсънни нощи ме осени прозрение – мисли, ясни и отчетливи, нахлуваха в съзнанието ми и ми даваха отговор на въпросите, които ме измъчваха. Тези деца бяха жертвоприношение на Бога заради нашите грехове, заради греховете на свищовлии и не само… Когато се прави жертвоприношение, се дава от най- доброто, а тези деца бяха от най- добрите. Нали и сам Бог, заради греховете на хората, принесе в жертва Своя Единороден Син? Трагедията се случи на четвъртия ден, на четвъртия месец, на четвъртата година - и трите погребения на загинали деца бяха на четвъртия ден от седмицата, както и панахидата за 40-я ден в юбилейната 40-та година на СОУ ”Николай Катранов! Събитието се случи вечерта на Цветница и даде началото наистина на една страстна седмица – седмица на страданието за всички свищовлии. Като легенда в града се носи, че навремето известната пророчица Ванга казала, че свищовлии ще страдат, докато не възстановят стария храм на името на покровителя на своя град – Свети Пророк Илия. И интересното беше това, че шофьорът, предизвикал катастрофата, носеше същото име. Самият той, цяла нощ след случилото се, повтарял, че сякаш някой или някаква сила е въртяла кормилото надясно, към реката. А какво пък да кажа за общата бройка на загиналите деца – 12 , колкото са апостолите – ученици на Христос – или пък за трите деца от моя клас, които имах усещането, че са подбрани по списък, според номера и името: 2. Боряна Петкова Петкова 11. Женя Ангелова Ангелова 20. Светослава Светославова Пантелеева Договорът за екскурзията е подписан на 11.11... Странен беше и фактът, че точно на Цветница в съборния храм “Света Троица” влезли първо десет гълъба, а след тях още два, забелязани от свещеника, на когото, определено, всичко това му направило впечатление, но чак впоследствие направил връзка между този факт и случилото се – че първо бяха намерени 10–те деца, а чак след това - и другите две. В този промеждутъчен период, Христо – баща на едно от загиналите деца /Валентин/ - сънувал, че разговаря със сина си, който го успокоил и му казал да не се притесняват за него, защото той е добре и всички деца са заедно и чакат да бъдат намерени и другите две деца /Светослав и Антоана/, за да се присъединят към тях и тогава всички да отидат “горе”. Между другото, Вальо се е родил малко след като загинал чичо му Валентин – летец; и баба му, която скърбяла за сина си, настояла нейният внук да носи неговото име – Валентин… И го сполетяла сходна съдба. А беше добро момче. Вярно е – не от най-ученолюбивите, но го харесвах заради свежото му чувство за хумор; и доколкото усещах и можех да преценя, и той ме харесваше и ме уважаваше, въпреки че от време на време се случваше да мрънка за оценки. Последната учебна година не му преподавах, но въпреки това, когато ме срещнеше в училищния коридор, широка усмивка грейваше на лицето му и ми казваше: ”Здравейте, господине!” В периода, когато Антоана още не беше открита, Елена Йорданова – учителка по литература – я беше сънувала как, облечена в бяло, цялата сияеща, излиза от една бяла къща, заключва вратата, след което се обръща, вижда Елена, усмихва ù се и казва:”Не се притеснявайте за мен – аз съм добре!” 2 “ Мисля, че с мене се е случило нещо, за което не са измислени думи – че третата световна война е избухнала и унищожила всичко. Нищо не съществува. Мене също ме няма.” Колко актуално звучаха днес тези думи на Мария Дубарова – майката на нашата гениална поетеса Петя Дубарова, написани след смъртта на дъщеря й. Осми април е - денят на погребението – първият от черните четвъртъци. След известно колебание правителството обяви национален траур. Черни знамена навсякъде…Боже мой, колко много черни знамена, какво огромно черно море от хора, прииждащи и заемащи места около съборния храм, където щеше да се извърши траурната церемония! Траурна камбана отекваше в душите и сърцата на хората, притиснати от огромната, смазваща мъка, понесли цветя, за да се простят завинаги с децата на града, с малките ангелчета от Лим. Вървях към училището със съкрушено сърце и с 20 червени лалета /по две за всяко от децата/ и си припомнях вчерашния телефонен разговор с моята близка приятелка и колежка Боряна Кожухарова –учителка по литература, която, веднага след пристигането си в Свищов, ми се обади: - Бориславе, аз съм, Боряна! – и се разплака. Изчаках за момент да си поплаче. Имаше нужда от това. След това ù казах: -Успокой се…Кажи ми какво се случи. И тя започна да нарежда през сълзи: -Бориславе, никога не съм си мислела, че е възможно да ми се случи нещо подобно... толкова ужасяващо! Не знам какво стана, как се случи. Автобусът си пътуваше нормално. Беше почти тъмно /към 21,30 ч. българско време/. Шофьорите скоро се бяха сменили. Пуснаха касетата с филма “Гладиатор”. Наско /мъжът ù – б.а./ спеше, а Теодора и Юли /дъщеря ù и нейният приятел – б.а/ бяха седнали някъде отзад. Изведнъж се усети някакъв трус и докато разберем какво става, автобусът се устреми надолу. Сигурно се блъскахме в дървета – виждах клоните им в прозореца. Чуваха се крясъци, нещо падаше. Изведнъж спряхме и аз помислих, че всичко се е разминало. Дори изкрещях да отворят вратите. В този миг видях водата. Тя беше до глезените ми. Като обезумяла заудрях прозореца до мен – исках да го счупя. Мониторите изгърмяха, появи се някакъв дим. Зад мене някой викаше: ”Ще умрем ли? Всички ли ще умрем?” Когато главата ми се опря в тавана и аз не можех вече да удрям прозореца, осъзнах, че автобусът е пълен с вода. Обърнах се към Наско и закрещях, доколкото ми позволяваше педята въздух: ”Къде е Теодора?” Той гледаше през мен, без да реагира. Беше в пълен шок. Твърди, че аз съм го извадила, но не знам – нямам спомени. Следващото, което помня, е, че вече съм върху автобуса и пак питам за Теодора. Тогава я видях и със сърце я разпознах сред всичките мокри, крещящи и движещи се хора. Попитах я за Юли и тя изведнъж се разкрещя, че Юли го няма. Нямах представа за времето, а може би всяка секунда е била ценна. Всичко до този момент течеше като на забавен каданс. Когато Теодора извика: ”Аз влизам да търся Юли”, сякаш излязох от вцепенението си. Другите край мен хванаха здраво Теодора, а аз, без много да му мисля, скочих в люка на автобуса. Опитвах се да напипам някого – с ръце и крака. Обърквах се в ледената вода, седалките ми пречеха, нямаше видимост, въздухът свършваше. Докоснах някого – ниско долу между двата люка - издигнах го и осъзнах, че е Юли. Подадох го през люка и се върнах за друго дете. Нямах представа кои са долу, но нещо ми подсказваше, че има още. Не знаех къде да търся – движех се, опипвах, а въздух имаше само на двата люка – толкова далече. В един миг помислих, че всичко свършва – едва се добрах до светлината. Скоро улових някого – придвижих го до люка с последни сили и го издигнах. Стори ми се, че е Глория – тя имаше подобни дънки. Но когато я издигнаха, казаха, че е Антоана. Помогнаха ми да изляза. Седнах върху ръбовете на люка и изкрещях: ”Някой друг да влезе!” Никой обаче не се отзова, а аз не бях в състояние да помръдна повече. Бях се вцепенила от студ! Рени от моя клас викаше насреща ми:”Госпожо, моля Ви, госпожо, влезте пак – вътре е сестричката ми Глория, моля Ви, спасете я!”/ представяш ли си?!/, но думите ù едва достигаха до съзнанието ми. Сякаш идваха някъде много отдалече. Осъзнавах само, че вляза ли - ще остана там... А никой, никой /въпреки молбите - моите и на Ренито/ не пожела да влезе... Само нейната братовчедка Габриела – деветокласничка в Априловската гимназия, напираше, но я задържаха... След това си спомням как сърбите, които бяха пристигнали да помагат, започнаха да ни спасяват. Трима от тях се бяха качили на автобуса и с помощта на едно въже прехвърляха децата на брега. Надявахме се Юли и Антоана, които бяха в безпомощно състояние, да бъдат спасени и затова и тях вързаха с въжета /тогава все още нямаше лодка/. Не видях кога Антоана е била изпусната във водата и течението я е отнесло. Някои от децата заминаха с лодката, която се появи отнякъде, но на третия курс тя се обърна - разбрах това по виковете на възрастните, които бяха отгоре върху автобуса. Слава Богу, че всички от лодката оцеляха! После и мен ме прехвърлиха на брега – с въже през кръста ме изтеглиха от реката. Линейка, болница, рентген, системи... Мислеха, че краката ми са счупени, защото не можех да ги движа – толкова бяха премръзнали! Сякаш и мисълта ми не се движеше - не знам дали осъзнавах целия ужас на станалото. Нямах информация дори за Теодора…Чак сега я видях за първи път, два дни след трагедията, в Свищов . Тя преди часове е разбрала, че Юли е починал... Плаче непрестанно. Бориславе, моля те, поговори малко с нея! Опитай се да я утешиш! Нямаше как да откажа: - Теди, Доре…- чудех се как да я назова гальовно и какво да ù кажа. Знаех, че за момента няма думи, които могат да прогонят болката. - Не плачи, миличка! Знам, че те боли! И мен ме боли много. И на мен сърцето ми се къса, но опитай се да приемеш, че той сега е в един по-добър от нашия свят. Със сигурност той е в по-добър свят! - Може и така да е. Но мен ме боли. Него го няма и той ми липсва. Ужасно ми липсва - хлипаше тя. Какво можех да ù кажа повече? Как можех да я утеша? Майка ù ù беше казала, че миналата година, след като една наша ученичка /Лили/ се самоуби, аз съм успял да контактувам с духа и. Контактът беше телепатичен и на въпроса, защо го е направила, Лили ми отговори в стихотворна форма: Каталог: vehadi -> menu menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга menu -> Та и лицето като израз на човешката природа menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката menu -> Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието menu -> Учителя беинса дуно menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство menu -> Връзки между растителното и човешкото царство menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души Изтегляне 2.47 Mb. Сподели с приятели: