Modern history

MODERN HISTORY

Партийно-политическая, духовная история

и общественные движения в странах Запада и Востока
Выпуск V
Материалы научной сесии

кафедры новой и новейшей истории БашГУ

20 октября 2005 г.

УФА

2005

Стефан Анчев, доктор по история

След 1989 г. на Балканите, чрез активното съдействие на Запада, се създадоха предпоставки за национално и етническо противопоставяне. Като цяло националният въпрос – използването му като пропаганда и прилагането му

като политически аргумент – изигра важна роля за новите граници в Източна и дори Централна Европа. На негова основа се развиха събитията свързани с разпадането на СССР. Свалянето на Н. Чаушеску в Румъния бе предшествано от румънско-унгарски етнически сблъсъци. Събитията в България преди 10 ноември също бяха съпътствани от етническо противопоставяне. Чехословакия се раздели на национална основа на Чехия и Словакия. Единственото обединение се извърши между двете Германии. Разпадането на Югославия също се извърши на национална основа.

Отново се възроди митът за тъмните Балкани, където шества етническа ненавист и верска нетърпимост. Вътрешните противоречия в Югославия и западната намеса в конфликта бяха обявени като „нови балкански войни”, въпреки ,че нито една от останалите пет балкански държави не участваше в него. Новото демонизиране на Балканите залегна не само в официалните правителствени изявления на държавите участващи в конфликта, но и в последвалите анализи и исторически интерпретации. Известно е изявлението на президента Клинтън, по отношение американската намеса на Балканите, като необходимост за предотвратяването на световен конфликт, правейки аналогия с видовденскте събития от 1914 г. Збигнев Бжежински озаглави една от главите в „Голямата шахматна дъска” „Евразийските Балкани”, която започва с думите: „В Европа думата ‘Балкани‘ извиква представата за етнически конфликти и за регионални съперничества между великите сили”¹. В книгата си за съвременната геополитика, Ерик Костел , отделя специално място на събитията в Югославия под заглавие „Завръщането на балканските войни”². Интерпретацията на историята за Балканските войни и последвалата година по-късно Първа световна война, е любимо занимание за пишещите на Запад историци, политолози и журналисти. Използването на фактите е твърде фриволно. На 12 март 1995 г. Роджър Коен уверява читателите на Ню Йорк Таймс, че „…земята, която сега е Македония, предизвиква първата Балканска война от 1912 г., втората от 1913 г. и двете световни войни”³. От известната книга на Джон Гънтър „Европа отвътре”, непредубеденият читател в САЩ научава, че „тези окаяни и нещастни малки страни на Балканския полуостров влизат в спорове, които причиняват световни войни, който факт е нетърпимо оскърбление към човешката природа.”. И за да няма място за никакво съмнение в това кои са виновниците за световните конфликти, авторът обобщава: „Отвратителното и почти скверно зъбене в балканската политика, едва разбираемо за западния читател, все още е съдбоносно за мира в Европа, може би и в света”⁴. За да бъде манипулацията на западното съзнание по отношение на балканските славяни пълно, Робърт Каплан в книгата си „Балкански призраци” от началото на 90-те години, им преписва и вината за Втората световна война. Според него „Хитлер се научава да мрази толкова заразително сред нощните приюти за бездомни във Виена, благодатна почва за етнически омрази близки до южнославянския свят”⁵.
270

Според професора по история от Калифорнийският университет У. Хаген „войната в Косово потвърждава представата за Балканите като „котел на етническа ненавист”⁶. Въпреки че разглежда различните противостоящи си мнения по причините за конфликта, авторът допуска съществена грешка що се отнася до преговорите в Рамбуйе и Париж. Причината за сръбският отказ не е толкова възможността след три години албанците да проведат референдум за отделянето на Косово, а искането на НАТО (вероятно по-правилно е да се каже САЩ) за разполагане на неговите войски по цялата територия на Югославия – въздушно, морско и сухопътно пространство, без те да бъдат облагани за това с мита, такси и други налози, като бъдат освободени и от митнически проверки⁷. Естествено, че подобни условия не са приемливи за всяка суверенна държава, а това бе и очакваният повод да се започне „миротворческата” бомбардировка на Югославия.

Създаването на подобна представа за Балканите е твърде удобна за последвалата политика на Западна Европа и САЩ. Формирането на подобно мнение, подкрепено с реалната бедност, бежански лагери и престъпност, които всъщност за резултат от намесата на Запада в региона, спомага повечето от балканските държави да бъдат разглеждани като протекторати, които „трябва да останат такива поне за 20 годишен период”⁸. Всъщност демонизирането на Балканите не е нещо ново за политиката на Запада. Призракът на балканизма винаги е в услуга на европейската политика спрямо държавите от Полуострова. В едно свое изследване от 1945 г. (Color and Democracy: Colonies and Peace) Дю Боис говори с ирония за свободните балкански държави Румъния, България, Югославия, Албания, Гърция и дори Унгария, определяйки тяхното 60 млн. население като „невежи, бедни и болни хора, върху които Европа вече планира ‘сфери на влияние’”⁹. Що се отнася до планираното бъдеще на Балканите той е прав, защото до началото на 50-те години в СССР и държавите от Източна Европа продължават да действат въоръжени структури създадени от Хитлер, осигурявани с кадри и оръжие от САЩ. В изработеният през 1950 г. Меморандум №68 на Националния съвет за сигурност се планира създаването на отблъскваща стратегия , която „да посее семената на деструкцията в държавите от съветската система”, за да може САЩ по-късно да наложи споразумения съответстващи на техните интереси¹⁰. След Великобритания през 1947 г. и Вашингтон се намесва в гражданската война в Гърция, където загиват около 160 хил. човека. През 1964 г. Адлай Стивънсън заявява пред ООН, че „успешната защита на Гърция от собственото й население е послужило като образец за Виетнамската война”¹¹.

Известно е, че всяка социално-политическа промяна на Балканите не може да стане без намесата на някоя велика сила или група от такива. Факт, който с охота се коментира, когато става въпрос за “съветска окупация” на България и се мълчи когато става въпрос за износ на демокрация по американски. Разпадането на Югославия и последвалата от след това верижна реакция в посока към

Югоизточните Балкани също е реализация на американската политика по времето на Рейгън. Ефективна се оказа реализирането на американската стратегия „разпространение на демокрацията”. За нейния успех допринася постоянно задълбочаващата се икономическа криза в източноевропейските страни, които зависейки от позициите и помощта на САЩ са принудени да изпълняват техните условия. Заедно с това, според мнението на американските експерти, Вашингтон отделя значително внимание на изострянето на националния въпрос в държавите от Източния блок и преди всичко тези на Балканите, което трябва да доведе до разпад на държавността и съответно до ликвидиране на политическата система, зависима от СССР. Създаването вътрешен хаос и политическа нестабилност допринася за разпространението на американското влияние, което се явява и запълване на политическия вакуум за държава „покровител”¹².

Свалянето на политическата власт на БКП и последвалата смяна на системата бе предхождано и съпътствано от етническо противопоставяне. Политиката на която заложи Анкара против своя балкански съсед е основана на историческото противопоставяне свързано с пантюркизма, изповядван като

272
външна политика в Турция по времето на Мустафа Кемал Ататюрк. На базата на новата турска национална доктрина преминаваща постепенно от панислямизъм към пантюркизъм се развиват и новите турско-български отношения през периода 1925-1939 г. Независимо от сключения през 1925 г. договор за приятелство между двете страни, спрямо България заработва един познат ни (от новия му вариант) сценарий. До Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) достигат сведения за създаден таен национален турски комитет в турската част на Източна Тракия поставящ си за цел възобновяване на денационализаторската и асимилаторска политика в Източнородопската област за присъединяването й към Турция. За тази цел той е субсидиран от държавата със значителни средства, а в ръководството му влизат видни турски офицери и чиновници. Още в 1926 г. се знае, че председател на “Върховния национален турски комитет в България” е Бекир Садххи, бивш мюфтия в Гюмюрджина, народен представител през време на управлението на БЗНС. За постигането на крайната цел се определят и първите основни задачи: 1. Поддържане дух на силен турцизъм и създаването на ядра за бъдещи действия сред местното ислямизирано население в Източните Родопи; 2. Създаване и изпращане на чети, сформирани на турска територия, в Източнородопската област, с което да се спомогне за постигането на първата задача. За периода 1926-1930 г. в МВРНЗ постъпват сведения за действията на преминали границата чети извършващи обири и насилия над свои единоверци. Особено много се залага на социалната демагогия. Поради трудностите, които България търпи във връзка с настаняването на бежанците и разрушенията след Чирпанското земетресение, се влошава и животът на мюсюлманското население в тази част на страната. Базирайки се на панислямистката доктрина за обединение, националният турски комитет разгръща пропаганда за изселване на мюсюлманите от Родопите в Турция, където нямало да има социални противоречия и където животът щял да бъде много по-лек. На колебаещите се обяснявало, че за всеки била осигурена работа за една година със сто гроша надница, че който имал пари можел да се засели където пожелае, а на тези, които нямали, турската държава давала имоти и инвентар. Активизират се и турските средства за масова информация. Излизащите в Цариград и Одрин вестници публикуват материали срещу българската държава и всичко българско. През 1933 г. в Цариград е издадена и брошурата “Съвременна България – враг на Турция”. Свой принос за осъществяването на тази политика дават и ходжите със своите проповеди. В резултат на всичко това все повече се използва турският език в контактите между ислямизираните българи. Засилва се и отрицателната реакция на населението в региона към българските училища.

Съгласно плановете за реализиране на пантюркизма в България, страната ни се разделя на пет оперативни зони: Бургаска, Кърджалийска, Пловдивска, Шуменска и Плевенска. За всяка от тях се изпращат специални агитатори, които да поощрят изселването в Турция, а сред тези

На базата на новата турска национална доктрина се развиват и турско-българските отношения през периода 1925-1939 г. Въпреки подписания на 18. Х. 1925 г. договор за приятелство между България и Турция, турското правителство продължава безцеремонното си и грубо отношение към българите в Източна Тракия, както и към пристигащите българи гурбетчии за строителството на новата столица Анкара. Тези от тях, които се представят за гърци-патриаршисти, пък са изселени в Гърция според гръцко-турската спогодба за взаимно изселване. В писмо до министъра на външните работи Ат. Буров (21.І.1926), екзархийският наместник отговарящ за селата Курфали и Деркос описва действията на турските власти при затварянето на българските училища, отнемането имотите на българите, уволняването им от работа и настаняване в къщите им на турски преселници. След намесата на българското правителство турската страна обещава да се застъпи за българското население..., след което следва още по-големи насилия. Много от българите се принуждават посред зима да търсят подслон в българската легация. През февруари 1926 г. българският консул в Истанбул съобщава “за надигането в Турция на нова вълна на ксенофобия включваща и българските поданици. На тях им се отказва всякакъв вид работа. Турските власти им предлагат да признаят, че са турски поданици, или да напуснат незабавно републиката. Особено фрапиращ, превърнал се в междудържавен въпрос, е случаят с видния български търговец Кузман Атанасов Тодоров. След отказа му да приеме турско поданство и въпреки

274

намесата на българската легация и на министър председателя А. Ляпчев, той е изгонен от Турция¹⁷.

След забраната на политическите партии и организации в България (след 1934 г.) и “Туран” променя насоката на дейността си. Постепенно тя се отказва от автономистката си пропаганда и насочва усилията си към приобщаване на българското население изповядващо исляма към турското чрез постепенно турцизиране, както и към засилване на изселническата пропаганда. През 1935 г. централата на Съюза се премества от Варна в Пловдив. По време и насоченост дейността на “Туран” съвпада с тази на посочения по горе Върховен турски комитет. Една от последните пропагандни акции на тези организации е през 1935 г., когато се разпространява слухът за предстоящо окупиране на България до Балкана от Гърция, а по Черноморското крайбрежие от Турция. Взетите енергични мерки от страна на българското правителство през 1936-1939 г. довеждат до разтурянето на тези организации, като се предотвратява и всеки опит за създаването на паралелни легални структури за прикритие.

През първата половина на 80-те години събитията в България се повтарят с тези от преди 50 години. Разликата е в броя на зоните на които е разделена страната от антиконституционното подкрепяно отвън „Турско национално освободително движение в България” (ТНОДБ). Първите негови организации са създадени през зимата на 1985 г. в Добрич и Варна. Важна роля за развитието на тази антибългарска организация играе Ахмед Доган, лидер на сега управляващата партия ДПС, известен тогава като Меди Доганов. През септември 1985 г. той се среща в Добрич с Захит Вахит, Неджметин Хак и Мюмюн Мустафа. Варненската среща от 8 декември 1985г. Обединява създадените отделни групи в цялостна нелегална организация . Сред присъстващите на тази среща на която е обсъден и проект за програма са Ахмед Доган, Неджметин Хак, Касим Дал, Ибрахим Ариф, Салих Ахмед¹⁸. По - късно, в средата на януари 1986г., Ахмед Доган изработва окончателния текст на програмния документ. Приети са програмната декларация, уставът и печатът на ТНОДБ. Структурата на организацията включва: (1) Добруджа: Варна, Толбухин (Добрич), Силистра; (2) Румели: Кърджали, Хасково, Пловдив, Бургас, Сливен; (3) Делиорман: Разград, Шумен, Търговище, Русе. Изградени са ръководствата - централно, областни, окръжни, регионални и местни. Приет е печат, изобразяващ човешка длан с полумесец и звезда. Подготвени са материалите за вестник и циклостилна база. Програмната декларация е отпечатана и разпространена в страната и извън нея. Аналогията с действията от средата на 30 години е натрапваща, разликата е само в броя на зоните - тогава са пет, а през 80-те години - три. Едни и същи са и целите. През пролетта на 1986г. ТНОДБ е разкрита. На 12.06.1986г. е арестуван Ахмед Доган и 18-те негови съратници. Те са осъдени от 2 до 10 години лишаване от свобода. Към делото са привлечени 299 души - лидери, членове и съмишленици¹⁹.

На 22 декември 1989г. Ахмед Доган е амнистиран. Излиза от затвора в Пазарджик и се прибира в София. Тогава са освободени 18-те негови съратници²¹ Още на 24 и 28 декември 1989г. всички политически затворници от ТНОДБ се събират в с. Дръндар, Варненско, и решават на 4 януари 1990г. във Варна да поставят основите на Движението за права и свободи като независима, самостоятелна политическа организация. На срещата във Варна участват 33-ма представители от различните региони на страната със смесено население. Приета е "Декларация с основните искания на турците и мюсюлманите в България ". В структурите на организацията приемник на ТНОДБ са обхванати регионите с компактно турско население: Североизточна България - Добруджа, Делиормана и Герлово, и Южна България - специално Източните Родопи. Тези примери, и краткият преглед на събитията доказва, че ДПС ( сега управляващата страната политическа сила) е наследник и продължител в политиката на антибългарската, атихристиянската и терористичната организация ТНОДБ.

Събитията настъпили в България през първата половина на 80-те години и през 1989 г. са свързани с промени в международната обстановка, криза в икономиката на страната и експанзивна националистическа политика на турското правителство. През 1983 г. България е сполетяна от тежка енергийна криза, заплашваща да парализира не само икономиката на страната, но и социалния живот. По същото време администрацията на Рейгън подчинява своята политика на „кръстоносния поход” срещу комунизма. Постъпва
276
информация, че срещу България се готви атака по националния въпрос²². Изпратеният през 1980 г. турски посланик Шюкрю Елекдаг в САЩ има за задача да постави началото на нова политика на турското правителство в широкия академичен свят, включвайки в нея близо 2000 университета, колежи и лицея, където се формира основния светоглед на младите американци. Той идва и със специално поставена от Анкара задача да осъществи политически, икономически и военни контакти със САЩ с цел признаване нахлуването и окупирането на Северен Кипър за исторически факт и реалност, както и за гарантиране на националистическата идея на Турция за разширяване на териториите й чрез експанзия по гръцките острови, в Егейско море, в Егейска Тракия, в България и в Близкия изток. За тази цел Анкара отпуска на турския си посланик $ 3 млн. за създаването на Институт за турски изследвания във Вашингтон. През 1982 г. той е официално открит²³. По-късно тази активност дава така желаните от Турция резултати. По врeмe възродителният процес съвпадна и с печалната горбачовска „перестройка”. Първоначално М. Горбачов е „благославя” Възродителния процес и дори е вижда в него пример за Съветския съюз. Министър-председателят на Бавария пък обещава милиардни суми за подкрепа на българската национална политика²⁴. Тази подкрепа обаче се „стопява” твърде бързо, като поставя българското правителство във външнополитическа изолация.

Възродителният процес не е свързан само с промяна на имената – поставянето на българските наставки – ов, -ев към фамилията на тюркоезичните българи. Едновременно с това се започна изучаване и систематизиране на важни страници от асимилацията на българското население по време на турското робство, на нанесените поражения върху съзнанието на българина чрез езика и вярата. Доказа се безспорно, че т. нар. „ български турци”, са с български произход, а не останало в страната турско население. Всичко това е подкрепено с огромен документален материал, доказващ трагедията и личната драма на българите мохамедани по време на турската асимилация. Самото понятие е прието в началото на 1985 г. Той е проява и на защитна реакция от страна на българското правителство срещу постоянните опити на Турция за вътрешна дестабилизация на страната. Турската карта свързана с искане за изселвания на „турско население” много пъти е разигравана в взаимоотношенията между двете страни. От пролетта на 1949 г. до есента на 1951 г. за Турция заминават над 150 хил. души. Следващата кампания е през периода 1963-1964 г., когато са подадени близо 400 хил. декларации за изселване, но само част от тях са удовлетворени от турска страна. През 1967 г. е подписана изселническа спогодба между България и Турция, като българското правителство е готово да съдейства на всички, които искат да заминат за южната ни съседка. Турция обаче прави всевъзможни спънки за да ограничи приема, като така създава възможност за нови претенции. През 1978 г. турското правителство заявява, че проблемът е изчерпан, че е против масовите изселвания и прекратява действието на

спогодбата. Въпреки това през 1988 – 1989 г. „изселническата кампания” е инспирирана от Анкара с нова сила²⁵.

На 25 май 1989 г. Ахмед Доган лидер на ТНОДБ и на създаденото по-късно ДПС, изпраща открито писмо до председателя на Държавния съвет на НРБ, като в т. 5 от него настоява за: „даване на възможност за свободно изселване в Турция." В резултат и на последвалите обвинения от турска страна за възпрепятстване събирането на разделените семейства, на 1 юни 1989 г. българската граница към Турция е отворена за всички онези, които искат да се изселят в южната ни съседка. От Анкара идват обещания за истински земен рай, който очаква изселниците, а в България обикалят агитаторите на ДПС, които имат за цел активизиране на кампанията. Безспорната цел е злепоставяне на българското правителство пред международната общественост, каквото и решение да бе взело то – „за” или „против” изселването, като същевременно се цели и предизвикването на криза в икономиката и стопанството на страната. Около 350 хил. човека напускат страната, като Турция отново не издържа и внезапно затвори границите си. През октомври 1989 г. България участва на срещата в Кувейт на арабските и ислямските страни в Кувейт. На срещата между министрите на външните работи на България и Турция се приемат три общи пункта: ислямизираните българи имат български собствени имена; новородените деца получават само български имена – собствено и фамилно; дава се право на всички, които не приемат тези принципи, да напуснат страната когато пожелаят²⁶. Настъпилите „демократични промени”, смяната на политическата и социална система, както и завоя във външната политика на България не позволиха да се реализират договореностите от Кувейт. Видя се на практика зад политиката на коя държава стоят САЩ и западните й съюзници. В страната се разрази кампания за преследване и съдене на виновниците за Възродителния процес, като той дори бе определен от висши държавни ръководители и партийни водачи за „най-срамната страница от българската история”. Същевременно с това се засили активността на ДПС. Нейните лидери и активисти по места не скриваха омразата си към всичко българско и не пестяха заканите си срещу българския народ.

На 26 август 1990 г. в градската градина в Якоруда майка, сочейки на двегодишното си дете три 10-12 годишни момчета, му обяснява: “Ето батковците, чедо”. Отговорът е потресаващ: “Какви батковци сме, ма. Като дойде тука Турция, ще ви колим като в Батак²⁷”. В началото на 90-те в София и други градове на страната се появиха надписи като: “ДПС ще победи България” и “Гяури, 113 години ви стигат! ДПС”²⁸. Върху един от чиновете в кабинета по история на училище “Кирил и Методий” в Якоруда, неизвестен “патриот” декларира: “Кръвта на Турция си давам” и “Никога България”, а ученик от VІ клас заявява “Тук е било турско и пак ще бъде турско”²⁹. На 31 март 1991 г. на проведения в Асеновград митинг под надслов “Демокрация, човешки права и свободи” Мехмед Карагьозов и Орхан Мемишев произнасят част от речите си на

турски език, документирано от “ТВ око” и излъчено на 31 март 1991 г по БНТ³⁰. На 19 май 1991 г. на пет часов митинг на ДПС в Шумен половината от депутатите на движението държат войнствени речи на турски език. На въпроса на Ахмед Доган към събралото се множество “Ще позволите ли да забранят ДПС?” отговорът прореван от тълпата е: “Смърт на България! ³¹”. В началото на юни 1991 г. някои сгради в Ямбол са разкрасени с “пожелания” към българите. Клубът на Демократическата партия и клубът на Сдружението за честни избори осъмват с “Мръсни гяури!”. На сградата на битовия комбинат пък се появява надпис, който напомня, че “Аллах е жив”. На стената на училището “Данчето и Митошка” е изписан призивът: “Турция е велика. Смърт на гяурите.³²”. На 16 септември 1991 г. българското училище “Св. Климент Охридски” в Сухиндол (град близо до В. Търново) бе “украсено” с надписи, предвещаващи мрачни дни на болшинството от българската нация от името на борещото се за своите права и свободи мюсюлманско население. Подобни надписи през месец септември се появяват и край сградата на радио Шумен. Развя се и турско знаме върху джамия³³. Това са само няколко от стотиците примери на ескалация срещу българското население от страна на ДПС.

Същевременно с това, в хода на „демократичните” реформи и разграждане на тоталитарната система (фактически се разгради държавността в България), печатните и електронни медии се надпреварваха с нагласени репортажи и дирижирани обаждания излъчвани пряко в ефир, да възхваляват българския етнически модел на новото демократично общество. 15 години по-късно се забелязва известно отрезвяване. Представителите на същите тези партии и дори същите политици обявяват за несъществуващ „българският етнически модел”³⁴.

Реакцията, каквато и да е тя, вече е твърде закъсняла. В противоречие на българската конституция, партия създадена и действаща на етническа и верска основа е управляваща, със свои представители във всички структури на държавата в това число в армията и полицията. Само може да се предполага, колко е финансовият капитал и каква е ролята на фирмите обслужващи турските интереси в България. С влизането ни в НАТО турското проникване в страната и влиянието на Анкара се увеличи още повече. Разрушаването на социалистическата система, осигуряваща суверенитета на страната, стабилност на икономиката и външната политика, развитие на културата и образованието, гарантираща добро здравеопазване и сигурност за гражданите си, не бе заменено с нещо по-качествено. Подобни определения като „български етнически модел”, родени от демократичните преобразования, се оказаха символ на разруха и унищожаване на държавността, или просто фрази лишени от съдържание.

279
² Костел, Е. Съвременната геополитика. Кама 1999., с. 31 и следва..