Морфологията като дял от граматиката

Традиционно българското езикознание дели морфемите на : корен, наставка, представка, окончание и съединителна морфема. Коренът е главната морфема, тя носи главното значение на думата. Представката е морфема, която стои пред корена или пред друга представка. Представката е елемент на словообразуването. Наставката е морфема, която стои след корена или след друга наставка. Наставките също са елемент на словообразуването. Съединителните морфеми са о и е и изпълняват труктурна роля в сложни думи, съединявайки 2 корена. Окончанието е морфема, която стои в края на думата и изразява граматични значения. Окончанието е елемент на формообразуването. Членната морфена стои в края на имена и самостоятелно употребени причастия и изразява граматичното значение определеност. Например красивият, детето, мухата.

Основа- съвкупността от лексикалните морфеми на дадена дума. Глаголните формообразувателни основи са сегашна, аорисна и инперфектна. Сегашната основа получаваме като отстраним граматичните морфеми за лице и число във формите за сег. вр. Аорисната формообразувателна основа се получава чрез отстраняване на граматичните морфеми във формите на минало несвършено време.

Словоформа- разновидностите или формите на дадена дума, които де обединяват от общо лексикално значение, а се различават по граматичните си значения и по лексикалния си показател. Сборът на всички възможни словоформи се нарича парадигма. Съществуват 2 типа- синтетични и аналитични.Синтетичните представляват единна езикова и акцентична цялост, която се дели на основа и форматив и в която граматичните значения се изразяват в рамките на форматива. Формативът е граматичната морфема- например робски- а, и, о, ят, та, то, те. Аналитичната ф-ма е идиоматично съединение на спомагателната и пълнозначна дума.

Сублетивни ф-ми- образувани са от различни корени. Различните части на речта имат различен брой словоформи. В СБЕ най- беден е същ. име, а глаголът е най-богат на словоформи. Те се делят на определени и неопределени. Определените се делят на лични и нелични. Личните глаголни ф-ми се делят на синтетични и аналитични. Драматично значение е вид осъзнато и изразено в структурата на езика отношение.

Граматична категория- тя предполага наличието на с-ми от противопоставени една на друга граматични величини със еднородно съд. Тя също има план на съд. и план на изразяване.

Морфологична категория- представлява с-ма от противопоставяне един на друг, редове словоформи с еднородно съд. За да има морфологична категория дадената дума трябва да притежава ф-ми на тази категория, които изразяват еднородните подредни граматични значения.

Грамема- член на морфологичната категория, един от противопоставените помежду си редове, словоформи с еднородно съд. Грамемата е неразривно единство от план на съдържание и план на изразяване. От своя страна морфологичните категории са : двучленни и многочленни. Двучленни са тези, които имат 1 маркиран и 1 немаркиран член. Например морфологична категория число в ед.ч. немаркиран,в мн.ч. маркиран член посредством морфемата й.

Морфологична опозиция- противопоставяне на различията в рамките на общото. Осн. опозиции са т.нар. привативни опозиции. При тях има един маркиран и един немаркиран член. Маркираният член е носител на дадена граматична характеристика, която е изразена, маркирана структура на езика като граматична морфема. Общото значение за категорията число е множественост. Главното значение на немаркираният член сигнализира точно противоположно значение на значението на маркирания член. То е ядрото на общото значение и затова се нарича главно. Например категорията число при маркиран член множественост и общо значение на немаркирания член немножественост главното значение на немаркираният член е единственост.

Лексикограматична категория- тя е тази, при която дадени граматични значения се изразяват от морфеми на разнището на лексемата. При лексикограматичната категория няма словоформи и именно затова се различава от морфологичната. Съществителното име не притежава родови морфологични словоформи. Например град няма ф-ми за ж. и ср. род.

Лексикограматични разреди- граматически значими групи, в рамките на дадена част на речта, които имат обща семантична характеристика и се обособяват именно на тази основа, но най-често нямат общ формален показател.

Формални класове- явление при което група лексеми са обединени и противопоставени на други групи лексеми от ясно изразени формални белези, срещу които не може да се открие никакво семантично съдържание. Такива са например 1-во, 2-ро и 3-то спрежение на глаголите.

Части на речта- осн. групи, на които се дели речникът на езика, обединени от категориално лексикално значение. Според морфологичните си признаци частите на речта са изменяеми и неизменяеми. Изменяемите части на речта имат словоформи за присъщите им морфологични категории. Такива са същ. име, прил. име, местоимение, глагол. Според синтактичната си значимост частите на речта са: самостойни и служебни. Самостойните могат да бъдат части на изречението. Несамостойните думи са тези, които изпълняват морфологични или синтактични ф-ии: поглог, чатица, съюз.
Части на речта. Когато се говори за част на речта в езикознанието обикновено се разбира група лексеми, обединени от категориално лексикално значение, общи морфологични признаци и общи синтактични функции в състава на изречението. Части на речта в българската граматика е десет а брой: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, глагол, наречие, предлог, съюз, частица и междуметие.

Класификацията на думите в езика следва да се основава на три принципа: семантичен, морфологичен и синтактичен. Едностранното прилагане на някои то тях обикновено води до грешки или противоречия. Най-добре би било трите критерия да действат едновременно, но и това не винаги е възможно. Например при думите ябълка, бягам семантичният критерий е достатъчен, за да класифицираме думите. Ябълка е същ. име, защото означава предмет, а бягам е глагол, защото означава действие.

Ако противопоставим обаче бягам - бягане или висок –височина ще се убедим, че семантичният критерий е подвеждащ. Макар по лексикално значение думите да са еднакви, те се отнасят към различни класове: бягам е глагол, а бягане е същ., бягащ е причастие, висок е прилаг., височина е съществително.

Морфологичният критерий се приема за водещ при класифицирането на думите. Това ще означава, че в една част на речта трябва да влизат думи с едни и същи форми, изразяващи съответно едни и същи граматични значения(грамеми). Не винаги обаче морфологичният критерий е актуален. Особено когато класифицираме неизменяемите думи, в тези случаи на помощ идва синтактичният критерий, тоест, показателна ще бъде функцията на лексемата като част от словосъчетанието или изречението, или функцията ѝ като езикова единица в цялостното съдържание на текста(контекста). Думите син (същ) и син (прилаг) са омоними и в изолиран(самостоятелен) вид не могат да бъдат класифицирани като част на речта. Словосъчетанията голям син и син балон обаче веднага показват, че в първия случай син е съществително, а във втория – прилагателно.

Според морфологичните си признаци, частите на речта биват- изменяеми и неизменяеми. Изменяемите части на речта имат словоформи за присъщите им морфологични категории. Имат формообразуване, чрез което изразяват граматични значения. Такива са съществителното име, прилагателното име, числителното име, местоимението, глаголът и причастието. Неизменяемите части на речта нямат словоформи, съответно и морфологични категории. Не изразяват граматични значения, морфологично са неутрални и релевантни (свързани). Такива са наречието, предлогът, съюзът, частицата и междуметието. Изключение правят наречията, част от които (образуваните от качествени прилагателни) могат да се степенуват – добре, по-добре, най-добре.

Според синтактическата си значимост частите на речта биват самостойни, служебни и синтагматично неангажирани. Самостойните думи са пълнозначни, семантично пълноценни и затова те могат да бъдат части на изречението.Такива са съществителното име, прилагателното име, числителното име, местоимението, глаголът, наречието и междуметието.

Несамостойните или служебните думи не са части на изречението, а изпълняват морфологични или синтактични функции – изразяват различни отношения, съединяват или подчиняват части на изречението. Нямат самостойно значение и могат да се използват само като помощни синтактични функции. Такива са предлогът, частицата и съюзът.

Обособяват се и други части на речта на основата на наречия, прилагателни имена и причастия (предикатив, детерминатив и др.). Също могат да се обособят като отделна част на речта. Числителните имена може да се разпределят между прилагателните и съществителните имена. Редните числителни не се отличават от относителните прилагателни имена.

Основните части на речта са съществителното име, прилагателното име, глаголът и наречието. Централно място сред тях заема съществителното име, което назовава явленията от сферата на човешкото познание. Прилагателното име и глаголът означават съответно статични и динамични признаци на явленията, назовани със съществителни имена, а наречията означават признаци на признаците, като понякога се свързват и директно със съществителното име.

Неосновните части на речта се делят на три групи:

• 
  Надстроечни, които са най-близки до основните – числителното име и местоимение;
  
• 
  Несамостойни (служебни): предлог, съюз и частица;
  
• 
  Специфични: междуметие.
  

Друг начин да се разграниче дадена част на речта от останалите,е да се изброят нейните категории.В този смисъл същ.име притежава морфологичните категори число и положение,остатъци от категорията падеж и лексикално-граматичната категория род.

Съществителното име притежава морфологичните категории число и положение, остатъци от категорията падеж (звателни форми) и лексико-граматичната категория род. Нито една друга част на речта не притежава същия набор от категории.

Със съществителните имена се назовават всички явления, които и заобикалят, а те може да бъдат:

а) Понятия за материални обекти, заемащи място в пространството: лица (баща, майка, учител), животни (ястреб, кон, Белчо, Сивушка), растения (дъб, пшеница), метали и минерали (злато, олово), вещества (захар, цимент), части на тялото (крак, ръка), вещи (лъжица, риза), машини и механизми (автомобил, телевизор), места за живот и дейност ( гад, магазин), географски обекти (планина, Дунав);

б) понятия за абстрактни явления: природни явления (вятър, дъжд), време (час, година), обществени и политически явления (война, мач), нравствени и волеви прояви (мъка, мисъл), институции (парламент, университет);

в) понятия за качества и признаци (смелост, упоритост);

г) понятия за действия и състояния (бягане, учене).

Лексикално-граматичните разреди при съществителните имена може да се представят чрез следните противопоставяния: лични и нелични съществителни, нарицателни и собствени съществителни, броими (делими) и неброими (неделими) съществителни. Подобно на морфологичните категории тези лексико-граматични раздели обхващат една и съща субстантивна лексика, която „престрояват“ в зависимост от наличието или липсата на даде семантичен принцип, като в повечето случаи всяко съществително име носи по една от характеристиките на въпросното противопоставяне (ливада е нелично, нарицателно, броимо; летец е лично, нарицателно, броимо; Марица е нелично, собствено, неброимо и т.н.).

Според това, дали назовават лица, или назовават нелица, съществителните имена биват лични и нелични.

а) лични съществителни имена назовават лица, одушевени явления (ученик, студент, Кольо). В рамките на личните съществителни имена има частични прояви противопоставянето на мъжколични и немъжколични съществителни. Към немъжколичните съществителни може да се причислят и всички нелични съществителни. Мъжколичните съществителни имена са: възможността да се свързват т. нар. мъжколични числителни бройни имена (петима студенти), необразуването на бройни форми (предпочита се няколко летци, петдесет инженери, а не петдесет инженера), свързването с винителни и дателни падежни форми на въпросителни, относителни, неопределителни, отрицателни и обобщителни местоимения (летецът, когото виждам);

б) Неличните съществителни имена назовават понятия за животни, неодушевени обекти и непредметни понятия (кон, Дунав, студентство, ориз).

Според това, дали назовават група еднородни явления (в това число и отделното явление), или са названия на единични лица или други явления, съществителните имена се делят на нарицателни и собствени.

а) Нарицателните съществителни имена назовават група еднородни явления и същевременно конкретното явление. Именно нарицателните съществителни са названия на понятията. Може да се нарекат още общи съществителни имена (стол, маса, лисица, овчар, радост, скачане);

б) Собствените съществителни имена назовават отделни лица, животни, обекти или абстрактни явления. Те не се свързват с понятие, а принадлежат на единични явления, поради което може да се нарекат частни съществителни имена. Те биват: повторяеми – имена на лица (Стоян, Мария), животни (Белчо, Шаро), фабрики, заводи, предприятия, институции и др. (фабрика „Слънце“, ресторант „Гемията“); неповторяеми – най-често географски названия (България, Азия) и прозвища (Странджата, Караджата);

в) Наблюдава се случаи, в които нарицателните съществителни имена преминават в собствени и обратно: преминаване на съществителни нарицателни в съществителни собствени (вяра – Вяра, искра – Искра, дума – вестник „Дума“); преминаване на съществителни собствени в съществителни нарицателни – това са предимно случаи, в които дадени явления са наречени на името на откривателя си и по този начин се назовава група явления, понятие за явлението, а не единичен обект (Сандвич – сандвич, Волт (Ал. Волта) – волт, Гоблен – гоблен).

Според отношението си към морфологичната категория число съществителните имена биват (делими) и неброими (неделими).

а) Броимите (делимите) съществителни имена притежават морфологична категория число, т.е. могат имат форми за множествено число, които сигнализират разделно множество (стол – столове, Стоян – Стояновци);

б) Неброимите (неделимите) съществителни имена по принцип нямат форми за множествено число. Тук спадат следните групи съществителни: съществителни събирателни – назовават множества от еднородни явления, възприемат като неделима цялост (студентство, селячество, грамаж); съществителни, означаващи маси (ориз, трици); съществителни, назоваващи елементи (сребро, никел); съществителни собствени за географски обекти (Дунав, Байкал); съществителни собствени за прозвища (Боримечката, Моканина); значителен брой абстрактни съществителни (омраза, гняв, любов).

Неброимите съществителни имена се делят на две формални групи:

а) Имащи форма само за единствено число. Тук спадат споменатите вече групи: част от съществителните събирателни (студентство, учителство); част от съществителните, означаващи абстрактни понятия, немислими като множества (здраве); имена на химични елементи (водород, сребро); имена на някои вещества, мислими като маси (ориз, грис); собствени имена на географските обекти (Бургас, Ком); собствени имена за прозвища (Боримечката).

б) Имащи форма само за множествено число. Тук спадат следните семантични групи: съществителни за двуединни предмети (очила, везни); част от съществителните, именуващи маси (трици, въглища); част от собствените съществителни имена за географските обекти, планински вериги и масиви, употребявани почти винаги членувани (Алпите, Родопите); някои названия на селища (Драгалевци), изолирани имена на народни обичаи и обреди (заговезни).

По значение съществителните имена се делят на нарицателни и собствени, конкретни и абстрактни, обикновени и събирателни. По произход съществителните имена се делят на пътвични и производни. Първични са например вода, мъж, жена. Производни са ученик от уча, младост от млад, пепелник от пепел. По форма са прости и сложни. Прости са например град, вода, станция. Сложни са Ботевград, водохранилище. Същ. имена се образуват от други думи с помощта на наставки. Същ. имена се изменят по форма, чрез което се изразяват различните им граматични категории. Граматичните категории на същ. имена са: род, число и определеност. В българския език същ. имена имат 3 рода: мъжки, женски и среден. Родът е присъща характеристика на всяко същ. име Всяко същ. име е или от м.род, или от ж.род, или от ср.род.

Можем да говорим за изменение по род само на същ. имена за лица и животни. От мъжки род са всички същ. имена, които оначават лица или живеотни от мъжки пол, както и много други същ. имена. От ж.род са всички същ. имена, които означават лица или животни от женски пол. Същ. имена ор среден род завършват на гласен звук. Някои същ. имена от м.род за лица нямат ф-ми за ж.род: профсор, министър. Не е ясен родът на някои същ.имена, които нямат единствено число: финанси, очила. Същ. имена имат форми за единствено и множествено число. Същ. имена от м.род, които завършват на съгласен звук имат освен обикновената форма за множествено число и друга, по-особена форма, която се нар. бройна ф-ма. Тази форма се използва след всяко числително бройно име и след наречията колко, толкова, няколко.

В СБЕ изискването за съответствие между граматически род и естествен пол е валидно само за названия на лоца и на някои най-тясно свързани с човека животни,и то не винаги.Във всички останали случаи родът на името зависи преди всичко от окончанието,което наричаме “родово окончание”Същ.имена,които завършват на съгласен звук,в това число и “й” са от мъжки род независимо дали означават хора /човек,работник,ратай/,животни /кон,вълк,славей/,растения /бук,овес,шибой/,предмети /молив,стол,кравай/,абстрактни понятия /напредък,строеж,бой/.Същ.имена,които окончават на “а” или “я” са от женски род и също означават:лица /жена,работничка/,животни /кобила,вълчица/,растения /пшеница,роза/,предмети /маса/,абстрактни понятия /кражба,крамола/.Същ.имена,които окончават на “о” и “е” са от среден род,независимо дали означават лица /момче,момиче/,животни /куче/,растения /жито,зеле/,предмети /гребло,сърце/,абстрактни понятия /дело,пеене/.Ако обаче се появи противоречие между родовото окончание и естествения пол,и то при хората,тогава при определянето на граматическия род определящ е полът.Това засяга малък брой същ.имена,които означават мъже,т.е. лица от мъжки пол.Така например група съществителни с окончание “а” или “я”,което по начало е женско родово окончание са от мъжки род,поради лексикалното си значение:един баща,един войвода,един съдия.Има и една малка група роднински названия за мъже,които въпреки средното си родово окончание “о”са от мъжки род също по семантични причини:един дядо,един чичо,един вуйчо.

Ако обаче окончанието е “е”съществителните остават в среден род,макар да означават лица от мъжки или от женски пол,например любе /или либе/-казваме само моето любе /от среден род/,любето може да бъде както мъж така и жена.Тук най-многобройни са умалителните и увеличителни имена,образувани с наставки,завършващи на “е”:един мъж,едно мъжле,едно мъжище.Само при някои нови съществителни на “е”,означаващи лица от мъжки пол,граматическия род може да бъде и мъжки,наред със среден.Например може да се каже както военно аташе,така и военен аташе.

Има съществителни от чужд произход,които завършват на “у”, “ю”, “и”.Това не са окончания-за нас крайните гласни са част от корена на думата.Такива думи неоформени с българско родово окончание са от среден род:едно бижу,едно кенгуру,едно пардесю,едно такси.

Изключения са групата съществителни,които завършват на съгласен звук,но не са от мъжки род,а от женски,макар че не означават лица и животни от женски пол.Например:една нощ,хубава есен,голяма радост.

Всяко съществително си има свой собствен род и не се мени по род.Има обаче отделни съществителни,при които се наблюдават колебания по отношение на рода в книжовния език,дължащи се на диалектни влияния.Такива са например кал,тел,вар,пот,пустош.Ние можем да кажем както студена пот,така и студен пот.

Най-добре родът на същ.имена проличава от родовата форма на определящите ги прилагателни имена.