Моята кратка история на всичко българско или как бе открит и разчетен български „софтуер на ума“



Дата08.06.2018
Размер162.77 Kb.
#72293
Моята кратка история на всичко българско

или как бе открит и разчетен български „софтуер на ума“
Веселин Димов

Този поток (става дума за българската „споменна“ литература), който не признава стандарти, жанрове и теории, външни образци и високи парадигми, та този поток протича от най-дълбока древност и тече през целите 13 века, когато някаква човешка общност, осезаваща се като различна, бележи своите преживявания като спомен... Общото в този поток е различността на всички, които го правят. А видимостта на това общо сигурно бележи различността на самата менталност. Различаващата се менталност има и различен език (не личен толкова и винаги, колкото общ) именно като език на различаващата се менталност.“


Симеон Янев Характерът на слога”

Организаторите на ХХ-та Варненската историческа конференция, въпреки многогодишния си опит, а може би именно благодарение на това, с поканата си към мен поеха риска, като ми предоставиха две привилегии: Първо, да говоря за историята в качеството ми и от позицията на неспециалист и второ, да разказвам това, което искам да кажа под формата „спомен“ за „лично преживяно“. Дано само да успея поне малко да се доближа чрез „личния“ спомен до езика на различаващата се менталност, наречена българска, за да оправдая риска и да заслужа дадените ми привилегии.

Няма как да изразя само в една дума това „всичко българско“. Затова просто ще разкажа къде и как съм се срещнал с това „всичко“, какво сме си казали и неказали и какво според мен представлява различната българска менталност – или „софтуер на ума“.

Началото беше Хофстеде. „Софтуерът на човешкия ум“ беше първата научна метафора, в която започна да се въплъщава това „всичко“: първоначално моделът на междунационалните културни различия и на следващото ниво различията между изтока и запада по отношение на четвъртото измерение на този модел – избягването на несигурността срещу конфуцианския динамизъм. На това равнище започна да се оформя у мен убеждението, първоначално като усет, по-късно и като все по-убедителнo аргументирано схващане, че в световното културно пространство съществува още едно такова голямо разграничение – подобно и равнопоставено, но радикално различно и от „несигурността“ на запада и от „динамизма“ на изтока. Това трето социално обособено културно ядро или мисловно и семиотично пространство ми говореше на свой забравен език – език сходен с езика на изтока, но различен от него и незнайно защо непреводим. Условно нарекох този културен модел Северен. Северен, защото само на север от земеделския „цивилизован свят“, където човешката история все пак не свършва, дори само на северозапад от Китай и на североизток от Индия, където сочеха източници, че е една от неговите прародини, тази култура беше оставила най-много исторически следи за себе си.

Постепенно ми стана ясно, че различието на Северното културно ядро, за отлика от останалите две, е най-вече в начина, по който се осмислят, интерпретират и взаимодействат противоположните същности на естеството – един от фундаменталните и религиозни, и философски въпроси.

Оформени и широко известни сa две схващания по този въпрос:

На Изток – Ин и Ян – неопозиционни противоположни същности, които взаимно се допълват до едно цяло и се намират във вечно движение: от намаление към увеличение и обратно; когато Ин намалява, се увеличава Ян и когато Ян намалява, се увеличава Ин. Те са сложна симетрала без ясно изразен и определен център. Това с центъра трябва специално да се отбележи.

На Запад – противопложните същности са разединени и противопоставени. Те се намират хем в единство и хем в борба – така гласи един от законите на тяхната диалектика. По-късно разбрах, че това мислене чрез и за разединените противоположни същности идва от схващането за разделените сфери на божественото и на човешкото, както и чрез мита за сътворението на свeта ex-nihilo. Разбрах също и за връзката на тези представи, макар и опосредена, със субект-предикатната структура на индоевропейските езици. И това също специално трябва да се отбележи.

Схващанията на Северното културно ядро по този основополагащ религиозно-философски въпрос, не само са малко известни за „голямата“ наука, но и се намират трудно, разпръснати и фрагментарни в разни писания от 30-те и 40-те години на ХХ век. Синтезирани, те могат да бъдат изказани приблизително така.



На Север – всички противоположности са структурирани ясно и точно около общ център. Те нито показват признаци на борба, нито са в постоянно движение на прихождане една в друга. Най-важният момент на тяхното взаимодействие е да бъде открита точката, в която противоположните същности се допират, точката на тяхното взимодопълващо се взаимодействие, както и да се разкрие формата на това взаимодействие. Едва от този момент, когато противоположностите встъпят във взаимодействие, те стават едно цяло според Северното схващане. Именно така тези противоположи същности добиват собствено битие (както е прието да се казва на езика на философията). Тази именно точка на взаимодействието, на свързването, на обединението и на общото единство на противоположностите, тази именно точка е най-важна за „севера“. Тя е началото за всяко съществуващо, неговото ядро и обединителeн център. От нея започва и в нея свършва всичко. Нейното откриване и осмисляне е главният патос на северното мислене или „софтуер на ума“ (както го нарича Хофстеде). Според исторически сведения, някои от северните народи я наричали Върховно Единство. Локализирали я пространствено (Полярна звезда) и във времето (чрез календар), като организирали целия си обществен живот съгласно тези свои схващания.

Дотук се очертаха три изначално различни визии за света; три модела за неговото мислене; три различни социално-организационни структури на обществата, всяка от които следва логиката на своя мит. Нарекох ги условно мисловно-цивилизационни модели. Три мисловно-цивилизационни модела, а осмислянето им – днес и според историческите „канони“ – се осъществява най-вече само според един обяснителен образец на историята на човешките цивилизации – западният. При все това, северната култура с нейните визия, представи за света и донякъде нейните социално-исторически прояви, е трудно забелязвана от западната историография. По-късно разбрах защо гледано от запад на север този северен мисловно-цивилизационен модел не се вижда. Но по-късно, не сега.

Дотук долу-горе приключи „ерата Хофстеде“: един мой текст се опитваше по несръчен начин да разпознае и опише този трети световен културно-мисловен модел, подобен по мащаби и самостойност на източния и западния, към който северен модел принадлежи и българската цивилизация и култура.

Последваха дълги десетина години на лутане в най-различни сфери на знанието, за да се опитам да си обясня това мое „откритие“. Само част от тях са: история, философия, антропология, сравнителна митология, езикознание, психология, физиология на ВНД, теоретична физика, история на китайската мисъл и вероятно още толкова. Авторите, които най-много са ми помогнали, за да мога да си изясня къде бях попаднал и да се ориентирам в тази tera inkognita, са: Жак Дерида и Умберто Еко, Райнхард Козелек и Лев Гумильов, Тачо Танев, Димитър Съсълов и Петър Добрев, Кен Уилбър и Джоузеф Камбъл, Фритьоф Капра, Ан Чън и Борис Поршнев, а има и още много имена, които пропускам.

През всичкото време на напрегнато мислене и търсене на „здрава опорa“ не ме напускаше усещането, че на цялото това интелектуално усилие му липсва собствен център и собствен език, на който да бъде изказвано и описвано. Липсваше ми гледната точка на самия северен модел и неговия език, на който той да говори по разбираем начин. Опитах най-различни мисловни „хватки“, които ми бяха подсказани, и от запад, и от изток. Помъчих се да „изобретя дискурсивна машина» по модела на Жак Дерида, с която да се отдели този дискурс „нa пусто място“ – отделено и пространствено, и културно от досегашния свят – където северната култура да бъде осмисленa и откроенa само на собствения си фон – не успях. Опитах и в другата посока – чрез формата на коана да освободя съзнанието (си), да го направя чисто и прозрачно, за да може в него да се отрази новата светлина на идеята – също не успях. (И двата опита са фиксирани в текст, нещо като предговор към по-голям корпус, които маниерно озаглавих Пред(и)говор(енето). Тайният замисъл на тази малка интелектуална игра-загадка беше да се подскаже, да се подсети мисълта или просто да се посочи, без да се назовава някакъв конкретен отговор или език, и въпреки това или благодарение на това да се „самосъздаде метаезикът“ на тази култура, но такъв така и не се появи.

През 2006 г., към средата на 10-годишния период на моето търсене проблясна нов лъч на надеждата. Вестник „Култура“ публикува изказване на проф. Симеон Янев, в което той говори, че българската култура и мисловност най-добре могат да бъдат изказвани и описвани във форма, която е възможно най-много културно неутрална или културно несанкционирана. Една от тези форми той вижда в жанра „спомени“. Помолих професора за среща с надеждата, че той ще знае и ще може да ме научи или най-малкото да ми подскаже граматиката на този език, начин на писане или каквото и да било дрого средство, което да е адекватно с езика на тази българска (северна) културна реалност, която бях открил. Той обаче се отрече от думите си и каза, че в статията си „може би не искал да каже точно това“ и добави: „Напиши го, пък тогава ще видим“. И отново останах без надежда от никъде, сам.

Но онова чувство, усетът за пулсираща българскa менталност, то си остана в мен. Аз бях усетил, че тя съществува, че е нещо сред други неща вътре в себе си, сред неподредени и несанкционирани от никого и от нищо мои детски спомени. И ето тук е мястото да разкажа за моята първа среща с тази различна българска менталност.

Това стана през 2001 г., когато четях частта за китайското изследване на ценностите от книгата на Хофстеде „Култури и Организации. Софтуер на ума“. Почти мигновено, още докато прочитах кои са тези източни ценности, съставляващи измерението конфуциански динамизъм и обяснението как функционират в обществото, в мен нахлуваха спомени за моите дядовци и баби. Спомних си ги, защото китайските ценности, които описваше Хофседе, бяха същите неща – „ценности и ценностни съвкупности“ – на които моите дядовци и баби ме бяха учили и поучавали. Не баща ми и майка ми – подчертавам това, а дядовците – техните думи чувах да ми звучат през текста на Хофстеде. Бях поразен, бях потресен от тези толкова живи усещания – все едно внезапно бях проговорил китайски. Не можех по никакъв начин да си обясня връзката между китайските ценности и нещата, на които съм бил учен и поучаван от моите неграмотни дядовци и баби. Тогава дори още не знаех почти нищо за това колко отдалеч на изток са се преселили древните българи по нашите земи. По-късно, след като понаучих някои неща и след като порових в още и още източници, открих същите ценности, описани и от Иван Хаджийски в неговата Оптимистична теория, в частта „Бит и душевност на българския народ преди Освобождението“. Като разказва как се е създавал българският еснаф, Иван Хаджийски описва абсолютно същите ценности, дори в същия ред, както са представени в китайското изследване и на всичкото отгоре, те „управляват“ същия обществен процес: бурния икономически растеж и обществен просперитет през епохата на Българското Възраждане, какъвто през 60-те – 70-те години на XX век беше характерен за Япония и беше наречен „Японско икономическо чудо“. (Считам, че да се дават тук и на това място примери за успоредиците от китайските ценности от изследването на Хофстеде и българските ценности по Иван Хадьийски е неуместно и ще разводни разказа.) Почувствах се за втори път поразен, но и зареден с някакъв възторжен патриотизъм и почти веднага изобретих фразата: „Японското икономическо чудо“ се оказа патент на Българското Възраждане“. Но и тази нова находка не успя да реши моите терзания и не подсказваше да е решението на проблема ми със северното „културно чудо“, с което се бях сблъскал.



Думата беше за спомена и за онова, което си беше в мен, вътре, не отвън – подчертавам това. Аз усещах, че „всичко българско в мен“ е живо, че пулсира, но е трудно достъпно и необяснимо. По същото това време на едно парче чужда земя започнах да отглеждам разни неща и покрай това започнах да следвам природния ритъм на сезоните. Учех се да долавям ритъма на времето чрез потребностите на моите растения и се опитвах да организирам живота си и работата върху земята съобразно тези природни циклични ритми. Любовта към земята и земеделската работа също бяха наследство от възпитанието на моите дядовци и баби. Този начин на живот като че помогна на това нещо в мен да порасне малко, да стане по-осезателно, по-често да си „говори“ с мен, а и аз по-добре да го „разбирам“. Нашият „диалог“ обаче беше безсловесен и интуитивен. А и нещото в мен съвсем не проявяваше склонност към обяснителство. Нашата връзка в този „диалог“ беше безсловесна, само ритъм – ритъмът на природния ход на времето и локация – вътре в самия център на ставащия живот. И нищо повече.

Голямо щастие за мен е, че в цялото това „приключение“ не бях сам. С мен през всичките тези години в цялата игра на задаване на въпроси и търсенето на отговори участваха, къде по-активно, къде не толкова, моето семейство и „моят“ професор, историкът Никола Алтънков.

С г-н Алтънков сме провели десетки, а може би и стотици разговори по теоретични и други въпроси и всякакви аспекти на „българския софтуер на ума“, както той обича да наименува темата. Той е първият и най-прецизен читател на всички мои текстове, чрез които съм опитвал да изкажа до сега своите виждания по тези въпроси. Поклон и безкрайна благодарност, професоре!

Със семейството ми ситуацията е по-различна. Аз често им разказвах за моите „открития и терзания“. Първоначално те мълчаливо приемаха „странните“ ми обяснения. Но постепенно в хода на годините, те като че се оказаха също проникнати и обзети от идеи, мисли и усещания около това старо българско начало в нас и неусетно всички ние започнахме като че ли да свикваме с неговото присъствие. Без всякаква друга видима промяна, през последните 3-4 години ние започнахме да се държим и да общуваме помежду си по много по-различен начин: станахме си по-близки, започнахме непрекъснато да измисляме неща, които да правим заедно, взаимната ни подкрепа стана видимо много по-голяма. Това не само се забелязваше и от другите ни близки, но промяната започна да се предава и да обхваща и тях. Между всичките ни по-близки роднини се възцари едно общо чувство, което ни прави не само по-сплотени, но и по-щастливи, заради тази наша нова „заедност“. Може и да се заблуждавам, но мисля, че тази промяна е в резултат – ако не единствено, то поне включително – и на повишената ни чувствителност към българската менталност и старите български семейни ценности.

Това накратко е историята от ежедневното ми, вече 15-годишно живеене с проблема български (северен) културно-мисловен модел или софтуерa на ума, както всички в нашата малка общност го наричаме, или темата „Прабългарите“, както я обобщава синът ми. Така привикнах с тази тема, че добих навик, като че някакъв прабългарин се беше заселил вътре в мен.

Не може да остане незабелязано, че говоря така, сякаш искам да опиша нещата откъм тяхната вътрешност. И това не е случайност, а защото открих, че именно това е гледната точка към света на тази особена старинна българска менталност: забравена като обяснение и като цялостна представа за света, но все още жива като неясен спомен, а понякога дори и като рядка поведенческа практика. Да се говори и да се описват нещата и света от такава необичайна гледна точка не е никак лесно. Модерното течение в изкуството на XX век, наречено футуризъм, е един пример в това отношение. Друг такъв пример е творчеството на Йордан Радичков: почти всички негови странни герои – свраки, верблюди, дори северното шведско сабо – те са си там, където са – в центъра на един изобретен от писателя техен си свят – и са като „призовани“ в литературния разказ, ориентиран към читателя, за да свидетелстват за този друг свят, в който е техният реален живот; всички ситуации – суматохи, лазарици, опити за летене – всъщност са въображаеми сблъсъци между двата свята – света на вътрешните и света на външните проявления на нещата. Дори самият Радичков говореше винаги на пресекулки, така, сякаш се оттегля в някаква вътрешност на свeтa, позаслушва се какво става там и след това се завръща при нас, за да ни разказва за видяно и чуто. През 2011 г. срещнах хора с такава „радичковска“ менталност в Монтанско, в с. Бяла речка, което е на около 25 км от Черкаски – селото, в което пораства Радичков, и почти на толкова от потопеното във водите на язовир Огоста родно село на писателя. Tова е баба Пенка, но и за нея и нейния свят – друг път, не сега.

Още повече е трудно да сe говори за тази постепенно чезнеща в днешно време българска култура и менталност и поради факта, че кладенецът, от който се опитвам да извадя тази вода се оказа много, много дълбок: много по-дълбок, отколкото въобще можех да си го представя в началото.

Благодарение на някаква моя интуитивна връзка с менталния свят на моите дядовци и баби и следствие на опита ми в подобни социално-психологически изследвания – по-късно и постепенно осъзнавах това – бях попаднал на неизвестен за мен самотен остров. Знаех, че Хофстеде изследва културно диференцираните модели на човешкото „мислне, усещания и потенциални действия“ ( както ги определя той накратко), знаех, че всеки от тези модели си има собствен генезис и история, знаех и как го прави. Статистическият дизайн на неговите изследвания беше почти същият, както в моя проект от 90-те години „Читателско поведение в юношеска възраст“, разбирах донякъде интуитивно разграничението между Западния и Източния междукултурни модели, но по никакъв начин не можех да си обясня как се беше пръкнал сред тях и напълно равностойно се разхождаше пред погледа ми и българският културен модел. При това необезпокояван от времето, той „работеше“ еднакво добре и в отдавна отминали времена, и в съвремието.

Живият пример на варненската конференция, че българският културно-мисловен модел или българският софтуер на ума е реалност, беше изказването и семинарът на Розмари Де Мео. Нейните възгледи и практиките, които пропагандира, напълно съвпадат с моите наблюдения и теоретични разсъждения.

Съзнателно или не, чрез термини, които сам бях конструирал (Мисловно-цивилизационен или Културно-мисловен модел, Образ на Света и други) бях отдалечил интерпретацията на феномена „софтуер на ума“ на почти равни разстояния, както от социологическите, така и от историческите утвърдени схеми на аналитични разсъждения. Това създаваше у мен усещане, че моделът на Хофстеде е възможно да бъде мислен като устойчива подсъзнателна структура, подобна на структурите в езикознанието и антропологията (Клод Леви-Строс – Структурна антропология: Език и родство, Полето на антропологията), само че в поведенческата сфера на човешката психика. Силно се надявам по-нататъшните проучвания в тази насока да потвърдят тези мои очаквания и да успея да създам от софтуера на човешкия ум надежден инструмент за анализи и интерпретации на произхода и еволюцията на човешките общества.

Но докато това стане, има да изтече още много вода, и не само от този кладенец. Дотогава мога да свидетелствам напълно убедено за следното:


  • Моделът на Хофстеде за междукултурните различия може да бъде адаптиран и да се използва за изследвания в сферата на историята, на социалната и културната антропология.




  • „Софтуерът на ума“ или моделите на мислене, които се заучават през първите седем години от живота на човека или „култура 2“, която е колективно програмиране и оркестриране на човешките поведения в границите на дадена общност от хора, могат да служат като инструмент за реконструкция на отминали исторически етапи от живота на обществата. Живея с убеждението, че чрез конструкта културно-мисловни модели ще е възможно да се „препоявяват“ бели полета в картата на историята на човешките цивилизации, за които съвременната наука няма достатъчно ясна представа и не подозира тяхното съществуване.



  • Също както моделите в езикознанието, открили дълбинни неосъзнавани структури в конструкцията на човешкото мислене чрез знаци (език, изкуство и др.) са послужили на антрополозите за откриването на подобни структури в социалното поле на човешките взаимоотношения (Сосюр, Леви-Строс, Език и родство и др.), според мен поведенческите модели имат потенциал да разкрият констелации от поведенчески реакции на обществата, свързани с техните специфични отговори и решения на общите социални проблеми, вплетени в обичайни поведения в ежедневното живеене на дадена общност.

А сега към изводите за Българският културно-мисловен модел – софтуер на ума, които могат да бъдат направени към този момент.




  • Българският (северен) културно-мисловен модел, който опитвам да опиша, е реалност. Той е съществувал като напълно завършена система от знания за света, ментални практики (специфичен начин на мислене) и организирано и структурирано съобразно тези схващания общество. Какво е положението в други части на света, където е билa разпространена тази култура, не ми е напълно известно. В нашите условия този културно-мисловен модел все още е жив, макар и не цялостен; работят само отделни негови компоненти и все още може да се открият ментални практики, които са му подвластни.




  • Българският (северният) културно-мисловен модел е конгруентен с данни от всички изброени по-горе научни области. Той се вписва успешно, може да бъде разпознат и обяснен в теоретични конструкти на всички цитирани автори.




  • Българският (северният) културно-мисловен модел е цялостен и завършен. Той е база на цивилизация и култура, които са оставили трайна и неизтриваема следа в историята на човечеството.




  • Българският (северният) културно-мисловен модел е мълчалив. Той „говори паравербален език“. В този негов „език“ в употреба са големи смислови обосoбености, които се „записват“ чрез индекси, числови поредици-формули и нагледи. Дълбокият смисъл, скрит зад тази кодифицирана изказност, е бил достъпен само на „посветените и просветените“. Въпреки това, цялото съдържание на неговите знания и прозрения за света и мястото на човека в него е общодостъпно за цялата етно-културна общност: преведено е на езика на нейните обреди, обичаи, ритуали, шевици и символи, музика и песни.




  • Българският (северният) културно-мисловен модел е различен от източния и западния. Една от главните разлики между тях е в представата им за времето. Старата българска (северна) представа за времето е циклична (все едно времето се движи в кръг, следвайки определен ритъм на съответните цикли), а не както е обичайно прието, да се мисли чрез линеарната представа за движение на времето по оста от миналото, през настоящето към бъдещето.




  • Поради егоцентричността, присъща на всяка култура, както и поради последните две особености на българския (северен) културно-мисловен модел, той е останал малко известен за световната история и цивилизации.




  • Българският (северният) културно-мисловен модел е универсален и световен. Северният (български) културно-мисловен модел е равностоен и еквивалентен на Източния (с център Китай) и Западния (включващ всички народи под деноминацията на световните религии юдаизъм, християнство и ислям) културни модели.



  • Смея да твърдя, съзнателно и отговорно, че в основата на жалоните на световната история и цивилизация има положени три основни камъка. И те се наричат Източен, Западен и Северен културно-мисловни или културно-цивилизационни модели.

Това е генералният извод, който мога да направя от всичко премислено и преживяно до сега. Съзнавам, че този извод е сензационен, но той не е бомбастичен. За мен той просто е едно обосновано заключение, в което дълбоко вярвам.

Най-съществените страни на трите световни културни модели съставляват един ансамбъл от основополагащи идеи и практически постижения, които обобщено погледнато звучат като взаимно допълващи се теми в общата симфония на духовната история на човечеството.
Графичните портрети на Образа на Света, които всяка от тези култури е нарисувала, изглеждат схематично по следния начин.
Източен „Образ на света“

Ин и Ян (прехождащи )


Западен „Образ на света“ (по Умберто Еко)

Свят и Дух (в опозиция)


Северен „Образ на света“


Върховно Единство Българска шевица



Най-отличителните черти, присъщи на трите световни култури, би могло да обобщим в едно изречение по следния начин:

Ако Западът е най-способен да изследва и анализира обективната реалност извън човека и да създава най-добрите теории за нейното обяснение, Изтокът умее най-добре да се справя с изобретяването на най-удачните решения за тяхното практическо прилагане, а Северът, вслушан и взрян във вселенския ритъм, е най-кадърен да композира най-вдъхновяващата обща мелодия на живия живот, която с обаянието си може да накара всички, в това число и изтокът и западът, да се почувстват доволни и щастливи в този живот.
Каталог: Dokladi -> Text -> 2015
Text -> Странджа и древната металургия. Основни етапи в технологичното развитие на европейския Югоизток
Text -> Космогонични измерения на празника Св. Георги Светлозар Рулински, Русе
Text -> Археологическият феномен „Дуранкулашко езеро“ в праисторията на Долния Дунав и Западното Черноморие. Култура Хаманджия в Добруджа
Text -> Керамична плочка (икона) с надпис †bolgar† от крепостта край град виница, македония
Text -> Сабазий и св. Атанас – за един древен ритуал по нашите земи
Text -> Доклад за 2011 година за качеството на повърхностните води
2015 -> Предхристиянски корени на богомилството
2015 -> Боговете металурзи” от варненския некропол – паралели в митологията
2015 -> Металографски аспекти на някои експонати от музейната експозиция „история на котвата“ в град ахтопол
2015 -> Акордиране на музикални инструменти за изпълнение на археометрична музика


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница