Мрак прегръща сенките над мен (откъс от роман)

(откъс от роман)

Виждали сте го, предполагам. Щом сте стигнали до мен, чрез нея, трябва да сте го виждали. Откъде тя знаеше толкова много песни? Тя имаше феноменална памет за мелодии и думи. Никога не си купуваше дрехи, да речем. Или някакви пособия. Тя, всъщност, живееше на улицата, или при някого, ако имаше кой да я приюти. Нямаше дом, нямаше неща, нямаше нищо. Мисля че се досещате защо беше така. Имаше само своя божествен глас, нейната акира. Всъщност, не, тя имаше едно скъпо нещо и един близък човек. Нещото беше нейната ръчно направена китара. Не знам дали сте виждали, това е музикален инструмент направен така както са ги правили преди хиляда години примерно. Издълбан от дърво корпус, късо тяло. Няма нищо общо със съвременната класическа китара. Струните и например бяха съвсем обикновени, от найлон. С тази разлика че бяха осем, вместо шест. Целият инструмент не е по голям от цигулка и обитаваше малка мешка на гърба и. Никога не се разделяше с него...

Любимият и човек ли? Не мога да ви кажа истинското и име. Да я наречем примерно Мишел. Мнозина точно така я наричаха. Ако Акира беше нежно и крехко създание, то Мишел бе другата крайност. Дива котка. Побойничка. Мъжкараната. Сама си ремонтираше колата, например. И въпреки това, по сексапилна жена едва ли някога ще видите. Тя газеше до колене в разбити сърца и потрошени мъжки самочувствия. След себе си оставяше трейл от потрошени егота. Тя бе чудовищно създание. Обезоръжаваше с красотата и естетиката си, а после пребиваше невинната си жертва, брутално и жестоко. Тя не харесваше никого. За нея всички бяха банда мръсни и комплексирани животни. Провокираше ги. Влизаше им под кожата. А после опустушаваше.

Често си изпащаше, разбира се. Забъркваше се с какви ли не типове. Но на нея като че ли не и пукаше. Единственото и забавление беше да унищожава и да се гаври, извън това живота за нея нямаше смисъл. С две малки изключения. Сексът. И Акира.

Как са се запознали двете не знам. Вероятно Мишел просто я е видяла на улицата. И като една заклета лесбийка (а тя беше такава по необходимост – не можеше да понася “тежкотоварното” его на мъжете), вероятно се е опитала да я свали. Не се е получило, разбира се, Акира почти не се интересуваше от секс, камо ли от секс с друга жена. Но дружбата и привързаността между двете е останала. Мишел я закриляше. Не знам как научаваше кога Акира е в беда, но винаги се появяваше изневиделица и раздаваше шутове наляво и надясно, докато самата Акира не я спре. Единствено тя можеше да надвика цялата врява която се заформяше. Спомням си веднъж, някакъв пикльо поиска да види китарата и, а после отказа да я върне... Грозна картинка. Натрошени ръце и ребра...

Както и да е, Мишел не е важната в случая. Разпитайте ченгетата, те вероятно имат няколко километра досие с нейното име. Не, няма да ви го дам, забравете, въпреки че... Мишел умее да се грижи за себе си, уверявам ви.

Та второто нещо, което имаше Акира беше нейната по голяма “кака”, ангел-хранител. Тя много я обичаше. Чисто, по детски. Предполагам че и представя не е имала с какво се занимава кака и. Но въпроса не е в това. Мишел беше единственото постоянно нещо в живота на Акира, освен китарата и, разбира се. Тя обожаваше да пътува. На стоп, разбира се. Винаги я вземаха и тя винаги се отплащаше богато. Пееше, смееше се, разказваше куп интересни неща, ако можеше дори танцуваше. Някаква си нейна, измислена хореография. Веднъж, на някаква хижа беше изпълнила цяла опера. Стихове, музика, танц, пеене. И всичко това, само защото никой нямал нищо против тя са спи на пейката в столовата. Акира просто печелеше сърцата на хората. На всички. Без значение какви са, добри, лоши, заети, музикални инвалиди, нахакани, дръпнати, депресирани... На всички. По очите ви виждам, че и вашите, нали? Имате късмет че сте се отнасяли добре с нея...
Все още ли не виждате връзката? Помислете логично... Може ли да съществува човек като Акира? Не ви ли звучи като измислица всичко това? Да? Безспорно! Но въпреки всичко, тя е истинска, вие сте я виждали с очите си. Казах ви, че не е клонинг. Дори да беше, клонират се само тела, не и съзнанието на човек. Откъде се е взела такава... талантлива, добра, чиста и невинна? Така радваща хората, подаряваща им толкова красота? Без роднини, без място от което да идва и накъдето да отива...

Никога ли не сте мечтали като дете? Не сте си фантазирали? Да сте д`Артанян, Винету, Индиана Джоунс? Никога ли? Разбира се, че сте, не говорете глупости. Всяко дете си фантазира такива неща. Дори някои възрастни. Вземете Екзюпери, например, с неговият малък принц. Донякъде Акира е точно това! Но само донякъде.

Точно така. Аз я измислих. Винаги съм искал да мога да пея и да свиря. Обичам музиката. За мен тя е половината основание да съществувам. Не знам защо мечтите ми се приели женски образ. Да не съм ви там някакъв си Фройд, че да си познавам подсъзнанието. Вие познавате ли си черният дроб? Сигурен съм, че и той не ви познава много добре.

Но за разлика от другите хора, моите фантазии се случват. Не знам как става и не ме питайте. Те просто се случват. Ходиш си по белия свят и един хубав ден, чуваш някой да пее, най хубавата музика която си чувал и отиваш да погледнеш, и виждаш... Не просто някой, който напомня, не някакво си скапано олицетворение на фантазиите си, а БУКВАЛНО същото! ТЯ! От плът и кръв. Седнала на ръба на фонтана в парка, кръстосала краци и пръстите и пръстите и небрежно танцуват върху грифа, докато мисли с коя песен да зарадва поредния смаян човек. Съвпадение?

Де да беше. Каква, мислите, е Мишел тогава? Или пък – онова момче, което гние в затвора. Знаете ли историята му? Застрелял е тридесет и двама души. Чиста проба екзекуция. Вероятно е спасил стотици животи, но това няма как да го знаем. Защо инак един съвсем приличен човек ще избие цял мафиозки клан, за една нощ? Такива хора просто не могат да постъпят другояче. И той като Мишел и Акира няма нито роднини, нито място откъдето идва, той просто е такъв какъвто е – герой. В днешно време няма такива, но аз го измислих и после го срещнах.

Днес е модерно да страдаш от лека форма шизофрения, всеки психиатър ще ви го каже. Какво ти психиатър, всеки ще ви се похвали че в главата му живеят поне няколко личности, които от време на време водят сложни морални дискусии. Но моята дарба ги прави не просто реални, те са живи! Всичките! И Вестителят и Героят и Великият реформатор (чували ли сте за новият президент на Фондацята?), Революционерът, дори Магьосникът е жив, от плът и кръв и може да нарушава най безобразно законите на мирозданието, точно защото аз го измислих такъв, защото аз имам такава дарба.

Не знам откъде се вземат. Но щом си създам една достатъчно ярка фантазия и тя тутакси тръгва да броди по белия свят. И неизбежно я срещам, уж случайно, в рамките на няколко години.

Виждам ви как потривате ръце. Иска ви се на бърза ръка да навъдите армии от прекрасно дресирани подчинени, командоси, агенти, роби, тълпи от съблазнителни жени които да са до побъркване влюбени във създателя си... Иска ви се, нали? Иска ви се да можете да го правите, макар все още да се съмнявате в думите ми. Както вече ви казах, безразлично ми е...

Ще ви кажа защо. Тук въобще не очаквам да ми повярвате, сигурно и без друго сте повикали някой психиатър. Все пак използвате детектора на лъжата, така че поне може да го допуснете като възможност.

Виждате ли... Акира е моят любим клонинг. Макар че клонинг не е точната дума. Но от всички мои разсейки, тя ми е наистина най-любима. Няма да ви обяснявам защо, това е нещо лично. Но виждате ли... Освен че е мой любим клонинг, тя е може би именно онова което съм искал да бъда. Но не съм. И няма да бъда, никога. Всяко мое творение си има по нещо. Талант, сила, възможности. Дори Героят си има своята черна ненавист и жертвоготовност. А аз? Аз нямам нищо. Не съм талантлив, не умея нищо, ходя на работа, живея ден за ден, не знам какво искам или ако знам, знам че няма да го получа. Аз съм един опустошен човек. Мога да измислям други хора, да ги създавам и всички те са в някаква степен мен самият, но аз, оригиналът, съм един напълно прозаичен и безполезен човек. Всеки друг освен мен, дори вие, има поне шанса да се влюби в Акира и да страда от несбъднатата си любов, аз нямам дори това. Не може човек да се влюби в себе си, извратено е. Дори ако не си точно ти, а някаква твоя фантазия...

Надявам се вече разбирате защо се опитах да я убия. Не! Какво говорите, не е от завист! Нищо ли не разбрахте от това, което ви казах? Аз се надявах да убия себе си! Надявах се Мишел да се появи и да освирепее от ярост, да озверее. Тя винаги се е появявала, винаги! Единствено сега не се появи, дори не дойде после в болницата да я види. Добре че се оказах толкова смотан стрелец... Но все пак трябваше да се появи, поне в болницата или когато я изписваха, трябваше да долети на грамадния си мотор и да я отведе... Не знам защо се получи така.

Аз не исках да я убия. Исках от двама ни да остане само тя. Моите клонинги... Те вече нямат нужда от оригинала си. Уви, аз останах жив твърде дълго. Вече има още един клонинг и знаете ли... Той изобщо не е приятна личност. Не съм някакъв си там Фройд, че да съм наясно с подсъзнанието си, но мисля че той е един много талантлив на тема унищожение човек. Или в преследване и наказване на напълно невинни хора. Или на определени хора, все едно е. Просто не разбирам, Мишел трябваше да се появи... Сега вече е твърде късно. И за вас е късно.

Пейзажът около прашният път танцуваше в обедната мараня. Контурите на и без това едноцветният пейзаж, се сливаха в едно трептящо петно. Жълта трева, увехнали дървета, каменист бряг, море. Едно типично очарователно лято, благодат за отпускарите и ад за сопаджиите.

Акира бавно завъртя глава в двете посоки на шосето и прецени, че скоро няма да се появи автомобил. Тя имаше феноменален слух и обикновено можеше да се разчита на него. Но напоследък светът около нея изчезваше, оставаше някъде далеч далеч и в нейната вселена от звуци и хармония нахлуваше един кратък и глух изстрел. Беше толкова противен и омерзителен този звук, по противен дори от болката в гърдите, която дойде веднага след него. Ако човек я познаваше добре, би казал че грозотата на този звук и е причинил повече болка и страдание отколкото раната на куршума.

Това трая само миг. После тя извади китарата си и прикляквайки засвири тъжна и нежна музика. Музика която човешки уши още не бяха чули, музика измислена току що, дивна и неповторима. Единствено скакалците в тревата щяха да и се порадват, защото следващия път тя щеше да измисли друга такава.

В далечината се появи неясен контур на автомобил. Известно време стоя неподвижен като мираж, после изведнъж се приближи и обяви наближаването си с грохот и ръмжене. Акира плахо повдигна ръка с палеца нагоре.

-Качвай се – каза деловата и свирепа Мишел , без да пуска волана.

Акира несигурно отвори вратата на кабриото и седна на предната седалка, прегърнала китарата си. Гледаше кака си като уплашено зверче.

Мишел не я подкани, не я погледна дори. Веднага щом вратата на колата се затвори настъпи газта до ламарината. Бедният форд изквича с всичките си нещастни конски сили и се понесе напред. След десетина километра криволичещо каране, свирене на гуми и непрекъснато поднасяне, Мишел се поуспокои. Пусна някаква музика от радиото, хвана волана само с една ръка и намали скоростта. Дори си позволи да смени свирепата си физиономия с физиономия на хищник, който вече знае, че жертвата му не може да избяга и точно по тази причина потрива лапи от задоволство.

-Как си малката? Боли ли те още?

-Не... – излъга плахо Акира.

Още два километра Мишел преценяваше следващата си фраза.

-Знаеш ли... Срещнах един човек. Този който стреля по теб.

-Нарани ли го?

-Не. Срещнах го преди той да направи тази най голяма грешка в живота си. Та той ми каза... Общо взето, една камара глупости ми каза. Но спомена, че ще се появи един друг човек, много опасен и много... вероломен. Не знам защо му повярвах. Трябваше да намеря този човек, разбираш ли? А единствения ми шанс да го открия беше да оставя първия човек да стреля по теб. Защото този... първия човек... той неизбежно се среща с всеки един от нас.

-Кои нас?

-Няма значение, това е дълга история. Един тип ми я разказа, докато му чупих пръстите един по един. Но ти не се тревожи, малката, на никого няма да позволя да ти стори зло. Аз знаех, че оня човек няма да те убие... Той просто не би могъл...

Двете пак се умълчаха. Накрая Акира обяви:

-Знам една такава песен:

Акира заглуши последното ехо на струните с длан и се замисли.

-Това значи... Че един от нас така и не се е появил. Най важният, най необходимият от всички сенки, най любимият, най истинският... Този който ни обединява и осмисля. Всички ние всъщност сме измислени само за да го намерим. Дори този, новия, злият... И той също.

Мишел я изгледа строго под вежди.

-Май си стояла много на слънцето, миличка.

-Не. Не е от слънцето. Каза ми го един човек. Единственият човек, който от всяка моя песен ставаше все по-нещастен. Никога не съм виждала толкова нещастен човек. Аз му подарих най-хубавите си песни, а той... Явно наистина е изгубил нещо много важно.