Н е н а м е р е н и Х р о н и к и г е о р г и а н г е л о в н е н а м е р е н и



страница1/4
Дата01.01.2018
Размер0.92 Mb.
  1   2   3   4
Г Е О Р Г И А Н Г Е Л О В

------------------------------------------

Н Е Н А М Е Р Е Н И Х Р О Н И К И

Г Е О Р Г И А Н Г Е Л О В

------------------------------------
Н Е Н А М Е Р Е Н И

Х Р О Н И К И

***

Все някога като в магия

под светналата висина

духът ми стар ще разповие

забравените писмена.
И ще почувствам всичко живо,

приел съюзницата – Смърт,

а думите ми мълчаливо

към своите ще потекат.

І

НОЙ


Вълни девет бала обърнаха малкия кораб

и с шум го повлякоха накъдето им видят очи.

Ной тогава се молеше ничком за шепата хора,

и молеше Бога страхът му да не проличи.
Всичко кипеше в дълбокото лоно на мрака.

Едва, сред въртопа, проблясваше бял силует…

Ной затулваше с длани очи и горчиво оплакваше

земята, помляна от този безног менует
на вятър връхлитащ неспирно и хлипащи челюсти,

на магма небесна и земна в свиреп унисон.

Връщаха гълъб след гълъб огромните, белите,

побеснели води... Но мълчеше водачът в поклон.
А щом и последният гълъб потъна в небето,

изпратен от погледи, пълни със трескава жал,

видя сивокосият мъж, че внезапно засвети

дъгата, която им беше Отец обещал.
А после, разказват, Ной викнал: ”Народе мой,жив ли си?”

Пада водата навред.” И роякът се вслушал.

А Ной приютил двайсет други поникнали ириси

и гласът му разлистил ръце към отеклата суша.


ИЗБОР

Във едно далечно, диво време

някакво семейство си живяло,

носело нелекото си бреме,

крепнело съпружеското тяло.
Но веднъж мъжът се върнал кален,

нищо за деня не уловил:

Гледах, жено, две сърни по залез.”



Седнал. И със дни не ял, не пил.
После зачегъртал в просветление

нещо по стената. ”Майко, луд!”-

шепнела си тя в недоумение.

И настъпил в пещерата смут.
Постепенно в сумрака изплували

фигури, направени с любов.

Той не знаел още, че рисува.

Тя пък знаела, че няма лов.
След това стремително начало

той отдъхнал, после продължил...

Нея с времето я доядяло,

че намръщен и отнесен бил.
Докато рисувал ловни сцена,

тя – жена му, заживяла с друг –

глуповат и кротък, без претенции,

но бизон повалял със юмрук.

ЧУЖДЕНЕЦ

Селце, подпухнало от сън, битува в каменната ера.

Мъжете губят се по лов, жените в пещерите чакат

да се завърнат с къс месо ръмжащите им кавалери.

И пада нощ. И иде ден. И пак свещенодейства мракът.

А щом залутан пришълец сред тях от пустошта се спусне

от глад и жажда премалял, старейшините достолепно

мъдруват насаме дали и със какво ще бъде вкусен.

И се разделят призори над студенеещата пепел…
И племето задрямва пак. Въртят се месеци, години.

Изяжда мечка три деца. Мъже в тресавище пропадат.

И пак наесен се броят: “Останахме наполовина.

Дали не ни мъсти духът на онзи чужденец изяден?”
Но ето, непознат върви към селската мера отново.

Старейшините се събират. Ехти над планината грак.

И към казана се насочват очи, натъпкани с олово.

И пламъците тихо лумват в дълбокия доскоро мрак.

СКАЛНА РИСУНКА
Присмиват се на Кю, че вижда в сенките

лица, каквито няма във природата,

че дращи нещо по стените пещерни,

че пее край реката, вгледан в слънцето,

че лов избягва и се храни с ягоди.

Пред камъка за жертвоприношения

сега се пита Кю дали е трябвало

да се обичат сънните създания,

припяващи синхронно край огньовете,

че Кю е безполезен тук за племето,

че мястото му горе, на небето е -

и отговор не може да намери.
Едно сърце извадено се мята

в ръцете жречески. Върху скалата

мигът отчетливо е запечатан,

за да напомня на мъжете в мрака

наследника на Кю какво го чака.

ОБИТАЛИЩЕ

О, Майко Нут! – помисли.

Майко Нут.

Не се отдалечавай от Египет,

от пасбищата, арфата, скорците,

от хълмовете, рибата, жасмина,

от плътта, която ме напуска…

Успокоявай ме, към мен се плъзга

и шумоли страхът ми първобитен –

лодкарят неусетно приближава.

Плясък на весла отляво чувам.

Отляво. Във гръдта. Все по-навътре.

Но, Майко, твоят поглед придружава

редуването на луна и слънце.

И в мен се влива силата да вярвам

в превъплъщенията на зората.

А тези редове с незрими пръсти

следобедното ми сърце написа.

О, Майко Нут.

Велика Майко Нут.

ПИСАР


Той беше свикнал да превива гръб

пред грубите началници. Жена му

го гледаше понякога със присмех,

дотягаше му сламената къща,

покорните животни, махалата…

А казваха отгоре, че напредва

Египет. Подозираше, че лъжат.

Веднъж, преди смрачаване, в хамака

пред старческите му очи премина

видение: невероятно беден

слепец, но със осанка благородна;

страна напълно непозната; хора,

които са го наобиколили.

Слепецът пееше за дълга битка,

за град, превзет със хитрост. Вековете

надаваха ухо. И той заплака,

кръвта си собствена видял да диша

във този дрипав, богоравен странник.

С домашните си спря да разговаря

и в пъстрото пристанище се гмурна –

о, свобода в насладата да гледаш

новодошлите кораби,да вдишваш

морето час преди да зареве…
Във вените му някой бе опънал

платна и в тях свистяха ветрове.

ОМИР


По брега той върви с мисъл за един хекзаметър.

Прилив, пауза, отлив и ето, стихът се завръща.

Но Троя е сянка и сън, а пред него е Лета.

Дребната фигура здрачът полека обгръща.
Защо се усмихва и спира, и гребва с ръка

шепичка пясък, и дълго безмълвен я гледа

как тя между пръстите чезне обратно така,

както потъва в забравата всяка победа...
Не можем да знаем какво премълчава сега,

какво предполага за своята тайнствена Троя,

нито кой го повиква, не знаем дори и кога

е станал на точица. Чува се само прибоя...

***

На този бряг щом стъпиш,Одисей,

ще искаш ли да бъдеш само притча,

притихнал бриз в проскърцващите реи,

преди да го погълнат плитчините?
Ще искаш ли да видиш как гори

последният, в далечината, кораб

и как нахлува в костите дори

натрупаната досега умора?
Защото до поредната луна

вините си ти трябва да отричаш

пред някаква настръхнала жена,

която се кълне, че те обича.

ОДИСЕЙ ЗА ПЕНЕЛОПА

Не, не вдигнах пред никого лък.

Сред мъжете, сред парите винени

зашлевих я. Не каза и гък!

И напуснах Итака завинаги.
Затова, че измисли и хроника

и дори я дари със венец,

тъй противен на простата логика,

е виновен старикът слепец.
С неграмотна невяста, с деца,

днес се радвам на хляба и млякото.

Зная всичките нейни лица

и за всичко и вярвам. Понякога.

НАШЕСТВИЕТО НА ХАБИРУ

От Ур дойдоха чужденци с послание,

че нашата земя е тяхна собственост,

че богът им в отдавнашно видение

им заповядал да достигнат плодните

поля на нашите бащи и вождове.

И настояват да ги предадем

без съпротива, ропот и помайване.

Изглежда нищо, че не са разбрали

нахалните чергари на пустинята –

кой египтянин ще преклони глава

пред сляпата змия, дошла от хаоса?

И царството на завоевателят

ще трае кратко – във сърцевината му

гори прикрита страст към разрушение.

О, Ра не може да допусне никога

диваци да плячкосват безнаказано

дома му – светлоносният Египет.

ПОХОДЪТ


Не, те не бяха хора.

Бяха демони.

Убиваха, убиваха ни с крясъци,

че само те са Божии наследници,

а всички други заслужават смърт.
Но с кръв и кражби ли се храни богът им?
Отправяме се ние, оцелелите

към друга твърд. Дано да се изплъзнем

от безпощадните им съгледвачи.
Напразно ни предаде,

фараоне.
Един от ханаанците

написа.

ВЕСТОНОСЕЦЪТ

И от живата Газа поех...И от нея излязох...

Не предвещаваше нищо минутите смутни на казън.

На площада пияни войници, проститутки от храма,

закачаха някакъв вързан юдеин, пребит и окалян,

вонящ на съсирена кръв и на пот. Със огромни ръчища.

Нямах време за пошли шеги. Той мълчеше, заметнат

с платнище.

На стъгдата ме спря пълководецът: ”Бягай! – ми каза. –

И разказвай за днешното бедствие - плод на съблазън.”

Как го бе предусетил – не знам, и до днес не попитах.

Само “Слушам” отвърнах и с коня към портите литнах.

Бях далече от светлия град, когато със грохот

земята пред нас се разцепи на две и на косъм

да се сринем, замаяни, с коня... Горкото животно...

Но и колко войници в пустинята имат гробове?

Прелетяхме над бездната някак – изпитан бе конят;

и помолих сърцето си старо мига да запомни...

Но нямаше време за размисли... Газа избухна!

От нея на толкова стадия спряхме. Препъна ни трусът.

Разказвах на хората после: Повърна земята.

Боговете ни с риби опашки сред прах онемяха.

Юдеят, макар и безок, и овързан, разтърси стените.

Свирепата сила на чуждия бог се смили над жреците –

погълна ги първи сред камъни, пепел и лава.

След тях и баща ми се сля с неделимото цяло.

А Далила, безпътна, на прага си гледаше сънно –

до последно в юдея бе взряна, дори не помръдна,

когато пороят – последен любовник, в нозете и плисна,

а смъртта и отказа законното право на писък.

Отнесе и сенките нощни накрая пороят.

Оттогава проклех и забравих думата Мое.

В пустинята, зъл и пресипнал, препусках...И корени ядох.

Полумъртви от глад ни откриха сред зноя овчари...
Разказвах години...Земите крайморски обходих.

На везни безпристрастни накрая живота си сложих.

И видях се в очите човешки – суров и прегърбен.

Към мъртвата Газа тогава поех...И в нея се върнах.

ПЛЕННИК

В пиянски унес тлееше Деметрий

година трета вече във Херсонес.

И както всеки ден, и днес мълчеше

над винената чаша, а очите му

обхождаха усойната градина.

Прежуряше жестоко... Над портала

се стрелна някаква креслива птица.

Един телохранител се прозина.

Затръшна се врата. Пробяга котка.

С това еднообразие Деметрий

не свикна изведнъж, а постепенно.

Бе дълго викал и ругал, бе писал

до своите сподвижници в Елада.

Уви, той бе с годините забравен,

дори на своите дошъл до гуша

със перченето и със лудостта си,

с безкрайните си походи и пози,

във порива си да настигне онзи,

сънуван преди време, Александър.

КЛЕОМЕН

Щом стерви са превзели този град,



щом в кръчмите мъжете интриганстват,

вторачени във собственото его,

щом всичко е фатално - съдбоносно

за чужденеца и е той белязан,

щом този град поетите си гони

или ги убива постепенно,

щом всичките, които управляват

са в кал до шията, но гордо носят

богато украсените си тоги,

а простият народец се залисва

със зрелища и тихомълком гасне –

какъв е смисълът да оцелява

мъжът в това гнездо на пепелянки,

под немите очи на боговете?”
Така изрече Клеомен, спартанецът,

изгнаник във далечния Египет,

затворен от страхливия владетел,

преди затвора с трясък да разбие,

преди да се сбогува със живота.

***

Двама мъже. Силен вятър. Забулва небето

вихрушка от прах. Сред пустинята те са. Замират

постепенно лъчите на слънцето. Два силуета

мълчаливо се движат, с усилие. Гледа всемирът.
Как до тука са стигнали няма сега да узнаем...

Подхваща единият своя другар. Те залитат.

Те се тътрят сред пясъка с мъка. Дали са към края

на своите сили? След тях се изгубват следите...
Търговци ограбени или войници ранени,

посоката сбъркали двама случайни познати? -

все едно. Те вървят. А далече пролайват хиени.

Безкрайна, безмълвна пустиня. Пустиня и вятър.
Колко часа вървят, колко века пристъпват мъжете...

Рухва внезапно единият. Другият спира.

И кадърът вече отново показва небето

и вятъра, който над малките купчини свири.

НАДПИСЪТ

На кого да кажа, че мълча

вече от столетия в земята

и не мога да ви различа

сенки ли сте или дим и вятър.
Няма смърт, пияни от живота.

Няма, угнетени от смъртта.

Длъжни сме да плащаме без ропот

сметките си на реалността.
И да се завръщаме стотици

пъти на горчивата Земя –

във това училище за птици...

Живи, питам, кой го проумя?

КЛЕОПАТРА

Тя бягала. Нелепо. Нелогично.

Отнасял я подвижният й кораб.

Тя изоставяла сега Антоний.

Сама бе настоявала за морско

сражение, а ето, че когато

то станало, побягнала безславно.

( А изходът от битката, ни казва

Плутарх , съвсем не бил все още ясен.)

Видял я да потегля, и Антоний

зарязал своите войски да гинат

в горящите им кораби край Акций.

Това предателско, внезапно бягство

не е ли символ как ще свърши всичко

(не само – легендарният Египет),

тъй както е започнало във рая

грехопадението на човека:
от безлюбовието на жената,

от слепотата на мъжа разлюбен.

СЛУГИНЯ


Трийсет години изнасях нощното й гърне,

ресах косата й,

ходилата й стъргах

и затова потвърждавам:

Клеопатра си беше уличница от малка

и въртеше както си иска мъжете,

но не можеш да надлъжеш живота.

Историята обаче също е жена,

затова и си избира подобаващи идоли,

на които да служат дебелокорите хора.

Не тъгувам, че ме забравиха

и тъмнокожите голтаци от пустинята

разграбиха гроба ми.

Не тъгувам.

В следващия ми живот

божествата ще ме дарят с друга орис,

достойна за тези,

които ги следват

смирено.

ОТШЕЛНИК

Видения имах – бе Господ поискал така,

но народът научи и ето, докато да мигнеш,

потече разбунена мътната хорска река –

в дивата пустош, при мене, тълпата пристигна.
Мълчаха навъсени дълго мъже и жени.

Видяха меда и акридите, хлебеца черен.

Понечих да кажа за многото техни злини,

но съгледах над тях, че крилете си Дух е разперил.
Беше древен и зъл. Насмешливо тълпата посочи.

И сред вихър изчезна. И пот ме обля. Замълчах.

Но стълпеното множество – тъмен въртоп – заклокочи:

- От нас ли, от друг ли, пустиннико, те е страх?
Един по един ги изгледах и рекох: - Лъжа е!

Ни от вас ме е страх, ни от Ангела, някога бял.

Насън ви оплаках - изгубено стадо в безкрая,

поело направо към адския огнен портал.
Но смях прокънтя във редиците. Глас ме прекъсна:

- След като Бог ни забрави, ще сключим съюз

с врага Му, човече. Спести си присъдата късна...

Усетих в устата си слюнка, солена на вкус.
А онзи не спираше:- Наша ще бъде Земята!

Ще остане за всички, подобни на теб, пепелта.

...И със сухи очи аз изгледах как плъзва змията

на потока човешки. И как се изгубва в степта.

ПЪТЯТ КЪМ ИНДИЯ

- Нечестивият нека ни води – един изръмжа.

И без друго оттук е минавал, пустинята знае.

Ни жега го хваща, ни бедуинска стрела,

и само и нас за да трови, се прави на важен.

- Кой ни излъга, че бил е пророк във Юдея? –

провикна се втори. – Пророците ходят във бяло.

А този е дрипав...Вижте, ръцете му в белези.

Челото – в рани. Няма дори наметало.

- Но щом като пътя познава – извика и трети –

защо досега е мълчал? Защо не ни каза?

Керванът измира...Започваме шестия месец,

откакто проклетата Индия търсим напразно.

- Не го ли видяхте – четвърти тълпата разбута –

че сутрин, на изток, на някого дълго се моли

и сигурно само изчаква удобния случай,

за да погуби стадата ни с някоя болест.

- За тебе говорим! – последен водачът се вдигна. –

Събирай багажа. Тоягата вземай. Ще водиш!

Дойде ни до гуша...Където и както да стигнем –

все едно. Само теб ще държим отговорен.

Човекът потръпна. Огледа събраните строго.

После вдигна спокойно ръка под студения вятър.

И бавно керванът стъписан потегли надолу.

И затвори след него вратите си тъмни земята.

СИМЕОН БОГОПРИЕМЕЦ

Ще спре на прага ми смъртта,

когато устните

разцъфват

в очакване да приютят

насам запътените

влъхви.


Дочаках Те и знам, Христос,

че още днес

ще си замина.

Но, Господи, защо си бос

и сам?

Около Теб –

пустиня...

Защо ги виждам,

че вървят

стотици – вярващи

до лудост,

а преди кръстната Ти смърт

ще Те целуне за из път –

последен

и единствен –

Юда?

ПРИТЧА
...гладен бях, и ми дадохте да ям

...странник бях, и ме прибрахте.”

Евангелие от Матея 25:35
Недокосната маса, отекли очи ще намери,

ако спре на вратата ни утре отново Христос.

Но дали да Го чакаме още за тази вечеря

и в коя ли колиба сега е съдбовният гост?
Немеем, заслушани в своето тихо очакване –

нали беше казал преди да си тръгне сломен:

Пребъдвайте в дух, не в тленното, иначе всякакви



ще ви свърнат от пътя, а близо е Съдният ден!”
С прах се покри наредената Божия маса,

надвисна небето, скъсено в пороя от дни...

Просяк се вмъкна неканен, огледа, засмя се

и яде... След него – и ний.

АПОКРИФ ОТ МАТЕЙ


И Бог в съня ми се яви, и чух Го – каза:

- Стани, човече, и пиши с кръвта си праведна.

Как в локва злъч се срина Ирод. Как, влязъл

в пустото небе,

преброждах ден и нощ Египет. Пиши за мъртвото момче.

След кръста как в студа вървях с кервана нощен

и как във Индия живях – там помнят още.

Пиши: - След гроба Лазар полудя. Мария също –

гърмеше във съня ми сам Единосъщният.

Събух се...Чело опрях в нозете Божии

и Му отвърнах (бе ли грях?): - Не мога.

За идното е по-добре да знам единствен.

Човекът – древното дете, се храни с митове.

И от легендите расте, като тревата.

И нищо, че живее миг. Мигът със тях е златен...

Заплака Бог и не разбрах как в пещерата

нахлу студът, и в тишина – след него – мракът.

АПОКРИФ ОТ ТОМА

Видях смъртта Ти. Раните видях.

Дървото, на което се обеси

предателят. Безумният му страх...

И верността на верните, отнесена

от вятъра над празния Ти гроб –

как биеха чела, че утре няма

да се повториш в някой римски роб,

а възкресението е измама.

Мълчах и дълго гледах отстрани

как праведните Твои ученици

пълзят като разхлипани жени,

поведени към стана на войниците.

Но Ти се върна. Ти се появи.

Посърнали, смутени и чевръсти,

те млъкнаха и сведоха глави.

Тогава казах: - Нека сложа пръсти

във раните Ти, черни като хляб,

забравен във пещта на греховете.

Тогава викнаха: - Тома е сляп!

А Ти заплака.

И изми ръцете Си.

ПРОПОВЕДНИК

Юдеите лъжливи апокрифи

създават за Христа, с велика злоба

поставят ни капани като рифове –

умело скрити, но правдоподобни.
Горко му на повярвалия в тези

безумни четива – ще се разбие

сред богоотрицателска стихия

в безплодното море от хипотези.
Юдеят не познава състрадание,

но ще го използва упорито,

за да насочва нашето внимание

към куп лъжи, докато вае скрито
химерата: светът да бъде негов...

Дори и да успее, запомнете –

в Деня последен хищното му его

ще бъде възмездено от Небето.

КАРП КЪМ ЦЪРКВАТА В ЙЕРУСАЛИМ

Ненавистта към нашия Спасител,

която във юдеите бушува

е твърде стара, но не се страхувайте

от козните им и от клеветите.
На присмех и на смърт ще ви предават –

това е разбираемо, защото

смирението, бодрата ни кротост

тях винаги ще ги ожесточава.
Ще искат те да отсекат от корен

духът Христов със средства нечестиви.

Но нека никой, братя, не унива –

каква награда Бог ни готви Горе…

ЛЕГИОНЕРЪТ

Това е мит! Не вярвайте във него

че Юда се обесил през нощта .

Година вече скита в студ и в жега,

с подобни нему, сърдейки властта.

Говорел, че равините го питали

за онзи дърводелец полудял,

в когото се излъгал, че Спасител е...

Но Юда сам навреме го предал.

Днес не разбирал за какво го съдели –

нали монетата е с две страни,

но много фанатици се навъдили

откакто култът се разпространил.

Не ме интересуват чужди работи.

За три дни – всяко чудо в този свят.

Аз, простият войник, си нося сабята

и служа

на наместника

Пилат.

МАРИЯ


Не Го възпрях във пътя Му на мъж.

Но на Голгота в мене заклокочи,

когато ме погледна изведнъж

и мълчаливо към Йоан посочи
и рече: - Жено, ето твоят син!,

и после: - Ето, майка ти, Йоане.

Сама си знам как промълвих: - Амин.

И трите дни – три века изпитания
прекарах в покаяние и пост.

А постепенно като бисер в мида

слухът растеше: “ Разпнахме Христос.

Отец ни разгневен е и обиден.”
Внезапна мараня… И Го видях:

по улиците на деня премина,

понесъл целия човешки грях

и през сълза едва-едва ми кимна.

ВИДЕНИЕ НА ЙОАН

И каза им: ”Архангели, на път!

Те лъгаха, убиваха, крадяха.

Сега ги чака справедлива смърт.”

И те

безмълвни, страшни

полетяха.
Отсрочка нямаше, а гневен Съд.

Във ужас замълчали, световете

ги гледаха как в тъмното летят –

безмилостни

и тихи

силуети...

АРМАГЕДОН

Строяват се оловните войници

в последния си поход –

на скръбта.

С проядени,

с извадени зеници,

с тържествено заключени

уста.

Не чакат нищо.

Но врагът ги чака.

Не чуват даже

призивния рог.

Те знаят само:

свършил е антрактът

и страниците ще допише

Бог.

АВГУСТ ДО ОВИДИЙ

До достопочтения Назон. От Рим

ти праща поздрав твоят император.

Овидий, минаха тринайсет зими.

Косите ни поръси бяло злато.
Наскоро се замислих за дълга

към теб, неизплатен до днес, и дълго,

по цяла нощ, приятелю, не спя.

Оказва се, че страшно съм се лъгал –
единствено във младите си дни

със теб, с Хораций, сме били щастливи,

а другото е пяна и мъгли,

илюзия, че коренът ми жилав
е победил презрените стада,

безкрайното гъмжило от кастрати.

И свеждам побелялата глава –

по теб тъгува твоят император.
Върни се в Рим.Тук нямаш врагове,

а даже да си имал, те са мъртви.

Един старик в очакване снове…

Приятелю, ще те прегърна първи.
А нов рояк поети на възбог

коси и ръст по кръчмите развява.

Върни се в Рим, поете тъмноок –

фалернското вино те заслужава.
С писмото си изпращам и войник –

така по-бързо то ще те намери.

Привет! Да оцеляваш всеки миг.

И да пребъде Римската империя!

ОВИДИЙ ДО АВГУСТ

Не зная даже как си забелязал

отсъствието ми след толкова години.

Живея сам със малките си радости,

за теб, Величество, необясними.
Напразно си изпращал вестоносеца.

Напразно път е бил и ще се върне

във Рим – залитащ, глух, с хитон износен,

с оглозгани от ветровете бърни.
Защо съм ти? Не стигат ли клакьорите,

готови доживот да ръкопляскат,

и всички, дето ще те сринат хорово,

ако те видят и за миг без маска?
Животът си тече. Рибари в здрача

довличат лодките си, спускат котви,

а след вечеря огъня прескачат

със възхитителна първична ловкост.
Веднъж видях как галеха дете.

Не пиша оттогава – нямам смелост.

И страх за Рим във мен сега расте –

тук никъде не срещнах нискочели.
И още, Август: Облаци връхлитат

по границата... Цяла нощ не мигвам.

Събират се отвсякъде. И питам:

Какво ще стане, ако Рим достигнат?
Сега мълчат, надвесени над къщите.

Задава се нечуван ураган.

Оттук ще тръгнат робите на къшея.

И как ще се спасиш, Октавиан?

ПИСМО ОТ ГАЛИЯ

Вителий до Лукреция. Привет.



От гъстите гори на Галия ти пиша.

Сражения безкрайни ни съпътстват.

Сражения с комари и със варвари.

Утеха тук ми е едно момче –

Калигула, на Германик наследник.

Все още малко е, но силно духом.

Насам-натам из лагера препуска

на кончето си дървено със вик :

- Смърт на неприятеля на Рим!

- А другите, Калигула? – го питам.-

Какво ги чака тях?...Но то мълчи,

загадъчно и палаво усмихнато.

Отново ще ти пиша вдруги ден,

защото лагерът ни пак се мести.”

Това писмо сред вещите на татко

открих случайно – бе екзекутиран

баща ми от диктатора побъркан

за реплика неволно изтървана.

Но не е дадено да предугаждат

човеците каква ще е смъртта им -

безсмъртните към нас са завистливи...

ВОЙНИШКИ ЛЕТОПИС

ЗА ИМПЕРАТОРА

Ти лъжеш, Цезар. Винаги си лъгал.

Престолът ти с измами изтъкан е.

Веднъж те зърнах – късокрак и кръгъл,

на Форума, с гвардейската охрана.
И втори път, когато сам дойде,

за да посочиш (в час за екзекуция)

един на десет, който да умре.

И брат ми бе съсечен като куче.
Ти можеш да витийстваш, да мълчиш,

да се възнасяш даже до небето.

Сега расте камъш и бучиниш

над братята ми в скитските полета.
Ще се събудиш утре призори

сред тържествуваща бесовска врява.

Синът ти няма да те наследи.

Синът на Приск, бивш роб, те поздравява.

МАРК АВРЕЛИЙ

Да знаеш, че жена ти не подбира

любовниците си и че синът ти

е глупав, меко казано, а всички

приятели с годините редеят

и Рим върви едва забележимо

към своя залез, но малцина виждат

печалния му край закономерен.
Но въпреки това да си въздържан

и пълен с благодарност към Небето,

за да напишеш: Кротка и любяща

жена ми е, не е бездарен Комод,

с приятели ме сподоби животът,

държавата изисква много грижи,

но всички ни изпитват боговете...
И още да напишеш: Има промисъл

в творенията и делата Божии,

тъй сродна е природата ти с този,

който греши, но ти не го намразвай,

не може грозното да те засегне

и всичко с непресторено достойнство

върши в живота си като последно...

ИМПЕРАТОР

Защо му бе да има Рим, когато

живееше със Платон и Вергилий

и бе достатъчно богат... Загадка.

Нима дори в достойния се крие

бесът на ненаситност? Той загуби,

когато срещу него тръгна в поход

Капелиан – врагът му от години.

Убиха най-напред сина му, после

принуден бе и той да се обеси.
А беше старец Гордиан и управлява

едва година Рим.Това е всичко.

ПОНТИФЕКС

Да отпътуваме, деца, на юг!

Светът ни скоро ще е във руини.

Защото християните са тук.

И няма никога да си заминат.

Ще ви превърнат утре в мъртъвци,

в придворни виночерпци и евнуси,

във маски, зад които гняв струи,

зачеркващ всички други земни чувства.

...Напуснаха ни боговете. Дим

над нашите светилища се вие.

Отдавна детрониран е Олимп

и вдън гори сатирите се крият.

Пълчищата на Разпнатия тук

ще се разправят със жреците първо.

Деца на Хермес на Зевс, на юг!

Дори и Елевзин е вече мъртъв...

Ще бъде мит след време Елевзин.

Невежите със него ще кощунстват.

Нощта се спуска.Трябва да вървим!

Епохата на дългото безумство

ще продължи безчислени лета.

Тогава да отидем там, където

със блясъка на разтопен метал

ще продължава Слънцето

да свети.

ЙОАН ЗЛАТОУСТ

Тече във моя сън една река.

Тя сутрин се отдръпва и стопява.

С какво да я сравня - не знам, така

че само с рая я оприличавам.

Изтръпнал гледам в тихия сумрак

водите и от ум неразгадани -

тече от мержелеещия бряг

към нас поток неизразим, в мълчание,

и се преливат хиляди лица

в един калейдоскоп, за да ни кажат,

че те са радостни като деца

в безплътните предели на пейзажа,

че Там са надарени с благодат

от Бога милосърден, и ни чакат,

а после се отправят пак назад...

А аз до сутринта не мигвам в мрака.

ЕПИТАФИЯ НА МИХАИЛ

(византийски поет – VІІІ век)


Еднакво ненавиждах

плебейските игри

на Хиподрума

и изнурителната битка

за живот

на столичните просяци.
Не бях сред тях.

Не бях и сред велможите.

По принуждение

понякога присъствах

на ритуалното посичане

на българи,

хванати в сражения край Хем.
Един ден ме разкриха,

че описвам

позорните дела

на императора.

Опекоха очите ми.

Езика – изтръгнаха.

Напразно.

В манастира се научих

да отглеждам гълъби.

И точно те

разпратиха вестта,

научена случайно от монаси,

за тайно готвения поход срещу мизите.
Каква прекрасна гледка:

императорът

е скубел побелелите си коси

и истерично, до полуда, мятал

окървавените гледци на своя ужас

зад борда на живота си...
Поетът

не е бил никога щурец,

запратен в сянката на сетивата!

Добре го запомнете, царедворци.
Почивам тук.

ПРЕДИ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД

Хубав си, рицарю, като икона.

Но кой очите ти изпепели?

Няма кралици... Слизай от коня!

Няма, момчето ми. Или почти.

Чуваш ги, викат – дано да ме жегнат

с дълги езици, със коси очи.

Пръст да им вдигна – сами ще ми легнат.

Знам ги какви са. Слушай, мълчи –

мургав гласът ми е, твърди бедрата –

радост за майстор и за чирак.

Хайде, мечтателю! Хвърляй веслата!

Тебе избрах – без ези и тура.

Луд ли си, свят ли си? Чакай, спартанецо!

Коня подкарваш – невъзмутим.

Е, заминавай към своята кланица.
С тебе не свършват мъжете във Рим.

СРЕДНОВЕКОВНА ГРАВЮРА

Изкачвах, изкачвах протяжната дървена стълба...

Отдолу площадът шумеше – бездънна река.

А горе, наметнат с качулка, безлик и безмълвен,

палачът приглаждаше нежно топора с ръка.

Исках всичко да чуя, да видя, но нямаше смисъл.

По дънера гномчета виеха лудо хоро.

Колене в ешафода опрях със едничката мисъл

да замахна по шумноехидната ложа с око.

Те навярно видяха и в миг замълчаха мъжете.

Спря ръката на краля, монетите вече раздал,

и увисна във въздуха, както провисват въжета,

омърсени със прах от чудовищно остър метал.

Не помолих за нищо. Дори и вода не поисках.

Бе настъпил денят ми, а значи и Седмият ден.

И не чух нито мъжкият вик, нито женският писък,

нито ангела, кацнал високо и тихо над мен.

И когато желязото, бяло от злъч, се надвеси,

ни за бунта си мислех, ни за сана си, ни за жена –

там, до стълбата, плачеше дрипаво русо детенце –

то не биваше още да гледа такива неща.

ФРАНСОА ВИЙОН

На Валери Станков

Защото от дългото чакане хвана ръжда

брадвата, жадна за мойта съсухрена кожа.

Защото тук само след дъжд се процежда вода,

която разделям поравно със тварите Божии.
Защото ще свърша във този подземен затвор,

без да съм зърнал и края на твоята дреха.

Защото октомври с усмивка на тъп воайор

съблича дърветата бързо и ловко – до ехо,
и ги продава на зимата със безразлична ръка,

на нейните фъфлещи просяци – преспи и киша.

Защото Божият дъх не съгря съществото от кал,

по стените на моя живот без прозорец ти пиша.
Защото светът, в който вярвах, отдавна умря.

А не спря да ме блъска дори за секунда чекръкът.

И когато се сведе в съня ми Жътварят, разбрах:

разпилени, посечени, няколко стъпкани стръка
да останат ми стига... И нека над тях да кръжи

облак от врани над пътя ми есенно – стръмен.

Ако ти съществуваш, на тези след мен разкажи:

Той живя. И прекрачи отвъд. На разсъмване.

ПРИЯТЕЛИ


Той пристъпва бавно.Чука на вратата.

Плащът му е черен. Къщата – позната.
Снема шапка. Влиза. Съболезнования

произнася, срещнат с тягостно мълчание.
-Тука той за мене, Бог да го пречисти,

казал, че оставя всички ръкописи...
После у дома си върху канапето

сяда и разлиства бавно стиховете.
Стенният часовник в полусън тиктака.

Той немее, вперил поглед в полумрака:
Тук за Бога пише неблагочестиво.

Тука – за жената. Тук не е четливо.
Тези – да, обаче да се редактират! ”

В старата камина стихове умират.
В сенките потъва неговият яд:

Ти за мен, поете, беше като брат.


Трябва да останеш... – спира отмалял

и довършва тихо – на пиедестал. ”


АУДИЕНЦИЯ

Да, Молиер... Поредният провал!



Пиесата е нагла и лъжлива.

Защо залъгвате и своя крал,

че да плетете думички ви бива?
Напразно казваха, че сте поет.

От вашия ” Тартюф ” сме възмутени.

Петните Църквата със всеки ред

от пошлите си плиткоумни сцени.
Един самонадеян тапицер

да хули Бог – нима е героизъм? ”

Раздвижва се ръка. И Молиер

по стъпалата на двореца слиза.
И бавно приближава към века,

когато царедворците ще плачат,

а кралят им – с изрязана яка –

към гилотината ще се изкачва.

УКРОТЯВАНЕ НА ОПЪРНИЧАВИЯ

О, Шекспир ли? Познавам го – един

от многото драскачи на пиеси.

Бракониер. Ръкавичарски син.

Живееше със някаква метреса.

Съседи бяхме – помня го добре:

известен беше, Бог да го пожали,

със навика си често да се вре

във кръчмите на крайните квартали.

Приказваше си сам на глас. Дори

твърдеше: ” В мене има други хора. ”

Но виждахме, че пише за пари.

Издържал с тях и копеле, говорят.

Пиесите му? Не, не съм ги чел.

Но мисля, че и сам не ги ценеше.

Една – две гледах. Глупост без предел.

Но както казах, твърде беден беше.

Учудва ме това, че с интерес

за Шекспир ме разпитвате, младежо.

За него вече кой си спомня днес?

Та...бут или филе да ви отрежа?

КАПИТАНЪТ

Но кога ще се свърши нечовешката пълна луна…

Но кога ще се свърши водата в пробития кораб?

Вече дни как припадаме в трюма, гребейки вода.

Десет дни ни обсажда свирепа, всесилна умора.

Десет дни ли? Цял век сме забравени тука от Теб.

На нашите братя отне ханаанската суша.

А за нас – път и път под суровия гибелен герб:

преплетени дракон и Ева сред стълбове пушек.

И да скърцат протяжните мачти, дъждът да плющи,

дори да поемем без дъх към безкрайното дъно

и там между миди и сенки на кораби да замълчим –

ще настъпи нощта, ще изплуваме бавно в съня Ти.

А не те ли нахранихме с толкова много тела?

И не те ли заситиха толкова праведни мощи?

Ти бе нашият Бог… Но е късно – водата преля

през високата палуба, смаза металния мостик.

Не, за Тебе не можем да имаме милост, ни гняв.



Ще настръхне небето в Деня ни от дяволска мърша.

А сега Те очаквам на кърмата потъваща, прав,

вика ми последен с потоп светлина да прекършиш.

БУНТЪТ НА МОРЯЦИТЕ


Не си капитанът, в когото повярвахме.

От земя досега нито кост, нито вест.

Но всекиму своето: мяра за мяра.

След седем нощи, броени от днес.

Ще ни търсиш сред сенките вечни, но ледени.

Ще се молиш със ужас за пристанно ложе.

Но сам, в гордостта си, уби и последния,

неповярвал, че си нищожество.

Но преди да потънеш, преди да се сринеш,

преди вдън живот да те запокитим

и родина ти стане зловонната тиня,

и се срещнеш с духа на дедите си,

ние искаме – със изтръпнал гледец

да извикаш, отворил последните шлюзи:

- Летящият холандец е мъртвец!

И всички вие вярвахте в илюзия!

БАЛАДА

Ето, каретата спира в сребристия мрак.

Вратите отварят слуги достолепни, във фрак.
По витите стълби надменният шлейф шумоли.

Тя застава на прага и стихва роякът пчели.
Мъжете я гледат – секунди премерен захлас.

Разстрелват я дамите с укор, от упор – в анфас.
Балът кипи. А на трона поредният крал

мисли, извърнат с досада: ”Какъв карнавал!
Шайка безделници. Хищна, побъркана гмеж.

Кукли, не хора – където и поглед да спреш.”
Но учтиво усмихнат, към свитата кима едва.

...Навън снегът встъпва в хилядолетните си права.
Навън, зад прозорците, бели изящни следи

оставят нестигнали още земята звезди.
Единствен ги вижда от своя мизерен килер

гладен, премръзнал студент. И прелиства Волтер.

СТРАНИЦА ОТ ДНЕВНИК - ХVІІІ ВЕК
Страхувам се... Страхувам се от тях.

От Ордена им – всемогъщ и тъмен.

А съм един от тях : нискостоящ -

за щастие, и твърде малко зная.

Но се страхувам – могат да ме смачкат

за миг като противно насекомо.

И златото, което съм натрупал

със тяхна помощ, ще се разпилее.

Осъден съм: пред Бог ще изкупувам

греха си, че съм Го охулвал яростно.

А Те подготвят тайно революция

и както винаги са зад кулисите.

Сега ще скрия някак тази записка,

попадне ли случайно между хората,

ще викнат вкупом срещу мене, бедните:

о, тези хора – живинки белязани

за пушечно месо на Господарите...

ПУШКИН

Убиецът ми

някъде расте

между бавачки, клюки и дантели.

Белязан ли е още от дете,

все някога

във мен

ще се прицели.
На отредената ми

за жена

е отредено с него да флиртува

без угризения и без вина,

каквато

може би

не съществува.
Ала, уви,

не е достойно всичко

да се прости на прегрешила плът.

А после – изстрел,Черната рекичка...

И всеки ще поеме

своя път.

ПИСМО ДО НАТАЛИЯ ПУШКИНА

Скъпа Николаевна, със болка, но и свян

Ви пише почитател на Вашия талант –
да бъдете навсякъде, за всички ни, озон –

от тягостното село до градския салон.
Научихме с прискърбие за тъжната му смърт.

Но той я предизвикваше. И не за първи път.
Така че, уважаема, Вий нямате вина

за неговата смешна, измислена война.
Защо ли прекалявате с безкрайната си скръб,

когато сам животът ще и обърне гръб?
Аргоро! Говори се в кръга ни, Натали,

че вчера императорът със ангел Ви сравнил.
Очакваме Ви искрено за бала ни, дете!

И подписа си слагам:

S.N. (не се чете).

ДУХЪТ НА ПОЕЗИЯТА

Аз не го познавам, не...

Зървал съм веднъж осанката

на летящите коне

и каретата, останала

в паметта ми като знак

завладяващ и загадъчен.

Надалеч от този впряг

бягат хората порядъчни.

Ангел или дух от ада –

кочияшът среброкос

минувача на площада

канел да му бъде гост.

Изкусително мълвял –

щели заедно да странстват,

чакал ги висок портал

към епохи и пространства.

Но не казвал, че до смърт

е избраникът – белязан.

И каретата на път

тръгвала – към нова казън.

ВЕЧЕРНА ПРОВЕРКА


- Тук, господа, сме всички без един.

Гасконеца за първи път го няма.

Защо се бави, кучият му син,

не знаем, но приятеля в измама

да обвиним, е равно на позор,

какъвто Д Артанян не заслужава.

След време всички ангелският хор

ще ни приеме в своята държава.

Но не сега. Във кървавата вис

крещи край нас сганта непобедима.

Портос, ти падаш, а и Арамис

залита в кръв, ранен от четирима.

Но чакайте! Какъв е този вик?

Със подкрепления пристига кралят!
- Заспивай вече! – чу се и след миг

изключи светлината санитарят.

****

За Серьожа Есенин, сред дъх на пелин и шибой,

нека сега си припомним – нощта е такава,

че всичко ухае на дъжд, на сено и покой…

Нека отвъд да ни чуе, че не е забравен…
Нека не чувства в небесното царство печал.

Бял лист да си има. Писалка. Отворена книга.

Гора – за разходки. И свод в утринта – заблестял.

И времето, тъй недостатъчно тук, да му стига.
Нека най-после достойният руски войник

там да получи спестената тука награда.

Нека го близва по дланите с грапав език

песът му верен. И нека звездите го радват.
И нищо, че беше безумно от юди руган –

нека се молим на Бога сред нас да го пуска:

да обходи Москва, да надникне във своя Рязан,

дух да внуши на народа, погубван изкусно.
За Серьожа Есенин – човекът, останал на пост,

който ни пази дори и отвъд, да си спомним.

Щурците подемат отново напева си прост,

прохлада разлива нощта от небесните стомни…

***

Учители, монаси, генерали

в парижките си гробове мълчат.

Смъртта изглежда толкова реална,

но аз не вярвам във такава смърт.
Те пак сънуват бащината стряха;

Русия – необгледната страна,

която безпощадно изтерзаха

чудовища с неруски имена.
Под стари кръстове и нови рози

спи част от непреклонния елит.

Уви, отново се повтаря онзи

неописуем с нищо геноцид.
Русия – в лапите на инородци –

потъва в ненаситната им паст.

А тук, сред притаената природа,

жужи пчела и се люлее клас.
Но под земята може би клокочи

огромна болка и това личи –

от оцелелите надгробни плочи

ни гледат строги, питащи очи.

***

По дълбокото дъно на дните вървеше мъжът...

Оскъдният въздух – той молеше – нека не свършва.



И нека избегна поредния див водовърт,

и нека изтрая вида на околната мърша.

Изпрати ми спасител, мълвеше, а мене смири.

Не зная защо съм на дъното, Боже, запратен.

Някога вярвах, че в чисти води и гори

пъпа ми хвърлил е моят невидим Създател.

Грехът на бащите ли трябва над нас да тежи?

Те земята превърнаха в пустош, водите – в мъртвило.

Не по наша вина над планетата ужас кръжи.

Не по наша вина във подмолите гаснем безсилни.”

И се сепнаха мъртвите камъни – Глас прозвуча.

Изтръпнаха тварите морски – Гласът се повтори.

Всичко човекът разбра. Съкрушен замълча.
...Страница от ненаписана още история.

ІІ

***


Попитат ли ме имам ли зора,

която ме огрява мълчаливо –

ще им отвърна, че една гора

ме вика постоянно като жива,

а чудната Давидковска река,

която някога съм прекосявал,

пак искам да разплискам със ръка –

по дяволите, смърт, върви тогава!;

че моят ненаситен поглед бе

от детство пълен с багрите на залеза

и аз познах природа и небе

не само от добрия дядо Вазов...

Зора ли имам, питате? Та тя

ме гря от образа на Богородица,

от татковия глас преди смъртта:

Не се събирай никога с отродници!”



Зора си имах – бе “Достойно ест”.

На Левски песента. Във светлината му

разбираш колко твоят интерес

е малък пред съдбата на приятеля.

И на България. До днес приел

съм само тази светлина пречистена.

Търсете в нея български темел.

Опорна точка. И последна истина.

ТРИПТИХ ЗА СМЪРТТА НА ОРФЕЙ
1.

Сестри, убихме скверния Орфей!

Танцувайте по светналите хълмове.

Кръвта му във тревата ръждавей.

А някога ни плашеше със мълнии.

Сега какво? Да молим Аполон

да се смили – греха ни да забрави?

Но богът сам, по непознат закон,

любимеца си тихо изостави.

Не вярвайте, че ни очаква мъст.

Дали ще ни накаже Зевс? Едва ли.

Свирете! Да кънти околовръст

земята под нозете ни запалена…

И стореното – сторено. Напред!




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница