На което трудно може да се устои
Изтегляне 110.5 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Може ли да се каже, че точно разумът и съзнанието са ни отнели безсмъртието
- Възможен ли е смисъл и извън безсмъртието
- Природата ни няма капацитета да се самопреодолее
- ние хората можем да живеем само с чиста съвест
- Човек е обречен да се движи
| Когато се изправих лице в лице с темата за самоубийството, като мигновено осенение разбрах, , че тя ме е придърпвала, привличала, теглела ме е към себе си с магнетична енергия в черната дупка на сърцевината си от много дълго време насам. Зейналата бездна на този загадъчен феномен, разбрах тогава, е по някакъв необясним но неоспорим начин част от всяко човешко създание, най-малкото по силата на общата ни природа. И бях буквално разтърсен от интуитивното откритие, че тази тема някак интегрално включва в себе си всички най-важни дилеми за битието, за самото съществуване, които разумът ни екстатично или съзерцателно, рушейки или съзиждайки, самонадеяно или в смирение се е опитвал да разрешава през цялата история на съществуването си. Спомних си и някак лесно забравеното аналогично откритие на Камю в “Митът за Сизиф” – буквално, че въпросът за самоубийството е най-важният от всички възможни философски въпроси. Много по-важен дори от интелектуалната война на първоосновните теоретически различия относно първородството на съзнанието или материята. Защото тези различия си остават повече или по-малко интелектуални, т.е перифирни. Докато въпросът дали да продължиш живота си или да го прекратиш по свое собствено решение, някак отведнъж засяга и дори със замах разрешава всичко свързано със съществуването изобщо, и то го разрешава живо и конкретно, фатално и безусловно, и на теория и на практика. Мощта на знанието, на откритието, че притежаваме свободата да поставим и дори да разрешим и този въпрос е толкова опияняваща, че напълно поглъща целия философско-идеологически кръгозор на съзнанието; и то го прави с едно такова усещане за власт, на което трудно може да се устои.
Но страхът от този феномен, от темата, онзи предпазващ страх който всички, и дори най-вече самите самоубийци изпитват, все пак държи човека настрана от нея – не рядко до последния момент преди самото самоубийство. Защото сферата на това познание е изпълнена с привличащо, алчно, вледеняващо кръвта във вените небитие, в чийто смъртоносен хлад рискуват да бъдат всмукани и подкосени дори най-устойчивите, с най-здрав дух. Дори, парадоксално, точно те, здравите, са много по-застрашени от този контакт отколкото вече заразените, т.е. самите самоубийци. Защото самоубийците, независимо преди или след непосредствен опит за самоунищожение, в една или друга степен са изгубили чувствителността си към това зло, тъй като са му станали подвластни. Научаването, разкриването на дори най-простите факти, включително безличната статистика, може неусетно да се окаже опорочаващ контакт с невъзможното, с нелогичното, с невъзможното да съществува; по някакъв начин дори с несъществуващото. То е среща с онова, което не би могло да е възможно; с безпричинно съществуващото. Т.е. безспорно, среща със Злото… И то може би в най-чистия му възможен вид. Точно този страх беше истинската причина да започна да правя филм за самоубийството. И то документален филм. Исках да престъпя забраната и да разбера какво се крие там, зад бариерата. Изкуши ме заплахата, предизвика ме Тайната, която буквално бучеше зад крепостната стената от загадки – исках да документирам тази тайна и да я извадя на светлината, за да я разбера самият аз, едновременно с което да опитам да я покажа и на другите. Но нещата, или отломките от неща, които открих (и продължавам да откривам) само увеличават усещането ми за необяснимост. С напредване на разкритията, с навлизането на все по-голяма дълбочина, загадката само ставаше по-голяма, вместо обратното. Нещо повече – открих, че самоубийството остава неразбираема загадка дори и най-вече за самите самоубийци… Или поне за оцелелите. Това, което предварително можех да почувствам и донякъде подсъзнателно разбирах, беше че чрез самоубийството си човек много често отправя отчаяната си обида от всичко което се случва с него, недоволството му от условията, в които сякаш нещо го е принудило да живее и които той не приема. Знаех и за загубата на смисъл. Още в началото се досещах, че това е една от най-универсалните причини за довеждането на човек до онова така познато ни непоносимо състояние. Всички останали мотиви и поводи са повърхностни в сравнение с това, и затова не са съществени за моето търсене. Има социални причини, икономически причини, семейни причини, биологични и био-химични причини, психологични и психо-патологични, културологични и етични, философски причини… Всяка една от тях е валидна в една или друга степен приложена към отделни случаи. Но все пак никоя от тях не може да бъде така универсално приложена към всички тях в дефиниране на дълбинните корени на явлението както може това загубата на смисъл да се живее. Разбира се, истински интересният въпрос тук е как се стига до това. Но все пак, едновременно с това, ме стресна и логично произлизащото откритие, че в крайна сметка самоубийството е само повърхностно проявление, симптом на дълбоки духовни процеси, които протичат в огромна част от хората! То е фокусът, връхната точка на съвкупности от събития, постъпки и нагласи, които се натрупват и формират в продължение на цял живот. От Християнска гледна точка то е крайният изход от продължително водене на живот противоречащ на нашата [божествена] природа. От обикновена човешка гледна точка самоубийството е краен резултат от водене на живот, в течение на който постепенно губим основно доверие в себе си, обръщаме се срещу най-съкровените си чувства и желания и ставаме роби на амбиции и цели (от социален, икономически и др. вторичен характер), които ни изтласкват все по-далеч и по-далеч от нас самите. ПРевръщат ни в не-нас, в други, чужди на нас самите хора. Но това са характеристики, които биха могли да се приложат към огромна част от съвременните хора… И следователно да се предполага, че логичния възможен изход за тях би могъл да бъде и самоубийство! … И дали тази огромна част от хора привеждат към физическо осъществяване вътрешните си тенденции е, в крайна сметка, само формален въпрос. Така че въпросът за самоубийството в днешно време далеч не се свежда само до отделни, изключителни, патологични проявления на случайно приклещени в невъзможност да продължат живота си болни духом хора. Напротив, това състояние е по-нормалното, то отдавна вече не е изключително! Това духовно състояние, което характеризира самоубиеца, е по някакъв универсален начин плод на най-основните тенденции на съвременната цивилизация. Съвременният човек нормално живее в режим на самоубийство! И достигането до фактическата [мисъл за] смърт причинена от собствената му ръка не се явява нищо повече от физикализация, материализация, един вид визуализация на неговата действителна вътрешна посока. И никак не е случайно бързото увеличаване броя на самоубийствата в световен мащаб – вече около 1 милион души годишно прекратяват живота си по този вледеняващ кръвта начин! (Но интересно е например и характерното явление самоубийство прикрито зад привидност на естествена смърт. Това са масови случаи при които хората дотолкова се изтощават, дотолкова се оказват поразени от вредата, която самите те систематично са си нанасяли в продължение на целия си живот, че накрая просто се предават и посрещат смъртта с добре дошла под каквато и да е форма. Те избират да умрат, макар и изборът им да не се изразява в активно физическо самонавреждане. Това е форма на пасивно самоубийство. Най-често чисто телесни заболявания се явяват като външното прикритие на това предаване, оставяне, дори призоваване на смъртта като спасител от “смъртоносната” хватка на живот, доведен до пълна непоносимост. Тогава смъртоносната болест идва под формата на реализация на техния собствен избор. Истинският причинител на болестта в тялото им е собствената им воля, изборът, който са направили, често без да знаят… Смея да стигна дори и още по-далеч – че така става при всеки случай на смъртоносна болест! …) Но усещах и друго. Много по-страшно дори от това. Самоубийството е най-тежкото и най-ефективно убийство на самия Живот. То притежава колосална мощ, не само символична, но жива и пределно реална, при това намираща се в непосредствените възможности на абсолютно всеки човек. То е сякаш по някакъв начин убийство отвътре навън, от ядрото към повърхността, от духа към физиката. Актът на самоунищожението е материализация, физикализация на тоталното отрицание на живота, в самата му основа, в сърцевината на корена му. Метафизичната енергия на този акт, макар и в повечето случаи напълно неосъзната, съдържа заряд способен да прекърши Живота в неговата сърцевинна същност. Това е върховното и абсолютно отрицание на Живота, безрезервната обида, титаничният бунт срещу него, най-безбожната хула, тоталният отказ, 100-процентова победа на мрака над светлината, на Омразата над Любовта… Обезсмисляне на цялото Творение, на всичките му компоненти, аспекти и перспективи. Дори и някак да успееш да избиеш целия свят - в буквален физически смисъл, всяка жива твар в него - това пак няма да бъде толкова ефективно, толкова чудовищно отрицание на живота, каквото е самоубийството… И това е вярно при всеки един самоубийствен акт или помисъл (без разлика), независимо какво влага в него извършителят му, дали изобщо разсъждава за това или не, каква е съзнателната картина на извършваното или планувано, желано от него; без значение какви са мотивите му или конкретните условия на изпълнението му… Религиозната острота, с която се поставят тези въпроси е винаги налице, независимо дали извършителят е вярващ или невярващ. Въпросът за самоубийството е неизбежно религиозен въпрос. И тъй като дори смятащите се за вярващи, в самоубийствените мигове неизбежно губят вярата си (самоубийството е безусловно акт на тотално неверие), то истински интересните случаи, и то точно в религиозен аспект, са по-скоро именно заклетите атеисти. Дори когато субектът на самоубийството е най-вулгарният безбожник, цинично надсмиващ се над всяка възможност за съществуване на нещо извън видимото, или дори изобщо никога, през целия си живот да не си е задавал каквито и да е въпроси надхвърлящи конкретните му материални нужди: дори и тези хора, пред прага на извършването на това екстремно самопосегателство влизат, макар и за кратък миг и то най-често неосъзнат, в ДОСЕГ с онова другото в нас, което е и Оттатък. И в този смисъл този акт поставя много остро, “на живот и смърт”, най-дълбоките религиозно-метафизични въпроси за Човешката Съдба. И някак винаги се получава така, че колкото е по-голяма увереността на извършителя, че крачката му е в посока на съвършеното небитие, толкова по-голяма се оказва и стаената надежда, че това не е така. То е върховното предизвикателство към небитието, но това предизвикателство се отправя винаги, неизбежно от позицията на една неосъзната увереност във невъзможността този мрак в душата ни да се окаже реален. В този смисъл в тази фатална крачка парадоксално може да се съдържа и онзи невъзможен иначе шанс на изгубилия вярата си самоубиец за просветление. Разбира се, ако съдбата го върне обратно в този свят. Или поне само с примерите за тези случаи можем да разполагаме… Затова може да се каже, че самоубийството е винаги религиозен акт. То се задейства често като реакция на експлозията, възникваща при сблъсъка между обективно-илюзорно натрапената за реалност материална картина и действителната, но невидима, забравена и потъпкана природа на човешкия дух, жадуващ за Другото. То става след такова претъркване на нишката, крепяща ни с нас самите, че тя е готова да се скъса всеки момент. Затова, колкото и дълбоко да е погребана паметта за истинската ни същност, актът на посегателство срещу собствения ни източник, все пак представлява проявление, прозрение за тази наша същност. Така при самоубийството все пак влизаме по някакъв начин в досег със забравеното знание за тази ни същност. Не е възможно да не е така. Би било нелепо да не е така… Исках с търсенето си в този филм да намеря доказателства, че е така… Защото въпреки всичко бях сигурен, че поривът към самоизтребление е все пак пределен акт на порив към пределните ни дълбини, главозамайващо политане към бездните в самите нас свързващи ни с нас отвъд нас самите. С тази увереност започнах това свое търсене – исках да намеря проявления, или поне остатъци от проявления на онзи чудодейно-невъзможен контакт с онова наше най-дълбоко НАШЕ, което винаги оспорваме, отричаме или, за доказателство че не съществува, унищожаваме. Но все пак как се стига до там? Как е възможно да се стигне до там, как се допуска да се стигне дотам? И още купища други въпроси ме всмукваха във вихрушката си с всяка моя крачка напред:
На теория, никакъв рационален аргумент, нито емоционален афект биха имали достатъчно сила да ни тласнат отвъд недосегаемата бариера, съхраняваща живота ни непокътнат, поддържаща ни живи. Природата ни няма капацитета да се самопреодолее… Тогава откъде самоубийците си набавят необходимата енергия, достатъчна да постави край на нещо, на което те не са поставили начало? … Точно това самопреодоляване е доказателство, че ние сме нещо повече от природни създания. Дори точно самоубийството е едно от най-драстичните проявления, издаващи неприродния ни произход. И парадоксът, който се получава при самоубийственият акт е в това, че макар да е винаги в резултат на загуба на вяра и смисъл, точно той е проявление, безумно активиране и отчаяно призоваване на онова, в което самоубийците са престанали да вярват. С което доказват, че го имат в себе си – иначе към какво би бил насочен самоунищожителният им порив? Животните са лишени от способността да бъдат недоволни от живота. Всичките им усилия са за опазването му, за съхранението му колкото се може по-дълго. Не възползването от него, не извличането на наслаждения или изгоди от него, а преди всичко съхраняването му. Животът, като тотална, абсолютна ценност, е поставен над всичко останало. Те са благодарни за всяка секунда проживян живот. С всеки следващ миг, в който те са продължили да бъдат живи, е постигната реализация на смисъла им. Смисълът и самото живеене при тях са едно и също нещо. Но човешкото същество има нужда да знае какво стои в дъното на всичките му усилия, да вижда крайния резултат, за да е сигурно къде отива и най-важното – защо! Какъв е смисълът на усилията му?! Човекът е по някакъв начит откъснато от себе си същество, прокудено от себе си, отделено от бащиния си дом и често не може да прозре връзката между това, което става с него в момента и реалната му принадлежност към онова другото, откъдето произхожда. Страшното разцепление в нас става от това че произтичащото тук с нас ни се натрапва за абсолютна реалност, докато в същото време истинският ни корен, същността ни се намира там, в другото… Всички религии се опитват да дадат отговор на тези най-страшни от всички въпроси, въпроси, в който всички самоубийци неизменно се препъват. Няма съмнение, че Християнството достига най-големи дълбочини в търсенето на тези отговори. И то не за друго, а защото то насочва енергията на търсенето навътре към субективните дълбини на човешката природа, а не се опитва да внедри някаква обективна спусната отгоре истина; защото то повече от всяка друга религия се осланя на интуитивното вътрешно знание, което всеки човек носи в себе си, вместо дидактично да направлява обърканите, изгубени човешки души; защото, най-вече, то довежда представата за божествената инстанция до безпрецедентна близост с човека посредством най-благодатния от всички човешки дарове – любовта. Човек и Бог буквално се сливат в едно чрез магичната, необяснима сила на любовта, на безграничното доверие по между им, на безпределната жертвоготовност един за друг. Но това знание не се дава наготово. Нужни са усилия, и то често пъти пределни усилия на вярата, подвиг на вярата във всеки един момент, за да може човек да приеме и да разбере дори и най-основните прозрения на Християнството. И затова човек много по-често се проваля, отколкото успява. И то точно както са се провалили Иудеите преди 2004 години. И разпването и поругаването на Христос се извършва отново и отново, сега вече и от самите християни. Вникването в дълбочината на простите истини, донесени (или по-точно припомнени) на хората от Христос е толкова сложно за безчувствения човешки ум, толкова крехко и почти неуловимо за огрубените ни човешки сетива, че са буквално единици на всяко поколение онези, които са го разбирали, та било то и само отчасти. Парадоксът и трудността на вярата се състоят в това, че за да се превърнем в част от безкрайното божествено могъщество, трябва да признаем нищожността си пред него. И това е напълно ирационален акт. Както, между впрочем и самата вяра. Няма, невъзможно е да бъдат приложени рационални аргументи “за” доброто… В същото време, обратното, има безброй рационални аргументи “против” смисъла на всичко. Категорията смисъл не съществува в рационалното – тя е изключително ирационална. Няма философска или религиозна доктрина, която да е способна да внедри изначалния смисъл на съществуването отвън, по рационален път. Няма нито един рационален аргумент за живота, а има безброй рационални аргументи да се самоубиеш. Ако слушаш само разума си, ако не повярваш на дълбокото си вродено ирационално знание, съвсем просто и логично можеш да стигнеш до решението за самоубийство. Разумът е повърхностен, дори вторичен, той е призван преди всичко да долавя и обслужва изискванията на природата ни. Ако той се превърне в първичен законодателен орган без да се вслушва в гласа на природните ни, дълбинни гласове, ако той не открие и не признае в себе си потенциала да се самонадмогне осланяйки се и признавайки по-дълбокото и по-високото от него, тогава той се изражда в жалка нелепица. Умът сам по себе си е плитък, немощен, неразбиращ, незнаещ. Умът ни е нарцистичен и егоцентричен, жаден за власт и законодателство, горделив и високомерно самозабравящ се. Той е винаги студен и безпристрастен – него не го засяга емоционално фактът дали ще се самоунищожи ли не. Той не изпитва нито болка, нито жал. Той е безчувствен. И затова нищо не разбира. Той не понася крехкото знание, той държи на сигурните неща, на трайните факти, на дефинируемите и възможни за класификация неща. Той чувства свой дълг да остане сляп и глух за загадъчните и необяснимите неща; изключва ги и ги отхвърля, защото те го разобличават. А истинското ни разбиране за живота и света е точно в долавянето на тези недоловими неща, извън видимото и непосредствено осезаемото, другаде, много, много по-дълбоко… Истинският ни орган за разбиране е сърцето… И затова в количествено отношение Християнството далеч не е успяла религия. Но това е напълно в реда на нещата: и самият Христос е предсказал, че ще бъдат единици последвалите го. (А може би не е случаен и фактът, че все пак най-много самоубийци има сред християните). Най-често въпросът за самоубийството се свързва със свободната воля, правото на свободен избор кога да сложиш край на живота си. Точно както Ницше нарича самоубийството – свободна смърт. И в този смисъл, чрез темата за свободата, това има изключително много допирни точки с Християнската доктрина. Защото свободата е основен момент в Християнската философия, макар и след Христос тя да е почти напълно потъпкана и отхвърлена, неразбрана, буквално заместена с тотално робство и дори с тегнещото учение за предопределението – и всичко в името Христово. Християнството за първи път артикулира и възвръща значимостта на една много крехка, почти неуловима и затова често потъпквана истина. Тази истина се отнася до съвестта. Тя се състои в това, че ние хората можем да живеем само с чиста съвест. Иначе умираме. Или вече сме мъртви… Често самоубийството е извършено много преди самоубиецът реално физически да посегне на себе си. Убийството на духа му е същинското самоубийство. А духът умира щом съвестта ни бъде потъпкана. Кислородът, нвеобходим за поддържане на пламъка на божията искра в нас се осигурява от съвестта ни. Съвестта е истинският ни най-жизнено важен орган. Поразяването на съвестта неизбежно води до гибел. Пътят до самоубийството много често води началото си от там. Защото чистата съвест означава преди всичко съхраняване на истинската хармония със собствената ни, най-дълбоката ни човешка същност. И съвестта ни е накърнена всеки път щом направим крачка срещу същността си, независимо дали го осъзнаваме или не. По някакъв начин самоубийството е винаги придвижвано по линия на развиваща се болест на съвестта ни. Има дори такъв вид самоубийство, при което извършителят не знае, че се самоубива… И това е доста разпространен случай, направо масов. Повечето хора през целия си живот вървят към самоубийство, правят всичко възможно да достигнат самоубийство, подготвят го с всяка своя крачка. Не всички от тях, слава Богу стигат до фактическото физическо самоубийство. Но когато човек се изправи лице в лице с мисълта за смъртта си, тя му изглежда неочаквана и ненадейна; и той не осъзнава, че цял живот систематично е вървял към нея. Хроничното самоубийство е мъчителен процес на продължително, целенасочено, [макар и несъзнателно] самоотнемане на жизнената енергия, потъпкване на съвестта, отнемане на кислорода, превръщащо живота в постоянна, бавна и тиха, но безкрайно мъчителна агония. Има случаи, в които, за да се сложи край на тези мъки, на това жалко, безлико, страхливо, разлагащо се съществуване, се прибягва до драстично крайни форми на спасение – като например дрогата или дори физическо самоубийство… Тогава фактическото, дейно самоубийство може да дойде като спасение от мъчителното пасивно самоубийство! И в този смисъл може да се яви дори като положително явление! Ние сме единствените създания, на които е предоставена свободата да вървят накъдето изберат, включително и срещу собствената си същност. Затова сме и единствените самоубиващите се същества. Парадоксалното е, че характерният път на самоубиеца започва като бунт и израз на свободата му, а винаги завършва с пълна загуба на свобода. Своеволието се изражда в робство. Но насилственото добро също се изражда в зло – защото накърнява чистотата на съвестта. И принудителното добро и свободното зло мутират в зло и загуба на свободата. Интересното е, че те много лесно преминават от едно в друго. Дидактично-назидателното заклеймяване на самоубийството от средновековната Християнска Църква е проявление на първото. Самоубийствата въпреки тази забрана са пример за второто… и са често пъти причинени от първото. Явно свободата предполага първо изборът на злото – да го изпитаме и да имаме основание да го изоставим и свободно да изберем доброто. Християнството най-безмилостно от всички религии поставя въпроса за свободата на човека. То доказва, че без свобода човек не може да съществува. Припомня, че на човекът е оказана върховната чест да разполага със свободата си, гласувано му е колосалното доверие, че сам, без принуждение и без дидактични указания, ще намери единствено верният път. Но му е оставена и свободата да не тръгне по него… Свободата на грешния избор е много често причина за провалите ни. А грешният избор не означава просто леко отклоняване от най-доброто. То означава пълно пропадане. Защото човешката съдба е трагична. В самата дълбочинна същност на човешката природа са заложени полярни, непримирими, бушуващи противоречия, които създават непрестанно напрежение дори и при избора на нормално, вяло и безлико съществуване. Защото човек още с раждането си е в положение на разпнатост между крайности. Още с първия миг на появата си на този свят пред човека зейват горната и долната бездна и той е предизвикан, оставен, прогонен свободно да избира между тях. И всяка погрешна крачка ни запраща на самото дъно. Има само два възможни избора – нагоре или надолу. Но освен всичко, пътят нагоре към светлината е много по-трудният от двата. Ходенето по него струва усилия при всяко движение, на всеки поет нов дъх. И когато фокусът се спре върху препятствията те изглеждат наистина напълно непреодолими. А долната бездна привлича от самосебе си, подмамва с илюзия за лекота, сладко пропадане и вечен покой; с подмамващо разрешение на всички усилия, с оферта за мигновеното им прекратяване и избавление от вечните мъки на усилието да се задържаш на повърхността. Има една притегляща сладост на смъртта като съблазън, като подстрекателство да угасиш с едно махване цялата светлина и да потънеш в безсъзнателното, безболезненото упоение на небитието… Има притегляне на бездната под нас като спасение, което ни дава илюзията за власт, лекота и свобода… Но което винаги е ОТКАЗ. Отказ от предизвикателството да понесеш тежестта на човешкото си съзнание и съпровождащото го страдание… Отказ от пътя НАГОРЕ. Отказ от трудното. (Съществува например и едно характерно псевдо-културно изкушение от самоубийството. Някакво квази-аристократично неприемане на усилието, оттеглянето във високомерния покой на свободно избраната смърт като израз на презрение над нищожността на съществуването). То е да се поддадеш на изкушението да полетиш с лекота надолу, вместо да понесеш мъчителността на съзнанието си по пътя нагоре. Отказ от самата ти личност, която се оказва прекалено скъпо струваща. Човекът е безспорно създание на крайностите. Постоянно застаршени от бездните на разрушението и хаоса, ние сме принудени много ясно и категорично да избираме [единствено] правилната посока. И който се отклони дори на йота от тази посока, той вече непременно е тласнат в противоположната крайност. Среден, умерен избор при човека е невъзможен. Точно затова Христос недвусмислено казва който не е с Мен е против Мен. Или реализираш докрай божествения си потенциал и получаваш в дар най-висшето божествено битие, или си тласнат към тотална гибел. Самоубийството е неизбежен, логичен, закономерен завършек на объркалия се човек, загубил се по пътя си напред към светлината. И най-вече изгубил връзката с Бога в себе си – т.е. с истинския себе си… Самоубийството е порив за възстановяване на тази връзка. Даденият ни потенциал за неограничено възходящо развитие предполага същевременно и бездънни възможности за пропадане. Затова никое друго създание не може да стигне толкова дълбоко в пропадането си колкото човека. Двата огромни дара – свободата и безкрайните възможности, могат лесно да се изродят в кошмарни средства на задушаващо робство и устремен упадък и да запратят човек от потенциалния рай в същинския ад! И това става изключително лесно и често, почти непрекъснато, защото раят е много по-трудният избор. А адът идва от самосебе си ако не се бориш за рая с цялата си енергия. Изборът на път без усилия е типичен грешен избор. Защото той неправилно и автоматично се свързва с избор на лесно удоволствие и щастие. Философията на съвременната цивилизация много лесно подвежда в този така типичен капан, който все по-често се оказва в буквалния смисъл смъртоносен. Характерно за нея е подмяната на целите със средствата за живот (“Живея за да ям” – реклама на фирма производител на сладкарски изделия). А по същество, дори на чисто психологическо ниво, удоволствието и щастието са невъзможни без усилието. Не само защото в много случаи трябва да се извърви някакъв път до тях. А защото те по същността си не могат да съществуват без усилието, и дори без неприятните усещания и страданието! Щастието се поражда от усилието – то не може да се породи от самосебе си. Буквално както за мокренето е нужна вода, за дишането трябва кислород. Затова за истинските познавачи на щастието усилието и страданието са източници на истинската радост, указание на правия път, очаквани и търсени средства за постигане [парадоксално] на търсените от всички пълнота, личен мир и цялост… Затова не е учудващо и това, че са толкова жалки резултатите на поелите в противоположната посока – постигнатото там е точно обратното на пълнота, цялост и здраве. Да вземем само примера с наркоманите – тяхната пълна духовна, нравствена, психическа и физическа деградация; жалкото им състояние на постоянен, всепроникващ [екзистенциален] ужас, напълно разложената им или разклатена до крайност устойчивост, дълбокото им нещастие, чувството им на тътнеща обреченост, загубата им на елементарна свобода, почти пълното умъртвяване на волята им… Загубата им на смисъл… Най-трудното е да се приеме и да се разбере огромната свобода, която притежаваме. Тази свобода е толкова абсолютна и безусловна, че включва дори и възможността да се откажем от нея – да си изберем един или друг вид от безбройните видове робство. И повечето хора точно това правят – предпочитат съзнанието за принуденост и потиснатост от света, съзнателно избират робството, защото то е много по-лесно от свободата. Свободата е често наистина непоносимо тежка – ужасяващо е да си помислиш, че всичко е в твоите възможности, че можеш да постигнеш дори и съвършеното добро за себе си, до безкрай да вървиш към съвършенството и дори фактически да го постигнеш!… Отговорността на това знание за неограничените ни възможности и способности е наистина смазваща. И затова хората предпочитат да се откажат от нея, да избягат и да живеят безотговорен, вял, несъзнателен, лесен, саморазграждащ се живот… Само че обикновено, дори след кратко време, последствията от такъв живот са толкова драстични, духовната метаморфоза на човек е толкова напреднала, че човек не може да разпознае сам себе си, да види истинската си същност под наслоените пластове духовно затлъстяване, деградация и изтощение. Промените са също и дълбоко физически – човек се видоизменя външно до пълна неузнаваемост. И от тази му позиция му е наистина напълно невъзможно да разбере как сам е избрал и извървял целият този път, а не е жертва на лош живот, нещастие, болести и т. н., които са го връхлетели отвън. Той дори е принуден, длъжен е за собствената си защита, да се прикрие зад този възглед: за обективността на всички нещастия, които му се случват, затова, че нищо не зависи и не може да зависи от него. И сега отвратителните, жалки условия, в които сам се е поставил, му служат вече като оправдание да пада все по-ниско; служат му и за доказателство на тезата му, че е обречен и е безсилна жертва – че нещата сами му се случват и той нищо не може да направи. И чрез съзнанието си за жертва още повече работи за задълбочаването на пропадането си. И все повече наистина се превръща в жертва, в роб на собственото си разложение, на инерцията на избраното надолнище, на всепроникващата проказа на самоунищожението… Умът отслабва, тялото се обезсилва, сетивата все повече закърняват… Вярата отдавна е изчезнала, надеждата все по-рядко мъждука през сгъстяващия се мрак, към който човек по инерция се носи и който нахлува в душата му като разяждаща болест… Лошият избор има много коварни последствия, защото той обезсилва, отслабва волята, създава първоначално илюзия за правилност и постепенно оплита, впримчва и привлича все повече към себе си. Рискът да останем в постоянно робство на собствения си избор на злото се увеличава с всеки ден, с всяка минута в която не се отричаме от него. С напредване на затъването, силите за измъкване все повече намаляват, изборът на доброто става все по-труден, крачката към него коства все повече усилия: тя предполага скъсване с наслоени навици и болезнено оголване, връщане назад към началото, започване от нулата. И затова става все по-невъзможно – защото все повече прилича на пълно зачеркване на всичко, което сме направили в живота си досега, на целия си досегашен живот. Излизането от състоянието на разплуващо се затъване струва все повече неимоверни усилия, в сравнение с които първоначалните (дори и когато ясно си ги спомняме), които са ни изплашили и са ни тласнали по лесния път, изглеждат като детска игра. Измъкването става все по-болезнено, все пó равносилно на подвиг, който изглежда не по силите на загиващия човек. (Това на християнски език се нарича покаяние). Изходът от това положение все повече илюзорно изглежда така сякаш предполага да тръгнем срещу себе си: самият избор на доброто започва да изглежда не просто невъзможен, но дори все по-враждебен и неправилен… Когато мисълта за самоубийство ни връхлети, тя ни се струва неизбежна и логична (макар понякога и неочаквана), като единствено възможно спасение от този ад. И ние не можем никак да си представим, да допуснем, да си признаем, че цял живот сме вървели натам, по свой собствен път, по съзнателен избор… Това е изборът на път срещу собствената ни същност, против исконно вродения ни стремеж към съвършенство, нагоре, напук на заложения ни потенциал за изумителни висоти на собственото ни развитие. Изключителната, свръхчовешката дарба на човек за себеразвитие и за постигане на неограничени висоти (включително и безсмъртие), от благодат се превръща в трагедия. Средно положение не е възможно. Защото постигането предполага непрекъснато движение, усилие във всяка една секунда. Нищо от това не се получава даром, нищо не е дадено от самосебе си, освен потенциала, силите за осъществяването му. Не само за да се движиш напред, но дори за да се задържиш на едно място е нужно усилие. Насрещното течение е изключително мощно, непрестанно. Дори и когато спрем за почивка трябва да полагаме усилия за да се задържим там, където сме без да се приплъзнем надолу към притеглящата ни бездна. Без усилие моментално започва разграждане, движение надолу, приближаване към гибел. Трагедията ни (както между впрочем и изключително щастливата ни надареност) се корени в тази динамична същност на нашата природа, която е уникална за човека. Човек е обречен да се движи – ако не нагоре, то непременно надолу – но винаги да се движи, непрестанно да бъде активен. Растенията и животните водят хармонично, и в този смисъл статично съществуване. А явно в човешката природа липсва онова хармонично равновесие, което съществува в останалия природен свят. Ако има някакво предопределение на човека, то е може би в обречеността му да се движи постоянно – да еволюира или да деградира, но никога да не стои на едно място! При животните и растенията това е възможно. Но в човека винаги има борба между непримирими вътрешни противоречия и то в самата ни дълбочинна същност; сражения между стремежи и нагони, които намират пълноценен израз единствено в движението. Може да се каже, че те намират хармонията в това движение. И ако човек направи избор за статично съществуване, това вече непременно означава деградация, това поставя начало на разлагането на основата му; защото това вече е движение срещу същността му. И в този смисъл това също е активен избор. Пасивен избор не съществува – човек избира активно във всеки един момент, с всяка своя стъпка, с всеки свой дъх, дори и когато не желае да приеме отговорността на този избор. (“Който не е с Мен, е против Мен”) Отговорността е неговата свобода. В момента, в който човек се откаже от отговорността си, той губи свободата си. Проклятието на човека е в това, че е обречен на свобода... Откажем ли се от свободата си, се отказваме и от същността си – защото човешкият дух е свободен в най-дълбоката си същност. И щом се откажем от свободата си – т. е. от усилието, от страданието, от болката да сме живи – тогава загиваме. ============================ Проектът на „За самоубийството” беше предварително планиран като международна копродукция с Канада и САЩ, като България беше само началния етап от реализацията му. Предвиждането беше да се продължи с аналогична сценарна и производствена схема и в САЩ и Канада, като крайният продукт трябваше да представлява интегрална съвкупност от конкретните разработки по темата на различните територии. С предварителна готовност бяха ангажирани продуценти от Торонто и Ню Йорк, които твърдо застанаха зад идеята и дори започнаха разработка на стратегии за ко-продуцирането й на собствена територия. Но в процеса на работа тук стана ясно, че е немислимо от всичко това да се направи само един-единствен филм, защото обема, разнообразието и значимостта на заснетия материал дори само тук в България вече наложи абсолютното изискване от него да се оформи самостоятелно произведение. Така че е по-реалистично да се очаква от общия замисъл да се получи по-скоро поредица от два или три филма, обединени от общата тема. Идеята на тази мултинационална стратегия на проекта е да представи проблема в глобален и общочовешки план, като световна угроза, надскачайки опасността той да се възприеме като локално явление с особености, предопределени от специфични местни фактори. Разработването му на три крайно противоположни (в гео-културен, икономически и социален план) зони на света ще способства по-дълбокото проникване до корена на проблема през разнообразието от местни негови особености. Този „епичен” поглед е добър повод за общ моментален портрет на състоянието на духовното битие на човечеството. Ивайло Симидчиев, 2005 Изтегляне 110.5 Kb. Сподели с приятели:
|