На отговорна работа в Министерство на вътрешната търговия

С Горан Ангелов си допаднахме и много добре си координирахме работата. Почти всяка вечер кратко докладвахме на министъра за свършеното през деня. Лалю Ганчев, като член на Постоянното Присъствие на БЗНС, посвещаваше по-голяма част от времето си на обществена работа. Мога категорично да заявя, че създадохме добър и работещ ръководен екип на министерството. Заслугата за това беше главно на Горан Ангелов.

През 1964 година се наложи министърът Пеко Таков да се подложи в СССР на операция на бъбреците и дълго време отсъстваше от работа за да се лекува. Цялата работа в министерството падна на Горан Ангелов и на мен. С удовлетворение мога да отбележа, че не допуснахме никакъв провал в работата.

През този период, по решение на СИВ¹, на министерствата на вътрешната търговия се разреши по клирингови спогодби да отменят част от стоковите си фондове като по този начин се създаваше възможност за преодолява дефицита на някои стоки и да се разнообразяват стоковите фондове. Тъй като планът за стоковите фондове беше при мен, то на мен се падна да движа тази задача. В резултат на това се създаде възможността по линията на ширпотребата да разнообразим стоковите фондове с около 10 %. През 1966 г. излязохме първенци в търговията със СССР пред ГДР и Полша. Тази дейност осъществявахме чрез Разноизнос, Тексим и Булгаркооп.

1966 г. По време на международна конференция по въпросите на търговията.

С размяната на стоки за широко потребление между министерствата се създадоха известни възможности за разнообразяване на асортимента продаван на вътрешният пазар. Понякога чрез износа или реекспорта на такива стоки припечелвахме валута и внасяхме с нея стоки от капиталистическите страни. Лъчезар Аврамов беше министър на външната търговия и с негова помощ ги реекспортирахме и с набраната валута внасяхме други стоки. Една година по линията на ширпотреба внесохме голямо количество бензин от СССР и изнесохме наш произведен в Бургас, мисля че беше след събитията в ЧССР. Аз бях в Прага на преговори. По време на преговорите човек от нашето търговско ми пошушна, че е получено нареждане от Лъчезар Аврамов веднага да замина за Москва и да се срещнем в хотела на ЦК на КПСС, а ако не стане това, в четвъртък 10 часа да бъда в Гасплана на СССР. Билет ми уредиха и късно в сряда заминах за Москва. На летището ме посреща човек от търговското и ме настаниха в друг хотел и не успях да се свържа с Л. Аврамов. На другия ден в указаното време бяхме в Госплан. Него го заведоха при Байбаков, тогавашен председател на Гссплана, а мен при Миротвоцев, зам. председател или пръв зам. председател на Госплана, вече съм забравил. С него се познавахме добре и бяхме почти приятели. Разцелувахме се и пихме по кафе и аз изчаквах той да поведе разговора защо ни викат. Така и стана. Той се обърна към мене – “ Гришенка, добре сме те научили на търговия, но защо е трябвала да изнесеш дадените ти 35 хил. тона олио в Иран, да го претовариш, да сменяш коносаментите² и т.н. Да си казал и ние щяхме да го продадем в Иран през Каспийско море, без да правиш такива големи транспортни разходи и да обикаляш през много морета и океани.” Стана ми ясно че са ни заловили, че реекспортирахме олиото. Оправдавах се, че тяхното олио е шарлан³, а нашият народ няма навика да го консумира. Поради тава трябвало или да го преработим и рафиниране ,с което ще се оскъпи или да го реекспортираме и с валутата да внесем рафинирано олио. Той добави – “Така си кажи ние сме могли да ви дадем рафинирано олио. Та ние внасяме такова за нуждите на южните републики, а и рафинираме за техни нужди у нас. ” Значи не прие моите доводи и ме притискаше - “Друг път да не правите така, защото ще забраним да ви дават по линия на ширпотреба валутни стоки или в договорите ще записваме без право на реекспорт. Разбрахме се, че това няма да се повтори от наша страна. Накрая той добави – “Разберете имаме наши добри специалисти почти във всички страни и навсякъде и винаги установяват какви съветски стоки и по какъв начин се появяват на различните пазари.” От направената добавка ми стана ясно, че и Лъчезар Аврамов вероятно е извикан от Байбаков по аналогичен повод. След това се разговорихме на общи теми, след което техен човек ме съпроводи до изхода.

След обеда с Лъчезар Аврамов се срещнахме в хотела, където беше отседнал и му докладвах по какъв повод са ме викали и как е протекъл разговора ни с Миротворцев. Той ми разказа, че по линията на външната търговия сме внесли бали съветски памук, които са реекспортирани в Западна Германия. На пристанището в Хамбург балите са били уловени. Отвътре на чембера, с който са вързани балите е имало условен знак показващ, че произхода на памука е съветски. Каза ми, че е получил сериозно предупреждение, че СССР ще ни намали квотата за памука за текстилната и преработвателна ни промишленост. Аврамов беше добър търговец. Често пъти не се съобразяваше с някои международни норми. За него беше оправдано всичко, което води до участието на капиталистическите страни в изграждането на социализма. Такава му беше философията още като беше секретар на ЦК на БКП. Той не се стряскаше от това, че заемите се увеличават и ще дойдат дни когато заемодателите ще поискат те да се връщат.

Преди да се върнем от Москва, аз се срещнах с председателя на обединението автоекспорт др. Петров. С него се бяхме запознали на една автоизложба в Москва. Той беше завършил политехниката в Ленинград. Като ленинградски възпитаници се бяхме сближили. На тази среща той се отзова на молбата ми и увеличи доставка на леки коли с 10 хил. бройки. На вечерята, която даде за мен се разчувства и каза – “Имаш и 18 Чайки.” Аз му обяснявах, че у нас автомобилите Чайка не се продават на гражданите и са монопол на УБО, за нуждите на ЦК и Министерски съвет.

По същото време от нашето търговско представителство ме информираха, че Коста Янков, като генерален директор на “Родопа”⁴ изпратил на адреса на търговско в Москва 10 вагона различни колбаси и те не знаят за кого са. Тогава помолих др. Кондрашов, заместник министър на вътрешната търговия да ги приемат и да ги разпределят по търговските организации, след което ще се оправим с “Родопа”. Съветските другари така и направиха.

Десетина дни след завръщането ми Чайките пристигнаха. Поръчах на Христо Григоров, генерален директор на Мототехника да уведоми УБО да ги вземат макар, че един гражданин, лекар, при вноската за лека кола беше се записал за чайка. Те обаче, нямаха цена за продажба на дребно, на населението.

По същото време, във връзка с модернизацията на търговската мрежа, възникна потребност от създаването на предприятие за търговско обзавеждане. Такива, предприятия съществуваха в почти всички страни членки на СИВ и ние не биваше повече да изоставаме. С осъществяването на тази идея аз се самонатоварих. При подбора на площадка за изграждането на такова предприятие се спряхме на Брезник. Това още повече ме задължи с осъществяването на тази идея. По линия на извън лимитните капиталовложения построихме предприятието за хладилни витрини и щандове, а след това и за изработването на Алуминиева дограма. Наложи се да привлечем Френски специалисти за проектиране и изработване на различни видове дограма и витрини. Те, начело с мосю Гидер, разработиха наша конструкция алуминиеви профили, които патентовахме. За производството им купувахме алуминий на блокове от СССР. Профилите изтегляхме в Скопие във фабрика “Алумина”, чийто директор беше г-н Тефчев. С него се сработихме добре. По-късно с помощта на другари от търговското представителство на СССР в София и приятели в СССР доставихме машини за изтегляне на профили (преса и др.), но преди да ги монтираме Пенчо Кубадински, с решение на Министерския Съвет ги прехвърли в изграждащия се завод за алуминий в Шумен.

Освен с изграждането на предприятията за търговско обзавеждане и алуминиева дограма подпомогнах Брезник за построяването на хотел- ресторант на Бърдото, за да има къде да отсядат командированите и гости на предприятията. Като член на Управителния Съвет на ЦКС, по мое настояване и молба се построи кооперативния дом и магазини. Построихме и хотел и ресторанти в Трън и Ждрелото и направихме проект за хотел и ресторант в Букова глава, с цел да се организират туристически маршрути от София –Перник -Брезник и Трън и обратно. Уви това остана неосъществена мечта, която евентуално биха осъществили бъдещите поколения.

1967 г. На посещение в Египет.

Мисля, че през 1967 г. Горан Ангелов беше назначен за генерален директор на Булгартабак, а за пръв зам. министър дойде Петър Вълчев. Той беше кандидат член на ЦК на БКП и до назначаването му беше генерален директор на “Родопа”. То беше голямо предприятие и осъществяваше значителна вътрешно и външнотърговска дейност. Вълчев не се задържа дълго време в министерството и не остави някаква значима следа в работата след себе си. След две или повече години отново беше назначен за генерален директор на “Родопа” и Мария Захариева беше назначена за пръв зам. министър при нас. До тогава тя беше един от секретарите на Градския Комитет на БКП в София, а също беше и член на ЦК на БКП. Като такава, дойде в министерството с голямо самочувствие. Първоначално се зае с чистачките и библиотекарката. Подгони ги да чистят по-добре. Сутрин, с кърпичка проверяващи по бюрата, столовете и масите дали има прах или не. Натисна библиотекарката да й намира разни книги и др. Зае се да извърши ремонт и да смени обзавеждането на кабинетите на министъра, заместниците и колегиума. Не се интересуваше колко пари ще струва на държавата и има ли голяма потребност от това. Не й разреших да реконструира моя кабинет. Считах, че е добре обзаведен със стара стилна кожена мебел с емблемата на двореца. Тя остана недоволна от съпротива ми и не се примири. Веднъж Станко Тодоров, които беше Министър председател ме попита – “Вярно ли е, че министърът и вие неговите заместниците сте консервативни, нищо не разбирате от търговия и не възприемате новото? Ако е така трябва да помислим и да ви сменим, защото не може в това министерства само Мария да се бори за прогреса .” Изрече всичко това с тънка усмивка на уста. Аз му отговорих, че ако тава е в интерес на работата да ни сменят. Не зная по какъв начин, но това мнение на Станко Тодоров беше дошло до ушите и на министъра. На една среща със заместниците си Пеко Таков заяви – “Хей другари, лоша слава ни се носи, че сме консервативни и ако робуваме на старото ще ни сменят.” Захариева се изчерви и с това приключи въпроса. Тя нямаше завършено висше образовани и като заместник. министър завърши задочно някаква филология в Софийския Университет. Създаде към себе си съвет на потребителя, в които влизаха жени, нейни приятелки. Вършеха проверки по магазините дали се спазва наредбата за поддържане на стоки от определения асортимент- минимуми. Като идея това не беше лошо. Лошото беше, че при проверките те се снабдяваха с дефицитни стоки, заради което им се носеше лоша слава сред магазинерите и ръководителите на търговските обекти.

Веднъж, една сутрин, Владимир Банчев ме изненада като ме попита дали не му се сърдя. Той беше заместник директор на търговия на едро, отговарящ за хранителните стоки в това число и за рибите и деликатеси. Аз с учудване му отговорих – “Защо да ти се сърдя и от какво правиш това заключение?” Тогава той ми разясни, че всяка сутрин Мария Захариева събирала промишлениците (т.е. отговарящите за промишлените стоки) на така наречените пет минутки, за да я информират какво става из търговията с промишлени стоки.

1970 г. Част от ръководството на Министерство на вътрешната търговия с делегация от ГДР. Гр. Ваклиев е втори от ляво на дясно, а министър Пеко Таков – пети.

След три четири години съвместна работа тя беше изпратена за заместник министър на външните работи и на нейно место дойде Георги Кара­манев. До тогава той беше заместник председател на Градския Народен Съвет в София. Той беше завършил висше образование в СССР – в Плехановският институт в Москва със специалност вътрешна търговия. След завръщането си работил в Пловдив, като секретар на Областния комитет на комсомола. Не са ми известни причините, защо е бил освободен от комсомолска работа и пратен за заместник председател на ГНС в София. Присъствах на една среща на П. Таков с Т. Живков когато той каза, че Караманев вече се държал добре и може да му се повери отговорна държавна работа. Това беше един сигнал своеобразна подготовка, че ще бъде изпратен при нас за пръв зам. министър. Така Т. Живков проучваше каква ще бъде реакцията на П. Таков. Караманев беше интересна и хитра личност. Като работник с нищо не блестеше, обаче беше влязъл в обкръжението на знатни артисти, които имаха непрекъснат досег с Т. Живков и го обработваха както решат. Така и когато беше вече при нас, вечерите си той прекарваше с артистите на чашка и те му проправяха път.

Около 1970. На посещение в ГДР.

На IX конгрес на БКП, П. Таков беше избран за кандидат член на ЦК на БКП и в комисията по социалните въпроси при Държавният Съвет. За да се компенсира голямата му обществена ангажираност на министерството беше дадена още една бройка за заместник министър.

Като заместник министър на вътрешната търговия в продължение на 11 години и 3 месеца и поради това, че отговарях за невралгични сектори като хранителните стоки, топливо и мототехника както и отговорността ми за икономиката на вътрешната търговия, имах възможността да работя с различни другари заемащи ключови позиции в управлението на държавата и партията.

Станко Тодоров, с него се познавахме още от съвместната ни работа в РМС. Впоследствие той стана Министър на земеделието и стигна до Министър председател на България и член на Политбюро. Той беше изключително внимателен и достъпен ръководител. Със своя такт и умереност внасяше спокойствие в работата на Министерския Съвет. Умееше да успокоява страстите на такива невъздържани заместник председатели като Т. Цо­лов и П. Кубадински, които се мразеха помежду си. Не смееше обаче и отбягваше да се занимава с кадрови въпроси, които бяха обсега за решаване от Т. Живков. Пазеше се да не влезе в противоречие с него.

Живко Живков, като Председател на съвета за стопанска координация и Министър председател, беше голям държавник. Познаваше юридическите и стопанските въпроси. Не се страхуваше да излага позиции по ред въпроси макар и да не бяха в унисон с политиката на Т. Живков. Притежаваше изострено чувство към новото, което водеше де по-голямо съвършенство на социалистическата система. Разглеждахме проблемите със стоковите фондове. Те не съответстваха, на паричните доходи на населението, поради което за някои стоки се чувстваше остър дефицит. Това можеше да се поправи или с предоставянето на повече стоки за нуждите на вътрешния пазар или чрез увеличаване цените на стоките. Ж. Живков разбираше това. На моите искания за по-големи количества стоки, той отговаряше, че са ни вързани ръцете. Макар, че споделяше тезата ми, че хората не могат да търпят това положение до безкрайност и, че ние по този начин прахосваме доверието на хората в партията. За разлика от руския народ, нашият народ беше по-чувствителен и нетърпелив. Виждах как болезнено изживяваше тези въпроси Ж. Живков. Веднъж когото разглеждахме тези въпроси в Министерския Съвет, седяхме един до друг с Горуня. Той беше Заместник министър на земеделието, а това министерство имаше значителен дял в стоковите фондове. Горуня ме помоли да не поставям остро въпросите към земеделието, тъй като ще се постараят максимално да удовлетворят нашите претенции към тях. Вярвах му, той беше сериозен партньор. На другият ден от 9 часа продължихме да се занимаваме с тези въпроси. По-едно време иззвъня специалният телефон и Ж. Живков ни съобщи с голямо съжаление че Горуня се е самоубил. Няколко минути посветих да опише неговия светъл образ и участието му в съпротивата. Не мисля, че Ж. Живков не е бил посветен в това, че Горуня е преследван и независимо от това не се страхуваше да изкаже своето различно, от официалната версия, мнение. При разглеждането на въпросите около капиталните вложения за търговията нарочно съм се опитвал да го подведа и да изкопча повече пари за развитието на търговската мрежа. Винаги е усещал това и е отстоявал плана, заявявайки – “На къде ме водиш Ваклиев? - та това ще доведе до намаляване капиталните вложения за промишлеността.” Голям стопановед и държавник беше. Пред пернишкият актив беше заявил, че може да се съжалява за освобождаването на Ваклиев от търговията. Макар, че считам за неудобно, че привеждам пример, който касае моята личност, с това искам да подчертая, че Ж. Живков не се боеше да изказва свое мнение, което се различава от официално възприетото.

Тано Цолов беше груб и неотстъпчив. Винаги маршируваше под звуците на официално свирещата музика. През това време се строяха важни обекти, които имаха национално значение: каскадата Доспат Тешел, строителството в Девня, Кремиковци и т.н. Някои от хранителните стоки не достигаха в т. ч. месото, а работещите на тези обекти получаваха по-големи възнаграждения и потребителските им нужди бяха по- големи, пък и работата им беше свързана с голям разход на енергия. Т. Цолов винаги ме държеше под прицел как се отзовавам и как решавам потребностите на работещите в националните обекти. Почти всеки 10 дни или на две седмици на каскадата се провеждаха оперативки. Като правило, предварително аз отивах там, за да проуча нуждите на хората и каквото мога да реша за да не се поставят тези въпроси на общите съвещания по различните обекти. Мъчех се да маневрирам с резерва от стокови фондове, които оставах неразпределени по окръзите, или да правя преразпределение на месото, месните произведения и някои дефицитни деликатесни или промишлени стоки. Т. Цолов беше грубо разпоредителен. Присъствах на един обект където се изграждаше язовирна стена. Ръководител на обекта беше Ферадов мой състудент, който завърши в Ленинград хидромелиорации. Цолов констатира, че има изоставане от графика за строителство на стената. Ферадов обясняваше, че има технологично време и е опасно да се наруши същото. Т. Цо­лов не признаваше никакво технологично време и настояваше да се ускорява изливането на бетона в стената. Беше непреклонен.

Пенчо Кубадински беше почти от същият калибър. Той прокара в Министерския съвет едно постановление за създаването на единно автотранспортно предприятие, с което посегна на автотранспорта на търговските предприятия. Пеко Таков не искаше да се разправя с него и пращаше мен да водя борбата за запазване на камионите на търговските предприятия. При разговорите си с Кубадински аз не отстъпвах. Обяснявах му, че автомобилите са технологично необходими на търговските предприятия за зареждане със стоки на магазинната мрежа. В отговор на моята неотстъпчивост той реши да ме мъчи. Веднъж ме остави в кабинета си през целият ден, а по това време той си вършел различна работа. В края на краищата прибра всички автомобили от търговията с товароподемност по-голяма от 3 тона. Не признаваше никакви доводи, че търговията ще загуби от малкотонажния автотранспорт. По същия начин постъпи и при вземането на пещта и оборудването за изтегляне на алуминиеви профили, които бях доставил и заплатил на СССР и ги предостави на изграждащия се в Шумен завод за алуминий. Така осакати предприятието в Брезник и не можахме да затворим производствения цикъл.

Пеко Таков беше енергичен ръководител. Винаги търсеше разумното и новото в работата. Първоначално напълно ми се доверяваше, а и се съветваше по различни въпроси. Довери ми се да вземем, като началник на управление Търговия Митко Киров, който след Априлския пленум беше унизен и изпратен на работа в Кюстендил като каруцар и доставчик в търговията на едро в този град.

Около 1970 г. Григор Ваклиев, Евтим Сотиров, Младен Гълъбов, Николина Ваклиева и Боян Сотиров.

През 1969 г. П. Таков навърши 60 г. и му беше присвоено званието Герой на социалистическият труд. Аз бях докладчик по повод отбелязването на годишнината. С негова помощ хвърлихме много сили и изградихме валидна хладилна база за съхраняването на хранителните стоки в търговията. С по-малко мое участие, но успяхме да изградил и складова база за пивоварната промишленост, която за определено време беше прехвърлена към нашето министерство. Към това доверие аз съм се отнасял с преданост в работата по изпълнението на възложените задачи. Помня един малко комичен случай когото една късна вечер ме извика. При него имаше един гражданин и министърът се обърна към мен – “Ваклиев ти си участник в съпротивата кажи му, че беше строго забранено да се пие в партизанските отряди, а той ме кандърдисва че ни е дал едно буре с вино и иска да го признаем за активен борец. Как ние партизаните ще мъкнем буре с вино.” Спокойно се разговорихме с гражданина на тази тема, но той си отиде неудовлетворен, тъй като П. Таков не му даде исканото сведение.

С течение на времето ръководството на министерството стана разнородно. След закриване на комитета по услугите, който допреди се ръководеше от Атанас Димитров, към него беше прибавена и дейността на услугите. С тази дейност, в ръководството се прибавиха двама нови зам. министри Славчо Пешев и Илиана Казакова. Освен това от ръководството излезе Лалю Ганчев, които беше изпратен за посланик в Швеция. На негово място за заместник министър беше привлечен Цвятко Божков, член на ЦК и до тогава един от секретарите на Окръжния Комитет на БКП във Враца. За заместник министър също беше привлечен и Панчо Иванов, дотогавашен директор на търговията на едро в Горна Оряховица, а там беше назначен и Георги Ефтимов, работещ до тогава по туризма в Западна Германия. И тримата бяха новаци за работа на равнище министерство. Аз с най-добри чувства съм ги подпомагал споделяйки опита си. След постъпването им при нас, обаче, започнаха да се проявяват техните кариеристични наклонности и желание за самоизява, докато за Христаки Кънев не мога де кажа тава. Той беше честен в взаимоотношенията.

Веднъж Тодор Живков ни извика с П. Таков на среща относно внедряване на новостите в търговията. Поводът беше, доклад от посещението в Западна Германия на Чавдар Недялков. В него се отбелязвало, че Некерман снабдява повече от 10 мил. население с колетна търговия. Живков лесно се подаваше на внушение, особено ако то му се поднесе като някаква сензация и новост. Без да вникне в дълбочината на този въпрос - какви са разходите по обръщението там и в България, какви пари се харчат за отпечатването на каталози, че стоките в Германия са силно стандартизирани и не се допускат отклонения от тези, обявените в каталозите и т.н. той настояваше за въвеждане на този тип търговия и у нас. На тази среща Тодор Живков започна да уговаря Таков, че вече са стари, той, Таков и Д. Попов и трябва да отстъпят място на младите и подхвърли, че Георги Караманев е млад човек и е доказал, със своето добро поведение, че е осъзнал грешките си и трябва да бъде издигнат на отговорна работа и добави и Димитър Бъждаров. От този разговор ми стана пределно ясно накъде накланя везната Тодор Живков.

След като Пеко Таков премина изцяло на работа в Държавният съвет министър стана Георги Караманев. С него работихме заедно повече от две години и той реши да се освободи от мен, като на мое место бяха привлечени Ангел Чаушев и Ангел Фикиин. Те и двамата бяха професори и от Батак. Чаушев е икономист, а втрият инженер по хладилно дело. Тогава Иван Виденов измисли шегата, че цената на един доцент като Ваклиев е равна на цената на двама професори.

За освобождаването ми като заместник министър ми беше съобщено от Сава Дьлбоков, които тогава завеждаше отдела в ЦК, макар че същият ден преди обед с Караманев бяхме заедно на едно конференция и седяхме един до друг в президиума на конференцията. Официалната версия, която ми съобщи Дълбоков беше, че министърът има право да избира своите заместници и при положение, че идва Чаушев в министерството няма место за двама икономисти. Нищо ново, само заявих, че искам да се върна на работа в института.

През тези години, в чисто човешки план винаги съм се стремяла оказвам помощ на някои другари и приятели. С Денчо Знеполски се уважавахме като братя. Той напусна главното политическо управление в армията в знак на протест срещу тоталитарните методи на ръководство. Стана пенсионер и като човек с не навършена възраст получаваше част от пенсията. Поради същата причина не получаваше и добавката като участник в съпротивата и командир. Измени се и отношението на някои другари към него. Исках да го подпомогна по някакъв начин. С негово съгласие отидех при Боян Българанов. Тогава той беше председател на Националния Съвет на Отечествения Фронт. Помолих го да се намеси и го подпомогне. Не знаех, че Българанов е кумувал на Денчо. Той ме попита Денчо дава ли съгласие за това да му се търси работа. Отговорих положително и Българанов ми поръча следващата седмица в един четвъртък да бъда при него, а ако иска да дойде и Денчо, а ако не, да му предам какво може да му предложи, а след това да се срещнем и тримата. Отидох сам. Българанов каза, че е съгласувал въпроса и може да му се предложи началник на политическия отдела в строителни войски. След разговора ми с Българанов Деньо дойде при мен и му предадох разговора . Той категорично отказа тази длъжност като ми заяви “Гладен ще ходя, но няма да преклоня глава.” Не пожела да се срещнем тримата с Българанов. Бай Боян ми каза “Така си и знаех, че Денчо няма де се съгласи.” След всичко това Деньо ми обясни поведението си – “Да не мислиш, че Българанов не го подслушват. Не искам да му направя лошо на този добър човек.” Той беше непреклонен борец срещу тоталитарната система, която властваше у нас. Така нищо съществено не можах да направя да го подпомогна, освен да запазя добрите си чувства и приятелство с него. Той понесе много лишения, но остана верен на себе си в борбата срещу тоталитаризма насаждащ се у нас от определена върхушка, имаща ключови позиции в партията и държавата.

Друг случай, който си спомням е с Мария Граматикова. Тя беше командир на девическият бригадирски отряд на Чайките в Димитровград. Като такава прослави бригадата и българското бригадирско движение. През 60-те години беше станала председател на. Областния Комитет на Отечествения Фронт в Хасково, а мъжът и Иван Граматиков, с когото живеехме заедно по време на бригадата, беше секретар на Градския Народен Съвет в Димитровград. Веднъж, когато бях в Хасково и Димитровград ги попитах желаят ли да преминат на работа в София. Те отговориха положително, което ми даде основание да се срещна с Пенчо Кубадински Казах му, че Мария работи в ОФ- Хасково като председател, а той беше председател на Националния Съвет на ОФ и го помолих да преведе на работа Мария в София. Той се съгласи и я назначи в градският съвет на ОФ в София. Така постепенно стана преместването на семейство Граматикови в София. По-трудно стане уреждането на въпроса с квартирата им. Пенчо прехвърли работата на мен. Аз не можех да се справя с този въпрос, защото ако се регистрират като нуждаещи се процесът е бавен и мъчителен. Помолих Кубадински да реши този въпрос чрез резерва от квартири, с които разполагаше Политбюро. Може би този въпрос беше под контрола на Т. Живков и Кубадински се опъваше, но впоследствие беше решен благоприятно за Граматикови.

Под натиска на приятели, Младен Гълъбов и полковник Андреев купих апартамента на Дондуков, в който живеех, а пък по съвет на приятели от съветското търговско, които често ми гостуваха, се включих в строеж на жилище в Лозенец. Тогава особена потребност от това жилище нямах и затова борбата със съвестта ми “да го закупя или не” беше голяма. Мислех, че работите в страната ни непрекъснато ще вървят към подобряване.

Бяхме привлекли за работа в министерството Манол Хърсев, началник отдел Търговия в Хасково. Тъй като дъщеря ми все още беше студентка в Москва, а синът ми - в казармата, разреших жилищния му проблем като го настаних в апартамента на Дондуков. Помолих Хърсев да внася във влогова книжка наем равен на същия, който аз съм плащал преди на държавата. Той да държи влоговата книжка и да я покаже само ако стане нужда и се повдигне някакъв въпрос или обвинение. Така и стана той спокойно живя докато дъщеря ми завърши и се омъжа, а той си реши квартирния въпрос. За никаква пазарна икономика не можеше и дума да става.

Накрая искам да отбележа един случай защото е любопитен. Периодично аз отивах на митническите пунктове в Любимец и Капитанандреево, откъдето прибирахме конфискуваните коли и по специален ред ги продавахме чрез мототехника, за която отговарях. Един следобед отидех в митницата в Капитанандреево. Там ме познаваха всички митничари и имах добри взаимоотношения, както с тях така и Централно Управление на митниците при министерство на финансите. Намерих колектива във възбудено състояние и купище пари пръснати на една голяма маса .Те се зарадваха, че съм пристигнал и ще им окажа помощ. В надпревара, говореха и аз ги помолих един да говори, за да разбера за какво става дума. Разбрах, че тези пари са намерени в колата на един ливанец и негов спътник, която имала двойно дъно и били увити в найлон и зебло. Парите бяха главно долари, английски лири, гулдени, френски франкове и около 50 български лева. Помолих да опишат парите, съставят протокол, да ги запечатат в един чувал и поставят в касата на началника, които не беше на работа, бил първа смяна. Парите във валута, доколко си спомням, бяха около 430 000 долара и българските левове. По тогавашните митнически разпоредби левовете се конфискуваха, а за укриване и недекларирана валута се налага глоба и съд за притежателя. Помолих да доведат за разговор шофьора и спътника на колата и да им обяснят, че съм дошъл да разследвам случая. Спътникът на шофьора каза, че случайно е взет да пътува до Мюнхен Германия, а шофьорът твърдеше, че не е знаел какво има в колата - било му казано да я закара в Германия, в Мюнхен и да я предостави на някакъв човек. Обясних му, че вече се знае какво има в колата и, че едно от дъната е срязано, което ще прави впечатление на всякъде и може да последва убийство и обир. След тези разговор ги освободихме, но помолих да са под наблюдение от въоръжен постови. 20-30 минути след разговора постовият каза, че шофьора искал среща с мене. Съгласих се. При срещата той предложи да разделим сумата фифти-фифти. Обясних му, че прави опит да подкупи служебно лице и съставихме протокол описващ предложението. Същият беше подписан и от него. Работата стана дебела, която на своя глава не можех да реша самостоятелно. Договорихме се с митничарите да замина за София, за консултация, а те да имат търпението да изчакат два дена, като им се разрешат свободно да се движат в района, храна и т.н.

Върнах се в София през нощта и в събота потърсих Д. Попов, министър на финансите. Не можах да установя връзка с него. Потърсих заместниците му Бъждаров и Палийски. Не успях да установя връзка и с тях. Свързах се с Живко Живков. Обясних му случая. Той не даде и дума де се издума за раздяла на парите. Доводът му беше, че ние ще станем туристическа страна и ако това се разкаже на пресата на запад, ще се навреди на интересите на страната ни и предложи да се освободят. Аз му обяснявах, че колата е рязана, горното й дъно е разпердушинено. Въпреки това той държеше на своето, да се спази закона. Малко след това ми се обади Бъждаров. Разказах му всичко и споделих становището на Ж. Живков. Той помоли да отида при него в министерството. През това време беше говорил с министър Димитър Попов. Свърза ме с Попов и му обясних всичко. Той каза – “Решете въпроса в интерес на държавата аз съм зад вас”. С Бъждаров решихме, че трябва да се състави още един протокол, в който шофьорът да подпише, че подържа своето предложение за раздяла на парите и, че това прави доброволно без да е упражнен някакъв натиск върху него. В понеделник сутринта рано отпътувах отново за Капитанандреево. Шофьорът подписа новия протокол. Така разделихме парите, като на българската държава бяха предоставени и внесени в приход не държавният бюджет 214 000 долара. Митничарите му помогнаха да се позаличат следите от рязането на горното дъно ­на колата. Нахранихме се съвместно с ливанците и митничарите. Така след тази епопея ги изпратихме по живо и по здраво. В западната преса никъде нищо не се появи по случая.

Министърът на финансите Д. Попов със заповед като награда ми даде едно рейсче Фолксваген за ловуване, обзаведено с хладилник, маса гардероб и др. екстри, като ме помоли да не се излиза с него в чужбина, защото е конфискувано за превоз на наркотици и може още някъде в него да има укрити такива. С моя заповед аз зачислих посоченото рейсче в гаража на министерството, като обясних на министъра, че то е на министерството а при ловуване ще го ползваме общо. Захариева го надуши в гаража и започне да го ползва непрекъснато. Принудих се и го прехвърлих като собственост на Търговско обзавеждане в Брезник и само при ловуване го ползвах. Така брезничани се сдобиха с модерно и хубаво рейсче и остана там докато напълно не се развали.

За прекараните години на отговорна работа в министерството на Вътрешната търговия може да се пише още много и много. Смятам обаче, че не трябва да навлизам в решаването на текущите въпроси и задачи. Стремях се да отбележа само по-съществените от моя гледна точка. Описаният по-горе случай бях позабравил и нямаше да го отбележа. Спомних си обаче думите на Д. Попов, когато ми подари рейсчето и ми връчи неговата заповед приблизително каза: “Знаеш ли за тази валута, която постъпи в държавния бюджет колко влакови композиции с домати трябваше да изнесем". Не си спомням колко долара струваше един тон домати и действително тази валута на колко домати съответстваше тогава.

Април, 2005 г.