На попрището жизнено в средата намерих се в лес тъмен по зла чест
Изтегляне 22.76 Kb.
|
Свързани:
Ad
|
На попрището жизнено в средата намерих се в лес тъмен по зла чест, че правий път сбъркал бях в мрачината.*1 Тъй буен, див и гъст бе тоя лес, че спомня ли го, цял ме мраз побива: при грозний страх, с кой пълни ме до днес, смъртта дори едва е по-горчива; но зарад благото, кое добих, ще кажа що видях в таз местност дива. Не зная как се в тоя лес вглъбих, от сън тъй в пълно бил съм упоен, кога от правий път се отклоних! Кога тоз дол изминах, кой с смущение изпълнил бе душата ми и с страх, могила стръмна се яви пред мене. Дигна`х очи нагоре и видях, че слънцето плещите й огрява на първи си зари с премилий зрак: с младенческа сияеше то слава. Страхът, кой беше през нощта смразил кръвта ми, поутихна в мен тогава; и както пътник, кой се е спасил от буря, взор обръща към вълните беснеющи, с кои се е борил, така се спрях и аз и в теснините, де смърт намира, кой би там стъпил, обърнах, разтреперан йощ, очите. Едва във себе бодрост бях сетил, тръгнах по стръмний хълм с одушевление, но стъпки няколко не бях сторил, ненадано подаде се пред мене една пантера*2 лека, със петна по кожата, с очи в мен устремени. От пътя ми се вече не махна и неведнъж помислих си в душата да сляза пак, в боязън от злина. На изток се подаваше зората и слънцето, с ония пак звезди, що са го придружили в небесата, на хаоса из мрачните гърди, кога тез чудеса са се явили, стрелеше животворни си зари. Тоз сладък час и цветовете мили на звяра, светлий вид на пролетта доверье малко бяха ми внушили; но лъв един внезапно връхлетя и в мен възбуди нов страх и смущение. Гладът разгаряше свирепостта, с коя фучеше страшно, и към мене вървеше право с зяпнали уста. Вълчица мършава от озлоблене, коя не знае насит и кръвта без жал на много люде е изпила, по стъпките му се подаде из нощта. Тъй страшно очи беше в мене впила, че не остана ни надежда в мен да се изкача горе, нито сила. И аз, пред туй виденье страховито, заприщен тъй от всичките страни, надире се върнах с сърце разбито. Дор слизах в тия темни глъбини, пред мен човек яви се, кой отдавна свършил е на земята своите дни, и с глас извиках в таз опасност явна: „Ти кой и да си, призрак или жив човек, смили се! Дай ми помощ беззабавна.“ „Жив бях, не съм — отвърна ми с глас мек — във Мантова*3 от род благочестиви живот съм аз получил в оня век, в кой Юлий с подвизи света въздиви; живях при Август добри в славний Рим, кога царяха божества лъжливи. Поет бях и Анхизовий любим възпях аз син, кой Илион остави, кога биде превърнат в прах и дим. Защо се връщаш пак в дола мъгляви, а не вървиш по тоя хълм блажен, де всяка радост теб ще се представи!“ „Виргилий си, тоз певец несравнен, кой с свойто име пълни вековете! — извиках, от неволен срам смутен. — Светило бляскаво на вси поети, за моя жар към твоите песни на помощ протегни ми днес ръцете! и ако в моите песни наслаждение светът намира — теб се то дължи. Виж звяра диви, кой стои пред мене, мъдрец велики, помогни! Страхът до пълно ме й довел изнеможене-“ „Бедите, що смущават ги духът, за да избегнеш — с вид благ отговори, — ти требува да хванеш други път. Тоз звяр, кой всяка доблест в теб събори, без жалост е, той не остава жив, кой мерне му се тука в тез простори. Все жертви търси погледа му див, а всяка жертва повече го дразни и става още по-немилостив. Той с зверове се съюзява разни*4 и зло при всеки нов съюз плоди: но всуе кръвожаден сън го блазни! Над него скоро враг*5 ще полети и той света от него ще избави. Във Фелтро тоз юнак ще се роди; с любов и доблест той ще се прослави; Италия, напита със кръвта на челяд храбра, пак ще се изправи и мир ще найде. С страх ще бяга тя, дор падне в мрачний Ад, отдето пръв път я вън извлече завистта. Тук място е опасно и проклето; да се спасиш, подире ми тръгни и мен си крепко довери сърцето. Ще минем през ония глъбини*6, кои плач горки вечно огласява, де гордий дух, за своите злини наказан там, смърт втора призовава; и тез ще видиш, кои, всред борба с мъченья, мисъл сладка утешава*7, че някои ден, по божа доброта, ще идат горе и ще ги приемат на светли праведници в радостта. На Рая, дето всяко бреме снемат, желайш ли славата да видиш сам, ръце по-чисти тебе*8 ще подемат и тям за светъл път ще те предам. Защото мен остаха непознати и всемогущий, кой царува там. там мойта мисъл да лети не смей. Там сяйните са негови палати, отдето над вселената владей; блажени, на които въз челата безсмъртната му слава тамо грей!“ „Във името на тоя бог, молбата ми чуй, казах, спаси ме от беди, води ме в царството на тъмнината, а после горе сияйните врати да видя, кои свети Петър пази, и тез, които ублажаваш ти.“ Тогаз тръгна, упътих се и ази. Изтегляне 22.76 Kb. Сподели с приятели:
|