Национална държава и малцинства: държавни граници и човешки различия (доклад)



страница1/3
Дата30.12.2017
Размер0.5 Mb.
#37800
  1   2   3
НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА И МАЛЦИНСТВА: ДЪРЖАВНИ ГРАНИЦИ И ЧОВЕШКИ РАЗЛИЧИЯ

(ДОКЛАД)


Възникване на малцинствата

Малцинствата – етнически,езикови,религиозни-възникват в Европа в началото на 20век,когато се разпадат три империи и се създават множество нови национални държави.Те са резултат от необходимостта участващите по един или друг начин в Първата световна война държави да установят или да утвърдят своите национални граници.Това общоевропейско прокарване на граници създава за първи път в световната история проблема ‘малцинство’ като проблем на междудържавните отношения

Държавите-победителки търсят механизми за овладяване на проблема,за да се стабилизира мира в Европа.

Такива са историческите условия за възникването на малцинствата,както в други европейски държави така и в България.Този начин на възникване на проблема в голяма степен определя представата за малцинство;възможността да се ‘забравя’ наличието на така възникналите ‘малцинства’;политическото заиграване със заплахата ‘малцинство’,както и съществуването на страх от някои малцинства.

Малцинствата в България

На Балканите едва ли има и един квадратен километър с етнически еднородно население. Не прави изключение и България. Наред с българите тук живеят както големи, така и малобройни малцинства. Някои от тях присъстват от вековете преди формирането на българската нация, други се заселват през Средновековието, трети – в съвсем ново време. Сред българите, които са предимно православни, също има религиозни малцинства с интересна и специфична култура – католици, протестанти, мюсюлмани, сектанти…

Етническите групи в съвременна България са езиково, културно и емоционално свързани както с други държави, така и с разселени в различни страни общности – евреите и арменците, които имат собствени национални държави, са пръснати из целия свят; ромите, които нямат държава, също са пръснати по света; каракачаните са предимно в България и Гърция, гагаузите – в Молдова /Автономна република Гагауз Ери/, България, Турция, Румъния, Гърция и Украйна, арумъните – в няколко европейски страни и т.н.

Българите също имат своите малцинства извън пределите на държавните граници – в Украйна, Молдова, Румъния, Югославия, Унгария, Албания, Турция и др. Някои от тези български малцинства са потомци на преселили се по политически или икономически причини българи по време на Османската империя /с днешната терминология бихме нарекли предците на тези българи бежанци/ - напр. българите католици в Румънски и Сръбски Банат, българите в Бесарабия /Молдова и Украйна/, Таврия /Украйна/ и др. Други са потомци на родове, които никога не са се преселвали, но войни и международни договори ги оставят извън границите на България /напр. българите в Западните покрайнини в Сърбия, Югославия/. Към това следва да добавим, че с българската култура и българската духовност са свързани и живеещи в други държави групи от не български произход – напр. българските турци в Турция или българските евреи в Израел.

Като цяло може да се твърди, че българският народ е общо взето търпим към малцинствата. Неведнъж в България са намирали приют прогонени от други страни големи групи от хора – през XV в. испанските евреи, през ХVII – руските казаци старообрядци, по-късно - преследваните в Турция арменци, бягащите от Русия белогвардейци и др. Неведнъж българското обществено мнение е защитавало преследвани етноси – арменците по време на безчовечното им избиване първо от османското правителство, и три десетилетия по –късно – от младотурското, евреите по време на Втората световна война и др.

В по-ново време проявите на расизъм, ксенофобия, нетърпимост най-често са плод на конкретни събития и обстоятелства. Например антиеврейските изказвания на големи български възрожденци са породени от факта, че част от живеещите в Османската империя евреи са свързани с османската власт, както и от това, че някои от водещите антибългарска политика по онова време западноевропейски политици са евреи. Гоненията на гърци пък е дело на безмилостно прогонени преди това от Гърция тракийски бежанци – българи.

По време на Втората световна война, когато в цяла Европа евреите са жестоко избивани, в България, въпреки приетото антиеврейско законодателство, 48-те хиляди евреи, живеещи в довоенните граници на България, не са изпратени в лагерите на смъртта. България отказва да депортира свои граждани.

По време на войната България по договор с Райха администрира територията на днешна Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини. Евреите, населяващи тези територии, а те са 12 000 души, са предадени на хитлеристите. По време на комунистическия режим репресиите не само спрямо малцинствата от небългарски произход, но и спрямо групи от българския народ, са многобройни. Например съвсем скоро след Втората световна война няколко хиляди таврийски българи, преселили се през войната в България, по искане на съветското правителство са върнати обратно в СССР, и почти всички загиват в сталинските лагери.

Хвърлени са в затвора или са избити лидерите на българите католици и протестанти.

След Втората световна война по нареждане на Сталин и по договор между Георги Димитров и Тито българите от Югозападна България– както християни, така и мюсюлмани, са били принуждавани (има избити и осъждани) да наричат себе си македонци. Обратното - в по-късни години, когато "замислената" македонска нация започва да набира скорост, но Сталин и Димитров вече ги няма, на други български граждани такова самоопределение е било изобщо забранено. Вярно е, че по този повод няма избивани и осъждани.

Някои малцинства понасят тежки икономически удари в рамките на водената от правителството политика на унищожаване на частната собственост – отнети са каруците и конете на циганите катунари, стадата овце на традиционно живеещите с такъв поминък каракачани и власи и др.

Съществуваха казионни организации и печатни издания на някои малцинства, чиято задача обаче бе не да съхраняват езиците и културата на малцинствата, а да работят за тяхната "интернационализация", или - асимилация.

По времето на тъй наречения “възродителен процес” /с две кулминации - през 1972 – 1974 г. и 1984 – 1985 г./ насилствената смяна на имената на мюсюлманите /турци, българи, татари, роми/ е съпътствана от репресии – има убити и осъдени. В крайна сметка се стига до безпрецедентен за Балканите след Втората световна война поток бежанци /1989 г./, цинично наречен “голямата екскурзия” поради туристическите паспорти на турците. Българските турци масово напускат България.

Същевременно от Втората световна война до политическите промени през 1989-1990 г. безхаберието на българската държава по отношение на българските общности в други страни е почти пълно.

След политическата промяна властта обръща внимание на малцинствата и предприема поредица от не особено системни и последователни действия. Под натиска на мюсюлманите се утвърждава нормативна база и управленска система за възстановяване на имената им.

Бе прието постановление, по силата на което децата от малцинствата изучават в държавни и общински училища майчин език – турски, ромски, арменски, иврит. /Правят се опити за подготовка на преподаване на румънски, а специална организация за преподаване на руски не се налага, доколкото той се изучава като чужд език в български държавни и общински училища./ Тъй като от българските власти повече не се създават пречки, част от турците се завърнаха, но пък друга част емигрираха /препятствията вече са от турска страна/, емигрираха и част от малкото останали евреи.

За разлика от другите бивши комунистически страни, в България няма държавна институция, която да се занимава с въпросите на малцинствата. /Предишният президент д-р Желев имаше съветник по въпросите на малцинствата, а при сегашното правителство бе създаден Национален съвет по етнически и демографски въпроси./ Също за разлика от другите бивши комунистически страни, българската държава на подкрепя медиите на малцинствата /изключение са предаванията на турски език по Националното радио/. Правителството прави сериозни опити за диалог с ромските организации, тъй като мерките срещу дискриминацията на ромите и тяхната интеграция в обществото са въпрос от изключителна важност.

Беше създадена Агенция за българите в чужбина. Макар че от създаването си до сега тази институция се ръководи от известни учени или интелектуалци, нейните възможности са твърде скромни в сравнение с идентичните структури в други страни. Последното, което следва да се добави е, че България ратифицира Рамковата конвенция за правата на малцинствата.

В приетата от Великото народно събрание конституция е записано, че не могат да се създават политически партии на етническа и религиозна основа. Тъй като в България не съществуват лични документи, в които да се отбелязва националност, единственото приложение на този член е, че партиите не могат да записват в документите си, че са на етническа основа и не могат да откажат членство на български гражданин поради неговия етнически или религиозен произход.

Същевременно са регистрирани няколко партии, които според името си са християнски. /В обясненията на съдебните власти се говори за общохристиянски духовни и морални ценности, но демагогията на подобно обяснение веднага ще проличи, ако някой се опита да регистрира партия, почиваща на общомюсюлманските ценности./ Нямаме претенции да изброим пълно етническите и културно-религиозните общности на територията на страната. Не се спираме върху малцинствата, които са населявали тези земи, но днес не съществуват като обект за изследване било поради пълна емиграция, било поради асимилация. За новите протестантски номинации е твърде рано да се съди. Трябва да се минат години, за да се види дали ще пуснат трайни корени в България. Има и общности /напр. православните българи старостилци, немците, черноморските гърци или пък малобройната албанска общност/, за които разполагаме с твърде малко данни.

Малцинствата по време на социализма

От 1944 г. до 1989 г.

През този период властите, доминирани от Комунистическата партия, се стремят да приобщят малцинствата на основата на установената като господстваща идеология на марксизма-ленинизма.

С идването на власт през 1944 г. на правителството на Отечествения фронт, който скъсва съюза с Германия и включва България в антихитлеристката коалиция в заключителния етап на Втората световна война, за турското малцинство възниква двойнствена ситуация. От една страна за тази дотогава пренебрегвана и на моменти дори ощетявана група от населението се предлага възможност да си възстанови загубените през изминалите години права и да напредне в развитието си благодарение на изявените модернизационни стремежи на доминирания от комунистите Отечествен фронт. В същото време новото правителство проявява недоверие към турското население. В началото на 1948 на заседание на ЦК на БКП Георги Димитров поставя задачата да се изсели мюсюлманското население от южната граница и да се засели там българско население, което се привежда в изпълнение. През август 1950 година във връзка с масовите изселнически настроения сред турското население Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване в Турция в най-кратък срок (3 месеца) на 250 000 души. По време на изселническата кампания, завършила през ноември 1951 година се изселват около 155 000 души.

Двата основни законодателни акта, обозначаващи и уреждащи отношението между държавата и малцинствата са Конституцията от 1947 г. и Конституцията от 1971 г. Конституцията от 1947 г. гарантира равенството пред закона и защитата от дискриминация на основата на народност, произход и вяра, свободата да се изповядва религия, правото всеки сам свободно да определя своята народност, правото на националните малцинства да се учат на своя майчин език и да развиват националната си култура. В Конституцията от 1971 г. вече не се говори за “национални малцинства”, а за “граждани от небългарски произход”. На тях им се дава право да изучават своя език. Конституцията от 1971 г. съдържа разпоредба, която защитава от дискриминация на основата на “народност, произход, религия, пол, раса, образование и обществено положение”. Тя също така гарантира свободата на съвестта и на религиозните обреди и ритуали. И двете конституции забраняват политическите партии на верска основа.

В края на 40-те около 32 000 евреи емигрират в Израел. Около 5 000 арменци се изселват в Армения през 1946 г., а в периода 1965-1968 г. около 5000 арменци се изселват в САЩ. Не е уточнен броят на изселените в Съветския съюз белоемигранти.

Полагат се специални усилия в областта на образованието и борбата срещу неграмотността. Държавата одържавява малцинствените училища, като чувствително увеличава техния брой - в началото на 50-те години турските училища са повече от 1000 на брой.

Комунистическата партия през 40-те и 50-те години, следвайки политиката на Комунистическия интернационал, активно насърчава македонската идентичност и декретира записването на македонци по време на преброяванията през 1946 г. и през 1956 г., включително и чрез насилие. В изпълнение на решение на Х закрит пленум на ЦК на БРП (к) се провежда политика на насилствено вписване в статистическите данни на около 200 000 души, живеещи преимуществено в Югозападна България.

Държавата насърчава печата и културата на малцинствата чрез финансиране на техни издания и културни институции. През април 1951 г. ЦК на БКП взема специално решение за подобряване на цялостното положение на турското малцинство. В изпълнение на това решение се въвеждат специални квоти и стипендии за приемане на турци в много просветни институции.

Ако към етническите малцинства политиката на тоталитарния режим допуска, макар и за кратък период от време, насърчаване на тяхната етническа идентичност, спрямо религиозните общности тя е от самото начало репресивна. През този период официално признати в страната са само три вероизповедания - Българската православна църква, мюсюлманското и израилтянското вероизповедание. Тяхното съществуване обаче се маргинализира. Католиците и протестантите са сведени до символично съществуване след показните съдебни процеси от края на 40-те и началото на 50-те години, когато техните ръководства са обезглавени с избиването и вкарването в затвора на духовните им ръководители.

Политиката на насърчаване на етническата идентичност на малцинствата през тоталитарния период обаче много скоро се променя радикално. Това става след 1956 г., когато идва на власт новото ръководство на БКП начело с Тодор Живков, което управлява страната през целия период до 1989 г. През 1958 г. Политбюро взема решение за смесване на турските и българските училища. Постепенно спират регионалните издания на малцинствените езици, а по-късно и някои от централните. Процесите се усилват, когато през 1967 г. Тодор Живков формулира тезата си за етнически хомогенната българска социалистическа нация. През 1968 г. се закрива отделът за националните малцинства в ЦК на БКП. Последва решение на Политбюро през 1969 г., което дава сигнал за широкомащабни ограничения на турската култура.

Въпреки че официално се подчертава, че за изселване в Турция не може да се мисли, защото българските турци са “неделима част от българския народ”, от друга страна българското държавно ръководство от средата на 60-те години води преговори с турското правителство за евентуална изселническа спогодба. През 1968 година съответното споразумение е подписано. В периода 1968 - 1978 година в Турция се изселват около 130 000 души.

През юли 1971 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение, което дава старт за преименуване на българомохамеданите. Кампанията приключва четири години по-късно, като през 1975 г. са обхванати и няколко турски села в Централните Родопи – Борино, Гьоврен, Грохотно и други. В нея са включени местните партийни структури, както и МВР. На някои места в страната, особено в районите на Гоце Делчев и Якоруда, тя е съпроводена от насилия довели до убийства на хора от органите на реда.

Усилията за асимилация от властите на българските роми са по-постепенни. Те започват през 50-те години с преименувания на роми-мюсюлмани, които се осъществяват на етапи. Кулминацията е през 1981 г., когато са преименувани най-много роми. През 1958 г. е издадено постановление, с което ромите-чергари са заставени да уседнат. На много места властите предприемат усилия да подобрят бита на ромското население, които нерядко са неефективни, недостатъчно последователни и обмислени.

Безспорно най-сериозното нарушение на малцинствените права през периода на тоталитарния режим е кампанията за насилствено преименуване на турците от 1984г. - 1989 г. Тя започва по решение, взето в най-тесен кръг на партийната върхушка, с промяна на документите за самоличност през зимата на 1984-85 г. на около 850 000 души. В кампанията са включени войска и милиция, както и всички местни партийни активи. Тя е съпроводена с изселвания, побои, убийства и с многобройни издевателства над мюсюлманския бит и култура. Хиляди хора са лишени от свобода за различни периоди от време, някои от тях без съд и присъда. Стотици са хвърлените в концентрационния лагер в Белене. Преименуването е съчетано с разрушаване на мюсюлмански гробища, унищожаване на болнични картони на пациенти с турски имена, строга забрана срещу глобяване да се говори турски. Въведени са задължителни списъци с “български” лични имена, само по които могат да бъдат избирани имената на новородените. Процесът се излива в яростна идеологическа пропаганда, която цели да убеди както българската, така и международната общественост, че става дума за доброволно преименуване. Кампанията предизвиква масово изселване в Турция на около 370 000 български турци след отваряне на границата през юни 1989 г. Една част от тях (около 155 000 души) впоследствие се връщат в България.

из Престъпленията по време на комунистическия режим и опитите за тяхното разследване след 10 ноември 1989 т.,

Христо Христов

Насилственото преименуване на българските турци бележи един от най-мрачните актове на Живковия режим. Масовите изселвания на български турци съпътства всички години на комунистическия режим. През 1950-1951 страната напускат 156 410 турци, през 1969-1979 г. - 114 420, а през лятото на 1989 - над 220 000. Смяната на имената на българските турци е осъществено през 1984-1985. В обвинителният акт на Прокуратурата на въоръжените сили от 1993 (наброяващ 74 страници) са установени следните факти: "На съвещание на 8.V.1984 в резиденция Бояна Живков е направил изказване, с което е подкрепил представените за обсъждания проекторешения на Политбюро на ЦК на БКП в открит за общо ползване и закрит само за висшия ешалон варианти. В открития вариант Живков предлага "всички партийни държавни и стопански организации да провеждат партийната политика към групата на българските граждани с турсо-арабски имена, наричани в документа "български турци" при зачитане на Конституцията". С това решение се набелязат и редица мероприятия за икономическото развитие, патриотичното възпитание и приемането във ВУЗ на младежи от тази група. В него обаче не се съдържат всички мерки и е изготвено допълнително решение, утвърдено с протокол №371/1984 в отдел "Деловодство" на ЦК. С него се набелязват серия мероприятия срещу протурската и проислямска пропаганда, срещу учители "български турци" с националистически и други прояви, за материална и социална подкрепа на браковете е между българи и "български турци". В изказването си Живков е подкрепи и двата проекта и е посочил, че по етническия въпрос решенията следва да се изпълняват при пълна секретност. Той допълнил предложените мерки като в изказването си посочил:

1.Да се работи решително за повсеместна и изключителна употреба на българския език. Говорещите друг език, особено турски, да не се обслужват в магазините, другите обществени заведения и учреждения.

2. За успешното решаване на въпроса било нужно настъпление, а не игра. Трябвало за два часа да се изселят някои националисти, настроени протурски. "Българските турци" се плашели най-много от това и то трябвало да се използва.

В заключение извън протокола Живков заявил, че е взел решение за смяна на имената на "българските турци" еднолично, на своя отговорност. Мотивирал се с дългогодишния си опит и неоспорим авторитет на партиен лидер. Той заявил, че на следващия генерален секретар на ЦК на БКП щели да бъдат необходими поне 10 години да набере кураж да реши този опасен за страната проблем. Министър-председателят Георги Атанасов го подкрепил като посочил, че бил назрял историческият момент много целенасочено да се проведат допълнителни комплекси мероприятия да се ускори решително приобщаването на това население и да се завърши този процес.

Едноличното решение на Живков следвало да се реализира чрез партийния апарат на БКП под ръководството на примиера Г. Атанасов и на държваните репресивни органи под ръководството на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов.

На 10.ХІІ.1984 Атанасов и Стоянов получили от Живков указания. Вътрешният министър провел съвещание на ръковдството на МВР и заповядал чрез началниците на окръжните управления на министреството да се предприеме преименуването на българските граждани с турски имена във всички окръзи, където има такова компактно население. Министърът се разпоредил да се вземат всички сериозни мерки за пресичане на всякаква съпротива срещу този процес, която би довело до ексцесии, злепостяващи страната пред външния свят (Изт. - обвинителен акт на Прокуратурата на въоръжените сили по дело №1/1991 за възродителния процес) В обвинителният акт е посочено: "Държавното ръководство на НРБ в лицето на обвинаемия Живков избрало следния начин за решаване на въпроса за консолидация на българската нация. Без промяна в законодателството, опирайки се на безконтролната власт на партийния апарат на БКП и използвайки противозаконни репресивни мерки, осъществени от органите на МВР, в условията на информационна цензура, процесът на смяна на имената да бъде представен в страната и пред международната общественост като масово, спонтанно движение на българските граждани с турско-арабски имена".

"Възродителният процес" е отречен от самата БКП с решение на Политбюро в края на декември 1989 г., с което се опитва да излезе от международната изолация, в която България изпада след смяната на имената. През 1991 г. прокуратурата на въоръжените сили повдига обвинения срещу Димитър Стоянов, Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Георги Атанасов и Петър Младенов. Делото неколкократно е внасяно от прокуротурата за разглеждане във Върховния съд, но е връщано за доразследване. Формална пречка се намира в необходимостта от разпит на няколко хиляди изселели се български турци, за които държавното обвинение твърди, че са пострадали. Прокуратурата посочва, че Турция не е изпълнила поисканата съдебна поръчка за разпит на въпросните граждани. Единствен жив от обвиняемите е Георги Атанасов.

Емиграция на малцинствата

Важен момент в договорите е регламентирането на взаимната и доброволна емиграция на малцинствата.Той е важен по две причини:1.като доказателство за свързване на ‘малцинство’ с територия-защото става въпрос за доброволното изселване на територии,преминали в границите на друга държава.2.като национално и наднационално приет вариант за решаване на възникналия проблем.

Има бежанци ‘от територията’ ,има изселили се ‘в съответните територии’,има и ‘принадлежащи към малцинствата’ –хора,които по някакви причини не могат или не искат да се откъснат от територията,на която вече не принадлежат по ‘народност,вяра или език’.Защото територията е станала част от друга национална държава.

Родно място и национална територия

На индивидуално равнище свързването на малцинството с територия създава особен проблем.За обитаващите ‘тази’ територия индивиди това е тяхното място,тук са се родили,тук живеят.Когато тази територия се окаже границите на друга държава,според подписаните договори тези хора са изправени пред следния избор:или да станат поданици на съответната държава и заедно с това да се превърнат в принадлежащи към малцинство ,или да напуснат своето родно място и да се преселят в своята държава.

Едва ли е възможно докрай да разберем сложността на такъв избор,както и всички обстоятелства,които правят ‘доброволния’ избор принудителен.Когато дадена територия по силата на договор се обозначава като принадлежаща на друга държава,то тя започва да се схваща по друг начин и от двете групи хора,които със самото това стават две различни групи.Някой би могъл да възрази,че и преди това за едните от тях мястото е било чуждо.Не,не е било чуждо,защото то е било тяхното място,мястото, на което са се родили ,където живеят-с някакви други хора,но тяхното различие от тези други хора по етнически,религиозни,езикови признаци не е било значимо.Когато мястото не е вече същото поради факта,че преминава в границите на друга държава,тези различия между хората стават видими и за самите тях.Те стават видими дори само заради това,че едните могат да изберат да напуснат мястото на своето раждане,своето място,за да отидат при ‘своите’ ,или да останат на ‘своето’ място сред чуждите-но като различни, като малцинство .


Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница