Националният музеен фонд и европейският дигитален ренесанс – успоредици и пресечни точки

Действащото в Република България законодателство императивно повелява да се създаде Национален музеен фонд, включващ всички движими културни ценности, идентифицирани като национално богатство. Категорията национално богатство е дефинирана подробно и относително коректно в чл. 54 на Закона за културното наследство (ЗКН), като е предвидено подобен статус да получат всички отговарящи на разписаните критерии предмети, съхранявани в общинските и държавни музеи и/или в колекциите на частни структури – физически и юридически лица. Предвидено е също в Регистъра на движимите културни ценности, който ще се поддържа от Министерството на културата, да се впишат всички паметници, идентифицирани като национално богатство. Така, Националният музеен фонд ще се конструира като абстрактна, но обозрима и обособима част от Регистъра на музейните ценности, съхранявани и описани в основните фондове на българските музейни институции.

По всичко личи, че концепцията за създаване и поддържане на Националния музеен фонд e логична, продуктивна и сполучливо развита в действащото законодателство. Още повече, че тя има своя интересна и показателна предистория, положена в пределите на предходния половин век. За пръв път проектът за обособяване на движимите културни ценности с най-висока значимост е регламентиран нормативно през 1958 г. в Постановление №165 на Министерския съвет за опазване паметниците на културата и за развитие на музейното дело чрез разпореждане да се създаде Държавен музеен фонд, в който да се регистрират артефактите с най-високо научно и естетическо значение. Практическите правила за конструиране на Държавния музеен фонд са дефинирани в Инструкция за приложение на Постановление №165, утвърдена на 18 ноември 1958 г. По различни причини до края на 60-те години на ХХ век управленското решение за създаване на споменатия фонд не е реализирано. Описаната ситуация не се променя и след приемане на Закона за паметниците на културата и музеите от 1969 г., който също предвижда поддържане на общодържавна база данни за най-ценните движими паметници. Така, до края на епохата на държавния социализъм Държавният музеен фонд не се създава като фактическа реалност. Това положение се запазва и до наши дни, при все че през 2005 г. е променена правната рамка на въпросния абстрактен трезор, който е именуван Национален музеен фонд. Пак по това време е въведена и категорията национално богатство за предметите с най-висока научна и културна стойност. Актуалната регламентация на Националния музеен фонд е реализирана чрез утвърдените по съответния ред през 2009 г. Закон за културното наследство, Наредба за реда за извършване на идентификация и водене Регистъра на движими културни ценности и Наредба за формиране и управление на музейните фондове.

По всичко личи, че волята на законодателя за създаване и поддържане на Национален музеен фонд към настоящия момент е отложена в сполучлива правна рамка. Тази рамка обаче предполага да се подготвят и утвърдят още няколко подзаконови нормативни акта, в които да се детайлизират процедурите и критериите, свързани с управленските инициативи по отношение културните ценности национално богатство. В обозримо бъдеще би трябвало да се поставят основите на Регистъра на движимите културни ценности, в който да започне поетапно вписване на всички ценности от основните фондове на българските музеи и галерии. При наличието на над 4 млн. предмети в основните фондове и при липсата на единен софтуер за дигитализиране информационните ресурси на музеите проектът за създаване на Регистъра на движимите културни ценности към настоящия момент изглежда труден и в известна степен необхватен. Въпреки това, законът подлежи на спазване и в кратък срок би трябвало да се потърсят първите административно-управленски решения по конструиране на Националния музеен фонд и по полагане информацията за българските музейни ценности в обща мрежа.

При така представената ситуация първите стъпки по създаването на Националния музеен фонд ще съвпаднат с активизирането на процесите по обогатяване българското съдържание на Европеана. Успоредяването на двете инициативи по мое мнение може да се окаже полезно и продуктивно – особено при изработването на ясни съдържателни критерии и при предприемане на оптимални управленски действия. Във връзка с това мое убеждение ще представя пред настоящата висококомпетентна аудитория някои основни компонента от визията си за развитието на споменатите процеси.

Чл. 33 на Закона за културното наследство има следното съдържание: "Министерството на културата изгражда и развива национална музейна информационно-комуникационна система. Функционирането на системата се осъществява по ред, определен с наредба на министъра на културата." Общият модел на тази система е очертан в чл. 20 от Наредба № Н-3 от 3 декември 2009 г. Поради факта, че музейната информационна система и Регистърът на движимите културни ценности са все още в пожелателната част на действащото законодателство, си позволявам да допусна, че по отношение на музейната дейност на общодържавно равнище все още властва Дигиталното Средновековие. Малко по-различно е положението във водещите музейни институции, част от които успешно усвояват идеологемите и решително пресрещат практическите предизвикателства на Дигиталния Ренесанс. Последното обстоятелство намира израз в системната и ускорена дигитализация на предмети от основните фондове на музеите, която се осъществява през последните години.

Тук обаче трябва да отчетем обстоятелството, че дори и при най-качествен дигитализация на артефактите от основен фонд, възможността за прехвърляне на данните от създадената във всеки конкретен музей база данни в бъдещия общодържавен Регистър на движимите културни ценности, е силно проблематична. Причината за тази неблагоприятна перспектива е общоизвестна – липсата на единен музеен софтуер. Без да съм експерт в областта на информационните технологии обвързвам споменатото положение с евентуална бъдеща необходимост от дублиране на част от операциите, свързани със създаването и структурирането на дигитално съдържание в музеите, които работят активно в тази насока.

Публикуваният през декември 2010 г. доклад за стратегията за развитие на съдържанието на Европеана (Europeana Content Development Strategy) показва ясно, че присъствието на дигитални обекти от България (текстови, изобразителни, звукови и видео) в общоевропейския портал за култура е повече от символично. Слабо е представен и българският език в сегмента на метаданните и на другите текстови компоненти на Европеана. Констатираната неотложна необходимост за регулиране на този дисбаланс би могла успешно да се успореди с инициативите по създаване информационната система на българските музеи и по цифровизиране на движимите културни ценности, които ще бъдат идентифицирани като национално богатство и ще попълнят Националния музеен фонд. Този подход би бил полезен и с оглед предприемане решителни български стъпки по реализиране предложението на "Комитета на Мъдреците", формулирано в доклада "Новият Ренесанс" всички шедьоври на страните членки, които са публично достояние, да присъстват в Европеана до 2016 г.