Надя Кискинова наоп „Юрий Гагарин, Стара Загора



Дата30.07.2018
Размер200.22 Kb.
#77481
ВЕНЕРА
Надя Кискинова

НАОП „Юрий Гагарин”, Стара Загора


2.

Зорницата се е отвила насън


и е надиплила в нозете си чаршаф на облак.
Божественото й тяло лежи,
очертано от първите лъчи на изгрева,
и облачетата като златни амурчета
се вият над нея и съзерцават голотата й.


Иван Давидков
Из “Глина и звезда”

Яркостта върху небосклона е извоювала на Венера почетно място в Пантеона на много ранни цивилизации под двойния образ на Хесперос – Вечерница, и Фосфорос – Зорница. Докато Луната е била покровителка на лова и плодородието, въплътени при древните гърци в богинята Артемида, Венера е олицетворявала богинята на любовта – Афродита, ранг, който тя наистина е заслужила с игривите промени във външния си вид.

3.

В древногръцката митология Афродита е дъщеря на бога на небето Уран, родена от пяната на морските вълни, недалеч от остров Китера. Лек ветрец я отвел на остров Кипър, където херите я облекли в разкошна дреха. Откъдето минела богинята на красотата лъчите на Хелиос просветвали по-ярко, цветята разцъфтявали, птичките пеели щастливи и дори двите зверове ближели нежно ръцете й.



От висините на Олимп вечно младата Афродита огрява с красотата си света.

4.

Нейният син Ерос е палаво хлапе, чиито златни стрели разпалват любовта.


5.

Планетата Венера

  • Диаметър 12 104 км или малко по-малко от земния

  • Маса 0,815 земни маси

  • Плътност 5,24 г/куб.см

  • Период на околосно въртене 243,0187 дни в обратна посока

  • Разстояние до Слънцето 108 млн км или 0,7 а.е.

  • Средна орбитална скорост 35 км/сек

  • Ексцентрицитет 0,007

  • Наклон на ос на въртене спрямо равнина, перпендикулярна на еклиптиката /наклон на екватора към орбитата/ 177,4º

Последното означава, че Венера буквално е обърната с главата надолу при такъв голям наклон на оста на въртене спрямо еклиптиката, което означава, че тя се върти в обратна посока около оста си – по посока на часовниковата стрелка, гледано от направлението на северния небесен полюс.

6.

Планетата Венера – нашата най-близка космическа съседка от планетите и очарователно украшение на вечерното и утринното ни небе – е приковавала вниманието на човека почти толкова дълго време, колкото и Луната. Нейното променящо се положение по небето е привличало вниманието на наблюдателите от древен Вавилон още две хиляди години пр.н.е., първите известни таблици за нейното движение са били съставени по времето на цар Амизадуга, през първата половина на седемнадесетия век пр.н.е.



7.

Както древните гърци, така и нашият народ възприема третото по яркост светило след Слънцето и Луната на небето ни за Зорница и Вечерница. Пръв Питагор доказва, че това е една и съща планета, но много често и нашите съвременници не подозират за това.



Венера и кометата Мак Ноут долу вляво.

8.

Такава S-видна диаграма остави в небето Венера през 2004 г. Серията от 29 изображения на планетата е получена от астронома Танк Тезел от 3 април до 7 август. В периода на “трансформация” на Венера от Вечерница в Зорница, когато тя застана точно между нас и Слънцето се наблюдава един неин рядък пасаж – поредния след повече от 100-годишна липса на такъв. Това беше на 8 юни 2004 г. Следващият от близките двойки пасажи на тази планета предстои през 2012 година.



9.

В пространството Венера е между земната орбита и Слънцето и също като Меркурий е вътрешна или долна планета, с което обстоятелство са свързани особеностите на видимост на тези планети от позициите ни на земни наблюдатели.

Максималните отклонения вляво и дясно от слънчевия диск – съответно източна и западна елонгация – са цели 48 градуса. Това прави добре видима планетата в продължение до 2 часа след и преди изгрева на Слънцето.

10.


Някои хора имат т.н. телескопично зрение и изменчивия лик на планетата не случайно се свързва с любовните капризи и богинята-покровителка на влюбените Афродита.

През 1610 г. Галилей насочва телескопа си към Венера. Не особено сигурен в откритието си, той запазва правото си на първооткривател с анаграмата – израз, който можел да разшифрова единствено авторът му.

И още – фазите на Венера могат да се обяснят единствено с положението й на планета между Земята и Слънцето, което би потвърдило правилността на хелиоцентричната система на Коперник. Това по времето на Галилей все още не било безопасно.

Едва когато Галилей окончателно се убедил във верността на своето откритие, той разшифровал анаграмата си: “Майката на любовта подражава по вид на Цинтия.” Т. е “майката на любовта” – Венера изменя лика си като Цинтия – едно от древните имена на Луната.

11.

Телескопичните наблюдения на Галилео Галилей недвусмислено потвърждават, че Венера винаги се наблюдава в четвъртина фаза от Земята. Галилей обяснява този факт с въртенето на Венера, Земята, а следователно и на другите планети около Слънцето. Галилей не бил пощаден и е бил изправен пред Инквизицията.



Едва в самия край на ХХ век католическата църква снема обвинениеята от Галилей и го оправдава.

12.


Обяснението на фазите на Венера и Меркурий е аналогично на обеснението на лунните фази – мени се осветеността на диска в зависимост от ъгъла, под който земният наблюдател вижда обекта, огрян от Слънцето.

13.


Както Меркурий, Венера също променя своите фази, но има по-добра видимост на небето. Най-голяма яркост при наблюдение от Земята достига тогава, когато се вижда като широк сърп. През това време тя може да се види на фона на светлото небе като светла точка даже и през деня.

14.


Видимият ъглов размер на планетата се мени от 20 дъг. сек. до над 1 дъг. мин. в зависимост от разстоянието Земя-Венера, което средно е около 40 млн. км. Видимата й звездна величина достига -4.

15.


Видимата звездна величина се от -3,5 до -4,2. Тъй като Венера обикаля около Слънцето по орбита, вътрешна по отношение на тази на Земята, тя показва цялата поредица фази от “нова” до “пълна” точно както е с Меркурий или Луната. Пълната й фаза по време на горно съединение може да се види през деня, разбира се, само с помощта на телескоп. При движението си от горно към долно съединение през синодичната си година тя се приближава към нас и нарастването на видимия й диаметър е повече от нужното, за да се компенсира намаляването на осветената част от диска на планетата, така че тя става по-ярка. Обаче след известна фаза нейният сърп става толкова тесен, че видимият му блясък започва да намалява въпреки увеличаващата се близост.

16.


Астрономът Танк Тезел явно обича да снима с фотоапарата си небесните красоти като ярката Венера с нейното видимо преместване по небето. Този съставен от 25 изображения кадър той е получил от септември 2000 до март 2001 г. от едно и също място в кампуса на Източния технически университет, Анкара, Турция, когато Слънцето е на 7° под хоризонта.При тази вечерна видимост на планетата, първото й изображение от 28 септември 2000 г.е над най-западната част на хоризонта; през януари 2001 г. тя достига максималната си елонгация, т.е отклонение от Слънцето и е най-високо над хоризонта, а през март 2001 г. се спуща все по-ниско над хоризонта. Последното изображение преди да престане да се вижда е от 24 март 2001 г. След известен период на невидимост, планетата ще изгрява като Зорница и ще се вижда сутрин при изгрев Слънце.

17.


Промяна на фазата и големината на венерианския диск с височината на светилото над хоризонта ни.

18.


Това е снимка, правена с помощта на телескоп на видимото съединение на Венера и Луната в ранната привечер на 31 декември 1997 г. от Бурса, Турция.

19.


Обяснение на венерианските фази

Земя - орбитален период 365,25дни

Венера – орбитален период 224,7 дни

Синодичен период 583.92 дни

Околоосното въртене на Венера е синхронно спрямо синодичния месец, т.е. към Земята Венера винаги е обърната само с едната си страна, както е Луната.

20.


ПАСАЖ НА ВЕНЕРА

Ако равнината на венерианската и земна орбита не бяха под наклон от 3.4° при всяко долно съединение щяха да се наблюдават пасажи на Венера по слънчевия диск.

Поради този наклон обаче, освен да е в долно съединение, Венера трябва да се намира и в една от пресечните точки на орбитите –

възходящия или низходящия възел.

Така Земята, Венера и Слънцето са на една права.

Това се случва рядко, което прави пасажите на Венера изключително редки


21.

ПАСАЖИТЕ НА ВЕНЕРА

са групирани по двойки:

2 двойки пасажи през 8 години,

които се повтарят през около 120 години




    • Последната двойка пасажи са били през 1874-1882

    • Следващата - 2004 - 2012, и после чак през 2117

Когато се случи някоя от вътрешните планети да е в долно съединение и това да съвпадне с момент, когато планетата е в някоя от пресечните си точки с равнината на земната орбита, т. е. тя да се проектира върху еклиптиката на небето, от определени ивици от дневната страна на Земята може да се наблюдава тъмния диск на планетата, пресичаща слънчевия диск – това са т. нар. пасажи на вътрешните планети.

22.


пасажите на Венера във времето

23.


необходимост от наблюдение на пасажи на Венера
В историята на човечеството, наблюдението на пасажа на Венера било едно от основните средства за изграждане на представа за мащаба на Вселената, което започва с определяне на астрономическата единица – разстоянието между Земята и Слънцето, а за това е нужно да се измери паралакса на Слънцето.

Именно за последното спомагат пасажите на вътрешните планети и особено на Венера.

Нейното кръгче върху слънчевия диск е по-голямо и това повишава точността на измерването.

24.


Паралакс на Слънцето

За да измерим разстоянието от Земята до всяко едно друго тяло от Слънчевата система, ние използваме ефекта паралакс

от две различни места на Земята

p ~ 10" и затова е труден за измерване

25.

ПЪРВИ ОПИТИ

Първата стъпка да се наблюдават редки събития като пасажите на вътрешните планети е да се знае кога и откъде те могат да се наблюдават.

През 1627 г. законодателят на небесната механика, дал законите по които в действителност се движат планетите около Слънцето, Йохан Кеплер публикува своите таблици, наречени Рудолфови в чест на покровителя на дейността на великия астроном от император Рудолф ІІ от Хабсбургите. Това са първите ефемериди на пасажите на Меркурий и Внереа, според които пасаж на Меркурий трябвало да има на 7 ноември 1631 г., а на Венера – на 7 декември същата година. За съжаление, пасажът на Венера се случил през нощта на 6-ти срещу 7 декември, поради което нямало как да се наблюдава от европейци.

26.


ПЪРВО НАБЛЮДЕНИЕ НА ПАСАЖ НА ВЕНЕРА

След като уточнил чрез собствени наблюдения Рудолфовите таблици, английският пастор Джеремая Хороск предвидил вторият от двойката пасажи през 1639 г.

Разполагайки с далекоглед, Хороск проектирал изображението на Слънцето и успял да засече Венера на 3 места от диска преди Слънцето да залезе. Това бил единственият резултат от наблюдението, тъй като другият човек, наблюдавал пасажа Крабтрий, притеснен от облаците над Манчестър едва успял да зърне силуета на планетата по слънчевия диск.

27.


Пасажът на 6 Юни 1761

За този първи пасаж всички астрономи били готови да наблюдават, въпреки пламналата 7-годишната война, обхванала доста страни по света

Координирането на 100-тина астрономи по света било направено от френския астроном Делисле. Били предприети няколко експедиции към различни места, показани на тази карта.

Халей и математикът Джеймс Грегъри за първи път предлагат пасажите на Венера да послужат за точното определяне на слънчевия паралакс и оттам – на разстоянието Земя-Слънце. В този смисъл двойката пасажи от 1761 и 1769 г. станали исторически с координираните международни наблюдения на повече от 100-тина астрономи и експедиции към няколко места, сред които тези на Джеймс Кук до Таити.

Наблюдавайки същия пасаж от Русия, гениалният Ломоносов забелязва особеност около диска на планетата, която правилно обяснява с наличието на атмосфера на тази планета.

“…Очаквайки първото стъпване на Венера върху Слънцето…видях най-накрая, че слънчевия диск в мястото на контакта стана малко по-тъмен и размит…При излизането на Венера от Слънцето, когато предният й край доближи края на слънчевия диск…там се появи нещо като мехур, който ставаше все по-добре видим, колкото Венера наближаваше да излезе… Това явно се дължи на пречупването на слънчевите лъчи през венерианската атмосфера…”

28.

През 1874 г. австралийският астроном Ръсел правил зарисовки на Венера в Сидни и забелязал странно явление: в 3 ч 55 м. УВ черният диск на планетата докоснал края на слънчевия диск и се наблюдавало “явлението на Ломоносов” – светлия пръстен на венерианската атмосфера. След още 15 мин. дискът на Венера наполовина излязъл от слънчевия. Част от светлия пръстен все още се виждал, но се появило допълнително светло петно в средата на диска на планетата. Изчисленията показали, че то е близо до северния полюс на планетата. Петното се наблюдавало и след като светлия пръстен изчезнал – до 4 ч. 23 м. 22 с. Наличието на феномена останало необяснено, но подвиднали подозренията за активен вулкан на Венера.


Рисунка на Ръсел на пасажа на Венера от 9 декември 1874 година, при който също е наблюдавана и изобразена венерианската атмосфера.

29.


Яркостта на Венера на нашето небе е обусловена не само от близостта й. Нейната плътна атмосфера изглежда доста ярка, поради силното отражение на слънчевата светлина. За съжаление плътната венерианска атмосфера не позволява на земния наблюдател да надникне под нея. Затова, макар че е ярка и близка до нас, Венера ревниво криеше лика си до втората половина на ХХ век.

Дотогава битуваше представата шведският химик нобелист Сванте Арениус вярва, че тежката облачна завеса е признак за много висока влажност. Именно той създава известния праисторически портрет на Венера. Докато някои си я представят като океанска планета с малка суша, Арениус смята, че по-голямата част от повърхността й е блатиста. А писателите, повлияни от Арениус, превръщат Венера в джунгла от каменната ера с плитки езера, ниски островчета, бавни, летаргични течения и неподвижни водни басейни, папратови гори, гигантски насекоми, амфибии... Всичко, което вече е било на Земята.

Като по-далечна от Земята спрямо Слънцето, планетата Марс била смятана за стара, студена пустиня, докато разположената във вътрешността на земната орбита Венера била млада, избуяла като в оранжерия. И ако планетите еволюират последователно, възможно е динозаврите на Венера да не са вече минало...

30.


Междупланетните приключения на ранната фантастика често описват Венера именно като праисторическа джунгла. През 1930 г. във “Войнстващият бог на Венера” романистът Франк Бридж я населява с тигри саблезъби и динозаври, а в “Пътешествието на астероида” на Лоурънсг Манинг, Венера плаши земните посетители с гигантски чудовища. В своите “Фантастични приключения” Франк Пол си я представя като “планета с тропическа красота, където всяка форма на живот би трябвало да се адаптира към едно почти водно съществование” – свят, пълен с опасности и възможни чудовищни форми на живот.

Когато през 1932 г- бе открит въглеродният диоксид в атмосферата на Венера, възникна представата за газирано море. Други астрономи я облякоха в мазни хидрокарбонати и превърнаха облаците й в плътен смог



Венера и Луната често застават една до друга на небето и тогава техните съединения привличат вниманието на всеки със своята красота. Разстоянието между тях е само 1 градус или 2 видими лунни кръгчета. Съединението е фотографирано от град Квебек, провинция Квебек, Канада. Лъчите, които сякаш се излъчват от планетата са всъщност дефекта на оптиката – дифракция в самата фотокамера. Но е с толкова добра разделителна способност, че се виждат кратерите и на тъмната част на Луната.

31.


Астрономията през 1950 г. все още не бе сигурна точно колко гореща и негостоприемна е Венера, и макар да бе изключено тя да е мокра и дъждовна джунгла, но писателите-фантасти упорито се придържаха към тази представа. В “Хора от друга планета” (1951 г.) Кенет Хеър запази блатата: “Ако животът там се развива в сухоземни условия, венерианците може да са огромни дракони и гигантски хлебарки, много разпространени в Каменната ера.”

Ако се вгледате внимателно, ще забележите едва различими дъгички на небето. Това са Луната и Венера, които са дстатъчно ярки, че могат да се виждат и денем, а ако имате поне бинокъл на разположението може да видите, че Венера е също във фаза, както и Луната. Снимката е направена от Будапеща в момент малко преди Луната да мине пред по-далечната Венера или т.н. окултация на Венера от Луната.

32.


Изследванията на Венера с космически сонди показват, че на височина 50-70 км от повърхността на планетата в атмосферата има плътен слой облаци с температура 230 К с капчици сярна киселина. Там постоянно духат ураганни ветрове със скорост 100 км/сек. Тропосферата на Венера е по-дебела от земната. Има и йоносфера. Максимумът на концентрация на електроните и йоните е на височина 150 км. Той не позволява на земен наблюдател да наблюдава детайли от повърхността на Венера, където температурата нараства до 730-740 К или 500 градуса по Целзий и то на дневната и нощна страна, поради парниковия ефект.

Инфрачервеното излъчване от повърхността се поглъща от примесения с водни пари въглероден диоксид и това създава парников ефект.

Сега до Венера е космическата сонда Venus Express на Европейската космическа агенция ESA. На нея е монтиран приборът VIRTIS - спектрометър в инфрачервения, видимия и ултравиолетов диапазон. С него може много ясно да се види какво точно се случва в облаците на планетата.

Дори при наблюдения от Земята на нощната страна на Венера е фиксирано странно светене. Опитвали са се да го обяснят с вулкани и разряди при буря, но тези предположения се оказва, че не са издържани. Сякаш светят облаците в мезосферата, а не тези плътни слоеве, където е сярната киселина. Най-често облаците светят в близкия инфрачервен диапазон на дължина на вълната 1,27 и 1,7 микрометра, както е установено при наземни наблюдения още през 1979 г. Същото явление е фиксирано и от космическите сонди били вече около Венера. Оказва се наистина, че светят най-горните мезосферни облаци от молекулярен кислород. Но кислородът е рядко срещан във венерианската атмосфера. Обяснението е, че под действие на мощната слънчева радиация в най-високата атмосфера разцепва молекулите въглероден диоксид на атом въглерод и 2 атома кислород. Атомите кислород се отнасят от ветровете към нощната страна на планетата – това са т.н. потоци от подслънчевата към противослънчевата атмосфера. Тук атомите се спускат в мезосферата и рекомбинират в молекули кислород, просветвайки.

33.

Тази снимка на Венера е получена от сондата “Галилео”. Вече повече от 20 космически апарата се опитаха да вникнат в тайните на нашата съседка – близначка на Земята по размери, но толкова различна с плътната си отровна за живота атмосфера.



При повърхността плътността на венерианската атмосфера достига до 1/15 от плътността на водата, а налягането е 90 земни атмосфери – такова, каквото е в най-големите дълбочини на земните океани. 96-97% от състава на атмосферата на Венера е въглероден диоксид, азот – 3-4% и незначителна част се пада на водните пари, серния диоксид и др. Съставки. Съдържанието на водните пари в приповърхностните слоеве на атмосферата е 0,002%, което е изключително малко в сравнение със земната атмосфера.

Женствената природа на Венера я предопределила за ролята на планета-сестра на Земята и тя продължи да играе тази роля под своя непрозрачен воал от облаци приблизително до 60-те години на ХХ век, когато за пръв път през атмосферата й проникна сътвореният от човека радар, а след това – и космически сонди. И женствена докрай, тази планета успя да ни измами със своя скромен външен вид!

Човек,стъпил на повърхността на Венера,би бил едновременно “разяден,задушен и изпечен”.

Адът не е под краката ни, а там – на небето, на планетата Венера. Сега вече знаем колко пародийно звучи името й – името богинята на любовта и красотата.

34.

Нека си представим, че сме странни венериански обитатели, които кой знае как са успели да разберат, че отвъд плътната пелена на небесата има други светове. Един ден те си построили космически кораб и излетели към съседната синя планета и то в момента, когато са налице условията за наблюдение на пасаж на собствената им планета върху слънчевия диск...


35.

Ефекта на “капката” е едно от най-атрактивните явления, които могат да се наблюдават в началото и края на пасажа.

36.

Страхотното увеличение на тази снимка позволява отчетливо да се наблюдава друг ефект – този на Ломоносов - венерианската атмосфера, просветваща по тази част от диска на планетата, която е извън слънчевия диск.



37.

Пасажа на Венера през 2004 г. астрономът Щефан Зайп е наблюдавал от Щутгард, Германия. Той успял да получи това чудесно изображение на събитието чрез Нα филтър, когато планетата е в края на слънчевия диск и се виждат влакната на фона на слънчевия диск със спикулите и протуберансите – характерни образувания за слънчевата хромосферата.

38.


По време на пасаж могат да се наблюдават и други обекти освен преместващият се планетен диск и слънчеви петна... Като проектиращ се самолет например на слънчевия диск или...

39.


... доста по-бързо движещият от планетата силует на Международна космическа станция.

Няколко фотографа, намиращи се на подходящите места в подходящото време успяха да заснемат освен пасажа на Венера и този на Международната космическа станция. Това е последователността от преминаванията на двете тела едновременно по диска на Слънцето, което можеше да се улови само за няколко секунди от една съвсем тънка ивица от земната повърхност. Монтажът е от 12 кадъра, правени през интервал от 0,033 секунди с експозиции 1/10 000 част от секундата! Получено е от малкото селце Ступава в Словакия.

40.


Често наричат Венера и Земята планети-близнаци. Наистина Венера има радиус 6052 км или 0,95 от земния, но приликата между двете съседни планети е спира долу-горе дотук.

41.


Този обширен регион от 1300 км диаметър, наречен Алфа е първият, който е идентифициран на венерианската повърхност с помощта на наземни радиотелескопи, сондиращи като радар още през 1963 г.

42.


Първи пратеници, достигнали повърхността на Венера са сондите “Венера-9 и 10”, осъществили меко кацане през октомври 1975 г. на разстояние 2 100 км една от друга. Панорамните изображения на двете сонди са идентични – в близък план са камъни с големина от десетки см до метър с остри краища, което говори за младата им геоложка възраст. Макар че кадрите коригираха представите за бълбукаща лава, покриваща цялата планета, индиректно тези камъни потвърдиха, че Венера е другото място от Слънчевата система, където наистина има действащи вулкани и тектонична дейност.

43.


Това е част от първата цветна панорама на Венера, заснета от телевизионната камера на “Венера-13”, спуснала се на повърхността на планетата на 1 март 1982 г. Облаците на Венера се състоят от сярна киселина, температурата е към 500° С, а атмосферното налягане е 90 земни атмосфери. На кадъра е и част от апарата на преден план. Руската сонда “Венера-7” бе първата сонда, предала данни за повърхността на планетата през 1970 г., но не и снимки.

Оказа се, че през плътния облачен слой се процежда предимно червена светлина, която облива в оранжево сияние черните скали на Венера.

44.

Радарно изображение от сондата “Магелан”



В центъра е северният полюс на Венера, а яркото петно долу са най-високите планини на планетата – планината Максуел.Сред другите образувания на повърхността са планини, корони , ударни кратери, тесери и потоци лава.

С радиолокация от Земята, от планетните сонди “Пионер-Венера”, “Венера 15 и –16”, “Магелан” е картографирана почти цялата повърхност на небесната ни съседка

45.

На Венера има тектонична активност и образувания от такъв произход – специфични за планетата венци, куполовидни хълмове, подобни на паяжина пътища на лавовите потоци и тектонични пукнатини. По това се съди, че вътрешността на Венера е подобна на земната. Има ядро, мантия и кора. Но за разлика от Земята, желязното ядро на Венера едва ли е в течно. За това се съди по липсата на магнитно поле на Венера. А може би причината е в бавното околоосно въртене на планетата?


НОВА ХИПОТЕЗА

Британски учен от университета в Кардиф стигна до извода, че Венера би могла да се образува в резултат от стълкновението на две големи протопланети. Според изследователя, такова мегастълкновение може да се обясни с отсъсствието на влага в недрата на планетата, с нейното необичайно въртене и с преобладаването на въглероден диоксид в атмосферата й.

По-рано хипотезата за стълкновението бе отхвърлена поради отсъствието на спътници около планетата, както е при Земята и Луната. Но д-р Хю Дейвис смята, че Венера се е формирала в резултат от челен сблъсък, при което спътници не се образуват.

Нажежено кълбо от газ и течност, образувало се при сблъсъка, е позволило на желязото да влезе в реакция с водата, оставяйки планетата абсолютно суха. Впоследствие от това е настъпило отсъствие на всякаква тектоника между плочите и континентите на Венера.

46.

Как би изглеждала повърхността на Венера, ако се махнат облаците, които я скриват? Такава ни я показа радарното сондиране на “Магелан” при разделителна способност на кадрите 3 км. Тук червени са издатините, а сини – вдлъбнатините. Голямата жълто-червена област на север е долината Ищар, а върху нея е планината Максуел – най-високата планина на Венера – 11 км. Огромните плоски хълмисти образувания на Венера са аналогични на земните континенти. Учените се интересуват от геологията на Венера, тъй като тази планета може да хвърли светлина върху земната геология.


47.


Повърхността на Венера като цяло е скалиста с множество планински масиви, покрита с кратери от вулкани и около 1000 метеоритни кратера. На Венера има тектонична активност и образувания от такъв произход – специфични за планетата венци, куполовидни хълмове, подобни на паяжина пътища на лавовите потоци и тектонични пукнатини.

48.


Това е изображение, получено чрез радарното сондиране на сондата “Магелан”,а цветовете са нагласени така, че максимално да съответстват на действителните, получени на снимките на сондите “Венера” от 70-те години на миналия век. На преден план е краят на Рифтовата долина, образувана при спускането на повърхността надолу. Тази долина е до планината Гула – вулкан с височина 3,2 км – вдясно, и е на разстояние 720 км от долината.Отляво е друг вулкан – Сиф.

49.


Тази преплетена мрежа от пукнатини на венерианската повърхност е с неизвестен произход. Обикновено това са концентрични валове, обкръжени със сложна мрежа от пукнатини, които могат да се простиран на 200 км дължина.

Това изображение е получено чрез радарното сондиране на “Магелан”, който бе изкуствен спътник на Венера от 1990 до 1994 г. Досега са открити около 30 такива образувания, които се съчетават с вулкани, но е възможно различните мрежи, да са образувани в резултат на различни процеси.

50.

В периода 1990-1994 г. сондата “Магелан” сканира радарно повърхността на Венера и разкри на повърхността й такива огромни кръгли куполи с характерен размер от 25 км, които вероятно са се образували в резултата на вулканична дейност.



51.

Тук е една от вулканичните структури на повърхността на Венера, сканирана от радара на “Магелан”. Вулканът е с ширина 35 км в най-горната си част, откъдето се стича лавата, на което се дължан наблюдаваните разходящи лъчи от вдлъбнатини.


52.


Вулканът Амавару, заобиколен от “канал” в региона Лада. Каналът е дълъг 1200 км.

Венера е вулканичен ад. Върху повърхноста й има около 100 000 вулкана,някои от които са високи почти колкото връх Еверест.

53.

Това е кратерът Адамс с диаметър 90 км и широчина при основата 600 км. Той е от ударен произход, а светлото вещество, разтекло се от него вероятно е лава, изтекла от разкъсана кора при удара на голямо тяло в повърхността на Венера, образувало кратера.



54.

“Маринър-10”е една от сондите, облетяла Венера.

55.

“Венера-експрес” е сондата, от която се очакват интересни резултати.



56.

Траектория на “Венера-експрес”

57.

Корабът “Касини” със сондата “Хюйгенс” за изследване на Титан на Европейската космическа агенция е изстрелян с мощната ракета Титан 4В – тук изобразена като ярка дъга при старта от нос Канаверал. “Касини” е с размерите на автобус и първо облетя Венера през април 1998 г. и още веднъж през юни 1999 г. Премина близост до Земята през август 1999 г. и край Юпитер през декември 2000 г., след което се отправи към крайната си цел – спътникът на Сатурн, Титан.



58.

Нажежената повърхност на Венера епокрита с множество хълмове. Това толкова детайлно изображение е получено с високочувствителен радар на сондата “Магелан” от височина 100 км. Местността е във вулканичен регион, наречен Yavine Corona с много пукнатини и разломи на повърхността. Температурата и налягането на повърхността на Венера са толкова високи, че автоматичната станция, спуснала се на повърхността п(работи само няколко часа. За тъмната ивица няма данни.

59.

На горещата венерианска повърхност ясно се виждат потоци лава. Допълнително данни са получени с помощта на автоматичната междупланетна станция “Магелан” от началото на 90-те години.Виждат се потоците лава горе на изображението, които са се стичали в светлите области в средата и долната част. Лавата е изкопала канал напреки на тъмния хребет в центъра. Кадърът обхваща област от около 500 км.



60.

Друг кадър от апаратурата на сондата “Магелан” – тримерно изображение на вулкана Маат Монс с височина около 8 км. Вероятно това са и реалните му цветове, сверени с изображенията на сондите “Венера-14 и 15”.







Каталог: sites -> default -> files -> site-documents -> planets -> venus
planets -> Червената планета марс надя Кискинова наоп „Ю. Гагарин”, Стара Загора
planets -> Луна надя Кискинова наоп „Юрий Гагарин”
planets -> Надя Кискинова наоп „Юрий Гагарин
venus -> Надя Кискинова наоп „Юрий Гагарин, Стара Загора
planets -> Юпитер надя Кискинова наоп, Стара Загора
planets -> Надя Кискинова наоп, „Юрий Гагарин, Стара Загора
planets -> Видими движения на планетите конфигурации пасажи и противостояния
planets -> Презентацията прегръдката на слънцето и луната надя Кискинова наоп "Юрий Гагарин"


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница